Собствено правосъдие

74

Друг хеликоптер прелетя над Дивайн, снижи се над върховете на дърветата и кацна на паркинга пред затвора „Блу Спрус“.

От него слезе само един човек, който забързано се отправи към портала.

Формалностите на входа продължиха няколко минути и приключиха с едно телефонно обаждане. Специалният гост беше посрещнат лично от директора Хауард Тайри, който стисна ръката на Маклин Хейс и безцеремонно попита:

— Каква работа има тук ЦРУ?

— Мисля, че при вас се намира един от моите хора — любезно отвърна Хейс.

— Не знам за какво говорите.

— Е, добре, засега ще играем по вашите правила — въздъхна Хейс. — Името му е Джо Нокс. Около метър и осемдесет и пет, стотина килограма, с пригладена назад прошарена коса. С него трябва да има още един човек. Малко по-висок и по-слаб, с късо подстригана бяла коса. Представя се като Оливър Стоун или Джон Кар в зависимост от ситуацията.

— Тук няма хора с подобно описание — отсече Тайри. — А сега ще ви помоля да напуснете. Това е затвор с най-строга охрана, където не се допускат нежелани посетители.

Няколко надзиратели се изправиха зад него.

— Май численото превъзходство е на ваша страна — промърмори с престорена тревога Хейс. — Всъщност какво, по дяволите, съм си въобразявал?

Елегантното му куфарче кацна на близката маса, капакът отскочи. Отвътре се появи тънка папка.

— Разпространение на наркотици ли беше? — небрежно я прелисти той. — Да, точно така. — Раменете му леко потръпнаха, костеливите му пръсти се впиха в хартията. — Значи трябва да внимавам, защото насреща си имам твърди хора, решени на всичко. Този документ чака подписа на министъра на правосъдието. С негова помощ ще запечатаме строго охранявания затвор заедно с персонала.

— На какво основание?

— На основанието, че вашите канали за разпространение на наркотици финансират няколко терористични организации, действащи на територията на Съединените щати.

— Това са глупости!

— На практика разполагаме с неоспорими доказателства за дейността ви — продължи с равен глас Хейс и измъкна друг лист хартия. — Ето заповедта за арестуване на Джоузеф Нокс, Джон Кар и Хауард Тайри. Можете да се уверите с очите си.

Директорът дори не си направи труда да погледне листа.

— Може и да сте важна клечка във Вашингтон, но в момента не се намирате там — изръмжа той. — Което означава, че не ми пука за вашите заповеди.

— Тъкмо в това е работата — кимна Хейс. — Предайте ми Нокс и Кар, и проблемите ви спират дотук.

— Как ли пък не. Не казвам, че тези хора са тук, но откъде да знам, че няма да ме арестувате, ако умишлено ме натопят?

Хейс погледна часовника си. Когато очите му отново се взряха в Тайри, в тях нямаше и следа от любезност.

— Пет пари не давам за малките ви наркоигри — изсъска той. — В генералната схема вие не сте и хемороид в задника ми, който да ме дразни. Имате една минута да ме заведете при тези хора!

— Или какво? — враждебно изръмжа Тайри.

— Ама ти наистина си досаден — въздъхна Хейс, измъкна мобилния телефон от джоба си и натисна един-единствен бутон.

Секунда по-късно паркингът беше разтърсен от силна експлозия.

Тайри и хората му се втурнаха към прозореца и заковаха погледи в обзетата от пламъци кола. От дулото на бордовото оръдие на хеликоптера се проточваше тънка струя дим.

— За бога, кадилакът ми! — изкрещя неистово Тайри.

— Той беше. Вече проверихме регистрацията. Не бих похабил цял снаряд за возилото на някой обикновен надзирател. А сега ме слушай внимателно. Тук става въпрос за националната сигурност. Дори президентът не може да спре подобни операции. А ти, приятелю, съвсем не си президент! Веднага ме заведи при тези хора! — После по лицето му пробяга усмивка и тонът му се смекчи. — Кой знае, може пък чичо Сам да ти купи чисто нов кадилак…

Стоун и Нокс бяха приковани с вериги към краката на масата. Всички обитатели на затвора бяха чули експлозията, но никой не знаеше какво става. Когато Нокс видя лицето на човека, който се изправи на прага, от устата му неволно се отрони едно „по дяволите“.

— Радвам се да те видя, Нокс — усмихна се Хейс и се настани срещу двамата.

— Какво, за бога, търсите тук?

— Разполагам с пълен списък на лицата, с които би могъл да се свържеш. И бях готов за телефонното обаждане до Марш. Изобщо не си губих времето да проверя дали ще направи опит да ти помогне. Той вече получи назначение зад граница, а ти, Нокс, не биваше да ме правиш на идиот. Наистина не биваше!

Змийските му очи се отместиха от объркания агент и се спряха върху Стоун.

— Отдавна не сме се виждали, Джон. Не бих казал, че годините са те пощадили.

— Не са пощадили и теб, Мак.

— Кажи ми едно нещо, Джон. Как се почувства, когато свитна Грей и Симпсън? Душата ти се изпълни с гордост, нали?

— Основателен въпрос, защото ти наистина не знаеш как се чувства човек, на когото се е наложило да убива. Тази задача винаги си я прехвърлял на другите.

Хейс отвори куфарчето си, извади един-единствен лист хартия и го подаде на Нокс. Това беше заповедта за лишаване на Джон Кар от Медала на честта, подписана лично от него.

— Когато се обади да ме предупредиш, че има опасност „местните“ хора да укрият един преследван герой от Виетнамската война, аз си зададох въпроса къде може да се намира тази дяволска дупка. И как си разбрал, че става въпрос за ветеран от войната. После си направих труда да отскоча до Централния военен архив. Хората там бяха много любезни и веднага ме информираха за това, което си търсил. За съжаление съдържанието на проверените от теб кашони не беше инвентаризирано, но този лист беше оставил известни следи по вътрешността на един от тях. Достатъчно основание, за да претърсим дома ти. И моите хора го откриха. Бях убеден, че тази заповед отдавна е унищожена, но това е поредното доказателство, че никой човек не е всезнаещ.

Извърна поглед към Стоун.

— Джон вероятно ти е разказал за нашето малко спречкване в джунглата.

— Нищо не съм му разказал — поклати глава Стоун. — Нима си въобразяваш, че ще се доверя на човек, който работи за теб?

Хейс се облегна назад и положи ръце в скута си.

— Лъжеш много по-зле, отколкото убиваш, Джон — въздъхна той. — Може би си забравил, че уклончивостта е едно от вродените ми качества. Винаги я усещам и у другите.

— Никога няма да се откажеш, а?

— А защо да го правя? Ти ме нарани, макар и преди много време. Нима това е справедливо?

— За каква справедливост говориш? — враждебно го изгледа Нокс. — Ти си го лишил от Медала на честта!

— А той лиши мен от напълно заслужено повишение! — гневно отвърна Хейс.

— Нима можеш да сравняваш това, което е извършил на бойното поле, с два-три месеца закъснение на шибаните си нашивки?

— Той беше говедо, чакащо пред скотобойната. Имахме милиони като него. Но офицерите от моя ранг не бяха чак толкова много. Убеден съм, че с поведението си този човек попречи на военните усилия на страната ни.

— Наистина ли си вярвал, че ако веднага те бяха направили подполковник, страната ни щеше да спечели Виетнамската война? — с недоумение го изгледа Нокс.

— Признавам, че притежавам голямо его — кимна Хейс.

— Това не е его, а налудничавост на психар.

Хейс щракна запалката си. Изсъхналата хартия бързо се превърна в купчинка пепел.

— А сега да си изясним нещата — хладно рече той и насочи показалец в гърдите на Нокс. — Ти си осъден за въоръжен грабеж и убийство. Гадна работа, с която за съжаление не бях запознат. — Очите му спряха върху лицето на Стоун. — А ти си Антъни Касап. Ако не друго, тъпият директор на пандиза е проявил чувство за хумор. Троен убиец. Доста справедливо, макар че ти си по-напред с материала.

Хейс се изправи, закопчалките на куфарчето щракнаха.

— Мисля, че това е всичко. Оставям ви да изкупите вината си пред обществото. Помолих директора да прояви специално внимание към вас. Сигурен съм, че ще оцените жеста.

— Няма начин да се измъкнеш, Хейс! — кресна побеснелият Нокс и разтърси веригите си. — Дори ти си безсилен!

— Всъщност вече го правя — спря на прага Хейс. — О, щях да забравя… Онзи надзирател, когото си помолил да се свърже с Марш… На твое място не бих очаквал нови услуги от него. Допуснал е глупостта да проведе разговора от домашния си телефон — информация, която споделих с доблестния директор. Сигурен съм, че той ще вземе съответните мерки.

Вратата меко се затвори след него.