Собствено правосъдие

20

Маклин Хейс не изглеждаше особено доволен. Двамата с Нокс седяха пред камината в библиотеката на една луксозна къща в центъра на Вашингтон, строена в края на XIX век. Хейс имаше свободен достъп до нея двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Явно кралете на шпионажа се радваха на скъпи привилегии.

— Значи днес си разпитал всички обичайни заподозрени, но нямаш напредък, а?

— Това не са рутинни действия, сър. Разиграх цяла пиеса пред всеки един от тях, с изключение на Рубън Роудс, но ще стигна и до него. Всички лъжеха. Знаят повече, отколкото признават. Което от моя гледна точка все пак е напредък. В даден момент все някой ще допусне грешка и тогава ще осъществим пробива.

— Дълбоко се съмнявам, че нашият човек им е оставил маршрута си.

— Аз също, но Кар е лоялен към приятелите си. Успеем ли да ги заковем заради нещо, което ги заплашва със затвор, той може би ще излезе на светло.

— Искаш да кажеш, че ще хукне да ги спасява? Наистина ли вярваш в подобен вариант, Нокс?

— Научих много за него. Запознах се с кариерата му, разговарях с приятелите му. Да, напълно е възможно. Какво ни пречи да опитаме?

Хейс допи виното си и насочи поглед към огъня.

— Ще бъда откровен с теб, Нокс — каза той. — Надявам се това да ти е от полза и да не се отегчиш много.

— Съмнявам се, че човек като вас може да ме отегчи, сър. Освен това копнея за достоверна информация.

Хейс се престори, че не забелязва ухапването.

— Кар несъмнено е убиец — започна той. — В онази нощ той наистина е бил в Центъра за посетители на Капитолия. Знаем, че именно той е ликвидирал Грей и Симпсън. Тази част е ясна, но останалото не е.

— А аз най-сетне ще чуя ли останалото?

Хейс се изправи и този път си наля скоч, след което застана пред огъня. Гледайки високата му фигура на патриций в костюм с елек, снежнобялата коса, квадратната челюст и проблясващите очи, Нокс изпита чувството, че участва в холивудски шпионски филм.

Каква е обичайната фабула? О, да. Умни, изискани и патриотични мъже, завършили най-добрите колежи, благородно отдават всичките си сили за сигурността на своята страна, докато разхождат скъпите си костюми от „Брукс Брадърс“, преспиват с всички красавици и замислено подръпват от лулите си, изпускащи ароматен дим. Високо, високо над нищожните простосмъртни. Като мен. Като Джон Кар. Нищожните простосмъртни.

Е, това са фантазии, разбира се, бързо се осъзна той. Шпионажът бе гаден бизнес. Участниците в него задължително трябваше да нагазят в калта и мръсотията също като противниците си. Тук важеше едно-единствено правило: правила няма. Не, всъщност не беше точно така. Имаше едно правило. Хората като Маклин Хейс винаги оставаха над нещата. Недосегаеми. Но и това правило не бе абсолютно. Картър Грей го доказваше. Джон Кар беше успял да го дръпне долу, в калния окоп.

Браво на теб, Джон.

— За нещастие Кар вероятно разполага с информация, а може би и с доказателства за някои действия на правителството, предприети в деликатен момент — продължи Хейс. — Обръщам ти внимание, че ако се разрови миналото, може да изпаднем в доста неловка ситуация. Убеден съм, че Грей също си е давал сметка за този риск, поради което се е опитал да спипа Кар. Но, както ни е известно, Кар го е изпреварил.

— Казано иначе, той ни държи с нещо, което не трябва да стига до съда?

— Винаги съм харесвал твоята проницателност, Нокс — усмихна се Хейс. — Тя ни спестява толкова време.

— Аз не съм наемен убиец, сър. Вие ми заповядахте да го открия и аз ще направя всичко възможно да изпълня заповедта. Но нищо повече.

— Това е напълно достатъчно. За останалото ще се погрижат други.

— Подозирам, че Кар е твърде умен, за да пропусне този факт. Най-вероятно е подредил нещата така, че насилствената му смърт да доведе именно до неприятните разкрития, от които се притеснявате. Може би пакет с документи до редакцията на „Ню Йорк Таймс“, който ще се получи там в момента, в който някой куршум му пръсне мозъка?

— Открий го, Нокс. Вярвам, че ще го убедим в безсмислеността на подобни действия.

— С какво бихте го притиснали?

— Ти сам каза, че Кар е изключително лоялен човек.

Нокс се замисли за момент, после кимна.

— Значи приятелите са ахилесовата му пета, така ли? Но според вашия сценарий вместо да се предаде и да влезе в затвора, той ще предпочете куршума. Без да проговори, за да спаси приятелите си.

— Това действително е един възможен сценарий.

— Един или единствен?

— Важното е да го откриеш, Нокс. Това е всичко, което искам от теб. Имаш ли някакви по-интересни хипотези?

— Приятелите му не казаха нищо. А след като трябва да действаме тайно от полицията, нещата опират до веществените доказателства. Трябват ми насочващи следи.

— Значи искаш нов оглед и на двете места?

— Да.

— Времето не е на наша страна.

— То никога не е. Ако трябва да бъда откровен, редно бе да споделите тази информация доста по-рано, сър.

— Сигурен съм, че е така. Но това е положението.

— Което означава, че се надбягвам с ченгетата. Ами ако те го открият преди мен?

— Взели сме мерки да не се случи.

— Но ако все пак някой детектив извади късмет?

— Малко е вероятно, защото те не знаят нищо за Джон Кар и връзките му с Грей и Симпсън. Тук ти разполагаш с огромно предимство. Но ако въпреки всичко полицията го спипа преди нас, ние ще вземем мерки да им го отмъкнем. Националната сигурност винаги е приоритет, Нокс.

— Разбира се. Мога ли да знам кой още участва в ръководството на операцията?

— Докладваш единствено на мен! — отсече Хейс.

— Не ме разбрахте, сър. Попитах на кого докладвате вие.

Хейс довърши питието си и внимателно остави кристалната чаша на изящна старинна масичка.

— Все едно не съм те чул — промърмори той. — Желая ти късмет. Очаквам редовните ти рапорти.

— Разбира се.

Отговорът прозвуча малко по-рязко, отколкото му се искаше. Даваше си сметка, че Маклин Хейс не може да бъде притискан по този начин, но изпитваше желанието да стигне максимално далеч. До ръба на скалата.

— И още нещо. Джон Кар вероятно е най-страховитият убиец, който е произвела тази страна. Категорично доказателство е фактът, че макар и напуснал „Трите шестици“ преди цели трийсет години, той успя да ликвидира собственоръчно десетина от най-добрите ни оперативни агенти. Дори не мога да си представя какъв е бил в разцвета на силите си. Да управляваш подобна машина за убиване наистина е било голяма чест. В това отношение Грей е имал късмет. Зашеметяващата му кариера до голяма степен се дължи на умението на Кар да удря бика между рогата.

— Защо ми казвате всичко това?

— За да си представиш бойното поле. Искаме го жив, Нокс. Преди да му се стовари мечът, трябва да разберем с какво разполага. Никога не забравяй това. Естествено, няма да мине без жертви.

Жертви? Дори Кар определено им трябваше жив. Но непременно ли щяха да имат нужда от един все още дишащ Джо Нокс след края на битката?

Напусна къщата, седна зад волана на роувъра и пое по следите на най-страховития убиец, произведен от тази страна. Тилът му щеше да пази един потаен генерал в оставка, който никога не беше имал угризения да жертва живота на своите бойци за постигането на личните си цели.