Собствено правосъдие

43

Интервюто тръгна по-добре, отколкото очакваше Стоун. Чарли Тримбъл задаваше въпросите си любезно, но личеше, че се е подготвил. После нещата поеха в друга посока. Вестникарят се облегна назад в стария стол на колелца и заби проницателния си поглед в лицето на Стоун.

— Изглеждате ми много познат, Бен. Не сме ли се срещали и преди?

— Не виждам как и къде би могло да се случи това.

— Да сте били във Вашингтон?

— Никога.

Тримбъл забарабани с пръсти по бюрото.

— Защо дойдохте тук?

— За да се уверя, че Дани е добре.

— И това е всичко?

— Защо не? — попита Стоун и изпревари следващия му въпрос. — Какво знаете за смъртта на Деби Рандолф и Рори Питърсън?

Тримбъл се сепна за момент, после доби замислено изражение.

— А вие защо питате?

— Защото някой се опита да убие Дани. Смятам, че са искали да умъртвят и Уили със свръхдоза.

— Говорих с Боб Кумс по този въпрос. Имате ли някакви доказателства?

— Само каквото ми разказа Уили. И това, което лекарите откриха в кръвта му.

— Уили е наркоман, а наркоманите не са хора, на които може да се вярва.

— А вие говорили ли сте с него? — остро попита Стоун.

Вестникарят поклати глава.

— В такъв случай едва ли имате право да поставяте думите му под съмнение!

Тримбъл почервеня, но после се усмихна.

— Прав сте. Наистина трябва да поговоря с него.

— Да се върнем на първия въпрос. Ясно е, че Дани и Уили са нечии мишени. И двамата са познавали Деби, а Уили дори е щял да се жени за нея.

— Не знаех.

— Никой не го е знаел. Приема се, че Деби се е самоубила, но Уили смята, че е невъзможно. Той е разговарял с нея вечерта преди смъртта й. Момичето е било в отлично настроение.

— Разследването беше направено от шерифа Тайри. Наистина изглеждаше невероятно да се е самоубила, но всички улики водеха до това заключение.

— Не е много трудно убийството да прилича на самоубийство, стига да си разбираш от работата — отбеляза Стоун.

— А вие сте запознат с тези неща, така ли? — погледна го изпитателно Тримбъл.

— Само се опитвам да стигна до истината, мистър Тримбъл.

— Наричайте ме Чарли. Но защо така упорито я търсите? Та вие сте тук съвсем отскоро.

Стоун попипа рамото си, а после и главата си.

— Да речем, че не обичам да ме разиграват — отвърна той. А вероятно и заради Аби. — Как е загинал Питърсън?

— Застрелян, най-вероятно по време на обир. Сейфът в офиса му бил разбит, липсвали пари и документи. И това разследване беше извършено от Тайри, но, по собствените му признания пред мен, без почти никакъв резултат. Тук той е единственият представител на полицията, не е като да има ресурси.

— Би могъл да поиска помощ от щатската полиция.

— Или от брат си — усмихна се Тримбъл.

— От брат си?

— Да, Хауард Тайри. Директорът на затвора „Блу Спрус“.

— За пръв път чувам за него.

— Как да кажа… Не съм сигурен, че братята се разбират. Веднъж му подхвърлих да поиска помощ от Хауард, но той само се изсмя. Тайри е сам, и толкова.

Няколко минути по-късно Стоун напусна редакцията на „Дивайнски орел“ и отиде да потърси шерифа.

Тайри седеше в канцеларията си, наведен над някакви документи.

Когато научи за премеждията на Стоун в изоставената шахта, шерифът подскочи на стола си. После се овладя, изслуша края на историята и кимна.

— Лекарите откриха оксикодон в организма на Уили и потвърдиха, че е алергичен към него. Никога не би го взел доброволно. Освен това струва куп пари, когато нямаш рецепта. Стотици долари за едно-единствено хапче. За съжаление в района е много разпространена злоупотребата с лекарствени опиати, получавани срещу фалшиви рецепти. Непрекъснато се занимавам с подобни случаи. Това е черното петно на едно иначе добро място за живеене. Но няма как да бутнем всички зад решетките. Иначе мината ще остане без работници. Затова ги включваме в програмата за рехабилитация, където получават всекидневната си доза метадон. Но не е достатъчно. Всяко ченге в района на Апалачите е наясно, че не можем да спечелим битката срещу дрогата. Нямаме достатъчно ресурси, за да се справим с нея.

— Но районът е доста отдалечен. Откъде се снабдяват с всичката тази дрога? Доколкото забелязвам, аптеките в града не са на всеки ъгъл.

— О, доставчици колкото щеш. Фалшиви аптеки в интернет, контрабандни канали през границата с Мексико. Куп миньори харчат всичките си спестявания за тоя боклук. Според една популярна поговорка „амфетамините те държат буден, но доброто настроение идва от окси“.

— Шерифе, аз мисля, че има връзка между станалото с Дани и Уили и смъртта на Деби Рандолф. — Стоун му разказа за предложението за брак и последния разговор между Уили и момичето.

— Не знаех, че ще се женят, но Уили е убеден, че тя не се е самоубила. Непрекъснато ми го повтаря. За съжаление доказателствата сочат обратното.

— Кой извърши аутопсията?

— Доктор Уорнър. Той не е патоанатом, но притежава редовен лиценз за съдебен лекар. Според него нещата са ясни: тя просто е налапала дулото на пушката и е дръпнала спусъка. — Шерифът гледаше встрани, докато казваше това.

— Не искам да ви се бъркам в работата, но жените рядко се самоубиват с пушка — отбеляза Стоун. — При толкова наркотици в района много по-лесно би било да се нагълта с хапчета и да умре тихо и кротко.

— Знам. И това непрекъснато ме човърка.

— Онази вечер видях Дани да плаче на гроба й — започна предпазливо Стоун.

— Така ли? — изненада се Тайри. — Ти къде беше?

— Минах по пътя. Чух ридания и отидох да видя какво става. Ти се появи миг преди да стигна при него.

Тайри явно се почувства неловко.

— Шантава работа — каза той. — Нямах представа какво търси там. Но Дани си е Дани…

— В смисъл?

— Непредвидим.

— Аби го е накарала да напусне града.

Шерифът се облегна назад и го изгледа смръщено.

— Не си е направила труда да ме уведоми. — Личеше си, че е засегнат. — Тя ли ти каза?

— Мисля, че се е страхувала за него. А съдейки по това, което го сполетя след завръщането му, май е била права. Но не е посмяла да ти каже.

— Защо?

— Ти представляваш закона, а по всичко личи, че Дани се е забъркал в нещо незаконно.

Гневът на Тайри се стопи.

— Това мога да го разбера — кимна той. — Между другото, вече разпратих описанието ти на нападателите до шерифските служби и полицейските участъци в областта. Но лично на мен не ми напомнят за никого, въпреки че познавам всички.

— Е, беше тъмно, а нещата се развиха доста бързо. Не успях да ги разгледам добре. Но има и друго нещо: малко преди нападението заварих Шърли Кумс да рови в караваната на Уили. Явно търсеше нещо.

— Какво например?

Стоун му разказа за шишенцето от тиленол.

— Чух, че Джош Кумс е бил застрелян от приятеля си Рори Питърсън — добави той. — Той пък на свой ред е убит в офиса си. Май съвпаденията стават прекалено много, а?

Тайри мрачно кимна.

— Доста странни неща изникват.

— Но как да ги навържем? Това е въпросът.

— Отивам в болницата при Дани и Уили — изправи се Стоун.

— Предай на Дани, че е крайно време да ми признае истината. Само така ще стигнем до дъното на тази история. Кажи му, че никой няма да посмее да го пипне, след като тя излезе наяве.

— Ще му кажа.

На излизане Стоун забеляза дългоцевна пушка, която лежеше на една масичка. Към нея беше прикрепено картонче.

— Какво е това?

— Оръжието, с което се е самоубила Деби.

— Може ли?

— Разгледай я — кимна шерифът.

Стоун вдигна пушката. Отначало я хвана за приклада, а след това за цевта.

Когато я върна на мястото й, на лицето му беше изписано озадачено изражение.

— Какво? — любопитно попита Тайри.

— Не съм сигурен. По-късно ще ти кажа.

Но на практика беше абсолютно сигурен. Той беше висок близо метър и деветдесет, с доста дълги ръце. Не му беше трудно да изчисли, че опирайки дулото в главата си, ще може да стигне до спусъка. Макар и трудно. Но от снимката, която му показа Уили, беше ясно, че няма начин дребничката Деби да го стигне.

Следователно някой я беше убил.

Излезе навън. Вниманието му беше привлечено от табелата на едноетажната сграда отсреща.

Счетоводна къща „Питърсън“

Прекоси улицата и надникна през един от прозорците. Бюро, рафтове и шкафове за документи, саксия с изсъхнала драцена. Останалата част от помещението беше гола. Нямаше компютри, принтери или факсове. Усети погледите на минувачите, забити в гърба му. Обърна се и тръгна обратно с любезна усмивка, преструвайки се, че зяпа витрините. Мина покрай пекарната и реши да влезе. Пред щанда стоеше Боб Кумс.

— Хей, Боб, как е Уили?

— Докторите казват, че скоро ще го изпишат — усмихна се възрастният мъж.

— Днес ще отскоча да го видя. Временно използвам пикапа му. Надявам се, че не възразяваш.

— Можеш да използваш всичко след това, което направи за него.

Боб си поръча кафе и понички, предложи кафе и на Стоун. Но той отказа и продължи да разглежда недовършеното пано на стената зад касата, изобразяващо пролетна ливада.

Излязоха навън.

— Онзи ден случайно срещнах снаха ти — каза Стоун. — Тя твърди, че целият град е настроен срещу нея. Имаш ли представа защо?

Боб захапа поничката с помръкнало лице.

— Заради смъртта на Джош. В онзи кошмарен ден той изобщо не мислеше да ходи на лов, но Шърли непрекъснато му натякваше, че не е отстрелял поне една сърна този сезон. Истината е, че Джош беше добър ловец, а тя изобщо не вкусва дивеч. Да не говорим, че не умее да го сготви като хората. Но си търсеше начини да го унижава. В крайна сметка Джош се разстрои и реши да излезе на лов. Сам, без компания.

— Откъде знаеш всичко това?

— Обади ми се на път към гората и ми се оплака. Час по-късно беше мъртъв.

Двамата се разделиха и Стоун случайно погледна към сградата на съда. Пред нея беше спрял бял кадилак със служебен номер на Министерството на правосъдието. В следващия миг я видя и замръзна на мястото си.

Защо Шърли Кумс отиваше в съда?