Собствено правосъдие

63

Приемната процедура на Скалата на смъртта включваше повдигане на гениталиите и навеждане с максимално разтворени бутове пред подбрана група надзиратели, включваща и една жена с видеокамера. Това придаваше допълнителна тежест на унижението. Проверката на телесните кухини приключи едва след като пребитите Стоун и Нокс изпохапаха устните си от болка. После им избръснаха главите.

Против въшки, промърмори един от надзирателите. И срещу оръжие, евентуално скрито в косите, пошегува се друг.

Изблъскаха ги в ъгъла, както си бяха голи, и започнаха да ги търкат с твърди четки. Сякаш ги деряха живи. Последва обливане с пожарникарски маркуч. Силната струя ги залепи за стената. Почувстваха се като мравки, попаднали в обсега на градинска пръскачка.

После ги облякоха в оранжеви комбинезони, сложиха им белезници и пранги на краката и ги поведоха по дълъг бетонен коридор. Пазачите държаха електрошоковите си палки на сантиметри от тях и сякаш се молеха за повод да ги нагостят с високоволтова порция електрически ток. Вратата на килията беше от дебела стомана с отвор за храна и белезници в долния край и прозорче за наблюдение в горния. Блъснаха ги вътре и грубо издърпаха оковите и белезниците през долния отвор, болезнено ожулвайки голата им кожа. Резето шумно изтрака.

Седнаха един до друг и мрачно огледаха затвореното пространство с приблизителни размери три на четири метра. Завинтените към стената умивалник и нужник от поцинкована ламарина нямаха кранове, които можеха да се използват като оръжие. Квадратна стоманена плоча изпълняваше функциите на маса, а леглата бяха от същия материал, но правоъгълни. Те бяха покрити с тънки дунапренени дюшеци и възглавници. Петнайсетсантиметров процеп в стената, покрит с метална решетка, играеше ролята на единствено прозорче. Пред него имаше капак, който пречеше да се гледа навън.

През следващия половин час двамата пъшкаха и стенеха, разтривайки многобройните отоци по себе си.

Накрая Нокс се облегна на стената, опипа с пръст един от разклатените си зъби и погледна към Стоун.

— Къде, по дяволите, отидоха стандартните процедури?

— Май не са особено популярни напоследък — промърмори Стоун, опипвайки една буца, оформила се в долната част на гърба му.

— Изненадан съм, че ни затвориха заедно. Очаквах да ни разделят.

— Явно не им пука за какво ще си говорим.

— Защото никога няма да излезем оттук?

— На практика ние не съществуваме. Могат да правят с нас каквото си поискат. Онзи тип уби човек пред очите ни, което означава, че няма страх от свидетелските ни показания. Мислиш ли, че тази килия се подслушва?

— Съмнявам се, но човек никога не знае.

Стоун се примъкна по-наблизо и зашепна в ухото му, пляскайки с длан по стената, с цел да заглуши евентуалното подслушвателно устройство.

— Има ли някакъв шанс твоите да те потърсят?

— Винаги има шанс — каза Нокс и се включи в пляскането. — В момента можем да се надяваме само на него. Но дори и да проявят желание, ще им се наложи да търсят на много места. А както ти правилно отбеляза, ние вече не съществуваме.

— Могат да ни убият по всяко време. Невидими в живота, без следи след смъртта. Кой те прати да ме издирваш?

— При създалите се обстоятелства би било глупаво да отвърна, че е секретна информация. Задачата ми възложи Маклин Хейс.

По лицето на Стоун пробяга лека усмивка.

— Така и предполагах.

— Служил си под негово командване, нали?

— И така може да се каже.

— А ти как би го нарекъл?

— Не служих, а оцелях под неговото командване.

— Не си първият, който го казва — рече Нокс.

— Щях да съм изненадан, ако беше обратното.

— Заслужил си онзи медал. Защо не го получи?

— Откъде си разбрал? — изненадано го погледна Стоун.

— Поразрових се малко. Проявил си голям героизъм.

— Всеки боец от взвода би направил същото за мен.

— Това са празни приказки и ти отлично го знаеш. И аз съм бил там. Бойците са различни. Защо не получи медала? От документите, които прегледах, става ясно, че предложението за награждаването ти е спряло при Хейс.

— Не съм мислил много за това през годините — сви рамене Стоун.

— Направил си нещо, което го е ядосало, а?

— Дори да е така, вече няма значение.

— Разкажи ми.

— Не. Нищо няма да ти разкажа.

— Добре, преминаваме на следващата тема. Със сигурност знам, че ти си убил Грей и Симпсън.

— Браво на теб.

— Това признание ли е?

Стоун увеличи темпото на потупването.

— В момента трябва да мислим как да се измъкнем оттук — каза той. — Иначе няма да има никакво значение какво съм извършил и какво не.

— Окей, слушам те — кимна Нокс.

— Все още мисля по въпроса. Но ти какво ще направиш, ако все пак успеем да избягаме?

— В какъв смисъл?

— Отлично знаеш в какъв смисъл! — проблеснаха гневно очите на Стоун. — Става дума за мен!

— Ако трябва да ти дам незабавен отговор, бих казал, че ще довърша мисията си и ще те предам там, където трябва.

Стоун оцени откровеността на тези думи с леко кимане.

— Ясно. Така поне ще знаем къде сме.

— Разкажи ми за събитията, благодарение на които попаднахме тук.

И Стоун започна.

Половин час по-късно приключи. Двата чифта затворнически обувки продължаваха да потропват по пода.

— По дяволите! — промълви Нокс. — Май наистина си избрал погрешния град! — Попипа една драскотина на главата си и добави: — Между другото, аз говорих с твоите приятели…

— Кои приятели?

— Знаеш кои.

— Добре ли са? — закова очи в лицето му Стоун. — Кажи ми истината!

— Аз не съм им направил нищо. Добре са, доколкото ми е известно.

— Те не знаят нищо и не са направили нищо. Ако успеем да се измъкнем оттук, това трябва да влезе в рапорта ти. Нещата засягат единствено мен.

— Добре — кимна Нокс, приведе се към него и прошепна: — Но въпреки всичко успяха да ме проследят дотук.

— Сигурен ли си? Видя ли ги?

— Не точно, но няма кой друг да бъде. Поне дамата, която се представи за Сюзан, със сигурност е наблизо. Появила се е в едно от местните ресторантчета със сърцераздирателна история.

— Ако е тя, положително я е съчинила от приятелски чувства към мен, Нокс. Няма смисъл да си губиш времето с нея. Ти успя да ме пипнеш, а това е всичко, което Хейс иска от теб.

— Все пак мислиш ли, че ще открият къде се намираме?

— Не съм сигурен — въздъхна Стоун. — Дори аз не мога да повярвам, че се озовахме тук.

Нокс плесна с длан по бетонната стена.

— А според теб как провеждат операцията за разпространение на дрога от един строго охраняван затвор?

— Още не знам. Но явно не им пука, че има свидетели. Публиката им е доста затворена.

— Затворниците може и да не знаят нищо. Но надзирателите със сигурност участват в схемата.

— И това не е задължително — замислено промълви Стоун.

— Защо мислиш така?

— Един бивш техен колега е бил убит по време на лов за елени, но аз мисля, че не е било инцидент. Името му е Джо Кумс. Според мен той е надушил какво става тук и е платил с живота си.

— Кумс? Това не е ли фамилията на хората, които са били взривени?

— Точно така. Уили беше сигурен, че Деби Рандолф не се е самоубила. Според мен и майка му има пръст в тази работа. Накарали са я да му подхвърли свръхдоза, а когато работата се е провалила, са решили да го премахнат със самоделна бомба.

— Майка да убие сина си?

— В град като Дивайн е възможно всичко.

Металната врата се разтърси от тежък ритник. Двамата затворници скочиха на крака и бързо се раздалечиха.

— Млъквайте вие там! — изкрещя груб глас.

— Добре, млъкваме — бързо отвърна Нокс.

— Звук да не чувам, негодници!

Изправени до стената, двамата тревожно гледаха към вратата.

— Още една дума, и ще ви скъсаме задниците!

Тишина.

— Добре, изпросихте си го! — изрева миг по-късно гласът. — Приближете се към отвора, обърнете се с гръб и протегнете ръце. Веднага!

Стоун хвърли кос поглед към Нокс, после се приближи към вратата и изпълни заповедта. Белезниците грубо щракнаха около китките му, наранявайки костите. Процедурата беше повторена и за Нокс.

— Марш от вратата! — заповяда гласът.

Двамата покорно се оттеглиха в дъното на килията.

Последвалите събития се развиха светкавично.

Вратата отхвръкна встрани и в килията нахлуха петима мъже с противогази, носещи два огромни щита от дебел плексиглас. Затворниците бяха притиснати до стената и засипани с удари. Напръскаха ги с лютив спрей, електрошоковите палки влязоха в действие. Двамата рухнаха на пода, неспособни да предпазят очите си. Освен че бяха оковани, ръцете им бяха парализирани от силния електрически заряд. Съблякоха дрехите им и ги повлякоха по коридора. Миг по-късно попаднаха под силна водна струя, която, въпреки че немилостиво ги шибаше, все пак облекчи паренето в очите им.

После ги пренесоха в килия с два железни нара, вонящи на урина и изпражнения. Проснаха ги върху тях и ги завързаха с дебели колани. На излизане надзирателите отново използваха електрошоковите палки.

— Защо го правите, по дяволите? — извика Нокс миг преди да бъде скован от високия волтаж.

Надзирател с нашивка на ръкава заби юмрук в зъбите му.

— Неизпълнение на заповед, дядка — изръмжа той. — Това тук е Скалата на смъртта, която няма нищо общо с останалите затвори. Не знам къде сте лежали досега, но при нас предупреждения няма. Никакви шибани предупреждения! Ей сега ще ти изгоря задника до кокал, без да ми мигне окото. По всякакви причини — например, че снощи моята бабичка е отказала да го издуха или защото кучето се е изсрало на килима!

— Аз работя в ЦРУ.

— Да бе, как не. Чувате ли, момчета? Имаме си шпионин. Бас държа, че приятелчето ти е от КГБ.

Пристъпи към съседния нар и заби юмрук в лицето на Стоун.

— Нали си от КГБ, старче? — Облечените му в ръкавица пръсти жестоко стиснаха гениталиите му. — Зададох ти въпрос, дъртако!

Стоун мълчеше и го гледаше, опитвайки се да запомни чертите на лицето му. После го позна. Той беше един от мъжете, които бяха пребили с бухалки Дани, а след това нападнаха и него. Последният от тях — страхливецът, който побягна, но все пак отнесе един удар с бухалка.

— Твоите разбраха ли, че ги заряза на онова шосе? — тихо попита той, след като парализата от електрошока отмина.

Надзирателят се изсмя нервно, размърда се под острия поглед на Стоун и отдръпна ръката си. После се обърна и тръгна към вратата, следван от останалите. Успял да извие глава, Стоун гледаше след него.

— Опитват се бързо да ни пречупят — изпъшка Нокс.

— Е, ще им се наложи доста да поработят.

— Така ли мислиш?

— Да.

Доловил нещо особено в гласа му, Нокс се обърна да го погледне.

— Попадал си във вражески плен, нали?

— За цели шест месеца. И трябва да ти кажа, че този затвор е истински курорт в сравнение с „хуманното“ отношение на виетнамците. Там лежах в една меча бърлога с чаршаф отгоре. Пребиваха ме, когато им хрумне, а методите им за разпит са неописуеми. Да не говорим за храната, която ми хвърляха веднъж на ден и която можеше да се нарече „храна“ само от човек с голямо въображение.

— За съжаление вече не сме двайсетгодишни, Кар.

— Кар е мъртъв, наричай ме Оливър.

— Добре де, но все пак не сме на двайсет, нали?

— Всичко лежи в съзнанието, Нокс. Абсолютно всичко. Никога няма да ни пречупят, ако не допускаме, че могат да го направят.

— Сигурно е така — каза неуверено агентът.

— Имаш ли семейство?

— Син и дъщеря. Момчето ми е морски пехотинец и служи в Близкия изток. Дъщеря ми е адвокатка във Вашингтон.

— Някога и аз имах дъщеря, но тя е мъртва. А съпругата ти?

— Почина.

— Моята също.

— В Брънзуик, Джорджия. Казва се Клеър, нали?

Стоун не отговори.

— Човек на име Хари Фин твърди, че Симпсън е виновен за убийството й. Именно той е заповядал удара срещу теб и семейството ти.

Заковал очи в тавана, Стоун бавно размърда крайниците си, пристегнати от широки колани.

— Хари е добро момче — промълви той. — Знае как да ти прикрива гърба.

— Съжалявам за семейството ти… Оливър.

— Опитай се да поспиш, Нокс. Имаш нужда от малко сън.

Стоун затвори очи.

Минута по-късно изтощеният Джо Нокс направи същото.