Собствено правосъдие

72

Нокс и Стоун поглъщаха закуската си в мълчание, правейки всичко възможно да имитират летаргията на останалите затворници, предизвикана от всекидневната доза дрога. Но очите им внимателно следяха всичко.

Седяха един срещу друг, за да наблюдават цялото помещение и да не допускат изненади. В края на храненето Нокс тихо се прокашля и изви очи вляво. Секунда преди удара Стоун вдигна таблата над главата си и палката шумно издрънча в твърдата пластмаса. В същия миг краката му направиха ножица около глезена на Менсън. Едрият мъж политна напред и се просна по очи върху масата. Разлетяха се чинии и пластмасови чаши. Двамата затворници в съседство на Нокс се озоваха на пода, заедно с надзирателя. В настъпилата суматоха Нокс ловко бутна подноса си с лакът и по главата на Менсън се посипаха макарони.

Когато останалите надзиратели обкръжиха масата, Стоун и Нокс седяха неподвижно, отправили замаяни погледи към купчината тела на пода. В очите им се четеше тъпо недоумение.

— Франк, какво правиш, по дяволите! — извика един от униформените, но Менсън се надигна, изблъска го и протегна ръце през масата, за да докопа Стоун. Но Нокс ловко го настъпи и той отново изгуби равновесие. Брадичката му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на масата, на сантиметри от Стоун. В същия миг Нокс скочи от мястото си и застана между него и останалите надзиратели.

— Предпочитам да бъда по-далеч от този луд човек — обяви той.

Дори мъжете, които седяха на същата пейка, не видяха мълниеносното движение, с което лакътят на Оливър Стоун потъна в тила на Менсън. Когато униформените изблъскаха Нокс и се изправиха пред масата, Стоун вече се беше изместил към далечния й край и с недоумение наблюдаваше развоя на събитията.

Изпадналият в безсъзнание Менсън беше изнесен на носилка. Дори най-дрогираните затворници в залата се усмихваха.

По-късно сутринта Нокс и Стоун излязоха на разходка в карето. Никой не ги беше заподозрял за инцидента с Менсън, въпреки че Стоун получи една палка по главата заради прекалено шумното си мляскане.

— Силно ли го тресна? — тихо попита Нокс.

— Достатъчно силно.

— Стилът ти решително ми допада.

Край тях се плъзна Дони, дарявайки ги с широка беззъба усмивка и вдигнат палец. Пазачите горе се разхождаха по стената и наблюдаваха затворниците с бинокли и малки телескопи, закрепени на неподвижни стойки. Пушките им мрачно проблясваха. Демонстрация на възпиращата сила. Облегнат на бетонната стена, Стоун се питаше какво ли ще направи онзи надзирател. И как ще го направи.

Изправен до него, Нокс продължаваше да сканира карето.

Един младеж с оранжев комбинезон дриблираше с топката. Висок, строен, със стегнато тяло. И чернокож като повечето обитатели на затвора. Топката описа парабола, отскочи от таблото и младежът я посрещна във въздуха с грациозна добавка. Движенията му бяха бързи и точни, без никаква дезориентация. Дони май беше споделил и с други тайната на шибаните моркови. Стрелбата се оказа неточна. Топката се удари в ринга и отскочи към синята линия. Младежът се втурна след нея, а сърцето на Стоун пропусна един такт.

Но още преди да прекоси линията, чернокожият играч се сблъска с друг затворник. Телата им рухнаха на цимента, после бавно се изправиха. Намираха се малко отвъд синята черта. Зави сирена, снайперистите на вишките се прицелиха. Екна изстрел, но от друга посока. Пазачите започнаха да се озъртат.

В следващия миг един от затворниците нанесе силен удар на човека до себе си и той рухна с окървавен нос. Разнесе се нов изстрел, последван от пронизителния вой на сирените, към който се добавиха надзирателските свирки. Затворниците в средата на карето се разбягаха с ужасени викове. Двама надзиратели се опитаха да ги спрат, но бяха прегазени от тълпата. Фуражките и палките им бързо изчезнаха под стотици нозе.

Стоманени пръсти стиснаха китките на Стоун и Нокс.

— Обратно в килията, бързо! — заповяда тенекиен глас.

Само за миг Стоун успя да зърне лицето на възрастния надзирател — същият, който му беше кимнал. Той трескаво ги блъскаше към един от входовете на сградата.

Минаха покрай група зяпачи, която се беше оттеглила до стената и наблюдаваше развоя на събитията. Сред тях беше и ухиленият до уши Дони, който шумно насърчаваше побойниците.

Юмрукът на Нокс се заби в лицето му. Славният Дони, убиец на три невинни деца, рухна като подсечен на бетонната поляна.

— Ей на това аз му викам отговорност! — възкликна агентът и продължи след Стоун.

Озоваха се във вътрешността на сградата. Надзирателят ги побутна нагоре по стълбите. Не след дълго влязоха в малка стая. Вратата щракна зад гърба им.

— Обърнете се!

Двамата се подчиниха.

Униформеният сръчно им щракна белезниците и веригите на глезените, след което ги завъртя към себе си.

— Не разполагаме с много време. Джош Кумс беше най-добрият ми приятел. Чух, че си помогнал на Уили.

— Вярно — кимна Стоун. — Но за съжаление той е мъртъв, Боб също. Сигурно си научил новината за взривената каравана.

Надзирателят кимна.

— Имаш ли представа защо?

— Дрога — отвърна Стоун и му предложи съкратената си версия за развоя на събитията, продължила не повече от трийсет секунди. — А Джош е бил убит, защото също е разкрил схемата.

— И аз си помислих нещо такова — призна човекът. — Чувам и виждам разни неща, но няма как да ги докажа. В едно обаче съм сигурен — вие двамата не сте прехвърлени тук от други затвори.

— Колко души от персонала мислят като теб?

— Двама-трима, не повече. Останалите Тайри ги държи в джоба си.

— Аз работя в ЦРУ, казвам се Джо Нокс — намеси се агентът. — Трябва незабавно да се свържеш с човек на име Маршъл Сондърс и да му обясниш къде съм. Телефонът му е… — Замълча и закова очи в лицето на Стоун. — Кажи му, че съм сам…

— Няма да ти позволя това! — тръсна глава Стоун.

— Я стига! Много неща преживяхме заедно! Ти ми спаси живота!

— И двамата познаваме Хейс — въздъхна Стоун. — Ако разбере, че си го предал, следващата ти спирка ще бъде някоя килия за изтезания в Афганистан, но едва ли ще си от хората, които водят разпитите. Затова е най-добре да се върнеш при семейството си. И да изживееш остатъка от живота си по своите, а не по неговите правила.

— Оливър, даваш ли си сметка на какво е способен този…

— И още как! — прекъсна го Стоун. — Някои неща никога не се променят.

— Момчета, да побързаме! — нервно се обади надзирателят.

Нокс гледа втренчено Стоун цяла секунда, после продиктува телефонния номер и добави, че с него се намира човек на име Джон Кар.

— Обади му се час по-скоро и му кажи къде сме!

След минути бяха в килията си. Затворът беше тотално блокиран.

— Ще направя всичко възможно да се отнесат справедливо към теб — рече Нокс, докато сядаше на нара. — Няма да позволя на Хейс да организира изчезването ти. Именно затова накарах надзирателя да се свърже с един мой приятел в ЦРУ.

— Аз вече съм изчезнал — поклати глава Стоун. — От трийсет години насам.

В килията се възцари мълчание.

— Защо Хейс те е лишил от онзи медал, дявол го взел? — попита след известно време Нокс.

Стоун се изправи и облегна гръб на стената.

— Беше толкова отдавна, че съм забравил — каза той.

— Да бе. Такива неща не се забравят.

— По кое време си бил във Виетнам? — любопитно го погледна Стоун.

— Последната година и половина от войната.

— Аз пък бях в началото.

Никога не беше говорил за тези неща, но вече нямаше значение. Или и двамата щяха да умрат тук, или той самият щеше да угасне в някой друг затвор, ако не бъдеше екзекутиран.

— Маклин Хейс имаше странни методи на воюване — вдигна глава той. — Хвърляше в месомелачката цялата жива сила под свое командване, пък каквото стане. Но в рапортите нагоре по веригата задължително трябваше да се подчертае изключителният му героизъм на бойното поле. Всъщност той никога не е помирисвал истински бой, ако не броим сбиванията на сержантите в столовата.

— И аз имах такива командири — кимна Нокс. — Постоянно дрънкаха за решителния мач, но никога не посягаха към бухалката.

— В един момент Хейс реши, че аз съм причината да не бъде произведен в подполковник по бързата процедура.

— Защо?

— Ставаше въпрос за три селца сред блатата, които, кой знае защо, командването реши, че трябва да завземем на всяка цена. Може би искаха да убедят някого у дома, че на практика печелим войната. Задачата беше възложена на Хейс с обещанието за още една звезда на пагона в случай на успех. Той заповяда атаката. Всеки от трите взвода под неговото командване трябваше да завладее по едно селце. В нощта преди нападението събра сержантите на оперативка.

— А защо не капитаните?

— Защото всички бяха мъртви. Нямаш представа с каква скорост изтребваха младшите офицерски чинове. Но както и да е. Заповедта беше да изтрием селата от лицето на земята. Заедно с всичко живо.

— Имаш предвид войниците на противника.

— Не, имам предвид всичко живо: мъже, жени, деца. След това трябваше да подпалим селата и да прехвърлим вината на виетконгците. Хейс много си падаше по шибаната дезинформация и постоянно прибягваше до нея. Истински Макиавели. Така си беше избрал начин да прави кариера.

— И какво стана?

— Два взвода изпълниха заповедта, третият — не.

— А Хейс те захапа.

— Опита се. Но аз го предупредих, че ще разкажа истината на всички. Нямаше как да ме обвини в неизпълнение на заповед, тъй като това означаваше да се изправи директно пред военния трибунал. Но командването не беше доволно от операцията, защото едно селце беше оцеляло. И това автоматично се отрази върху Хейс, който трябваше доста да почака за дъбовите листа на пагона.

— Но все пак е намерил начин да ти отмъсти, а? — подхвърли Нокс. — Отнел ти е заслужената награда.

— В онзи момент изобщо не ми пукаше. Участвах във война, която нямаше край. Всичките ми приятели бяха избити. Бях уморен. Дойде ми до гуша от Югоизточна Азия, от жегата и непрестанните дъждове. Всеки ден и всяка минута от живота ми протичаха в безсмислени сражения за няколко квадратни метра кална джунгла. Но за какво, Нокс? Кажи ми, за какво?

— И тогава реши да постъпиш в „Трите шестици“?

Стоун се поколеба, после кимна.

— Мисля, че си заслужил да чуеш истината.

— Обещавам, че тя ще си остане между нас. Ако все пак бъдеш осъден, това няма да стане с помощ от моя страна.

— Да, горе-долу тогава на сцената се появиха „Трите шестици“ — промълви след кратка пауза Стоун. — Но не бих казал, че съм постъпил доброволно. Просто ми дадоха да разбера, че нямам друг избор. В крайна сметка се оказа, че заменям един ад с друг. В това отношение винаги съм бил късметлия.

— Доколкото разбрах, ти си бил много добър в работата си. Защо ЦРУ се е обърнало срещу теб?

— Годините си вървяха — сви рамене Стоун. — Ожених се за Клеър, роди ни се дете. Това беше най-хубавото нещо в живота ми. Не ми се ще да преувеличавам, но пред очите ми се разкри един наистина нов свят. След което реших, че е време да изляза от играта. Вече не бях в състояние да натискам спусъка, Нокс. Не понасях собствената си воня. Не можех да прелетя половината свят, за да пръсна мозъка на някой нещастник, а после да се прибера у дома, да прегърна момиченцето си и да целуна съпругата си. Просто не можех!

— А това не им хареса, така ли?

— Хора като тях са убедени, че когато притежават някого, то е завинаги. И може би са прави.

Стоун пак приседна на пода, опря глава в стената и затвори очи.

— Ще ти помогна, Оливър! — прошепна Нокс. — Заклевам се, че ще ти помогна!

— Помогни на себе си, Нокс. За мен вече е късно. Ще получа точно това, което съм заслужил.