Собствено правосъдие

56

Седнал в болничното легло, Стоун се взираше в насрещната стена. В един момент погледна часовника си и извади мобилния телефон на Дани от нощното шкафче. Първо се обади на Аби, а след това и на Тайри. Нищо. Аби работеше в ресторанта, а шерифът обикаляше да издирва Лони Брубек, който според него май бе изчезнал. В караваната на Уили открили две разкъсани от експлозията бутилки за пропан-бутан и останките на газов котлон.

— Чакам пристигането на сапьор от щатската полиция на Вирджиния — добави Тайри. — Знам, че няма да харесаш това, което ще ти кажа, но май ще се окаже нещастен случай. Някоя от бутилките е изпускала, а във вълнението си от оздравяването на Уили старецът може би е запалил цигара и… бум!

— Ако е така, газта щеше да избухне далеч по-рано — въздъхна Стоун. — Нали ти казах, че в караваната заварих Шърли с цигара в уста? А и Боб едва ли би пропуснал да усети миризмата. Нали газта мирише гадно именно по тази причина?

— Прав си. Но защо някой е решил на всяка цена да убие Уили? Първо чрез свръхдоза, а после с бомба?

— Защото е знаел, че Деби не е извършила самоубийство и е бил твърдо решен да вдига шум, докато истината не излезе наяве. На някой това очевидно не му е харесало.

— Но след като го убива, този някой си дава сметка, че е привлякъл вниманието ни — възрази Тайри.

— Не, не. Извършителите са достатъчно умни и знаят, че улики за престъпление липсват. Това им е напълно достатъчно.

— Няма да се откажа, докато не стигна до дъното на тая работа!

— Всички трябва да си пазим гърбовете, Тайри — предупреди Стоун. — Включително и ти.

— Знам.

Стоун прекъсна линията и се втренчи в телефона. Дани се оказа собственик на последен модел „Върайзън“ с всякакви екстри, включително имейл. Стоун никога не бе ползвал поща, която изключва листа и писалката. Отвори списъка с имената и се зае да ги разглежда. Те бяха предимно женски, а към повечето от тях бяха прикачени кратки характеристики, някои със снимки. Консервативен по природа, Стоун окачестви повечето от тях като чиста порнография. А и псевдонимите им бяха доста многозначителни: „Мръсната кучка“, „Винаги готова“, „Карачката“.

Поклати глава. Беше безкрайно далеч от взаимоотношенията между съвременните младежи. Не ги разбираше и не беше сигурен, че са по-добри от някогашните. Според него Дани трябваше да си намери по-свестни приятелки.

Навън се мръкваше. Изпъшка и бавно стана от леглото. Тялото му беше сковано от болка, но движението му се отразяваше добре. Гърбът вече го болеше от цял ден лежане.

Излезе в коридора и се насочи към стаята на дежурните сестри. Те, разбира се, го смъмриха, че е станал, но все пак му обясниха как да стигне до стаята на Дани.

Пред вратата в дъното на коридора седеше някакъв мъж.

— Мога ли да ви помогна? — изправи се той.

— Вие ли сте човекът на шерифа Тайри? — отвърна с въпрос Стоун.

— Да. Чакайте, вие не сте ли онзи Бен?

— Аз съм. Искам да поговоря с Дани.

— Няма проблем, нали вие го спасихте.

Дани седеше на леглото с подпухнали и зачервени очи.

— Мога ли да вляза?

Момчето се обърна да го погледне и само му махна.

Стоун взе един стол и го придърпа към леглото.

— Много съжалявам за Уили.

Дани не отговори, заковал очи във възглавницата, която държеше в скута си. Когато най-после отвори уста, думите му прозвучаха завалено и провлачено. Успокоителните, рече си Стоун.

— Не заслужаваше да умре така — промълви младежът.

— Никой не го заслужава.

— Напротив! — мрачно го изгледа Дани.

— Може би имаш право. Някои хора наистина го заслужават.

— Той на никого не е причинил лошо нещо, знаеш ли?

— Знам.

— Ами Боб? Защо взривиха и горкия старец?

— Кой го взриви, Дани? За кого говориш?

— Защо питаш? — стрелна го с поглед момчето.

— Защо напусна Дивайн?

— Нали ти казах? Исках ново начало.

— А защо се върна?

— Това си е моя работа.

— Искаш ли да си поговорим за Деби Рандолф?

— Какво да говорим? Тя беше момичето на Уили и той много я обичаше. Щяха да се женят.

— Значи си знаел?

Дани разсеяно кимна.

— През цялото време му помагах да се пребори с дрогата. Но работата в мината го убиваше. Добре, приемам, че изпитваше болки. Но примерът с баща ми беше пред очите ми. Не исках и Уили да свърши така. После се появи Деби и бързо го вкара в пътя. Нали ме разбираш? В един момент той най-неочаквано ми се обади и обяви, че възнамерява да й предложи брак. Поиска мнението ми. С част от съзнанието си исках да му кажа: „Недей, човече, още си много млад. Животът е пред нас, мадамите ни чакат.“ Но дълбоко в себе си изпитах ревност. Можех да имам всяка мадама, която си пожелая, но той беше срещнал жената на живота си и тя го обичаше.

— Какво го посъветва в крайна сметка?

— Казах му да го направи. Познавах Деби, беше чудесно момиче и много му подхождаше. А той ме помоли да им стана кум.

— Това ми звучи така, сякаш сте изгладили търканията си.

— Никога не сме имали истински търкания. Бяха просто глупости.

Дани замълча, а Стоун се облегна назад. Мракът зад прозореца бързо се сгъстяваше.

— Видях те да плачеш на гроба на Деби — рече след известно време Стоун. — Ще ми разкажеш ли нещо повече?

— Няма какво да разказвам! — рязко вдигна глава Дани. — Беше ми мъчно за нея. Да не говорим за Уили, който беше съсипан.

— Но ти знаеш кой я е убил, нали?

— Ако знаех, щях да кажа на Тайри.

— Наистина ли?

— Уморен съм, човече. Искам да спя.

— Сигурен ли си, че няма какво да ми кажеш?

— Толкова сигурен, колкото че лежа в скапаното легло.

Стоун се върна в стаята си, но не легна. Нещо го човъркаше и не му даваше покой. Нещо, което беше видял или чул, а може би и двете. И което никак не се връзваше.

Разсеяно извади телефона на Дани и отново отвори списъка с имената. Може би чрез него щеше до получи отговор на въпроса защо момчето не желае да му разкаже какво се е случило. Но не откри нищо.

Механично продължи да натиска бутоните, ровейки из паметта на апарата. Изведнъж на екрана се изписа едно-единствено име, придружено от телефонен номер. Тайри. Но цифрите бяха различни от тези, които му беше продиктувал шерифът. Набра го и притисна телефона до ухото си. След няколко позвънявания чу мъжки глас:

— Дани?

Стоун бързо изключи. Наистина беше Тайри, веднага го позна. Но защо Дани разполагаше с личния номер на шерифа? И защо, ако той наистина беше секретен, просто не го бе запомнил? Защо го бе вкарал в паметта на телефона си, където всеки можеше да го намери? Отново се върна на списъка. Той съдържаше домашния телефон на Аби и този на ресторанта — номера, които Дани би трябвало да знае наизуст. Подчинявайки се на внезапен импулс, той набра Аби и й разказа за разговора си със сина й, пропускайки току-що направеното откритие.

— Дани има ли проблем със запомнянето на числа?

— О, да. Още от гимназията. Лекарите бяха на мнение, че се дължи на контузиите от футбола. Опитах се да го откажа да играе, но той не искаше и да чуе. След контузията в коляното беше страшно разстроен, че не може да играе в някой университетски отбор. Защо питаш?

— Просто така. Вероятно защото нямам какво да правя.

Малко след като приключи разговора, дочу някакво тътрене. Вдигна глава точно навреме, за да види как един санитар минава по коридора, бутайки пред себе си купчина кашони. Гледката предизвика необичайна реакция в съзнанието му.

Шейсет, а не осемдесет. Черна кал вместо нормалната червеникава глина. Миньорите, които още по тъмно напускат града и се отправят към клиниката за всекидневната порция метадон.

На пръв поглед спонтанен проблясък, но Стоун добре знаеше, че не е така. Това нещо се беше въртяло в подсъзнанието му достатъчно дълго и най-после беше изскочило на повърхността.

Извади плика от шкафчето и се преоблече в чисти дрехи.

— Хайде, трябва да е някъде тук — нетърпеливо промърмори той, опипвайки дъното на плика.

Ръцете му най-сетне напипаха пистолета, който беше взел назаем от Аби. Затъкна го в колана си и го прикри с ризата. Миг по-късно вече надничаше през вратата. Изчака сестрите да се приберат в стаята си и изтича по коридора. Времето за раздаване на лекарства наближаваше и бягството му щеше да бъде разкрито съвсем скоро.

Нямаше как да знае, че сестрите ще намерят празна и стаята на Дани. Един час по-рано младежът беше успял да заблуди пазача си и да се измъкне от болницата. Така както си беше с подутините и кървавите драскотини.