Собствено правосъдие

54

Проблемите на Рубън започнаха още с появата му в Саут Ридж. Първо, почти се сблъска с Джо Нокс, който обикаляше уличките на градчето. Около час по-късно агентът се качи в джипа си и потегли, а възбуденият Рубън побърза да звънне на Анабел и тръгна подире му. Но на излизане от града спука гума, отби на банкета и отново се свърза с нея.

— Стой там и чакай — нареди Анабел. — Оглеждаме двете градчета и идваме да те приберем.

— А защо не дойдете веднага и заедно да проследим Нокс?

— Докато стигнем, той ще бъде далеч. Очевидно не е открил Оливър в Саут Ридж, което означава, че е наш ред да опитаме. Накъде се е насочил според теб?

Рубън разгъна картата и огледа околността.

— Мисля, че към Дивайн.

— Добре. Звънни, ако изскочи нещо ново.

Рубън изключи телефона, намръщи се и гневно изрита спуканата гума на „индианеца“. Древният мотоциклет го беше предал за пръв път от толкова години. На практика той винаги имаше резервна гума в коша, но този път я извади заради боклуците на Анабел.

Седна на крайпътния камък и се зае да разсъждава. В случай че това беше първият град от обиколката на Нокс, оставаха му още три. Което означаваше, че шансовете Оливър да се окаже в Дивайн са едно към три. Не особено добри, но не и лоши. Трябваше само да стиска палци и да се надява, че Дивайн няма да е джакпотът за федералния агент. И евентуална смъртна присъда на Оливър.

Мелани Нокс направи няколко безуспешни опита да се свърже с баща си. Не беше учудена, че той нито вдига, нито й се обажда след това. Но след последния им разговор се чувстваше леко притеснена. Гласът му беше прозвучал малко особено, някак фаталистично. Сякаш искаше да изживее някакви щастливи мигове, защото смяташе, че дните му са преброени.

Подчинявайки се на внезапен импулс, тя взе такси до къщата на баща си и помоли шофьора да я изчака. Остана изненадана, че алармата не се включи при отварянето на вратата. Баща й никога не забравяше да набере кода, особено преди заминаване. Запали лампите и с мъка се сдържа да не изкрещи.

Всичко в къщата беше наопаки. Първата й реакция беше да побегне, опасявайки се, че крадците са още вътре. За всеки случай изтича до таксито, обясни на шофьора какво се е случило и добави, че ако до пет минути не се появи, трябва да позвъни в полицията. Хукна обратно, грабна една тежка ваза от масичката в антрето и предпазливо тръгна напред, оставяйки отворена входната врата.

Още преди да изтекат петте минути, установи, че къщата е празна. Отвори прозореца на спалнята и помаха на шофьора да покаже, че всичко е наред. След това се зае с подробния оглед. Баща й имаше две каси — едната в спалнята, а другата в гаража, скрита зад дървената ламперия. И двете се оказаха недокоснати. По-ценните вещи също.

Това означаваше само едно: който и да беше влязъл с взлом, бе търсил нещо друго. И знаеше кода на алармената инсталация.

Влезе в кабинета и се огледа. Тук баща й държеше служебните си материали, но тя добре знаеше, че той никога не носи истински важните документи у дома. Запали осветлението и се зае да рови из разпръснатите по пода папки. След трийсет минути бе открила едно-единствено нещо: списък с имена. Бяха й напълно непознати, но едно от тях все пак привлече вниманието й.

Алекс Форд, агент във Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис. Тя нямаше представа защо името му фигурира в списъка, но реши да се свърже с него и да го попита знае ли с какво се занимава баща й сега.

После активира алармата, заключи входната врата и изтича в таксито. Отпусна се на седалката с неприятното чувство, че „службата“ на баща й най-сетне ще го ухапе. Жестоко.