Собствено правосъдие

60

Докато микробусът пълзеше по главната улица, Анабел, Кейлъб и Рубън се взираха в хората по тротоарите; някои от тях им хвърляха подозрителни погледи.

— Не ми изглеждат особено дружелюбни — отбеляза Кейлъб.

— А защо да бъдат дружелюбни? — промърмори Рубън. — Нито ни познават, нито имат представа какво търсим тук. Единственото, което знаят, е, че не сме местни.

— Трябва да пипаме много внимателно — замислено промълви Анабел.

— Може би няма време за това, защото Нокс има доста голяма преднина. Най-вероятно вече е открил Оливър.

— Ето я и отправната ни точка — подхвърли Кейлъб и махна към шерифската служба в съседство с доста по-голямата сграда на съда.

— Спри — заповяда му Анабел. — Ще отида да проверя.

— Сама ли? — попита Рубън.

— Засега да. Трябва да имаме и резервен вариант, ако нещата се объркат.

— Каква ще е ролята ти този път? — поинтересува се Кейлъб. — Агент на ФБР или объркана жена?

— Нито едната, нито другата. Ще пробвам друг подход.

Анабел се погледна в огледалцето, приглади косата си и слезе.

— Ако не се върна до десет минути, преместете микробуса зад ъгъла и чакайте там — разпореди тя.

— А ако изобщо не се върнеш? — попита Рубън.

— Значи съм се издънила. Палите мотора и се махате.

Вратата се затръшна и Анабел влезе в сградата.

— Ехо? Има ли някой тук?

От вътрешността се появи Линкълн Тайри.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Анабел внимателно огледа високия мъж с безупречно изгладена униформа и лъснати ботуши. Имаше волева брадичка и проницателен поглед.

— Надявам се — кимна тя. — Търся един човек. — Извади от чантичката си голяма снимка и му я показа. — Случайно да сте го виждали?

Тайри внимателно огледа Оливър Стоун, но не бързаше да отговори.

— Защо не влезете? — каза той и отвори вратата на кабинета си.

Анабел се поколеба.

— Искам само да разбера дали сте го виждали.

— А пък аз искам да зная защо го търсите.

— Значи сте го виждали?

Той мълчаливо посочи навътре.

Анабел сви рамене и влезе в кабинета. Вътре имаше друг мъж с костюм на тънко райе и червена папийонка.

— Това е Чарли Тримбъл, издател на местния вестник.

Тримбъл галантно се надигна и стисна ръката й.

Тайри затвори вратата и й направи знак да седне, след което се настани зад масивното писалище със снимката в ръце.

— А сега ми разкажете за какво става въпрос — каза той.

— За нещо поверително — отвърна тя и хвърли кос поглед към Тримбъл. — Не се обиждайте, но бих желала да поговоря с шерифа насаме.

Вестникарят стана.

— Ще се видим по-късно, шерифе — рече той, протегна врат към снимката в ръцете на Тайри и видя лицето на човека, когото познаваше под името Бен. — Може би ще пожелаете да поговорите и с мен, госпожо.

Анабел го изчака да излезе и започна:

— Казвам се Сюзан Хънтър, ето документите ми.

На бюрото се появи професионално изработена шофьорска книжка, която, разбира се, беше абсолютно фалшива.

— Човекът на снимката е баща ми. Обикновено се представя като Оливър или Джон, но може би използва и друго име.

— Защо са му толкова много имена? — попита Тайри и й върна книжката, която огледа бързо, но внимателно.

— Преди много години баща ми работеше за правителството. Напусна при доста необичайни обстоятелства и оттогава насам непрекъснато се крие.

— Необичайни обстоятелства. Престъпление ли е извършил?

— Не, врагове на страната ни го издирват да го убият за това, което им е причинил.

— Врагове? Кои са тези врагове?

— Чужди правителства, които със сигурност са ви известни. Не твърдя, че зная цялата история, но откакто бях на шест до влизането ми в колежа сме се местили четиринайсет пъти. Винаги с нова фамилия, нова биография и нови посредници.

— Това ми прилича на програмата за защита на свидетелите — каза Тайри.

— Нещо такова. Баща ми е истински герой, който е вършил изключително опасна работа в името на страната ни. Но на висока цена, която ние плащаме от дълго време насам.

— Това обяснява много неща — замислено потърка брадичката си Тайри.

— Значи е бил тук? — напрегнато се приведе към бюрото му Анабел.

— Да, беше — призна Тайри и се облегна назад. — Представи се като Бен. Бен Томас. Как успяхте да го откриете чак тук?

— Благодарение на едно кодирано съобщение, което ми изпрати. Но не беше лесно. Преди да дойда при вас, обиколих почти всички градчета в околността и вече се бях отчаяла.

— Казах, че беше тук, но вече не е.

— А къде е?

— За последен път го видях в местната болница.

— В болницата ли? Ранен ли е?

— За малко не хвръкна във въздуха, но му се размина. Тази сутрин се отбих да го видя, но вече беше изчезнал.

— Доброволно?

— Не мога да кажа.

— Споменахте, че за малко не е бил взривен.

— Напоследък тук се случват доста странни неща, които напразно се опитвам да разгадая. Вашият баща ми помагаше. Но той не е единственият изчезнал пациент. Липсва и един младеж на име Дани Райкър. Бях му поставил охрана, защото някой се опита да го убие. Баща ви му спаси живота. Но и той изчезна, като успя да заблуди пазача си.

— Имате ли представа накъде може да е тръгнал баща ми?

— Не, госпожо, но много бих искал да узная. Той е умен човек. В този град аз съм единственият представител на силите на реда. Претрупан съм до гуша с работа. Но искам да ви задам един друг въпрос: защо бяга и се крие, след като е бил под закрилата на държавата?

— Преди няколко седмици направиха опит да го ликвидират. Той се увери, че с мен всичко е наред, след което изчезна. Мисля, че подозира вътрешни хора заради начина, по който беше извършен атентатът.

— Ако е искал да се скрие тук и да намери някакво спокойствие, значи жестоко се е излъгал — рече с въздишка Тайри.

— За какво говорите?

Шерифът подробно й разказа за събитията в Дивайн след появата на Стоун.

Анабел го изслуша, без да каже нито дума, но умът й напрегнато работеше. Нямаше никакво желание да се забърква в проблемите на Дивайн, но си даваше сметка, че това може би е единственият начин да го открие.

— А знаете ли дали в града са се появили други външни хора, които разпитват за него? — попита тя и нервно стисна страничните облегалки на креслото.

— Не съм чувал. Той беше отседнал при Бърни, който има малък пансион ей тук, зад ъгъла. Вие също бихте могли да се възползвате от него.

— Ще го направя, шерифе, благодаря — изправи се Анабел. — Дали в града има хора, които могат да ми предоставят някаква допълнителна информация?

— Аби Райкър — кимна Тайри и също стана от стола си. — Тя е собственичка на ресторантчето „При Рита“, което е малко по-надолу по улицата. Двамата с Бен се разбираха доста добре.

Дали долавяше нотка на ревност, или просто така си въобразяваше?

— Благодаря — рече тя и му подаде една картичка. — Това е телефонът ми, звъннете, ако се сетите за още нещо.

Тайри я изпрати с разтревожен поглед.

Тримбъл стоеше пред участъка и я чакаше.

— Не се сдържах и хвърлих едно око на онази снимка — каза той. — Аз интервюирах този човек за събитията, които се случват тук напоследък. Шерифът сигурно ви е споменал за тях.

— Да, ако имате предвид убийствата, самоубийствата и взривяванията — кимна Анабел. — Казвате, че сте разговаряли с него. Какво ви каза той?

— Преди да отговоря на този въпрос, може би трябва да преговаряме.

— Моля?!

— Аз съм собственик на вестник, госпожо. Преди години, когато реших да се оттегля от активна журналистическа дейност и поех това малко провинциално издание, за да се занимавам с нещо, бях убеден, че най-големите новини ще бъдат срутванията в мините или някоя и друга катастрофа по острите завои. Но днес тук се случват убийства, самоубийства, взривявания и въоръжени нападения. Имам чувството, че отново съм във Вашингтон.

Анабел се възмути от тържествуващия тон на тази тирада.

— Какво по-точно искате? — нетърпеливо попита тя.

— Да си разменим информация. Вие ми казвате нещо, аз ви казвам нещо…

— Например?

— Например кой всъщност е Бен.

— А вие какво ще предложите в замяна?

— Тук трябва да си имаме поне малко доверие. Ще ви кажа, че той ми направи силно впечатление на човек, който не се скита ей тъй. Приказваше умно, умееше да убеждава. Да не говорим за физическите му способности. Научих, че се е справил сам с трима побойници във влака, спасил е човешки живот с помощта на автомобилен акумулатор, а малко по-късно е пребил с голи ръце други трима нападатели, въоръжени с бухалки.

— Да, действително притежава някои специални умения — кимна Анабел.

— А каква е връзката ви с него?

— Той ми е баща.

— Прекрасно. Чух, че е бил в армията.

— Във Виетнам.

— В Специалните части ли?

— Най-специалните.

— А сега обича да се запилява из провинцията, така ли?

— За известно време беше държавен служител, но после му писна да седи зад бюро.

— Силно се съмнявам, че баща ви някога е седял зад бюро — снизходително се усмихна Тримбъл. — Ако не ми кажете истината, не виждам причини да ви предлагам някаква информация.

— Мисля, че вече ви казах достатъчно. Сега не е ли ваш ред?

— Всъщност сте права. Баща ви прекарваше голяма част от времето си с Аби Райкър и сина й Дани — един доста объркан младеж. Типичен пример за гимназиален идол, който тръгва по нанадолнището.

— Наркоман ли е или пияница?

— За дрогата не знам, но със сигурност си пада по алкохола. Майка му спечели делото срещу компанията, в чиято мина беше затрупан съпругът й. Получиха солидно обезщетение, живеят в голяма къща, но животът на Дани продължава да е объркан.

— Шерифът спомена, че и той е изчезнал.

— Баща ви ми направи впечатление на човек, който се стреми да върши добрини. Съветът ми е да не си въобразявате, че и околните имат същите намерения. Включително Дани, въпреки че баща ви му е спасил живота.

— И себе си ли слагате в тази категория?

— Аз съм сравнително отскоро тук. Вашингтон беше мой дом в продължение на четирийсет години, работех в „Поуст“. Все още имам много приятели там, които ме зареждат с информация. Освен това… — Тримбъл изведнъж млъкна и насочи погледа си към нещо зад гърба на Анабел, което беше привлякло вниманието му.

— Мистър Тримбъл? — Анабел не хареса изражението на лицето му.

Очите на издателя се върнаха върху нея, но мислите му явно бяха другаде.

— Извинете, но трябва да проверя нещо — промърмори той и с бърза крачка се отдалечи.

Анабел прекоси улицата и скочи в микробуса. Разказа с няколко думи какво е научила от шерифа Тайри и вестникаря.

— Мислиш ли, че подозира истинската самоличност на Оливър? — попита Кейлъб.

— Не бих заложила на противното. Но в момента нямаме право на грешка.

— По дяволите! — възкликна Рубън. — За Оливър май няма мира, а? Където и да отседне, около него започва да бъка от убийци!

— Отивам в пансиона, защото нямаме време!

Няколко минути по-късно благодарение на чара си Анабел бе успяла да научи цялата история от дребничкия старец Бърни и се върна в колата.

— Нокс е бил тук и знае за Оливър. Старецът му казал да го потърси в болницата или в имението на Аби Райкър, което се казва Ферма в лятна нощ. По всяка вероятност Нокс вече е там, след като не е открил Оливър в болницата. Предлагам да тръгваме.