Собствено правосъдие

23

Високият мъж влезе в сградата, свърна наляво и скочи в близкия асансьор. Натисна копчето за надолу, мина през тунела, който се извиваше под улиците на Вашингтон, влезе в друга сграда и пое по дълъг коридор. От една открехната врата се протегна лапа, сграбчи го и го дръпна навътре.

Рубън Роудс затръшна вратата и разхлаби хватката, с която беше стиснал Алекс Форд. Агентът приглади яката на сакото си и намръщено огледа хората, настанили се по бракуваните офис мебели и кашоните.

— Нали беше втората врата вляво? — гневно процеди той.

— Кейлъб просто е сбъркал — обясни Рубън. — Искал е да каже първата врата вдясно, но вече беше късно да те предупредим. Опасявахме се, че мобилният ти телефон се подслушва.

— За тази цел е нужна съдебна заповед — обади се Анабел.

— Да бе, как не! — нервно отвърна Рубън.

— Той е прав — каза Алекс и погледна към Анабел. — Аз съм федерален агент, което означава, че не разполагам нито с живота си, нито с мобилния си телефон.

— Извинявай за грешката, Алекс — засрамено промълви Кейлъб. — Бях доста нервен, не знам защо. — Очите му се спряха на Рубън и в тях проблеснаха гневни пламъчета. — О, сега си спомням. Изнерви ме Рубън, който ми се разкрещя по телефона, че ако не намеря подходящо място за среща, всички ще умрем и това ще бъде по моя вина!

— Не съм казал, че ще умрем, а само че ще прекараме остатъка от живота си зад решетките — сви рамене едрият мъж. — Почти по твоя вина.

— Как стигна до това заключение? — попита Анабел.

— Онзи тип Джо Нокс вече се е срещнал с Кейлъб.

— И какво? Откъде знаеш, че съм му казал нещо?

— Знам, приятелю. Ти ще си изпееш всичко, дори ако те притисне невръстна скаутка.

— Нямаме време — изправи се Анабел. — Значи Нокс е разпитвал мен, Алекс и Кейлъб.

— Ходил е в склада да търси и мен, но за късмет си бях взел почивен ден — добави Рубън.

— По телефона спомена, че Оливър се е свързал с теб — напомни му Алекс.

— Не пожела да ми каже откъде се обажда — продължи Рубън и ги запозна накратко със съдържанието на разговора. — Помоли да ти предам, че ти е признателен, задето си изгорил писмото му.

Алекс бавно кимна, но не каза нищо.

— Възможно ли е да се проследи обаждането му до Рубън? — попита Кейлъб.

— Изключено — поклати глава едрият мъж. — Мобилният ми телефон е на доста необичаен договор. Малко заобиколен…

— С една дума, крадеш чужди минути — тържествено обяви Кейлъб.

— И така може да се каже. Използвам услугите на приятел, на когото вярвам. Голям професионалист в тази област, няма начин да го пипнат.

— Мисля, че трябва да сравним записките си за това, което ни е казал Нокс — предложи Анабел. — Така ще получим представа къде сме.

Алекс започна пръв, последван от Анабел и Кейлъб. Когато приключиха, думата взе Рубън.

— Поднасям ти своите извинения, Кейлъб — обяви той. — По всичко личи, че си запазил самообладание.

— Ами… благодаря — троснато каза федералният библиотекар.

— И така, Нокс знае, че Оливър е Джон Кар — рече Алекс. — Знае и с какво се е занимавал в ЦРУ. Знае, че той е убил Симпсън и Грей. И е решен да го гони до дупка.

— Чрез нас — добави Кейлъб. — Слава богу, че няма как да се случи.

— Рано е да благодариш на бога, Кейлъб. Той знае къде сме, знае и че сме приятели на Оливър. Положително ще се възползват.

— Как?

— Като средство за натиск — сухо обясни Анабел. — За да го принудят да се предаде.

— Какво?! — извика Кейлъб. — Да ни използват за стръв? Абсурдно! Ние сме граждани на Съединените щати, а Нокс е държавен служител!

— Този факт не е бил от значение дори през петдесетте — поклати глава Алекс. — Той е държавен служител с ясно определена задача: да залови Оливър. И докато я изпълнява, ние си оставаме мишени.

— Това означава ли, че всички трябва да минем в нелегалност? — попита Анабел.

— Лично за мен е невъзможно — каза агентът. — Но ти със сигурност можеш да се заровиш в най-дълбоката дупка, Рубън също. Какво е положението при теб, Кейлъб?

— Защо Оливър ни постави в такава невъзможна ситуация? — простена библиотекарят.

— Не е имал друг избор — отговори Рубън. — Ако разсъжденията ни са правилни, той е гръмнал две ВИП персони в един и същ ден. След такава акция не можеш да си пиеш кафето и да чакаш да ти заблъскат с приклад по вратата.

Кейлъб поклати глава.

— Сигурен съм, че ако Оливър наистина ги е убил, не е оставил никакви улики — рече той. — Ако не броим писмото.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — възкликна Рубън. — Никой няма намерение да го съди. Пипнат ли го, ще изстискат от него каквото могат и ще му пръснат мозъка! Той е убивал по заповед на правителството и е бил принуден да мине в нелегалност, защото Грей и Симпсън са го прецакали и са искали да се отърват от него. — Беше се втренчил в Алекс. — Крил се е в продължение на трийсет години. После убиха Милтън. Не забравяйте какво ни каза Хари Фин: Симпсън е признал, че лично е заповядал Оливър и семейството му да бъдат ликвидирани. Ако някой е имал причина да убива някого, това е Оливър. Майната му на закона!

— Значи се страхуват от информацията за някогашни операции на правителството и искат да му затворят устата — каза Кейлъб.

— Е, сега вече мислиш като библиотекар — язвително подхвърли Рубън.

— Може би имаме друг изход, вместо да минаваме в нелегалност — обади се Анабел.

Алекс се облегна на стената.

— Какво предлагаш?

— Да открием Оливър и да му помогнем да се измъкне.

— Забрави, Анабел. Това означава да ги заведем право при него.

— А и той сигурно е имал ловък план за бягство — добави Рубън.

— Наистина ли? Без документи, без пари? Преди време му дадох една кредитна карта. Наскоро я проверих. Не е използвана от месеци. Не може да вземе самолет, остава му само да бяга.

— Докато го пипнат — въздъхна Рубън.

— Може би иска точно това — тихо рече Алекс и останалите трима се втренчиха в него. — Успя да очисти Симпсън и Грей, но изпитва огромно чувство за вина заради Милтън. Може би не вижда смисъл да живее. Бяга, но неохотно. Знае, че ще го заловят, и се подготвя за това, което го чака.

— Няма да позволя животът му да свърши по този начин! — отсече Анабел.

— Не забравяй, че да откажеш да сътрудничиш на ЦРУ е едно, но пряката помощ — съвсем друго. Активното ти участие в бягството на Оливър ще означава, че те чака затвор. И то за дълго време.

— Не ми пука, Алекс. Спомни си какво направи той за мен. Рискува всичко, за да ми помогне.

— На нас също — добави Рубън.

— Алекс, ако не беше Оливър, ти също нямаше да си тук — изгледа го Анабел.

Агентът седна на някакво старо бюро.

— Чувам ви много добре. Но аз съм федерален служител и не мога да направя нищо повече.

— Никой не иска да се забъркваш в неприятности и не трябва да правиш нищо — каза Анабел, но тонът й не беше така любезен както думите.

— Просто гледай на другата страна — добави Рубън.

— А как мислите да го откриете? — попита Алекс.

— Това вече си е наша работа — хладно отсече Рубън и погледна Кейлъб. — Ти също си федерален служител. С нас ли си?

— Да — без колебание отвърна библиотекарят.

Лицето на Алекс помръкна.

— Е, май е време да се разделим — рече той и се смъкна от бюрото. — Желая ви късмет.

— Алекс… — започна Анабел, но вратата вече се беше затворила зад него.

Последните трима членове на клуб „Кемъл“ мълчаливо се спогледаха.

— Да върви по дяволите! — каза Рубън. — Дайте да помислим как да открием Оливър.

— Лисицата е излязла на лов, нали така? — погледна го втренчено Анабел.

— Да. И какво?

— Трябва да тръгнем след нея.

— Имаш план?

— Аз винаги имам план.

— Обичам те, момиче!