Собствено правосъдие

22

Вечерята на Аби беше много вкусна — пържено месо и различни сосове. Стоун й помогна да я сервира. Бяха само двамата. Той взе душ в банята на горния етаж, която можеше да бъде снимана за списание. Явно мината се беше изръсила много яко.

— Значи обичаш Шекспир — каза той.

— Още в гимназията изчетох всичките му пиеси. Но по онова време не ги свързвах с нищо реално.

— А сега?

— Може би. В тях има всичко, което може да ти поднесе животът, особено злощастията. Но вече преживях твърде много, за да се изумявам от литературата.

По средата на вечерята се появи Дани, който огледа масата с ленена покривка и красив сервиз, а след това излезе безмълвно. Вратата се затръшна шумно.

Стоун я гледа известно време, после се извърна към Аби и каза:

— Май ти създава грижи.

— И така може да се каже. Ти имаш ли деца?

— Имах дъщеря. Но вече не е между живите.

— Много съжалявам. Дани вече похаби седем от деветте си живота, а аз непрекъснато имам чувството, че и моят си отива заради него.

— Била си против заминаването му, нали? Спомена, че много си плакала.

— Какво друго може да прави една майка, когато единственото й дете я напуска?

— Значи се радваш, че отново е тук.

— Прибързано ще е да се радвам. Вероятно не след дълго пак ще замине. Макар все да си повтарям, че не бива да се съсипвам отново.

— Правил ли го е и преди?

— Не, досега само говореше. Постепенно повярвах, че едва ли някога ще замине, но после изведнъж… — Гласът й потрепна.

— Имаше ли конкретна причина да си тръгне?

— Трудно е да се каже какво движи решенията на Дани. Той просто е инат, като баща си.

— Каза ми, че баща му е загинал в мината.

Вместо да отговори, Аби лапна последното късче месо в чинията си.

— Вярно е — каза след известно време тя. — Изгубил си детето си. А съпругата ти?

— Тя също почина. Преди много време.

— И как живееш от тогава насам?

— Бутам я някак си. Не се задържам дълго на едно място.

— Напуснал си армията веднага след Виетнам, така ли?

— Не, поостанах още известно време. Нищо особено.

— Чичо Сам не ти ли отпусна пенсия?

— Не се задържах достатъчно дълго.

Разговорът замря. Малко по-късно Стоун стана да си върви, отклонявайки предложението й да го закара до града. В тази къща властваше тъгата въпреки лукса и сполучливите дизайнерски решения. Причината беше проста: източникът на това богатство беше смъртта.

— Предполагам, че няма да се задържиш дълго — рече тя, застанала в рамката на вратата.

— Аз съм много по-възрастен от Дани, но въпреки това не съм решил какво да правя с остатъка от живота си — въздъхна Стоун. — Мисля, че е крайно време да започна да го живея.

— Благодаря, че си помогнал на сина ми.

— Той е добро момче, Аби. Липсва му единствено посоката.

— Дано тази посока го отведе далеч оттук и да го задържи там.

Тя затвори вратата и Стоун остана да се чуди на тези думи, после тръсна глава и отново си повтори, че това не му влиза в работата. Излезе на пътя и пое към града.

Единствената светлина идваше от обсипаното със звезди небе. Малко преди да навлезе в града, до слуха му долетяха звуци. Отначало му се сториха като скимтене на животно и му хрумна, че в този край няма да е много необичайно, ако налети на мечка или дори на планински лъв. Продължи напред и скимтенето стана по-отчетливо.

Стоун ускори крачка. Църквата и гробището бяха наблизо.

Прекоси пътя, влезе в църковния двор и предпазливо закрачи между редиците с гробове. После изведнъж се закова на място.

Дани лежеше по очи върху пресния гроб на Деби Рандолф и раменете му се разтърсваха от ридания.