Собствено правосъдие

34

Часовете за свиждане отдавна бяха минали, но Стоун намери една състрадателна медицинска сестра, която го пусна в отделението, след като й обясни откъде познава Уили.

— Да, доктор Уорнър спомена за вас — кимна тя. — На кого би му хрумнало да използва автомобилен мотор като сърдечен стимулатор?

На човек, който знае какво е война.

Уили лежеше на болничното легло, поставен на системи. Един кабел го свързваше с монитор, върху който пробягваха цифри и линии.

Младежът усети присъствието на Стоун и отвори очи.

— Кой си ти, по дяволите?

— Бен. Помогнах на дядо ти да те докара тук.

— О, той вече ми разказа — протегна ръка Уили. — Спасил си ми живота.

— По всичко личи, че се подобряваш.

— Аз поне не го чувствам.

— Казаха ли ти колко време ще останеш в болницата?

— Не. Все още не знам какво, по дяволите, се е случило.

— Приел си свръхдоза.

— Това го знам. Но не знам как точно е станало.

— Какво откриха в кръвта ти?

— Според докторите оксикодон плюс разни други бъркочи.

— Това обяснява нещата.

— Да, ама аз не съм имал от тая гадост. Тя струва скъпо, освен ако не е с рецепта. А на улицата ти искат двеста кинта за едно хапче.

Стоун придърпа един стол. Уили Кумс имаше дълга кестенява коса и симпатично лице въпреки леките бръчици около устните и очите. Приликата му с Дани Райкър беше видима, но изглеждаше някак състарен.

— Добре — въздъхна Стоун. — Какво имаше и какво взе?

— Хей, да не си ченге под прикритие?

— Ако бях, капанът вече щеше да е щракнал.

— Адски съм уморен, за да ми пука — въздъхна Уили. — Обикновено вземам фентанил. Разделям една доза на две, сготвям я и си я инжектирам в бедрото. Действа много ободряващо, почти като хероина.

— Фентанил? Имаш предвид белия кристален прах?

— Май разбираш от дрога.

— Каза, че обикновено вземаш фентанил.

— Рецептите в един момент свършват. В такива случаи си купувам крек на улицата. Намирането му не е проблем.

— Боб каза, че става въпрос именно за крек.

— Защо тогава ме разпитваш? — учудено го погледна Уили.

— Винаги е по-добре да получиш допълнително потвърждение.

— Наистина ли не си ченге?

— Много съм далеч от ченгетата. Но крекът е стимулант, от който зениците ти би трябвало да станат осем милиметра, а не да приличат на връхчета на топлийки.

— Не знам какво да ти кажа.

— Как е възможно да вземаш крек и да ходиш на работа в мината?

— Бях си взел два дни отпуска по болест — колебливо отвърна младежът.

— Сигурен ли си, че вечерта не си вземал и оксикодон?

— Не бих взел, дори да разполагах с него.

— Защо?

— Преди две години си счупих ръката в мината и доктор Уорнър ми го предписа. Но получих някаква алергична реакция и оттогава насам не съм се докоснал до тая гадост.

— Спомняш ли си да си взел нещо друго? Какво яде, какво пи?

— Изпих две бири, хапнах от храната, която си взех от ресторанта на Аби.

— Каква беше тази храна? — наостри уши Стоун.

— Бургер с пържени картофи и порция начос.

— Значи хапна, изпи двете бири и взе доза крек, така ли?

— Аха. Доста се възбудих и обърнах караваната наопаки, ама какво толкова — нали бях сам? Взех една таблетка тиленол, преди да си легна. Всяка вечер го вземам. Навърших двайсет и три съвсем наскоро, но понякога се чувствам на шейсет.

— Тиленол?

— Спомням си, че дядо дойде, но после главата ми се замъгли.

— Някой знае ли, че всяка вечер вземаш тиленол?

— Не съм го пазил в тайна. В този град много хора се тъпчат с хапчета.

— Вече го забелязвам — язвително промърмори Стоун. — Значи всеки може да знае за твоята привързаност към това хапче, така ли?

— Накъде биеш?

— Някой е подменил тиленола ти. Това е единственото обяснение за присъствието на оксикодон в организма ти. Колко хапчета взе?

— Доколкото си спомням, две.

— Останаха ли други в шишенцето?

— Да, няколко.

— Помниш ли как изглеждат хапчетата тиленол?

Уили рязко се надигна и маркучите на системата се опънаха.

— Нима твърдиш, че някой се е опитал да ме убие?! — смаяно извика той. — Кой би го направил, по дяволите?

— Ти си единственият, който може да отговори на този въпрос, Уили.

— Силно се съмнявам, че някой ще тръгне да ме убива заради една каравана, две-три пушки и ловни арбалети. Това е всичко, което имам.

— Забрави финансовите подбуди. Въпросът е дали някой ти няма зъб за нещо.

— За какво?

— Да си прекарал някого? Например като му отмъкнеш момичето?

— Имах си гадже, но тя е мъртва — отвърна рязко Уили.

— Деби Рандолф ли?

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Градът е малък. Чух, че се е самоубила.

— Така казват.

— Но ти си на друго мнение?

— За какво да се самоубива, дявол да го вземе? Отговори ми на този въпрос!

— В магазинчето за сувенири има няколко нейни картини. Била е талантлива.

На лицето на Уили се изписа гордост.

— Тя не само рисуваше добре, но и правеше фигурки от глина. Превърна в ателие една барака зад къщата на родителите си. Точно там я открила майка й… — Замълча за момент и приглушено добави: — По тази причина си взех болнични. След погребението се върнах на работа, но главата ми пламтеше.

— Разбирам те, Уили. Много добре те разбирам.

— Искаш ли да видиш снимката й?

Стоун кимна и младежът извади портфейла си от шкафчето до леглото.

На снимката бяха двамата. Високият като върлина Уили се беше привел над дребничката Деби. Косата й беше пепеляворуса, очите й бяха топли, а на лицето й грееше заразителна усмивка.

— Личи си, че е била симпатично, добро момиче — въздъхна Стоун.

Уили бавно кимна и се втренчи в лицето на мъртвата Деби.

— Беше ли депресирана от нещо?

— Не, за бога! Попитах я ще се омъжи ли за мен и тя каза „да“. Бяхме страшно щастливи. А после изведнъж ми съобщиха, че е мъртва. — Лицето му се сгърчи, по бледите му хлътнали бузи потекоха сълзи. — След това се върнах към дрогата. Нищо друго не ми оставаше.

— Казахте ли на някого, че ще се жените?

— Не. Помолих я да изчакаме, докато намеря годежен пръстен. Исках да се представя пред майка й и баща й като сериозен мъж. Почти бях събрал парите. Тъкмо ми свърши смяната, и научих новината. Не можах да повярвам.

— По кое време са я открили?

— Рано сутринта. Казаха, че е била мъртва от доста време.

— Но никой не е чул изстрел?

— Къщата им е на усамотено място, без съседи наблизо.

— Но нали каза, че ателието й е било отзад?

— Майка й не чува нищо, ако не си е сложила слуховия апарат. Баща й Тоби е шофьор на тир и новината за смъртта на Деби го е застигнала някъде в Тексас. Което означава, че не е могъл да чуе каквото и да било, дори да има слонски уши.

— Какво оръжие е било използвано?

— Ловната пушка на Тоби, десети калибър.

— Ти сподели ли съмненията си с шерифа Тайри?

— И още как. Крещях, докато лицето ми посиня, ама той си знаеше своето. „Къде са уликите, синко?“ и други глупости от тоя сорт. По пушката откриха само нейните отпечатъци и тези на баща й. Била сама. Никой нямал причини да я убие. В крайна сметка стигнаха до заключението, че сама го е направила. Адски умно заключение, няма що!

— А ти сещаш ли се за нещо, поради което някой да иска да я убие?

— Тя на никого не е причинила зло. Беше най-милото същество на земята и всичко, което имах.

— Да е била разстроена или нервна малко преди смъртта си?

— Не съм забелязал нищо такова — сви рамене младежът.

— Кога разговаряхте за последен път?

— Някъде към единайсет вечерта. Звучеше ми напълно нормално.

Стоун замълча. В продължение на няколко секунди се чуваха единствено тихите ридания на Уили.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Дани Райкър беше дълбоко разстроен от смъртта на Деби? — попита след известно време Стоун.

Уили хвърли в кошчето топка смачкани салфетки.

— Предполагам, че не.

— Предполагаш?

— Дани излизаше с нея, преди да станем гаджета. Но между тях нямаше нищо сериозно, защото той се сваляше с всички момичета в гимназията.

— Той е тук, в тази болница.

— Защо? — учудено вдигна глава Уили. — Какво се е случило?

— Пребит е от някакви типове. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Не. Ние с Дани отдавна вече не сме близки.

— Но все пак сте били приятели.

— Първи приятели. — Младежът замълча за момент и добави: — Той дойде да ме види тук.

— Кога?

— Вчера следобед. Поговорихме си надълго и нашироко. За футбола в гимназията, за други неща.

— Били сте съотборници, нали?

Уили се усмихна и Стоун изведнъж получи възможност да види истински младежкото му лице под въглищния прах.

— Ние двамата бяхме отборът, човече! През последната си година в гимназията той хвърли трийсет и седем паса за тъчдаун, двайсет и осем от които бяха предназначени за мен! И двамата ни искаха в отбора на Вирджинския технически университет, но на мен ми отказаха стипендия заради ниския успех, а Дани контузи коляното си. Но онези дни бяха наистина славни.

Усмивката изчезна, а заедно с нея и младежкото изражение.

— Дани сподели ли нещо, което би обяснило нападението срещу него?

— Абсолютно нищо. Каза, че му е много мъчно за Деби и ме посъветва да стоя далеч от хапчетата. Решил е пак да замине и дори ме покани да тръгна с него. Да идем някъде на запад и да започнем на чисто.

— Ти прояви ли интерес към поканата?

— Сериозно се замислям дали да не я приема. И без това нищо не ме задържа тук.

— Чух, че отношенията между вас са охладнели, след като семейство Райкър се е замогнало…

— Доста съм мислил по този въпрос. В смисъл, че те получиха много, а аз нямам нищо. Но се примирих. С нищо не са ми длъжни. Освен това Дани загуби баща си, все пак. Много добре знам как се почувства…

— Разбрах, че твоят баща е загинал по време на ловен инцидент. И той ли работеше в мината?

— Не, беше надзирател в затвора „Блу Спрус“. Застреля го един от най-добрите му приятели.

— Кой?

— Рори Питърсън.

— Питърсън ли? Онзи, когото впоследствие е убит?

— Да, но това се случи доста по-късно. От смъртта на татко изминаха почти две години.

Стоун погледна часовника си и стана.

— Трябва да вървя.

— Дани ще се оправи ли?

— Не знам. Доста зле са го подредили. Но ти трябва да помислиш за себе си.

— Какво имаш предвид?

— Ако някой ти е сменил хапчетата с намерение да те убие, той може би ще опита пак.