Собствено правосъдие

64

— Времето ни изтича — рече Кейлъб.

Седяха около стара маса за пикник на една поляна края пътя, водещ към Дивайн. На нея беше храната, която Анабел купи от ресторантчето на Аби.

Рубън ръфаше парче печено пиле.

— Чакам вашите предложения — каза Анабел.

— Може би Алекс ще помогне с нещо — рече Кейлъб, докато старателно белеше кожата на своето пиле.

— С какво? Най-много да обърка нещата.

— Анабел, вече говорихме за Алекс! — намеси се Рубън. — Той е отличен професионалист и смел мъж. Според мен Кейлъб е намислил нещо.

— Но какво очаквате? Че Алекс ще хукне презглава да ни помага? Той сам каза, че това ще навреди на кариерата му.

— Винаги можеш да го помолиш.

— Защо пък аз?

— Добре, аз ще го направя — каза Рубън. — Готов съм на всичко, за да помогна на Оливър.

Анабел погледна единия, после другия, въздъхна и извади мобилния си телефон.

— Алекс?

— Анабел! Добре ли си?

— Аз… ъъъ… — заекна тя. — Ние… имаме нужда от една услуга.

Пет минути по-късно разговорът приключи.

— Какво каза? — попитаха в един глас Рубън и Кейлъб.

— Ще ни помогне. Обеща да тръгне веднага.

Гигантът тупна Кейлъб по гърба с такава сила, че той едва не заби нос в кофичката с картофена салата.

— Знаех си аз! Приятелството е по-важно от служебните задължения!

— Ще видим дали е така — каза Анабел. — А сега да се залавяме за работа.

Рубън захвърли оглозганите пилешки гърди, избърса устните си с книжна салфетка и избоботи:

— Готов съм. Мисля да направя една разузнавателна обиколка на района.

— А Кейлъб и аз?

— Опитайте се да разговаряте с още хора. Не се отделяй от Кейлъб, защото убиецът е на свобода. Ще се срещнем тук по-късно.

— Онзи репортер ме безпокои — каза Анабел. — Като нищо може да прецака нещата, когато открием Оливър. Никак не ми хареса изражението му. Сякаш изведнъж беше надушил нещо.

Кейлъб отиде да хвърли почти недокоснатото си пиле в кошчето за смет до едно дърво с издълбани по кората сърца и любовни признания.

— Може би трябва да го убедим, че не е в негов интерес да си пъха носа в тази работа — предложи той.

— Май имаш право — кимна след кратък размисъл Анабел.

Рубън яхна стария си мотор и бързо се отдалечи по пътя. Кейлъб и Анабел го последваха с микробуса. Стигнаха до центъра на града и паркираха близо до съда.

— Шерифът каза, че майката на Уили Кумс работи тук — рече Анабел. — Ще се опитам да поговоря с нея.

Кейлъб се огледа, забеляза сградата на градската библиотека и очите му светнаха.

— Сещам се какво мога да направя — каза той. — Разбира се, ще остана до теб, ако имаш нужда от бодигард. Рубън правилно напомни, че убиецът все още е на свобода.

— Благодаря за офертата, боецо, но ще се справя и сама — усмихна му се мило Анабел. — Шерифската служба е залепена за съда.

Кейлъб кимна и се отдалечи, а тя влезе в сградата.

При отварянето на вратата Шърли Кумс вдигна глава. Анабел се представи и обясни целта на посещението си. Жената насреща й се беше състарила с години, но Анабел нямаше как да знае това.

— Дълбоко съжалявам за сина ви.

— Познавахте ли Уили? — подозрително я погледна Шърли.

— Не, шериф Тайри ми разказа какво се е случило.

— Родителите не бива да надживяват децата си — промълви печално Шърли и извади цигара. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва държаха запалката.

— Така е, госпожо.

— Съпругът ми също загина при нещастен случай — бързо добави жената. — А баща ми беше затрупан в мината.

— Какъв ужас, господи!

— Такъв е животът, ужас след ужас — саркастично отбеляза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Идвам с надеждата да ми кажете нещо повече за баща ми.

— Не го познавам! — бързо отсече Шърли.

Анабел я наблюдаваше внимателно, макар и дискретно.

Това беше лъжа.

Извърна очи към купчината кашони.

— Имам доста работа — проследи погледа й Шърли.

— О, сигурна съм. Много се безпокоя за татко.

— Някой спомена, че е напуснал града.

— Кой?

— Не помня. Май го чух в ресторанта „При Рита“.

— Вие близка ли сте с Аби Райкър?

В същия момент вратата се отвори и в стаята се появи съдия Мозли. Беше облечен в костюм, а в ръцете си стискаше шапка.

— Шърли, аз отивам в… — Зърна Анабел и се усмихна приветливо.

— Кой ни е дошъл на гости?

Анабел му протегна ръка и усети как пръстите му я задържат малко по-дълго от необходимото. После се представи и обясни защо е тук.

— О, Бен е много интересен човек — кимна Мозли. — Съжалявам, че не го опознах по-отблизо. Надявам се, че ще го откриете. Извинете, но сега трябва да вървя…

— В затвора ли отивате, господин съдия? — попита Шърли.

— Да — кимна той и поясни на Анабел: — Ходя там веднъж в седмицата, за да изглаждам споровете между управата и затворниците. За съжаление те са доста чести.

— Разбирам.

— Рехабилитацията е ключът към проблема — добави съдията. — Голяма част от обитателите на „Блу Спрус“ никога няма да излязат на свобода, но и те са хора и заслужават някакво уважение и зачитане.

— Така мислеше и Джош — промърмори Шърли, изчерви се и побърза да обясни на Анабел: — Съпругът ми. Загина при… инцидент по време на лов. Той беше на мнение, че независимо дали са затворници, или не, хората трябва да бъдат уважавани.

— Точно така — кимна Мозли. — Няма да скрия, че Хауард Тайри не е привърженик на тази теза, но все някой трябва да му я внуши. Надявам се, че седмичните ми посещения там поне мъничко допринасят за нейното възприемане.

— Хауард Тайри ли? — остро попита Анабел.

— Братът на шерифа, директор на Скалата на смъртта — поясни Шърли.

— Официалното име на затвора е „Блу Спрус“, но местните хора предпочитат да го наричат така — добави с усмивка Мозли.

— Наричат го Скалата на смъртта, защото няколко души бяха затрупани в мината, която беше на негово място — каза рязко Шърли. — Те така и не бяха открити. Мината я запечатаха, а отгоре й построиха проклетия затвор. Един от тези хора беше баща ми.

От очите й потекоха сълзи и размазаха грима й. Анабел и Мозли деликатно извърнаха глави.

— Миньорската професия е много опасна — промълви най-сетне съдията.

— Разбирам, че наистина е така — кимна Анабел.

— Е, време е да тръгвам. Приятен ден, дами.

Анабел го изчака да излезе и също се надигна.

— Май ще е най-добре да ви оставя да работите.

— Съжалявам, че не можах да ви бъда полезна — отвърна малко рязко Шърли.

Напротив, мила. Ти вече ми помогна.