Собствено правосъдие

25

Нокс се сбогува с Лерой в Мериланд, но не пое по обратния път към дома си. Тревожеше го един въпрос, на който трябваше да намери отговор. По тази причина не тръгна и за Лангли, а към една с нищо незабележима сграда в сърцето на Вашингтон. Благодарение на предварителното си обаждане влезе, без да доказва своите военни и правителствени пълномощия.

Озова се в огромна зала, пълна със стари изподраскани маси, на които седяха посивели ветерани от отминали войни и историци с костюми и вратовръзки, които разглеждаха купчини пожълтели документи. Нямаше прозорци, а сякаш и никакъв въздух. Нокс бавно огледа лицата на посетителите и единствената емоция, която забеляза, бе мъката. На това място се съхраняваха досиетата за краткия живот и жестоката смърт на твърде много хора.

По-голямата част от архивите, които го интересуваха, все още не бяха компютъризирани, но имаше и такива. Служителят, който го посрещна, откри и донесе кашоните с изненадваща бързина и му показа как да получи достъп до файловете. Нокс се настани пред един от мониторите, решил да започне с електронните данни. Беше твърдо решен да провери предчувствието, което го глождеше. А именно: защо Маклин Хейс иска на всяка цена да се добере до Джон Кар. Ако Кар действително беше ликвидирал Симпсън и Грей, значи наистина имаше причини да се крие. Едва ли щеше да свика пресконференция, на която да се раздрънка за отдавнашни тайни. Нокс разбираше напълно желанието на Хейс да спипа Кар преди полицията. Защото, ако попаднеше в ръцете на ченгетата, беглецът най-вероятно щеше да им предложи сделка и да прояви желание да говори. Но Хейс беше споменал, че следи изкъсо полицейското разследване, което означаваше, че Нокс има пълна свобода на действие и разполага с достатъчно време. Дори да се случеше невероятното и полицията да арестуваше Кар, ЦРУ щеше да се намеси и да им го отмъкне под вечно валидния претекст за националната сигурност. Нямаше да има шанс нито за пресконференции, нито за разговор с адвоката си.

Но защо тогава беше цялата тази припряност? Ако не се броеше моралната страна на факта, че един престъпник ще избегне правосъдието, далеч по-разумно от стратегическа гледна точка беше да го остави да се покрие и един ден да си умре тихо и кротко. В тази светлина поведението на Хейс изглеждаше абсолютно ирационално, а той не беше ирационален човек. От което следваше, че трябва да има друга причина.

Заковал очи в екрана, Нокс търпеливо преглеждаше военните досиета на мъжете и жените, служили във Виетнам. След като приключи с електронните файлове, той се зае с кашоните, като предварително се консултира с един от служителите на архива, който му показа как да оптимизира търсенето. Прегледа без успех съдържанието на трийсет кашона. Тъкмо беше решил да приключи работата си за деня, когато вниманието му беше привлечено от тънка папка.

Наведе се над нея и околният свят сякаш изчезна. Държеше в ръце официалното досие на боеца Джон Кар, издигнал се бързо до чин сержант. Най-силно впечатление му направи описанието на една четиричасова битка отпреди близо четирийсет години, в която Кар бе проявил истински героизъм.

Взводът му бил обкръжен от десетократно по-голямо вражеско подразделение. Той отблъснал атаката буквално сам и извел бойците си на безопасно място, като пренесъл няколкото ранени на гръб. В сблъсъка ликвидирал най-малко десет противникови войници, някои с голи ръце. След това легнал зад картечницата и отблъснал атаката на северновиетнамците, докато наоколо хвърчали снаряди и куршуми. Поискал по радиостанцията въздушна помощ за евакуиране на взвода. Едва тогава напуснал бойното поле, облян в собствената си кръв от многобройните рани, причинени от куршуми и мачете. Самият той ветеран от Виетнам, Нокс познаваше объркването и ужаса при битките в джунглата. Бяха го ранявали, беше треперил от страх. Бяха го изпращали на акции, от които беше сигурен, че няма да се завърне. Беше участвал и в други, ужасни атаки, повечето от тях дни преди изтеглянето на Америка от Югоизточна Азия. По време, когато малките победи на фронта нямаха никакво значение. Ако изобщо някога бяха имали.

Нокс обаче не беше чувал или чел някой друг войник да е извършил подвига на Кар през онзи ден. Това беше нещо повече от чудо, нещо извън човешките възможности. Уважението му към този човек нарасна, страхът от него — също.

Подобен героизъм би трябвало да бъде възнаграден. Макар и бавна в много отношения, армията бързаше да раздава награди за храбростта и себеотрицанието на бойното поле. Ако не за друго, то поне за да повдигне духа на останалите бойци. Да не говорим за обществения отзвук. Изключителната смелост и себеотрицанието на Кар заслужаваха не само Почетния кръст за доблестна служба — второто по значение отличие в американската армия, но според Нокс и най-престижния Медал на честта, с който страната удостояваше своите военни герои. Джон Кар носител на Медала на честта? В краткия си брифинг Хейс беше пропуснал да спомене този факт. Той не беше станал достояние и на пресата, отразила скромното погребение на Джон Кар в националното гробище „Арлингтън“.

За да сглоби историята на този човек, Нокс прегледа съдържанието на още няколко кашона, лист по лист.

Никой не бе могъл да откаже Пурпурните сърца на Джон Кар, тъй като ги бе заслужил с раните си. Общо четири на брой, включително онези, получени в други сражения. В архива фигурираше предложение да бъде награден с Бронзова звезда, направено доста време след споменатата битка. Престижен орден, който обаче изглеждаше бледа награда за героизма на този човек. За Нокс Бронзовата звезда беше нещо като хибрид — с нея награждаваха както храбростта на бойното поле, така и добрата служба като цяло. Докато Сребърната звезда, Почетният кръст и Медалът на честта бяха най-високите отличия за боеца на фронта, проявил храброст и героизъм в сражение с врага. Просто и ясно.

Най-накрая откри купчина документи, сред които фигурираше личната препоръка на прекия командир на Кар, който го предлагаше за Медала на честта. За целта въпросният командир беше попълнил всички необходими документи, подкрепени с доказателства и показанията на очевидци, след което ги беше пуснал нагоре по веригата. Датата сочеше, че те са били изпратени съвсем скоро след онова сражение, далеч преди предложението за Бронзова звезда. Какво се беше случило, по дяволите?

Нищо. На този етап нещата бяха замрели. Нокс не откри никакви други документи по въпроса. Но защо? Саможертвата му бе знаменателна. Човекът бе герой. Ала вместо да получи заслужена награда, Джон Кар скоро бе изчезнал от военните ведомости. Нокс се досещаше защо — точно тогава е бил включен в специалния отряд на ЦРУ, наречен „Три шестици“. Шпионите често набират своите убийци сред най-добрите бойци.

Нокс понечи да върне документите в кашона. Именно в този момент забеляза двата прикрепени с телбод листа, които се бяха изплъзнали от папката и стояха изправени от вътрешната стена на кашона. Дълбоко отвратен от несправедливото отношение на армията към един от най-легендарните си герои, той бе готов да ги пренебрегне.

Но все пак ги извади.

Оказа се, че листовете съдържат една съвсем проста и ясна заповед, която категорично лишаваше Джон Кар от шанса да получи Медала на честта и всякакви други награди. В текста се съдържаха куп бюрократични дрънканици от сорта на „разминаващи се показания на очевидци“ и „противоречиви доказателства“. Като цяло той беше лишен от какъвто и да било смисъл, но Нокс прояви достатъчно търпение, за да го изчете до последния ред. Едва тогава всичко му стана ясно.

Заповедта беше подписана от майор Маклин Д. Хейс.