Собствено правосъдие

7

Кейлъб Шоу и Рубън Роудс бяха в мрачно настроение още преди появата на Алекс Форд в апартамента на Кейлъб. Но когато научиха последните новини, напълно се сринаха.

Кейлъб си сипа чаша шери и бързо започна да лапа мазен чипс — един от вредните навици, с чиято помощ бореше нервността. А такива навици притежаваше в изобилие.

— Още колко трагедии трябва да преживеем? — отчаяно възкликна той.

— Значи той е убил Симпсън и Грей? — подхвърли Рубън.

— Не го е обявил на всеослушание, но по всичко личи, че е така — кимна Алекс.

— Тези гадове си го заслужаваха — отсече Рубън.

— Но убийството си е убийство.

— А ти забрави ли какво му причиниха? Да са прекарали дори един ден в затвора? Не!

Алекс беше готов да спори на тази тема, както беше спорил с Анабел. Но благоразумието му все пак надделя.

— Къде е сега според теб? — попита Кейлъб.

— Бяга — въздъхна Алекс. — Няма да се учудя, ако федералните ти звъннат на вратата и започнат да задават въпроси.

— Аз не знам нищо! — отсече Рубън.

— Хубаво си помисли по този въпрос — предупреди го Алекс. — За лъжесвидетелстване ще ти лепнат няколко години, без да им мигне окото!

— Няма да кажа нищо, което да ги насочи по следите на Оливър! — тръсна глава Рубън. — Очаквам и от теб същото.

— Моето положение е малко по-различно — мрачно въздъхна Форд.

— Ти приятел ли си на Оливър, или не? Доколкото си спомням, той ти е спасил живота.

— Да, така е. Но аз му върнах услугата, ако случайно си забравил.

— А онзи медал, с който те наградиха за разбиването на голяма шпионска мрежа?

— Отлично разбирам какво искаш да кажеш, Рубън.

— Май не разбираш! — изръмжа едрият мъж и се изправи пред агента на Сикрет Сървис. Форд беше доста висок, но Рубън стърчеше над него. — Кажеш ли им нещо, което да ги насочи към Оливър, ти чисто и просто ставаш предател!

— Не е нито чисто, нито просто, Рубън — въздъхна Алекс. — Аз съм федерален агент и съм дал клетва да спазвам закона.

— А какво мисли Анабел по този въпрос?

— Това изобщо не ти влиза в работата!

— Май и тя е на моето мнение, а?

— Спрете, моля ви! — простена Кейлъб. — Оливър със сигурност не иска да ни види скарани.

— Не става въпрос за скарване, Кейлъб — поклати глава Рубън. — Нещата са ясни — или си приятел на някого, или не си! Много ми се ще тук присъстващото суперченге да каже чия страна избира!

Алекс се втренчи в лицето му.

— Заплашваш ли ме?

— Оливър извървя пътя до ада и обратно заради Симпсън и Грей. Радвам се, че са мъртви. Честно си признавам, че и аз с удоволствие бих им пуснал по един куршум в главите!

— За което щеше да влезеш в затвора.

— Ами да. Като те слушам какви ги дрънкаш, май и Хитлер е заслужавал съдебен процес.

— Какъв ти е проблемът, за бога? Защо ме нападаш, сякаш съм против Оливър?

— Защото така ми се струва!

— По-добре да си вървиш, Алекс — обади се Кейлъб. — Моля те!

Форд отмести поглед от кръвясалите очи на Рубън към измъченото лице на Кейлъб. Поколеба се за миг, после си взе палтото и излезе.

Толкова по въпроса за клуб „Кемъл“. Край. Точка. Вече беше сигурен, че никога повече няма да види Анабел.

Потънал в грижите си, той изобщо не забеляза двамата мъже, които го наблюдаваха от колата си. Скочи зад кормилото и подкара, а мъжете подкараха след него. Други двама дебнеха пред апартамента на Кейлъб. Преследването беше започнало.