Собствено правосъдие

81

Входната врата на солидната, облицована с камък къща на Маклин Хейс се отвори с трясък. По пода се посипа мазилка.

— Какво става, по дяволите? — надигна се от фотьойла той. Книгата, която държеше в ръце, падна на земята. Видял кой стои на прага, Хейс смаяно седна обратно.

— Здравейте, сър, как сте? — попита Нокс и пристъпи напред.

— Нокс?! — нервно преглътна Хейс. — Как те пусна охраната?

— О, единият от тях ми е приятел. Казах му, че ще се забавя само няколко минути, и те отидоха на ъгъла да пият кафе.

— Нека ти обясня — нервно започна Хейс, после изведнъж хлъцна и пребледня.

В стаята бе влязъл Стоун. Едва когато видя белезниците на китките му, Хейс успя да си поеме дъх.

— Хубава къща, Мак — каза Стоун. — Много по-хубава от онази, в която доскоро пребивавахме двамата с Джо.

Хейс най-сетне успя да откъсне очи от лицето му.

— Поздравявам те! — извърна се към Нокс той. — Пипнал си го! Това ще ти донесе не само повишението, което очакваш, но и всичко друго, което е по силите ми. Всичко!

— Благодаря, сър.

Окуражен от състоянието на нещата, Хейс стана, прегърна го през раменете с кокалестата си ръка и го отведе настрани.

— Но защо го водиш тук, по дяволите? — прошепна той. — И си отпратил охраната! Дори с белезници този човек е много опасен!

— Нямаше къде другаде да го заведа. А след като ме оставихте сам да се пържа в онази пъклена дупка… Ами нямах кой знае какъв избор, като избягахме от затвора.

— До мен стигнаха някои слухове за този затвор, но нищо конкретно. Значи се измъкнахте, а?… Това означава ли, че полицията ви издирва?

— Май да — кимна Нокс и се извърна към Стоун: — На колко надзиратели се наложи да видим сметката? Петима или шестима?

— Осем — отвърна с каменно лице Стоун. — Последните двама ги свитнах, докато ти душеше директора с онова въже.

— Значи осем — обърна се към генерала Нокс. — Лоша работа. Трябва да ви кажа, че вътре е ад. Бяхме сравнително за кратко, но направо откачихме. Побъркахме се. Можех да убия дори собствената си майка!

Хейс свали ръка от рамото му. Пръстите му видимо трепереха. Когато проговори, гласът му беше несигурен и странно изтънял.

— Виж какво, Нокс. Знам, че нещата се развиха зле за теб, но аз трябваше да реша какво ще правя с Кар. Ситуацията беше изключително деликатна. Всъщност вече бях издал заповед на моите хора да дойдат и да те измъкнат. Можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да оставя един от най-добрите ми агенти да гние в онази дупка дори секунда повече от необходимото. Кълна се в Бога, че е така!

— Оценявам вашата загриженост, сър — тъжно поклати глава Нокс. — Наистина я оценявам. Но трябваше да ме уведомите за това, преди да избия толкова хора, за да се измъкна.

Лицето на Хейс стана пепеляво.

— Ще уредя нещата — обеща с несигурен глас той. — Ще пусна връзките си. В крайна сметка ставаше въпрос за националната сигурност.

— Съмнявам се, че е възможно, сър. Всъщност именно по тази причина взех и Кар със себе си.

— Не те разбирам — промърмори Хейс, хвърлил кос поглед към Стоун.

— Аз бих могъл да ви простя, но той едва ли. А след като и двамата сме издирвани за убийство…

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Иска да каже, че вече сме свитнали осем човека — хладно поясни Стоун. — Какво значение има един повече, особено когато става въпрос за теб?

Хейс вдигна ръце пред гърдите си и отстъпи към стената.

— Не му позволявай, Нокс! — изфъфли той. — Не забравяй, че аз съм ти началник!

— Беше ми началник, поне по чин. Но на практика винаги съм те смятал за по-нисш от мен.

— Как смееш да…

Нокс отключи белезниците на Стоун, измъкна от джоба си един нож и му го подаде. Стоун го пое и механично зае позиция.

— Нокс! — изкрещя Хейс.

— Знаеш ли колко пъти съм го правил от името на американското правителство? — попита Стоун и направи крачка напред.

— Нокс, за бога!

— Трябваше да му дадеш онзи медал — въздъхна с престорено съжаление агентът.

— Ще ти дам проклетия медал, Кар! — изкрещя неистово Хейс. — Твой е!

Нокс се настани на стола му и поклати глава.

— Постъпил си гадно, Хейс. Не е трябвало да го лишаваш от медала само защото е отказал да изпълни поредната ти налудничава заповед и е спасил живота на хората в онова виетнамско село.

— Вече си давам сметка. Съжалявам! Не биваше да издавам онази заповед.

Стоун се изправи пред него и го огледа от горе на долу с очевидното намерение да потърси подходящо място за фаталния удар.

— Не биваше да идваш и в затвора — въздъхна Нокс. — Не биваше да сключваш сделка с онзи директор маниак да ме задържи там завинаги само защото съм разкрил истината.

Стоун вдигна ножа и го опря в гърлото на Хейс.

— Близо четирийсет години мечтая за този момент, Мак — каза той.

— Нокс, умолявам те! — панически изпищя генералът. — Съжалявам за онова, което се случи в затвора! Не трябваше да те оставям там! За бога, Нокс, кажи му да спре!

— Добре — неочаквано се съгласи агентът. — Спри, Оливър.

Стоун отстъпи крачка назад и му подхвърли ножа. Нокс извади портативна радиостанция.

— Можете да влизате — нареди в мембраната той.

След секунди нахлуха петима мъже и обградиха Хейс. Единият от тях обяви на висок глас:

— Маклин Хейс, арестуван сте по обвинение за възпрепятстване на правосъдието, незаконно лишаване от свобода, военни престъпления, съучастие в мрежа за разпространение на наркотици и използване на държавна собственост за взривяване на частен автомобил, при което е възникнала непосредствена опасност за живота на невинни хора!

След това с равен глас му прочете правата.

Нокс извади един диск от джоба си и го подхвърли на Хейс.

— Можеш да запознаеш адвокатите си със съдържанието му.

— Какво има на него, по дяволите?

— Видеозапис от срещата ни в затвора. Ти беше убеден, че никога няма да излезем оттам, и ни разказа всичко. Но забрави една малка подробност, глупако: намирахме се в килия за разпит, а директорът много обичаше скритото наблюдение. Камерата е записала всяка сричка, излязла от устата ти! — Обърна се към цивилните и с погнуса добави: — Махайте го оттук! Повръща ми се, като го гледам!

Белезниците щракнаха около китките на Хейс.

— Този човек е Джон Кар! — извика той, докато го влачеха към вратата. — Той е убиецът на Картър Грей и Роджър Симпсън! Арестувайте го!

— Млъквай! — изръмжа един от мъжете и го избута навън.

Няколко минути по-късно Нокс и Стоун напуснаха къщата и тръгнаха по пустите осветени улици на Джорджтаун. Откъм река Потомак подухваше хладен вятър.

— Знаеш ли, че единствено Хейс имаше желание да те залови? — попита Нокс. — Бях предупреден да не докладвам нищо на никой друг. Това беше негово лично дело, а не на Управлението.

— Злопаметен е той — съгласи се Стоун.

— Искам да кажа, че за теб нещата приключват тук — уточни агентът, стисна ръката му и махна надясно. — Мисля да тръгна в тази посока. Предлагам ти да избереш обратната.

— Не мога да го направя, Джо.

— Махай се от това място, Оливър. Иди някъде другаде и започни нов живот. Готов съм да ти дам пари и да ти съдействам за нова самоличност. Но сега трябва да бягаш!

Стоун седна на изтърканите стъпала пред някаква къща и вдигна глава към Нокс.

— Трийсет години бягам, Джо — въздъхна той. — Стига толкова, уморих се.

— ФБР продължава да разследва убийствата. Хейс вече не може да им попречи и те със сигурност ще се насочат към теб. Рано или късно ще почукат на вратата ти. Особено след като им изпее всичко, което знае.

— Ясно ми е.

— И какво? Просто ще седиш и ще чакаш да те арестуват?

— Не — въздъхна Стоун и се изправи. — Няма да чакам, а сам ще ги намеря. Но първо трябва да си взема нещо.

— Да си вземеш нещо ли? Откъде?

— От едно гробище.