Собствено правосъдие

59

Стоун приклекна с пистолет в ръка. Не му харесваше да върши всичко това сам, но след като се оказа, че Тайри е замесен по някакъв начин в тази история, нямаше избор. Пикапите вече се нареждаха на опашка. Метадоновата бригада беше тук. Ръждясали коли и още по-ръждясали миньори, търсещи еликсира на радостта. Само че нямаше да го получат. От хамбара в дъното на имота на Аби Райкър се появиха мъже с кашони в ръце. Те бяха подредени в пикапите и покрити с платнище, след което шофьорите потеглиха.

Стоун се прокле, че чак сега проумява истината. Още при появата си тук забеляза кавалкадата от пикапи, насочила се към метадоновата клиника, но не обърна достатъчно внимание на обяснението на Дани, според което хората ставали толкова рано, за да не закъснеят за сутрешната смяна в мините, която започвала в седем. Но пътуването в едната посока не отнемаше повече от час — самият той беше имал възможност да се увери. А хората се събираха пред клиниката още преди пет часа сутринта.

В съда беше видял описа на доставените юридически документи. В него пишеше осемдесет кашона, но той преброи шейсет. Десет реда по шест. Това не му направи впечатление, преди да си даде сметка за ненужно дългото време, което миньорите използваха за посещение на метадоновата клиника.

Часове в излишък плюс липсващи кашони и още нещо.

Погледна тревата пред хамбара. Беше видял колко е утъпкана още когато работеше там, но тогава не обърна внимание. Зеленият килим беше изтънял и черен от колелата на миньорските пикапи, които идваха да бъдат натоварени. Точно като онзи коларски път до мината със змиите, където за малко не загина. Черна пепел, черна трева. Би трябвало да се досети веднага.

Оставаше най-важният въпрос: какво има в кашоните?

Попълнил празните квадратчета, Стоун вече знаеше отговора. Но дали щеше да има шанс да се увери с очите си?

Пред хамбара остана само един пикап. Кашоните вече бяха подредени в каросерията. Преди да ги покрие с платнището, шофьорът бръкна в един от тях и извади малка черна торбичка. Миг по-късно го повика един от товарачите и двамата изчезнаха в хамбара.

Стоун пъхна пистолета в колана си и предпазливо напусна укритието на дърветата. Изтича към пикапа, приведен ниско към земята, без да изпуска хамбара от погледа си. Отметна платнището и придърпа един от кашоните. За късмет не беше запечатан. Повдигна капака и надникна.

Оказа се прав. Прозрачни торбички, натъпкани с хапчета. Най-вероятно от групата на оксикодона. Ако бе вярна информацията, че на улицата едно такова хапче върви по двеста долара, само в кашона пред него имаше стока за милиони.

А черната торбичка, която прибра онзи шофьор, вероятно бе възнаграждението му за превоза на стоката до следващата база на канала. Крайната цел със сигурност бе някой голям град по Източното крайбрежие. Организаторите на този канал се радваха на едно огромно предимство: служителите им бяха наркомани, готови на всичко за всекидневната доза дрога, която нямаше как да получат по друг начин. Жесток и безсърдечен подход, но типичен за всички наркопласьори.

Шестото чувство му помогна да усети внезапната поява на човек зад гърба си. Но закъсня със стотна от секундата.

Дулото опря в тила му.

— Мръднеш ли, загиваш! — каза мъжки глас.

Опипа вещо дрехите му, измъкна пистолета, хвърли го в калта и го ритна под пикапа.

Стоун не помръдна. Продължаваше да държи в ръката си торбичката с хапчетата.

— Какво, по дяволите, е това? — попита мъжът.

— Незаконни лекарства, които се продават само с рецепта — объркано отвърна Стоун. — Кой си ти, за бога?

— Джо Нокс, ЦРУ. А ти си Джон Кар.

Стоун не знаеше дали да се радва, че го е спипал някакъв агент на ЦРУ а не наркотрафикантите. Крайният резултат едва ли щеше да е много различен.

— Е, мистър Нокс, току-що попадна на транспортиране на наркотици — каза той.

— Какво?!

— Да проведем този разговор на друго място — добави Стоун и махна към мъжете, които излизаха от хамбара.

— Хей! — извика единият от тях, щом ги забеляза до пикапа. Вдигна пушка, а другият извади пистолет, докато от хамбара изскачаха още мъже.

— Бягай, Нокс!

Използвайки пикапа за прикритие, двамата хукнаха към близката горичка. Мъжете ги подгониха с насочени към тях дула.

— Какво става, по дяволите? — задъхано попита Нокс.

— Часът на появата ти е толкова неподходящ, колкото моят избор на укритие — отвърна Стоун и в следващия миг изкрещя: — Пази се!

Сграбчи Нокс за ръкава и го дръпна встрани от пътеката. Един куршум обели кората на дървото, до което преди секунда стоеше агентът.

Нокс се завъртя и изстреля четири патрона в бърза последователност, предназначени да забавят преследвачите им. Ефектът беше дъжд от куршуми, един от които одраска дясната му ръка.

— Мамка му! — изпъшка той и я притисна с лявата.

Стоун светкавично издърпа пистолета от ръката му и изпразни пълнителя срещу преследвачите им. Един от тях падна, а останалите залегнаха зад дърветата.

— Насам, бързо! — викна Стоун.

Прекосиха едно дере, изтичаха пред шосето и потънаха в гъстата гора отвъд него.

— Как е ръката ти?

— Получавал съм и по-тежки рани.

— Имаш ли друг пълнител?

Нокс бръкна в джоба си и му го подхвърли.

— Много съжалявам, че ти изхвърлих оръжието — промърмори той.

— И аз — кимна Стоун, щракна пълнителя и дръпна затвора.

— Не можем да ги надбягаме — каза запъхтяно Нокс, поглеждайки нервно пистолета в ръката на Стоун.

— И аз мисля така. Те са доста по-млади от нас.

— Стреляш дяволски добре.

— В случая това няма никакво значение.

— Ти си Джон Кар, нали?

— Той е мъртъв.

— Приемам, че отговорът е „да“.

Поредният куршум свирна над главите им и ги принуди да свърнат на изток. Изкатериха някакъв склон и намалиха темпото. Този път и двамата дишаха тежко. Стоун се подхлъзна и се просна в калта. Нокс му подаде ръка.

Бяха на няколко метра от върха.

— Скрий се зад онова дърво, Нокс — рече Стоун. — Не ми се ще да пропускам добрата позиция.

Нокс се подчини и видя как Стоун сръчно се покатери на близкия бук, закрепи се на един по-дебел клон и вдига пистолета. Екна изстрел. Първият преследвач нададе силен вик и рухна на земята. След него се появиха още двама. Единият веднага падна, прострелян в бедрото. След миг се чу автоматичен откос, но Стоун отвърна с бързи изстрели по протежението на горичката. След известно време скочи на земята, приближи се към Нокс и му подаде пистолета.

— Нали разбираш, че съм дошъл да те арестувам за убийството на Картър Грей и Симпсън? — озадачено го изгледа агентът.

— Да, разбирам.

— Защо тогава ми връщаш оръжието?

— Патроните свършиха.

Отново хукнаха по неравния терен с пределната бързина, на която бяха способни мъжете на тяхната възраст.

— По дяволите! — изруга Нокс.

Насреща им идваха мъже.

— Обградили са ни! — задъхано рече Стоун.

От гората изскочиха четирима други и насочиха оръжията си към тях. След миг се показаха още няколко мъже.

Нокс вдигна ръце.

— Ще се промени ли нещо, ако ви кажа, че съм федерален агент, след когото идват солидни подкрепления? — извика той.

Един от нападателите се прицели и натисна спусъка. Куршумът свирна на сантиметри от дясното ухо на Нокс.

— Това е отговорът на въпроса ти — извика той. — А сега остави пистолета си на земята, федерално ченге. Много бавно!

По ред причини Стоун почти очакваше да види и Тайри насреща си, но него го нямаше.

— Тук съм, за да арестувам този човек — рече Нокс и показа Стоун. — Нищо друго не ме интересува.

— Много добре. Значи ние можем да си гледаме работата спокойно, без да се безпокоим, че ще пропеете. Хвърли оръжието, защото няма да повтарям повече!

Нокс се наведе и остави пистолета в краката си. Един от мъжете се приближи и го прибра заедно с портфейла и мобилния му телефон. После пребъркаха Стоун.

Онзи, който беше стрелял, разгърна портфейла на Нокс. Разгледа документите му, взря се в лицето му и с недоумение поклати глава. После извади портативна радиостанция и приглушено съобщи:

— Имаме сериозен проблем.

Разговорът трая около минута, после радиостанцията се върна в калъфа си на колана на мъжа.

— Тук ли ще ги убием? — попита го един от групата.

— Не! Първо трябва да изясним нещата. Вържете ги!

След секунди Стоун и Нокс бяха майсторски вързани заедно и пренесени до един от пикапите, които чакаха на коларския път. Хвърлиха ги по очи в каросерията и пикапът потегли начело на колоната. Пет минути по-късно свърна от пътя и спря на някаква поляна, разпръсквайки кал изпод колелата.

Разнесе се бръмчене. Стоун го чу преди Нокс.

— Хеликоптер.

Машината се приземи на няколко метра от пикапа.

Вятърът от витлото беше толкова силен, че пленниците едва се задържаха на крака, докато ги водеха към кабината. В нея се качиха и двама мъже и хеликоптерът излетя.

— Къде отиваме? — попита ги Нокс, но те останаха безмълвни. Извърна се към Стоун. — Някакви идеи?

Стоун огледа кабината. По време на престоя си в района на Дивайн беше виждал само един хеликоптер.

— Според мен ни карат към Скалата на смъртта.

— Какво, по дяволите, е Скалата на смъртта?

— Ей това — отвърна Стоун и кимна към илюминатора.

Нокс се наведе към него и втренчи поглед в светлините под тях.

— Строго охраняем затвор — добави Стоун.

— Но защо… някакви наркотрафиканти ще ни карат в затвор със строг… — започна Нокс, после млъкна и пребледня. — Прецакаха ни, и то здравата!

— Точно така.