Стъкленият меч

Десета глава

Този „Блекрън“ е бил личният джет на полковника: използвал го е да прескача между Норта и Езерните земи възможно най-бързо. За нас това е повече от транспортно средство. Това е съкровищница, все още натоварена с оръжия, медицински материали, дори дажби с храна от последния си полет. Фарли и Кил ори сортират припасите на купчини, отделят оръжията от бинтовете, докато Шейд сменя превръзките на рамото си. Кракът му се протяга странно, неспособен да се сгъне в шината, но той не показва никакви признаци на болка. Макар да е по-дребен, винаги е бил най-жилавият в семейството - отстъпва единствено на татко, който стиска кокалчетата си до побеляване по време на постоянната си мъчителна болка.

Внезапно усещам дъха си накъсан: пари стените на гърлото ми, пронизва дробовете ми. Татко, мама, Гиза, момчетата. Във вихъра на бягството си съм забравила напълно за тях. Точно както преди, когато най-напред се превърнах в Марийна, когато крал Тиберий и кралица Елара ми взеха дрипите и ми дадоха коприна. Трябваха ми часове, за да си спомня родителите си у дома, чакащи дъщерята, която нямаше да се върне. А сега ги оставих отново да чакат. Може и да са в опасност заради това, което направих, изложени на гнева на полковника. Отпускам глава в ръцете си, ругая. Как можах да ги забравя? Та аз току-що си ги върнах. Как можах да ги оставя така?

- Мер? - промърморва Кал под нос, опитва се да не привлича вниманието към мен. Не е нужно другите да ме виждат как се свивам на кълбо, докато се самонаказвам с всеки лек дъх. Ти си егоистка, Мер Бароу. Себично, глупаво малко момиче.

Ниското бучене на двигатели, някога бавна, спокойна утеха, се превръща в притискаща тежест. Блъска ме като вълните на брега в Тък - безкрайни, поглъщащи, давещи. За момент ми се иска да го оставя да ме погълне. Тогава няма да чувствам нищо освен мълнията. Нито болка, нито спомен, само мощ.

Една ръка, положена на тила ми, отнема малко от напрежението, тласка в кожата ми топлина, която пресреща студа. Палецът описва бавни, равномерни кръгове, открива точка на натиск, за чието съществуване не съм подозирала. Това помага малко.

- Трябва да се успокоиш - продължава Кал: този път гласът му е много по-близо. Хвърлям поглед с крайчеца на окото си и го виждам облегнат до мен, устните му почти докосват ухото ми. - Джетовете са малко чувствителни към гръмотевични бури.

- Ясно - толкова е трудно да изрека думата. - Добре.

Ръката му не помръдва, не се отделя от мен.

- Вдишване през носа, издишване през устата - наставлява ме, гласът му е нисък и успокояващ, сякаш говори на уплашено животно. Предполагам, че не греши напълно.

Чувствам се като дете, но въпреки това приемам съвета. С всеки дъх пускам на воля още една мисъл, всяка една - по-сурова от предишната. Ти ги забрави. Вдишване. Уби хора. Издишване. Остави други да умрат. Вдишване. Сама си. Издишване.

Последното не е вярно. Кал е доказателство за това, както и Килорн, Шейд и Фарли. Но не мога да се освободя от чувството, че макар да са с мен, няма никого до мен. Дори с армия зад гърба си пак съм сама.

Може би новокръвните ще променят това. Във всеки случай трябва да разбера.

Бавно се надигам отново до седнало положение и ръката на Кал следва движението ми. Той се отдръпва след един дълъг миг, когато е сигурен, че вече нямам нужда от него. Без топлината му усещам врата си внезапно студен, но съм твърде горда, за да му позволя да го разбере. Затова насочвам поглед навън, съсредоточавам се върху облаците, които преминават като размазани очертания покрай нас, потъващото зад хоризонта слънце и океана отдолу. Вълни с бели гребени се люлеят на фона на дълга верига от острови, всички - свързани от редуващи се пясъчни ивици, тресавище или порутен мост. Архипелагът е осеян с рибарски селца и няколко фара, привидно безобидни, но при вида им юмруците ми се свиват. На върха им може да има наблюдателен пост. Може да ни видят.

Най-шлемият остров има пристанище, пълно с кораби - от флота, ако се съди по големината им и сребристосините ивици, обточващи корпусите им.

- Предполагам, че знаеш какво правиш? - питам Кал, все още загледана в островите. Кой знае колко Сребърни има там, долу, които ни търсят? А пристанището, пълно с кораби, може да крие всевъзможни неща. Или хора. Например Мейвън.

Кал обаче не изглежда обезпокоен от нищо такова. Отново почесва растящата си набола брада, пръстите му стържат по грубата кожа.

- Това са островите Баларн и не са никакъв повод за тревога. Форт Пейтриът, от друга страна... - казва той и посочва смътно на северозапад. Едва различавам брега на сушата, замъглен в златистата светлина. - Ще остана извън обхвата на сензорите им колкото мога по-дълго.

- А когато не можеш? - Килорн внезапно се е изправил над нас, обляга се на гърба на стола ми. Очите му се стрелкат напред-назад ту към Кал, ту към островите отдолу. - Мислиш ли, че можеш да ги надбягаш с джета?

Изражението на Кал е спокойно, уверено:

- Знам, че мога.

Налага се да прикрия усмивката зад ръкава си, защото знам, че само ще раздразни Килорн. Макар че никога не съм летяла с Кал преди днешния ден, съм го виждала в действие върху мотоциклет. И ако е и наполовина толкова добър в пилотирането на джетове, колкото е в управляването на онази смъртоносна машина на две колела, тогава сме в много умели ръце.

- Но няма да ми се наложи - продължава той, доволен от мълчанието на Килорн. - Всеки джет има идентифициращ сигнал, за да уведомяват фортовете точно къде отива всяка „птица“. Когато влезем в обхват, ще изпратя един стар сигнал и ако имаме късмет, на никого няма да му хрумне да проверява отново.

- Звучи ми рисковано - промърморва Килорн, като търси нещо, каквото и да е, което да покаже пробойни в плана на Кал, но рибарят се оказва печално превъзхождан по численост.

- Действа - вмята Фарли от мястото си на пода. - Така успява да се промъкне полковникът, ако не може да прелети между сензорната система.

- Предполагам, от помощ е фактът, че никой не очаква бунтовниците да умеят да летят -казвам, като се опитвам да смекча донякъде смущението на Килорн. - Не търсят откраднати джетове във въздуха.

За моя изненада Кал настръхва рязко. Става от мястото си с бързо, отсечено движение, оставя стола си да се върти.

- Реакцията на уредите е мудна - промърморва в припряно обяснение. Лъжа, зле скалъпена, ако се съди по мрачното намръщено изражение на лицето му

- Кал? - повиквам го, но той не се обръща. Дори не показва, че ме е чул, и бавно се отправя към задния край на джета. Другите го наблюдават с присвити очи, все още болезнено предпазливи спрямо него.

Мога само да се взирам озадачена. Сега пък какво?

Оставям го на мислите му и отивам при Шейд, все още проснат на пода. Кракът му изглежда по-добре от очакваното, поддържан от правилно направената шина, но все още има нужда от извитата метална патерица, за да се подпира. В края на краищата наистина пое два куршума в Нарси, а нямаме лечители на повърхностни рани, които да го „сглобят“ отново с едно просто докосване.

- Мога ли да ти донеса нещо? - питам.

- Не бих отказал малко вода - казва той неохотно. - И вечеря.

Доволна, че мога да направя поне нещо за него, вземам една манерка и два запечатани пакета с провизии от запасите на Фарли. Очаквам да започне да недоволства за разпределянето на храната на дажби, но тя почти не ме поглежда. Заела е мястото ми в пилотската кабина и се взира навън през прозореца, омаяна от света, който преминава отдолу. Килорн седи бездейно до нея, но изобщо не докосва празното кресло на Кал. Не иска да бъде нахокан от принца и внимава да си държи ръцете далече от таблото с уредите. Напомня ми за дете, заобиколено от разбити стъкла, което иска да ги докосне, но знае, че не бива.

Едва не вземам трети пакет с дажби, тъй като Кал не е ял, откакто полковникът го заключи, но един бърз поглед към задната част на джета кара ръката ми да застине неподвижно. Кал стои сам, бьрника из едно отворено табло, демонстративно поправя нещо, което не е повредено. Бързо затваря ципа на една от униформите, складирани на борда - пилотски екип в черно и сребристо. Опърпаните дрехи от арената и екзекуцията се въргалят в краката му. Прилича повече на себе си - огнен принц, воин по рождение. Ако не са характерните стени на джета „Блекрън“, бих си помислила, че сме обратно в някой дворец и танцуваме един около друг като нощни пеперуди около свещ. Над сърцето му се откроява отличителен знак, черно-червена емблема със сребърни криле от двете страни. Дори от това разстояние разпознавам тъмните върхове, извити така, че да изобразяват пламък. Горящата корона. Тя беше на баща му, на дядо му, негово рождено право. Вместо това короната беше отнета по най-ужасния начин, платена с кръвта на баща му и душата на брат му. И колкото и да мразех краля, трона и всичко, което символизираше, не мога да не изпитвам съжаление към Кал. Той изгуби всичко - един цял живот, макар и този живот да беше погрешен.

Кал усеща погледа ми и вдига очи от задълбоченото си занимание, неподвижен за момент. После ръката му разсеяно посяга към емблемата, проследява очертанията на откраднатото си кралство. С рязко движение, което ме кара да трепна, той я изтръгва от екипа си и я захвърля. Ярост потрепва в очите му дълбоко под привидно спокойното изражение. Макар да се опитва да го скрие, гневът му винаги изкипява на повърхността, проблясва между пролуките в износената му маска. Оставям го на усърдното му занимание, защото зная, че вътрешните механизми на джета могат да го успокоят по-добре от каквото и да е, което бих могла да кажа.

Шейд се отмества, прави ми място до себе си и аз се тръсвам не особено грациозно. Тишината надвисва над нас като тъмен облак, докато си подаваме манерката напред-назад, споделящи много странна семейна вечеря на пода на два пъти краден „Блекрън“.

- Постъпихме правилно, нали? - прошепвам и се надявам на някакво опрощение. Макар да е само година по-шлям от мен, винаги съм разчитала на съветите на Шейд.

За мое облекчение той кимва:

- Беше само въпрос на време да ме свържат с теб. Полковникът не знае как да се оправя с хора като нас. Плашим го.

- Не само него - отговарям кисело, спомнила си извърнатите очи и шепотите на всички, с които се срещнах дотук. Дори в Двореца на Слънцето, където бях заобиколена от неописуеми способности, пак бях различна. А в Тък бях Мълниеносното момиче. Уважавана, зачитана и вдъхваща страх. - Поне другите са нормални.

- Мама и татко ли?

Кимвам, трепвайки при споменаването им.

- Гиза също и момчетата. Те са истински Червени, така че той не може... няма да им направи нищо - звучи като въпрос.

Шейд отхапва замислено от дажбите си - люспесто, сухо овесено блокче. То го засипва целия с трохи.

- Ако ни бяха помогнали, щеше да е друга работа. Но те не знаеха нищо за бягството ни, така че не бих се тревожил. Начинът, по който си тръгнахме - дъхът му пресеква, както и моят, - беше по-добър за тях. Иначе татко щеше да ни помогне, мама - също. Поне Брий и Трами са достатъчно верни на каузата, за да избегнат всяко подозрение. Да не споменаваме, че никой от тях не е достатъчно умен, за да извърши нещо подобно - той прави пауза, замислен. - Съмнявам се, че дори на езерняците би им харесало да хвърлят една стара жена, един сакат човек и малката Гиза в килия.

- Хубаво - отвръщам, изпълнена със съвсем леко облекчение. Чувствам се по-добре, бръсвам люспите от овесеното блокче от дажбите от ризата му.

- Не ми харесва, когато ги наричаш „нормални“ - добавя той и хваща китката ми. Гласът му се снижава внезапно: - В нас няма нищо нередно. Ние сме различни, да, но не и сбъркани. И със сигурност не и по-добри.

Ние сме всичко друго, но не и нормални, иска ми се да му кажа, но суровите думи на Шейд убиват мисълта.

- Прав си, Шейд - казвам с кимване и се надявам, че няма да прозре през неубедителната ми лъжа. - Винаги си прав.

Той се засмива и довършва вечерята си на една голяма хапка.

- Мога ли да получа това в писмен вид? - изкисква се и ме пуска. Усмивката му е толкова позната, че започвам да изпитвам болезнен копнеж. Усмихвам се престорено заради него, но тежките стъпки на Кал бързо заличават усмивката.

Той минава с едри крачки покрай нас, прекрачва протегнатия крак на Шейд с очи, приковани върху пилотската кабина.

- Би трябвало скоро да влезем в обхват - казва, без да се обръща конкретно към някого, но това ни кара да се задействаме.

Килорн забързано се отдръпва от пилотската кабина, сякаш пропъден като малко момче.

Кал не му обръща абсолютно никакво внимание. Съсредоточен е върху въздушния джет и нищо друго. Поне засега враждебността им отстъпва място на предстоящите препятствия.

- Ще се закопчая - добавя Кал през рамо, уловил погледа ми, докато се отпуска в собствената си седалка. Затяга предпазните си колани с безстрастна прецизност, пристяга всеки един с бързи, резки дърпания. До него Фарли прави същото, безмълвно настанявайки се в стола ми. Не че възразявам. Да гледам как джетът излита, беше ужасяващо - мога само да си представям как изглежда кацането.

Шейд е горд, но не и глупав и ме оставя да му помогна да се изправи на крака. Килорн застава от другата му страна и двамата заедно бързо успяваме да го изправим. Вече на крака, Шейд се придвижва с лекота и се закопчава в стола си с патерица под едната мишница. Сядам до него с Килорн от другата ми страна. Този път приятелят ми се закопчава здраво с коланите и се вкопчва в страничните облегалки с мрачно очакване.

Съсредоточавам се върху собствените си колани, странно защитена и сигурна, когато се затягат върху тялото ми. Току-що се пристегна с ремъци към летящо парче метал. Вярно е, но поне за следващите няколко минути животът и смъртта зависят единствено от пилота. Аз съм тук само за возенето.

В пилотската кабина Кал ожесточено натиска дузина ключове и лостове, подготвя джета за онова, което следва, каквото и да е то. Примижава, отмества очи от залеза и пламтящата му светлина. Заникът очертава силуета му в пламък, осветява го с червено-оранжеви косо падащи лъчи, които сякаш са собствените му пламъци. Това ми напомня за Нарси, за Купата на костите, дори за схватките ни по време на обучението, когато Кал престана да бъде принц и се преобрази в огнен ад. По онова време бях шокирана, изненадана всеки път, когато той разкриеше жестоката си същност, но вече не. Никога не мога да забравя онова, което гори под кожата му; яростта, която го захранва, и колко силни са и двете.

Всеки може да предаде всеки и Кал не е изключение.

Едно докосване по ухото ме кара да подскоча в седалката си и рязко да изопна предпазните ремъци. Обръщам се и виждам ръката на Килорн да виси във въздуха, а лицето му -изкривено в развеселена усмивка.

- Още ги имаш - казва, като сочи към главата ми.

Да, Килорн, още имам уши, идва ми да отвърна хапливо. Но после осъзнавам за какво говори. Четири камъчета - розово, червено, наситено лилаво и зелено - обиците ми. Първите три са от братята ми, част от един комплект, поделен между Гиза и мен. Бяха горчиво-сладки дарове, подарени, когато ги взеха в армията и те напуснаха семейството ни може би завинаги. Последното е от Килорн, подарено точно преди съдбоносните събития, преди Алената гвардия да атакува Арчън, преди предателството, което още преследва всички ни. Обиците бяха с мен през всичко случило се - от вземането на Брий в армията до измяната на Мейвън, и усещам всяко камъче, натежало от спомени.

Погледът на Килорн се задържа върху зелената обица - онази, която е в тон с очите му. Видът й го кара да омекне, смекчава суровостта, с която се е сдобил през последните няколко месеца.

- Разбира се - отвръщам. - Тези ще бъдат с мен до гроб.

- Да сведем приказките за гробове до минимум особено в момента - промърморва Килорн и оглежда отново предпазните си колани.

От този ъгъл виждам по-добре насиненото му лице. Едно посинено око от полковника, една започваща да придобива пурпурен оттенък буза от мен.

- Съжалявам за това - казвам, извинявайки се както за думите си, така и за нараняването.

- И по-лоши си ми причинявала - Килорн се засмива. Вярно си е.

Рязкото, стържещо съскане на статично електричество от радиото разтърсва спокойния миг. Обръщам се и виждам Кал да се надвесва напред с една ръка върху руля, другата -стиснала микрофона на радиостанцията.

- Контролна кула на форт Пейтриът, тук БР едно осем тире седем две. Източник Делфи, дестинация форт Ленкасър.

Спокойният му, равен тон отеква надолу из джета. Нищо в гласа му не звучи необичайно или дори леко интересно. Да се надяваме, че форт Пейтриът ще сметне същото. Той повтаря идентификационния сигнал още два пъти, като дори звучи отегчен, когато приключва. Но тялото му е кълбо от нерви и той дъвче разтревожено устната си в очакване на отговор.

Секундите сякаш се разтягат в часове, докато слушаме, без да чуваме нищо освен съскането в другия край на радиовръзката. До мен Килорн затяга коланите си, готви се за най-лошото. Аз мълчаливо правя същото.

Когато радиото изпрагцява и съобщава за отговор, ръцете ми се вкопчват в ръба на седалката ми. Може и да имам вяра в пилотските способности на Кал, но това не значи, че искам да ги видя, подложени на проверка в избягването на атакуваща ескадрила.

- Прието, БР едно осем тире седем две - отвръща строг, авторитетен глас. - Следващото обаждане ще бъде до контролната кула в Канкорда. Прието?

Кал издишва бавно, неспособен да попречи на широка усмивка да се разпростре по лицето му.

- Прието, контролна кула „Пейтриът“.

Но преди да успея да се отпусна, радиото продължава да съска и кара Кал да стисне челюст. Ръцете му разсеяно посягат към руля, пръстите му се затягат около всеки от зъбците, овладяно фокусирани. Дори самото действие е достатъчно да изплаши всички ни, дори Фарли. В креслото до него тя наблюдава с широко отворени очи и разтворени устни, сякаш може да вкуси идващите думи. Шейд прави същото, взира се в радиото върху контролното табло, притиснал патерицата до себе си.

- Бури над Ленкасър, действайте предпазливо - изрича гласът след един продължителен, напрегнат миг. Тонът е отегчен, покорен и лишен от какъвто и да било интерес към нас. -Прието?

Този път Кал свежда глава с очи, полузатворени от облекчение. Едва се сдържам да не направя същото.

- Прието - повтаря той в микрофона на радиото. Съскането на статично електричество замира с удовлетворяващо изгцракване, оповестява края на съобщението. Това е. Извън подозрение сме.

Никой не проговаря, докато Кал не се обажда, обърнал се през рамо, за да хвърли крива усмивка.

- Лесна работа - казва, преди грижливо да избърше тънкия слой пот от челото си.

Не се сдържам и се засмивам гласно при гледката - огнен принц, който се поти. Кал, изглежда, няма нищо против. Всъщност усмивката му става по-широка, преди да се обърне отново към контролните уреди. Дори Фарли си позволява едва доловима усмивка, а Килорн поклаща глава и разплита ръката си от моята.

- Браво, Ваше Височество - казва Шейд и докато Килорн изрича титлата като ругатня, тя звучи напълно почтително в устата на брат ми.

Предполагам, че именно затова принцът се усмихва, клатейки глава:

- Името ми е Кал и това е всичко.

Килорн издава дълбоко гърлено презрително сумтене, достатъчно ниско, че да го чуя само аз, и забивам лакът в ребрата му:

- Ще умреш ли, ако се опиташ да се държиш любезно?

Той се накланя и се отдръпва от мен, за да избегне поредната синина.

- Не ми се ще да рискувам - прошепва в отговор. А после, по-високо, към Кал: -Предполагам, че няма да се обаждаме в Канкорда, Ваше Височество?

Този път стоварвам тока на обувката си върху крака му и си спечелвам задоволително изпискване.

Двайсет минути по-късно слънцето е залязло и сме отминали Харбьр Бей и гетата на Ню Таун, летим все по-ниско с всяка секунда. Фарли едва се свърта на място, проточва врат да види колкото може повече. Сега под нас има само дървета, сгъстяващи се, за да образуват огромната гора, която заема по-шлямата част от Норта. Там изглежда почти като у дома, сякаш Подпорите са точно отвъд дърветата. Но домът ми е на запад, на повече от сто мили. Реките тук са ми непознати, пътищата - чужди и странни, и не познавам никое от селата, сгушени на фона на водните пътища. Новокръвният Никс Марстън живее в едно от тях, без да знае какъв е или в каква опасност се намира. Ако е още жив.

Би трябвало да се питам дали не са ни заложили капан, но не мога. Единственото, което ме тласка напред, е мисълта да открия други новокръвни. Не само за каузата, но и заради мен, за да докажа, че не съм сама в мутацията си само с брат ми до мен.

Доверието ми в Мейвън беше грешно, но не и доверието ми в Джулиан Джакос. Познавам го по-добре от повечето хора и Кал също го познава. Като мен той знае, че списъкът с имената е истински, и ако другите не са съгласни, те със сигурност не го показват. Защото мисля, че те също искат да вярват. Списъкът им дава надежда за оръжие, шанс, начин да водят война. Списъкът е котва за всички ни, предоставя на всеки от нас нещо, на което да се уповава.

Когато джетът се насочва към гората, съсредоточавам вниманието си върху картата пред себе си, за да се разсея, но въпреки това чувствам как стомахът ми се присвива.

- Проклет да съм - промърморва Кал, загледан навън през прозореца към онова, което, предполагам, са руините, превърнати в писта. Натиска друг ключ и панелите под крака ми вибрират, съвпадат с ясно доловимо бръмчене, което отеква из корпуса на въздушния джет. -Пригответе се за приземяване.

- И какво точно значи това? - питам през стиснати зъби, когато се обръщам и виждам през прозореца не небе, а корони на дървета.

Преди Кал да успее да реагира, целият джет се разтърсва, ударил се с глух звук в нещо твърдо. Подскачаме в седалките си, вкопчили пръсти в коланите си, докато инерцията на джета ни поклаща напред-назад. Патерицата на Шейд полита и се блъсва в гърба на седалката на Фарли. Тя сякаш не забелязва, кокалчетата й върху страничните облегалки на стола й са побелели. Но очите й са широко отворени и немигащи.

- Долу сме - прошепва тя, гласът й почти не се чува над оглушителния рев на двигателите.

Нощта пада бързо над така наречената развалина, накъсвана от далечна птича песен и приглушеното бръмчене на въздушния джет. Двигателите му се въртят все по-бавно и по-бавно, изключват се след пътуването ни на север. Стряскащият син нюанс на електричество под всяко от крилете избледнява, докато накрая единствената светлина идва от вътрешността на джета и звездите отгоре.

Чакаме безмълвни с надеждата, че кацането ни е минало незабелязано.

Мирише на есен, във въздуха лъха на гниещи листа и на влагата от далечни дъждовни бури и аз го вдишвам дълбоко в най-долния край на рампата. Тишината е нарушавана единствено от далечните похьрквания на Килорн, докато се опитва да си открадне няколко толкова нужни мига сън. Фарли вече е изчезнала с пистолет в ръка, за да разузнае останалата част от скритата писта. Взе Шейд със себе си просто за всеки случай. За пръв път от седмици, дори месеци не съм под охрана или строго наблюдавана. Отново принадлежа на себе си.

Разбира се, това не продължава дълго.

Кал забьрзва надолу по рампата с пушка на рамо, с пистолет на хълбока и пакет, поклащаш се от ръката му. С черната си коса и тъмен пилотски гащеризон той сякаш е направен от сянка - нещо, което съм сигурна, че планира да използва като предимство.

- И какво правиш? - питам и сръчно го улавям за ръката. Би могъл да разкъса хватката ми в миг, но не го прави.

- Не се тревожи, не взех много - казва, като сочи към пакета. - И без друго мога да отмъкна повечето неща, които ми трябват.

- Ти? Да крадеш? - изпухгявам презрително при мисълта един принц да направи нещо подобно. - В най-добрия случай ще си загубиш пръстите. В най-лошия - главата.

Той свива рамене, опитва се да си придаде вид, че това не го интересува.

- И това има значение за теб?

- Има - казвам му тихо. Полагам всички усилия да не показвам болката в гласа си. - Имаме нужда от теб тук, знаеш това.

Ъгълчето на устата му се присвива, но не в усмивка.

- И това има значение за мен?

Искам да му набия малко разум в главата, но Кал не е Килорн. Ще приеме юмрука ми с усмивка и ще си продължи по пътя. Принцът трябва да бъде обработван с доводи, убеждаван. Манипулиран.

- Ти сам каза, че всеки новокръвен, когото спасим, е удар срещу Мейвън. Това все още е вярно, нали?

Той не се съгласява, но и не спори. Поне слуша.

- Знаеш какво мога да правя, какво може да прави Шейд. А Никс може да е още по-силен, по-добър и от двама ни. Нали?

Още мълчание.

- Знам, че го искаш мъртъв.

Въпреки тъмнината в очите на Кал проблясва странна светлина.

- Аз също искам това - казвам му. - Искам да почувствам ръцете си около гърлото му. Искам да го видя да кърви заради онова, което направи; за всеки човек, когото е убил -толкова ми е хубаво да го изрека на глас, да призная това, което ме плаши най-мнош, пред единствения човек, който разбира. Искам да го нараня по най-ужасния начин. Искам да накарам костите му да запеят с мълнията, докато вече не може дори да пищи. Искам да унищожа чудовището, каквото е Мейвьн сега.

Но когато си помислям да го убия, част от ума ми се връща към момчето, каквото вярвах, че е. Непрекъснато си повтарям, че той не беше реален. Онзи Мейвьн, когото познавах и на когото държах, беше фантазия, създадена специално за мен. Елара превърна сина си в човек, когото бих обикнала, и си свърши работата толкова добре. По някакъв начин принцът, който никога не е съществувал, ме преследва, по-лошот останалите ми призраци.

- Не можем да стигнем до него - казвам както заради Кал, така и заради себе си. - Ако тръгнем да го преследваме сега, той ще погребе и двама ни. Знаеш това.

Някога пълководец и все още голям воин, Кал разбира от битки. И въпреки гнева си, въпреки че всяка фибра от него копнее за мъст, той знае, че това не е битка, която може да спечели. Все още.

- Не съм част от вашата революция - прошепва той, гласът му почти се изгубва в нощта. -Не съм от Алената гвардия, не съм част от това.

Почти очаквам да тропне раздразнено с крак.

- Тогава какво си, Кал?

Той отваря уста, очаква от нея да се изтърколи отговор. Не излиза нищо.

Разбирам объркването му, макар да не ми харесва. Кал е възпитан да бъде всичко, срещу което се боря. Не знае как да бъде нещо друго дори сега, редом с Червените, преследван от своите, предаден от кръвта си.

След един дълъг, ужасен миг той се обръща и се оттегля в джета. Захвърля пакета, оръжията си и решимостта си. Издишвам тихо, облекчена от решението му. Ще остане.

Но не знам още колко.