Стъкленият меч

Единадесета глава

Според картата Корунт е на четири мили североизточно, разположен на пресечната точка между Риджънтс Ривър и обширния Порт Роуд. Няма вид на нещо повече от крайпътен търговски пункт, а едно от последните села преди Порт Роуд се врязва във вътрешността на сушата, лъкатушейки около наводнените, непроходими мочурища по пътя си към северната граница. От четирите големи обиколни пътя на Норта Порт Роуд е най-използваният, свързващ Делфи, Арчън и Харбър Бей. Това го превръща в най-опасния дори толкова далече на север. Неопределен брой Сребърни, военни или други, може да минават оттук - и дори да не ни преследват активно, в кралството няма Сребърен, който не би разпознал Кал. Повечето биха се опитали да го арестуват; някои със сигурност биха пробвали да го убият на място.

И биха могли, казвам си. Знанието би трябвало да ме плаши, но вместо това се чувствам въодушевена и изпълнена с енергия. Мейвън, Елара, Еванджелин и Птолемей Самос -въпреки цялата си власт и способностите си всички те са уязвими. Могат да бъдат победени. Трябват ни само подходящите оръжия.

Мисълта улеснява пренебрегването на болката от последните няколко дни. Рамото не ме боли толкова силно, а в тишината на гората осъзнавам, че звънтенето в главата ми е намаляло. След още няколко дни няма изобщо да помня писъка на баншито. Дори кокалчетата ми, натъртени, когато ударих Килорн по скулата днес, вече почти не ме болят.

Шейд подскача сред дърветата, силуетът му се появява и изчезва с потрепване като звездна светлина през облаци. Стои наблизо, никога не се появява някъде, където не мога да го видя, и внимава да не се телепортира с твърде бързо темпо. Един-два пъти шепне, посочва извивка в еленовата пътека или скрита клисура главно заради Кал. Докато Килорн, Шейд и аз сме израсли в гората, той е живял в дворци и казарми. Нищо не го е подготвило да прекосява гора нощем, както ясно се разбира от шумното пращене на клони и препъването му от време на време. Свикнал е да прогаря пътека, проправяйки си път през препятствията и враговете със сила и единствено със сила.

Зъбите на Килорн проблясват всеки път, щом принцът се препъне, и оформят остра усмивка.

- Внимавай - казва той, като рязко отдръпва Кал от един голям пън, скрит в сянка. Кал с лекота се изтръгва от хватката на рибаря, но за щастие, не прави нищо повече. Докато не стигаме до потока.

Клони се извиват над главите ни от дърветата на двата бряга, листата им се докосват през водната пролука. Е[рез тях примигва звездна светлина, осветява потока, докато той лъкатуши из гората, за да се влее в Риджънт. Тесен е, но не може да се определи колко може да е дълбок. Еюне течението изглежда спокойно.

Килорн вероятно се чувства по-удобно по вода, отколкото на суша, и скача ловко в плитчините. Еюдхвърля камъче в средата на потока, слуша лекото топ, когато то пада върху водата.

- Шест фута, може би седем - казва след миг. Доста над главата ми. - Да ти направим ли сал? - добавя и ми се ухилва.

За пръв път преплувах Капитъл, истинска река, повече от три пъти по-дълбока и десет пъти по-широка от този поток, когато бях на четиринайсет. Така че е нищо работа да се гмурна право в потока, да потопя глава под тъмната, студена вода. Толкова близо до океана тя има слаб вкус на сол.

Килорн следва примера ми без колебание: отработените му движения го пренасят през потока за секунди. Изненадана съм, че не се перчи повече, че не се преобръща или задържа дъха си в продължение на минути. Когато стигам отсрещния бряг, осъзнавам защо.

Шейд и Фарли са „кацнали“ на далечния бряг, оглеждат водата отдолу. Лицата на двамата се присвиват, борят се с хиленето или усмивките, докато наблюдават принца в плитчините. Потокът се плиска леко около глезените на Кал, нежен като майчино докосване, но лицето му пребледнява на лунната светлина. Той бързо скръства ръце в опит да скрие треперещите си пръсти.

- Кал? - питам гласно, като внимавам да не повишавам тон. - Какво има?

Вече небрежно облегнат на ствола на едно дърво, Килорн изсумтява презрително в тъмнината. Смъква ципа на якето си и изстисква подгизналия плат с отработена сръчност.

- Хайде, стига, Калоре, значи можеш да управляваш джет, а не можеш да плуваш? - казва той.

- Мога да плувам - отвръща Кал разпалено. Насилва се да направи още една крачка в потока, който сега стига до коленете му. - Просто не ми харесва.

Разбира се, че няма да му харесва. Кал е възпламенител, умее да контролира пламъка и нищо не го отслабва повече от водата. Тя го прави безпомощен, безсилен - всичко, което е научен да мрази или да се бои от него, или да се бори с него. Спомням си го на арената как едва не загина, хванат като в капан от лорд Осанос, заобиколен от плаваща водна сфера, която дори той не можеше да изгори. Сигурно се е чувствал като в ковчег, като във воден гроб.

Питам се дали мисли за това, дали споменът кара спокойния поток да изглежда повече като буен, безкраен океан.

Първият ми инстинкт е да заплувам обратно, да му помогна със собствените си ръце да мине от другата страна, но това би хвърлило Килорн в буен пристъп на смях, който дори Кал не би могъл да преглътне. А една свада насред гората е последното нещо, което ни трябва.

- Вдишвай през носа, Кал. - Когато вдига поглед и очите ни поглеждат от другата страна на потока, му кимвам леко, окуражително. Издишвай през устата. Просто повтарям собствения му съвет, но въпреки това го успокоява.

Той прави още една стъпка напред, после още една и още една, гърдите му се повдигат и спускат шумно с всеки успокояващ дъх. А после започва да плува, шляпа през потока като едро куче. Килорн се тресе от безмълвен смях, покрил устата си с една ръка. Мятам към него няколко камъчета. Това го кара да млъкне за достатъчно дълго, за да стигне Кал отново до плитчините, и Кал нетърпеливо излиза тичешком от водата. От кожата му се издига лека пара, тласкана от смущението му.

- К-какъв студ - измънква той, клатейки глава, за да не му се налага да ни гледа. Черната му коса стърчи, прилепнала към едната страна на обляното му в сребриста руменина лице. Без да мисля, я отмятам и я приглаждам назад в по-блашприличен стил. Той издържа погледа ми през цялото време: изглежда приятно изненадан от постъпката ми.

После идва мой ред да се изчервя. Разбрахме се: без разсейване.

- Не ми казвайте, че и вас ви е страх от водата? - провиква се Килорн през потока с твърде висок и груб глас. Фарли само се засмива в отговор и улавя китката на брат ми. Частица от секундата по-късно те стоят до нас, доволно ухилени и сухи.

Скочили са. Разбира се.

Шейд изпухгява, стиска опашката ми от мокра коса.

- Тъпаци - казва добродушно.

Ако не беше патерицата, щях да го бутна право в потока.

Докато стигнем възвишението над Корунт, косата ми вече е почти изсъхнала. Бавно се събират носени от вятъра облаци и закриват луната и звездите, но светлините на селото са достатъчни, за да виждаме. От наблюдателния ни пункт Корунт прилича на Подпорите, построен при устието на река Риджънт, разположен в центъра на кръстопът. Един от пътищата, спретнато павиран и леко издигнат над соленото тресавище, явно е Порт Роуд.

Другият се простира от изток на запад и се превръща в отъпкан черен път отвъд селото. Върхът на една наблюдателна кула на брега на реката се издига към небето, куполът й се осветява от въртящ се светлинен лъч. Трепвам, когато той минава над нас.

- Мислиш ли, че е там, долу? - прошепва Килорн: има предвид Никс. Оглежда мношбройните схлупени къщи, сгушени в сянката на наблюдателната кула.

- „Никс Марстън. Жив. Пол: мъжки. Роден на двайсети декември 271 г. в Корунт, Марш Коуст, район Риджънт, Норта. Настоящо местоживеене: същото като при раждането.“ Само това пишеше в списъка - повтарям по памет, представяйки си мислено думите. Пропускам последната част - онази, която пари като белег от нажежено желязо: Кръвен тип: неприложим. Генна мутация, щам: неизвестен. Тя следва всяко име в списъка, включително моето. Това е отличителният признак, който Джулиан каза, че използвал, за да открие тези хора в кръвната база, като е сравнявал кръвта ми с тяхната. Сега на мен се пада задачата да използвам тази информация - и да се надявам, че не съм твърде закъсняла.

Примижавам срегцу тъмнината, опитвам се да видя нещо в нощта. За щастие, Риджънт е тиха, черна и спокойна река, а пътищата са пусти. Дори океанът изглежда неподвижен като стъкло. Вечерният час се прилага с пълна сила, както нареждат все още действащите ужасни Мерки.

- Доколкото виждам, няма флотски кораби. И никакъв трафик по Порт Роуд.

Кал кимва в знак на съгласие и сърцето ми се изпълва с вълнение. Преследвачите, изпратени от Мейвън, със сигурност не биха пътували без антураж от войници, който би ги направил лесно забележими. Това оставя две възможности: още не са дошли за Никс или отдавна са си отишли.

- Не би трябвало да е твърде трудно въпреки вечерния час. - Очите на Фарли обхождат бързо селото, обхващат с поглед всеки покрив и уличен ъгъл. Оставам с усещането, че е правила това и преди. - Ленив град - лениви офицери. Заплащане от десет тетрарха означава, че дори не си правят труда да охраняват градските архиви.

- Ще ти повярвам за това - отвръща Шейд, като я побутва по рамото.

- Ще се срещнем ей там - казва Кал. Посочва китка дървета на половин миля разстояние. Тя се вижда трудно в тъмнината, заобиколена от мочурища и висока трева. Идеално прикритие, но поклащам глава.

- Няма да се делим.

- Би предпочела да се изтърсим там заедно, с теб и мен начело на нападението? Защо просто не взривя предния пост на Сигурността, а ти можеш да изпържиш всеки офицер, който ти се изпречи на пътя? - отвръща Кал. Полага всички усилия да запази спокойствие, но звучи все повече и повече като изгубил търпение учител. Като вуйчо си Джулиан.

- Разбира се, че не...

- Никой от нас не може да стъпи в онова село, Мер. Не и ако не възнамеряваш да убиеш всеки, който види лицата ни. Абсолютно всеки.

Очите му се забиват в моите, призовават ме да разбера. Абсолютно всеки. Не само служители на Сигурността, не само войници, дори не и Сребърни цивилни граждани. Всички. Само един шепот за нас, само най-дребен слух и Мейвън ще дотича. С Пазители, войници, легиони, всеки и всичко по силите му. Единствената ни защита е да останем скрити и да имаме преднина. Не можем да направим нито едно от двете, ако оставим следа.

- Добре - гласът ми звучи толкова немощно, колкото се чувствам. - Но Кил ори остава с нас.

Очите на Килорн потрепват, танцуват между мен и Кал.

- Ще стане много по-бързо, ако не се държиш непрекъснато, сякаш си ми бавачка, Мер.

Бавачка. Предполагам, че именно като такава се държа дори сега, когато той може сам да мисли, да се бие и да се грижи за себе си. Само да не беше толкова глупав, толкова твърдо решен да ми отказва да го закрилям.

- Мейвън знае името ти - казвам му. - Ще сме глупаци да си мислим, че снимката от личната ти карта не е била разпратена до всеки офицер и преден пост в страната.

Устните му се изкривяват в намръщена гримаса:

- А Фарли...

- Аз съм езернячка, момче - отговаря Фарли вместо мен. Поне сме на една вълна.

- Момче? - казва Килорн навъсено. - Не си кой знае колко по-шляма от мен.

- Четири години по-шляма, за да сме точни - отговаря Шейд гладко.

Фарли само завърта очи към двамата.

- Вашият крал няма достъп до документите ми и не знае истинското ми име.

- Отивам единствено защото всички мислят, че съм мъртъв - вмята Шейд и се обляга на патерицата си. Слага успокояващо ръка върху рамото на Килорн, но той свива рамо и я отърсва.

- Чудесно - промърморва през зъби. Без дори бегъл поглед назад се отправя с резки крачки към китката дървета, бърз и тих като полска мишка.

Кал гледа гневно след него, едно ъгълче на устата му се присвива с неприязън:

- Някакъв шанс да успеем да се отървем от него?

- Не бъди жесток, Кал - отвръщам остро и се отправям след Килорн. Постаравам се на минаване да ударя принца, блъсвам го със здравото си рамо. Не за да го нараня, а за да му предам предупреждение: Остави го намира.

Той ме следва плътно, снижава гласа си до шепот. Топли пръсти докосват съвсем леко ръката ми, опитват се да ме успокоят.

- Само се шегувам.

Но знам, че това не е вярно. Изобщо не е вярно. И най-лошото от всичко - питам се дали е прав. Килорн не е войник или книжовник, или учен. Може да изплете мрежа по-бързо от всеки, когото познавам, но каква е ползата от това, когато ловим хора, а не риба? Не знам какво обучение е получил в Гвардията, но то продължи малко повече от месец. Той оцеля в Двореца на Слънцето благодарение на мен и преживя клането на Площада на Цезар, защото извади късмет. Без способности, със съвсем малко тренинг и с още по-малко разум как може да направи нещо, освен да ни забави?

Спасих го от задължителна военна служба, но не за това. Не за друга война. Част от мен иска да можех да го изпратя у дома, обратно в Подпорите, при нашата река и живота, който познавахме. Ще живее бедно, преуморен от работа, нежелан, но ще живее. Онова бъдеще, скътано между горите и брега на реката, вече не е възможно за мен. Но би могло да бъде за него. Искам го за него.

Лудост ли е да му позволя да остане тук?

Но как да го оставя да си отиде?

Нямам отговор за нито един от двата въпроса и отблъсквам всички мисли за Килорн. Могат да почакат Когато поглеждам назад с намерението да се сбогувам с Шейд и Фарли, осъзнавам, че вече ги няма. Тръпка на страх пробягва надолу по гръбнака ми, щом си представям засада долу в Корунт. Пушечна стрелба отеква в главата ми, все още близка в паметта ми. Не. Със способността на Шейд и опита на Фарли нищо не може да ги спре тази вечер. А без мен, без Мълниеносното момиче, което трябва да крият, няма да се налага никой да умира.

Килорн е сянка из високата трева, разделя зелените стебла с умели ръце. Почти не оставя следа - не че има някакво значение. При положение че Кал върви шумно зад мен и едрото му туловище стъпква всичко по пътя си, няма смисъл да прикриваме присъствието си. И ще сме си отишли дълго преди да настъпи утрото, да се надяваме, заедно с Никс. Ако имаме късмет, никой няма да забележи изчезването на един Червен и ще ни се предостави време да вземем преднина пред Мейвън, щом проумее какво правим.

И какво е то точно? Гласът в главата ми звучи странно: съчетание от гласовете на Джулиан, Килорн, Кал и малко от Гиза. Пробожда ме, повдига въпроса за онова, което съм твърде уплашена да призная. Списъкът е само първата стъпка. Да открием новокръвните -но какво ще правим после с тях? Какво ще правя аз?

Безсилното раздразнение ме кара да вървя по-бързо, докато задминавам Килорн. Почти не забелязвам как забавя ход, за да ми направи път, знаейки, че искам да мина напред сама. С всяка секунда китката дървета се приближава все повече, обвита в тъмнина, и ми се иска да бях сама. Не съм имала миг покой, откакто се събудих сама в подводницата. Но дори онзи момент бе мимолетен, тишината ми бе нарушена от Килорн. Тогава се радвах да го видя, но сега, сега ми се иска да имах онова време за себе си. Време да помисля, да планирам, да скърбя. Да проумея в какво се е превърнал животът ми.

- Ще му дадем избор - изричам на глас, като знам, че нито Кал, нито Килорн биха останали толкова далеч, че да не ме чуват. - Идва с нас или остава тук.

Кал се е облегнал на едно дърво наблизо, тялото му е отпуснато, но очите му са приковани върху' хоризонта. Нищо не убягва от погледа му.

- Ще му съобщим ли последствията от този избор?

- Ако искаш да го убиеш, ще трябва да се справиш първо с мен - отвръщам. - Няма да убия един новокръвен заради това, че отказва да се присъедини към нас. Освен това, ако иска да каже на някой офицер, че съм била тук, ще трябва да обясни защо. А това е равносилно на смъртна присъда за господин Марстън.

Устната на принца се присвива. Бори се с порива да се озъби. Но спорът с мен няма да го отведе доникъде, не и сега. Очевидно не е свикнал да приема никакви заповеди освен собствените си.

- Ще му кажем ли за Мейвън? Че ще умре, ако остане? Че други ще умрат, ако Мейвън те открие?

Свеждам глава, кимайки:

- Ще му кажем всичко, каквото можем, а после ще го оставим да реши кой и какъв иска да бъде. Колкото до Мейвън, е... - търся правилните думи, но те стават все по-оскъдни с всеки изминал миг. - Ще вземем преднина пред него. Предполагам, че това е всичко, което можем да направим.

- Защо? - вмята Килорн. - Защо изобщо да му даваме избор? Ти самата каза, че имаме нужда от всеки, когото можем да открием. Ако този тип Никс е и наполовина такъв, каквато си ти, не можем да си позволим да го оставим да си тръгне.

Отговорът е толкова прост и ме прерязва до кост.

- Защото никой никога не ми е давал избор.

Казвам си, че пак щях да тръгна по този път, ако бях наясно с последствията - да спася Килорн от задължителна служба в армията, да открия способността си, да се присъединя към Гвардията, да разкъсам животите на други хора, да се бия, да убивам. Да стана Мълниеносното момиче. Но не знам дали това е вярно. Честно, не знам.

Минава може би час в тежко, напрегнато мълчание. Това ме устройва чудесно, дава ми време да помисля, а Кал се наслаждава на спокойствието. След изминалите няколко дни той жадува за почивка точно колкото и аз. Дори Килорн не смее да се шегува. Вместо това се задоволява да седи върху един възлест корен, усуква стръкчета трева в крехка, безполезна мрежа. Усмихва се слабо, наслаждава се на старите, познати възли.

Представям си Никс долу в селото, вероятно измъкнат насила от леглото, може би със запушена уста, определено впримчен в мрежа, изплетена от самата мен. Дали Фарли би заплашила съпругата му, децата му, за да го накара да дойде? Или Шейд просто ще го грабне за китката и ще скочи, запращайки двамата през отвратителното менгеме на телепортирането, докато се приземят в горичката? Роден на 12. 20. 271-ва. Никс е почти на четирийсет и девет, на възрастта на баща ми. Дали и Никс ще е като него, ранен и съсипан? Или е цял и здрав в очакване ние да го пречупим?

Преди да успея да изпадна в спирала от мрачни и изобличаващи въпроси, високата трева се раздвижва. Някой идва.

Сякаш нещо щраква електрически ключ в Кал. Той се отблъсква от дървото, на което се е подпрял, всеки мускул в тялото му е изопнат и готов за онова, което може да излезе от тревата. Почти очаквам да видя огън по върховете на пръстите му, но след дълги години на военно обучение Кал е по-благоразумен. В тъмнината неговият пламък ще е като лъча на наблюдателната кула, предупреждаващ всеки офицер за присъствието ни. За моя изненада Килорн изглежда също толкова бдителен като принца. Пуска изплетената си от трева мрежа, стъпква я под краката си, когато се изправя. Дори измъква от ботуша си скрит кинжал -остро, плътно хладно малко оръжие, с което едно време кормеше риба. Видът му ме кара да настръхна. Не знам кога ножът се е превърнал в оръжие или кога е започнал да го носи в обувката си. Вероятно горе-долу по времето, когато хората започнаха да стрелят по него.

Самата аз също не съм лишена от оръжия. Приглушеното пулсиране в кръвта ми е всичко, което ми трябва, по-остро от всяко острие, по-жестоко от всеки куршум. Искри се разклоняват под кожата ми, готови, ако ми потрябват. Моята способност притежава изтънченост, която липсва на тази на Кал.

Птичи звук раздира нощта: бухане, разнасящо се из тревата. Килорн отговаря подобаващо, изсвирвайки нисък тон. Звучи като дроздовете, които гнездят в наколните жилища у дома.

- Фарли - промърморва под нос и сочи към високата трева.

Тя излиза първа от сенките, но не и последна. Следват я две фигури: едната е брат ми, подпиращ се на патерицата си, а другата е тантуреста, с мускулести крайници и закръглен корем, с какъвто мъжете се сдобиват с възрастта. Никс.

Ръката на Кал се сключва около ръката ми над лакътя, притиска я нежно. Дръпва леко, измества ме обратно в по-дълбоките сенки на китката дървета. Тръгвам без колебание, защото зная, че няма такова нещо като прекалена предпазливост. Смътно си пожелавам да имах парче червен плат, за да маскирам лицето си, както направихме в Нарси.

- Някакви проблеми? - пита Кал, приближавайки се до Фарли и Шейд. Звучи някак по-възрастен, по-владеещ положението, отколкото съм свикнала. Не откъсва очи от Никс, следи всяко потрепване на пръстите на закръгления дребен новокръвен.

Фарли пренебрегва въпроса с махване на ръка, сякаш я е подразнил.

- Проста работа. Въпреки куцукането на този тук - добавя тя, като забива палец в Шейд. После се обръща към Никс: - Не оказа съпротива.

Въпреки тъмнината виждам как по лицето на Никс пропълзява плътна червенина.

- Е, не съм глупак, нали? - говори грубовато, директно. Човек, който не търпи тайни. Макар че кръвта му крие най-голям ата от всички тайни. - Вие сте Алената гвардия. Офицерите биха ме обесили за това, че ви приемам в къщата си. Дори неканени.

- Хубаво е да го знаем - промърморва Шейд под нос. Светлите му очи се замъгляват леко, когато хвърля многозначителен поглед в моята посока. Самото ни присъствие би могло да обрече този човек на гибел. - Сега, господин Марстън...

- Никс - промърморва той. Нещо проблясва в очите му и той проследява погледа на Шейд. Намира ме в сенките и примижава, опитва се да види лицето ми. - Но мисля, че вече сте знаели това.

Килорн пристъпва леко и се премества така, че да ме скрие от поглед. Движението изглежда невинно, но челото на Никс се набраздява, когато проумява по-дълбокия смисъл. Настръхва, застанал редом с Килорн. По-малкото момче се извисява над него, но Никс не показва и капка страх. Вдига единия си зачервен пръст, сочи към гърдите на Килорн:

- Издърпа ме тук след вечерния час. Това е углавно престъпление. Сега ми кажи за какво или в противен случай ще си тръгна за къщи и ще гледам да не умра по пътя.

- Ти си различен, Никс - гласът ми звучи твърде висок, твърде младежки. Как да обясня? Как да му кажа това, което ми се иска някой да беше казал на мен? Това, което дори не разбирам истински? - Знаещ че в теб има нещо - нещо, което не можеш да обясниш. Може дори да мислиш, че... не си наред.

Последните ми думи се забиват в целта като стрели. Грубоватият дребен човек трепва, когато ги чува: късчета от гнева му се стопяват. Знае точно за какво говоря.

- Да - казва.

Не помръдвам от мястото си, дълбоко в китката дървета, а вместо това правя знак на Килорн да отстъпи встрани. Той изпълнява молбата ми, оставя Никс да мине покрай него. Когато се приближава към мен в сенките, биенето на сърцето ми се ускорява. То блъска в ушите ми - нервно, нетърпеливо барабанене. Този човек е новокръвен като мен, като Шейд. Още един, който разбира.

Никс Марстън изобщо не прилича на баща ми, но имат едни и същи очи. Не по цвят, не по форма, но въпреки това са едни и същи. И едните, и другите имат хлътналия поглед, който говори за празнота, загуба, която времето не може да излекува. За мой ужас болката на Никс стига дори по-дълбоко от тази на татко - човек, който почти не може да диша, а какво остава пък да ходи. Виждам я в увисналите му рамене, в немарливия вид на сивата му коса и дрехите му. Ако още бях крадла, плъх, нямаше да си правя труда да крада от този човек. Не му е останало нищо за даване.

Той отвръща на погледа ми, очите му прелитат бързо по лицето и тялото ми. Разтварят се широко, когато осъзнава коя съм. Мълниеносното момиче. Но когато разпознава Кал до рамото ми, шокът му бързо отстъпва място на гняв.

За почти петдесетгодишен човек Никс е изненадващо бърз. В сенките едва го виждам как навежда рамо и напада, хващайки Кал през корема. Макар че е наполовина по-дребен от принца, го поваля като бик, блъсва силно и себе си, и него в грубия здрав ствол на едно дърво. То изпуква гръмко под удара, разтърсва се от корените до клоните. След половин миг осъзнавам, че вероятно е добре да се намеся. Кал си е Кал, но нямаме представа кой е Никс или какво може да прави.

Никс замахва с юмрук и оставя синина, удряйки Кал по челюстта толкова силно, че се опасявам да не е счупена, преди да успея да обвия ръце около врата му.

- Не ме принуждавай, Никс - изръмжавам в ухото му. - Не ме принуждавай.

- Направи най-лошото, което можеш - процежда Никс в отговор и се опитва да ме изблъска с лакът. Но аз държа здраво, стискам врата му. Усещам плътта твърда като камък под докосването си. Много добре.

Успявам да изпълня тялото си с достатъчно сила, за да зашеметя Никс и да го накарам да се подчини. От разтърсването косата му би трябвало да настръхне. Пурпурните ми искри уцелват кожата му и очаквам да отстъпи, може би да се разтърси леко и да се опомни. Той обаче, изглежда, изобщо не усеща мълнията ми. Тя само го раздразва, както една муха би раздразнила кон. Изпращам му нов шок, този път по-силен, и пак нищо. Възползвал се от изненадата ми, той успява да ме отхвърли и аз се приземявам тежко с гръб към едно дърво.

Кал се справя по-добре: избягва и парира възможно най-мнош юмручни удари. Но при допира съска от болка дори при ударите, които отскачат от ръката му. Най-после гривната на създателя на пламъци на китката му заискрява, образува огнено кълбо в ръката му. То се разбива в рамото на Никс като вода в скала, обгаря дрехите, но оставя плътта невредима.

Каменокож, отеква в главата ми, но този човек не е нищо подобно. Кожата му е все още червендалеста и гладка, а не сива или напомняща за камък. Просто е непробиваема.

- Престанете! - изръмжавам, опитвам се да не повишавам тон. Но схватката или може би трябва да кажа „касапницата“, продължава. Сребърна кръв шурти от устата на Кал, оставя по кокалчетата на Никс черни петна в сенките.

Килорн и Фарли се втурват покрай мен, забързаните им стъпки тупкат ритмично. Не знам от каква полза ще бъдат срещу този таран в човешки образ и протягам ръка да ги спра. Но Шейд стига до Никс преди тях, скача зад него. Сграбчва го за врата, както направих аз, а после и двамата изчезват. Появяват се на десет фута разстояние частица от секундата по-късно и Никс пада на земята със зеленикав оттенък на лицето. Опитва се да стане, но Щейд подпира врата му с патерицата си и го приковава към земята.

- Само да си мръднал, и ще го направя отново - казва той с пламнали и опасни очи.

Никс вдига едната си изпоцапана със сребристи петна ръка в знак, че се предава. С другата се държи за корема, който все още се преобръща от изненадата и усещането, че е стиснат и вдигнат във въздуха. Знам всичко това твърде добре.

- Достатъчно - изрича задъхано. Тънък слой пот проблясва по челото му, издава настъпващото изтощение. Непробиваем, но не и неудържим.

Килорн се тръсва обратно на корена, на който е седял, грабва останките от мрежата си. Усмихва се тайно, почти се разсмива при вида на пребития и окървавен Кал.

- Този тип ми харесва - казва. - Много го харесвам.

С мъка се изправям на крака, пренебрегнала старите болки, които се разнасят из костите ми.

- Принцът е с нас, Никс. Дошъл е, за да помогне, също както и аз.

Това не го умилостивява ни най-малко. Никс се отпуска на пети, оголва жълти зъби. Дъхът му звучи накъсан и ожесточен.

- Да помогне ли? - изпухгява презрително. - Онзи Сребърен кучи син помогна на дъщерите ми да идат без време в гроба.

Кал полага всички усилия да изглежда вежлив въпреки кръвта, капеща по брадичката му.

- Сър...

- Дара Марстън, Джени Марстън - изсъсква Никс в отговор. Гневният му поглед ме пронизва като нож в тъмнината. - Легионът на Чука. Битката при Водопадите. Бяха на деветнайсет години.

Загинали във войната. Трагедия, ако не и престъпление, но каква вина има Кал за това?

Ако се съди по изражението на неподправен срам, което преминава по лицето му, Кал е съгласен с Никс. Когато проговаря, гласът му е гъгнив, задавен от вълнение.

- Спечелихме - промърморва, неспособен да погледне Никс в очите. - Ние спечелихме.

Никс стиска юмрук, но устоява на порива да нападне.

- Вие спечелихте. Те се удавиха в реката, а течението отнесе телата им до Мейдън Фолс. Гробарите не можаха да намерят дори обувките им. Какво пишеше в писмото? - продължава упорито той и Кал трепва. - А, да, че моите момичета „загинали за победата“. За да „защитят кралството“. А в най-долния край имаше няколко много хубави подписа. От покойния крал, предводителя на Легиона на Чука и гениалния тактик, който решил, че един цял легион трябва да марширува през реката.

Всички погледи се насочват към Кал и той гори под тях. Лицето му побелява, пламнало от нахлулата кръв и позора. Спомням си стаята му в Двореца на Слънцето, книгите и наръчниците, преливащи от записки и тактически решения. Тогава ми призля от тях, призлява ми и сега - от Кал и от самата мен. Защото съм забравила кой е той в действителност. Не просто принц, не просто войник, а убиец. В друг живот към смъртта можеше да потеглям аз или братята ми, или Килорн.

- Съжалявам - промълвява Кал. Насилва се да вдигне поглед, да срещне очите на един гневен, скърбящ баща. Предполагам, че е бил обучаван да го прави. - Знам, че думите ми не означават нищо. Вашите дъщери - всички войници - заслужаваха да живеят. А също и вие, сър.

Коленете на Никс изпукват, когато се изправя, но той, изглежда, не забелязва.

- Това заплаха ли е, момче?

- Предупреждение - отвръща Кал, клатейки глава. - Вие сте като Мер, като Шейд - посочва ни един по един. - Различен. Това, което наричаме „новокръвен“. Едновременно Червен и Сребърен.

- Не смей никога да ме наричаш Сребърен - процежда Никс през стиснати зъби.

Това не пречи на Кал да продължи, като се изправя на крака:

- Брат ми възнамерява да преследва хора като вас. Планира да избие всички ви и да се престори, че никога не сте съществували. Планира да ви заличи от историята.

Нещо засяда в гърлото на Никс и погледът му се замъглява от объркване. Хвърля поглед към мен, търси подкрепа.

- Има... други?

- Много други, Никс. - Този път, когато докосвам кожата му, нямам намерение да го поразявам с шок. - Момичета, момчета, стари и млади. Из цялата страна в очакване да бъдат открити.

- А когато ги... ни намерите? Какво тогава?

Отварям уста да отговоря, но от нея не излиза нищо. Не съм мислила толкова далеч напред.

Когато не успявам, Фарли пристъпва напред, протегнала ръка. Държи червен шал, парцалив, но чист.

- Алената гвардия ще ги защити, ще ги скрие. И ще ги обучи, ако искат да бъдат обучени.

При думите й едва не се отдръпвам, спомням си за полковника. Изглежда, че последното

нещо, което иска, са новокръвни наоколо, но Фарли звучи толкова сигурна, толкова убедителна. Уверена съм, че както винаги има някакъв таен план, нещо, за което не бива да питам. Все още.

Бавно Никс взема шала от нея, преобръща го в изпоцапаните си ръце.

- А ако откажа? - пита небрежно, но долавям стоманената нотка отдолу.

- Тогава Шейд ще те върне веднага в леглото и никога повече няма да чуеш за нас - казвам му. - Но Мейвън ще дойде. Ако не искаш да останеш с нас, по-добре ще ти е в пустошта.

Той стисва по-здраво аления плат.

- Не е кой знае какъв избор.

- Но наистина имаш избор - надявам се да знае, че наистина го мисля. Надявам се заради себе си, заради собствената си душа. - Можеш да избереш да останеш или да дойдеш Знаеш по-добре от всеки колко много е изгубено - но освен това можеш да ни помогнеш да си възвърнем нещо.

Никс мълчи дълго след това. Крачи с шал в ръка, като от време на време хвърля поглед през клоните към сигналния лъч на наблюдателната кула. Лъчът се завърта три пъти, преди той да проговори отново.

- Момичетата ми са мъртви, съпругата ми е мъртва, а на мен ми втръсна от вонята на тресавищата - казва той и спира пред мен. - С вас съм - после хвърля ожесточен поглед над рамото ми и не е нужно да се обръщам, за да знам, че гледа към Кал. - Само дръжте онзи далече от мен.