Стъкленият меч

Шестнадесета глава

Опитвам се да не помня лицата на мъртвите. Бягането, за да спася живота си, успява да отвлича вниманието ми, но дори постоянната заплаха от унищожение не може да възпре всичко. Някои загуби са невъзможни за забравяне. Уолщ Тристан, а сега и Уоливър обитават ъгълчетата на ума ми, засядат там като плътни, сиви паяжини. Моето съществуване беше тяхната смъртна присъда.

И разбира се, има ги и онези, които убих директно по собствен избор, със собствените си ръце. Но не скърбя за тях. Не мога да мисля за онова, което направих, не и сега. Не и когато все още сме в толкова голяма опасност.

Кал пръв обръща гръб на полюшващото се тяло на Уоливър. Той вижда собствено шествие от мъртви лица и не иска да добавя други призраци към марша.

- Трябва да продължим да се движим.

- Не - Фарли се обляга тежко на стената. Притиска ръка към устата си, преглъща отвратено, опитва се да не повърне отново.

- Спокойно - казва Шейд и слага ръка на рамото й, за да я закрепи. Тя се опитва да го пропъди с махване на ръка, но той стои непоклатимо и я гледа как плюе в градинските цветя. - Трябваше да видите това - казва, отправил изгарящ укорителен поглед към Кал и мен. - Така става, когато се провалим.

Гневът му е основателен. В края на краищата ние разпалихме схватка и стрелба в сърцето на Харбьр Бей, пропиляхме последния час от живота на Уоливър, но съм твърде уморена, за да му позволя да ме упреква.

- Не му е тук мястото за урок - отвръщам. Това е гроб и ми се струва неправилно дори да говорим тук. - Редно е да го свалим.

Преди да успея да пристъпя към трупа на Уоливър, Кал ме хваща под ръка и ме насочва в противоположната посока.

- Никой да не пипа тялото - изръмжава. Звучи толкова много като баща си, че това ме шокира.

- Тялото си има име - озъбвам се, когато се съвземам. - Само защото кръвта му не е с твоя цвят, не означава, че можем да го оставим така!

- Аз ще го взема - промърморва Фарли, оттласквайки се от коленете си.

Шейд се раздвижва заедно с нея:

- Ще ти помогна.

- Спрете! Уоливър Голт е имал близки, нали? - упорства Кал. - Къде са те? - размахва свободната си ръка в широк жест из градината, сочи към пустите дървета и разбитите прозорци, взрени в нас. Въпреки далечните отекващи звуци на град, отправил се към падането на нощта, площадът е безмълвен и тих. - Със сигурност майка му не би го оставила тук сам? Няма ли опечалени? Нито офицери, които да заплюват тялото му? Нито дори врана, която да кълве костите му? Защо?

Знам отговора.

Капан.

Стисвам по-здраво ръката на Кал, докато ноктите ми се впиват в горещата му плът, заплашваща да избухне в пламъци. Ужас, подобен на моя, се разлива по лицето на Кал, докато гледа не към мен, а в сенчестата уличка. С крайчеца на окото си зървам корона -онази, която едно лекомислено момче настоява да носи навсякъде, където отиде.

А после щракащ звук - като метален бръмбар, щракващ с щипци, готов да погълне сочна храна.

- Шейд - прошепвам и протягам другата си ръка към своя телепортиращ се брат. Той ще ни спаси; ще ни отведе далече от всичко това.

Шейд не се колебае. Хвърля се напред.

Но така и не стига до мен.

Гледам в ужас как двама суифти го хващат под двете мишници, тръшват го обратно на земята. Главата му се удря с пукот в камък и очите му се завъртат. Смътно чувам Фарли да пищи, когато суифтите го отнасят със светкавична скорост; телата им се превръщат в неясни размазани петна. Вече са при главната арка, преди да успея да изстрелям мълния в тяхната посока и да ги принудя да се обърнат назад. Хапеща болка се разнася нагоре и надолу по ръката ми, проблясващи бели ножове от горещина. Но там няма нищо освен собствените ми искри, собствената ми сила. Изобщо не би трябвало да ме боли.

Щракането продължава, отеквайки в черепа ми, все по-бързо с всяка секунда. Опитвам се да не му обръщам внимание, опитвам се да се боря, но зрението ми се замъглява. Пред очите ми плуват петна, избледняват и потъмняват с всяко щракане. Какъв е този звук? Какъвто и да е, той ме разкъсва.

През мъглата виждам как около мен избухват два огъня. Единият ярък и пламтящ, другият тъмен - като змия от дим и пламък. Някъде Кал изревава от болка. Бягай, струва ми се, че казва. Определено се опитвам.

Накрая се оказвам пълзяща по калдъръма, неспособна да видя нещо повече от няколко инча пред себе си. Дори това е трудно. Какво е това, какво е това, какво ми се случва?

Някой ме сграбчва за ръката, хватката му е хапеща. Извъртам се, без да виждам, посягам натам, където би трябвало да е вратът му. Ноктите ми напипват броня, гладко сглобена и украсена богато.

- Хванах я - казва един глас, който разпознавам. Птолемей Самос. Почти не виждам лицето му. Черни очи, сребриста коса, кожа с цвета на луната.

С вик събирам всички сили, които мога, и го поразявам с мълния. Крещя толкова силно, колкото и той, стискам ръката си, докато огънят изпълва вътрешностите ми. Не, това не е огън. Знам какво е да те изгарят. Това е нещо друго. Един ритник ме уцелва в стомаха и аз го оставям да ме претърколи. Отново и отново, докато се озовавам по очи в пръстта на градината с ожулено и разкървавено лице. За миг хладният мирис е като балсам, който ме успокоява достатъчно, за да ми позволи да виждам отново. Но когато отварям очи, не искам нищо повече от това да ослепея.

Мейвън стои приведен пред мен с глава, наклонена на една страна, като любопитно кученце, което гледа играчка. Зад него бушува битка. Много неравна. С Шейд извън строя и мен в прахга остават само Кал и Фарли. Сега тя има пистолет, но той не е от особена полза, след като Птолемей отклонява куршумите всеки път. Поне Кал разтопява всичко, което се приближи, изгаря ножовете и лозите с цялата бързина, на която е способен. Това обаче не може да продължава. Хванати са натясно.

Едва не изпищявам. Измъкваме се от една примка само за да открием друга.

- Погледни ме, ако обичаш.

Мейвън се раздвижва, препречва гледката ми към сцената оттатък. Но няма да му доставя удовлетворението да го погледна. Няма да го погледна заради самата себе си. Вместо това съсредоточавам вниманието си върху щракащия звук - онзи, който явно никой друг не чува. Той ме пробожда с всяка изминала секунда.

Мейвън улавя челюстта ми и дръпва грубо, заставя ме да го погледна.

- Толкова упорита - цъка с език. - Едно от най-интригуващите ти качества. Заедно с това -добавя той, като прокарва пръст по червената кръв на бузата ми.

Щрак.

Хватката му се затяга, изпраща фойерверк от болка по челюстта ми. От щракането всичко ме боли повече, по-надълбоко. Неохотно го поглеждам в познатите сини очи и заостреното, бледо лице. За мой ужас той е точно какъвто го помня. Тих, невзрачен, преследвано от призраци момче. Той не е онзи Мейвън от кошмарните ми спомени, призрак от кръв и сенки.

Отново е истински. Разпознавам решителността в очите му. Видях я на палубата на бащиния му кораб, докато плавахме надолу по реката към Арчън, оставяйки света зад себе си. Тогава той ме целуна по устните и обеща, че никой няма да ме нарани.

- Казах, че ще те намеря.

Щрак.

Ръката му се премества от челюстта към гърлото ми и стиска. Достатъчно, за да ме накара да мълча, но недостатъчно, за да ми попречи да дишам. Докосването му е изгарящо. Ахвам, неспособна да събера достатъчно въздух и да изпищя.

Мейвън. Причиняваш ми болка. Мейвън, спри.

Той не е майка си. Не може да чете мислите ми. Пред очите ми отново се появяват петна и затъмняват зрението ми. Миниатюрни черни точици плуват пред очите ми, разширяват се и се свиват с всяко ужасно щрак.

- И казах, че ще те спася.

Очаквам хватката му да се затегне. Вместо това тя остава постоянна. А свободната му ръка посяга към ключицата ми, пламтяща длан се допира до кожата ми. Той ме обгаря, жигосва ме. Опитвам се да изпищя отново и едва успявам да изхленча.

- Аз съм човек, който държи на думата си - той отново накланя глава. - Когато искам да бъда.

Щрак. Щрак. Щрак.

Сърцето ми се опитва да повтаря ритъма, бие с лудешка бързина, която няма да преживея, заплашва да експлодира.

- Спри... - успявам да изрека задавено, посягам с една ръка във въздуха, пожелавам си да намеря брат си. Вместо това Мейвън взема ръката ми в своята и това също ме изгаря. Всеки сантиметър от мен изгаря.

- Достатъчно - струва ми се, че го чувам да казва, но не на мен. - Казах „достатъчно“.

Очите му сякаш кървят - последните ярки петна в моя притъмняващ свят. Бледосини, стрелкащи се през полезрението ми, рисуват назъбени линии от болезнен лед. Обкръжават ме, затварят ме като в клетка. Не чувствам нищо освен изгарянето.

Това е последното нещо, което си спомням, преди бял проблясък на светлина и звук да разцепи мозъка ми. И целият ми свят е болка.

По някакъв начин това е по твърде много от всичко и абсолютно нищо. Нито куршуми, нито ножове, нито юмруци или огън, или задушаващи зелени лози. Това е оръжие, с каквото дори не съм се изправяла лице в лице преди - защото е моето собствено. Мълния, електричество, искри, свръхнатоварване, прехвърлящо дори собствените ми граници. Веднъж призовах буря над Купата на костите и тя ме изтощи. Но стореното от Мейвън, каквото и да е то, ме убива. Разкъсва ме нерв по нерв, разцепва костите и раздира мускулите. Заличава ме и ме изкарва от кожата ми.

Внезапно осъзнавам: Това ли са почувствали те? Онези, които убих? Такова ли е чувството да загинеш от мълния?

Контрол. Това ми казваше винаги Джулиан. Овладей го. Но това е прекалено. Аз съм като бент, който се опитва да удържи цял океан. Дори и да можех да спра това, каквото и да е то, не мога да се преборя със собствената си експлодираща болка. Не мога да посегна. Не мога да помръдна. Затворена съм като в капан в самата себе си, пищя зад зъбите си. Скоро ще съм мъртва. И поне това ще свърши. Но то не свършва. Болката се простира, постоянно напада всяко от сетивата ми. Пулсираща, но неотслабваща; променяща се, но не и спираща. Бели петна, по-ярки от слънцето, танцуват пред очите ми, докато една експлозия на червен цвят ги изстисква. Опитвам се да примигна, за да го прогоня, да овладея нещо в себе си, но изглежда, че не се случва нищо. Нямаше да разбера, ако се случваше.

Досега кожата ми сигурно е изчезнала, изгорена от връхлитащите мълнии. Може би ще ми бъде оказана милостта да умра от загуба на кръв. Това ще е по-бързо от тази бяла бездна.

Убийте ме. Думите се повтарят отново и отново. Това е единственото, което мога да кажа; единственото, което искам сега. Всякакви мисли за новокръвните и Мейвън, за брат ми и Кал и Килорн са си отишли напълно. Дори лицата, които ме преследват, лицата на мъртвите, са изчезнали. Странно, сега, когато умирам, моите призраци решават да си тръгнат.

Иска ми се да се върнат.

Иска ми се да не трябваше да умра сама.