Стъкленият меч

Седма глава

Килорн мърмори през целия път на излизане от лечебницата и на влизане в бетонния двор. Дори върви бавно, принуждава мен да забавям ход заради него. Опитвам се да не му обръщам внимание заради Кал, в името на каузата, но когато долавям думата лекомислен за трети път, се налага да закова на място.

Той се блъсва в гърба ми.

- Съжалявам - казва. Изобщо не звучи извинително.

- Не, аз съжалявам - процеждам в отговор, докато се завъртам рязко да го погледна в лицето. Малка част от гнева, който изпитах към полковника, прелива и бузите ми пламват в гореща руменина. - Съжалявам, че не можеш да спреш да се държиш като задник за две минути, за да можеш да видиш точно какво става тук.

Очаквам да ми се развика в отговор, да отвърне на удара с удар както обикновено. Вместо това той си поема дъх през зъби и отстъпва назад, ожесточено се мъчи да се успокои.

- За толкова глупав ли ме мислиш? - казва. - Моля те, Мер, просвети ме. Покажи ми светлината. Какво знаещ което аз не знам?

Думите ме умоляват да ги изрека. Но дворът е прекалено открит, пълен с войниците на полковника, членове на Гвардията и бегълци, които се суетят напред-назад. И макар да няма Сребърни внушители, които да прочетат мислите ми, нито камери, които да следят всяко мое движение, няма да се размекна сега. Килорн проследява погледа ми и оглежда отряд гвардейци, които подтичват на няколко метра от нас.

- Мислиш, че те шпионират? - едва не се засмива подигравателно той, снижил гласа си до насмешлив шепот. - Стига, Мер. Тук всички сме на една и съща страна.

- Дали? - питам и оставям думите да проникнат в съзнанието му. - Чу как ме нарече полковникът. Някакво си нещо. Чудачка.

Килорн се изчервява:

- Не искаше да каже това.

- О, значи толкова добре го познаваш?

За щастие, той няма какво да отвърне на това.

- Гледа ме, сякаш аз съм врагът, все едно съм някаква бомба, която всеки момент ще избухне.

- Той...- Килорн се запъва, неуверен в думите дори докато те се откъсват от устните му. -Все пак не греши изцяло, нали?

Завъртам се толкова бързо, че токът на ботуша ми оставя черни следи от буксуване в бетона. Де да можеха да са върху глупавото, пелтечещо лице на Килорн.

- Ей, хайде сега - провиква се той след мен и скъсява разстоянието с няколко бързи стъпки. Но аз продължавам да вървя, а той продължава да ме следва. - Мер, спри. Това прозвуча грешно...

- Ти наистина си глупав, Килорн Уорън - казвам му през рамо. Безопасността на Казарма 3 ме зове, издигаща се пред мен. - Глупав и сляп, и жесток.

- Е, ти също не си най-добрият човек на света! - избумтява той в отговор, най-сетне превърнал се в заядливия глупак, какъвто знам, че е. Когато го оставям без отговор, почти спринтирайки към вратата на казармата, пръстите му се сключват върху ръката ми над лакътя и ме спират на място.

Опитвам се да се извия и да се отскубна от хватката му, но Килорн знае всичките ми номера. Дърпа, извлича ме далече от вратата и се озоваваме на обвитата в сенки алея между казарми 3 и 4.

- Пусни ме - нареждам възмутена. Дочувам как нещо от Марийна оживява в студения, царствен тон на гласа ми.

- Ето го - изръмжава той, насочил пръст в лицето ми. - Това. Нея.

Със силно блъсване го избутвам назад, разкъсвам хватката, в която ме държи.

Той въздиша раздразнен и прокарва ръка през златистокафявата си коса. Тя щръква.

- Преживяла си много, знам това. Всички знаем това. Какво е трябвало да направиш, за да останеш жива с тях, като през цялото време ни помагаш, откривайки какво си; не знам как си се измъкнала от другата страна. Но това те е променило.

Колко прозорливо, Килорн.

- Само защото Мейвън те е предал, не означава, че трябва изцяло да спреш да се доверяваш на хората - той свежда очи, играе си с ръцете си. - Особено на мен. Не съм просто нещо, зад което да се скриеш, аз съм ти приятел и ще ти помагам с каквото трябва, както мога. Моля те, довери ми се.

Де да можех.

- Килорн, вземи да пораснеш - излиза вместо това от устата ми толкова рязко, че той трепва. - Трябваше да ми кажеш какво планират. Вместо това ме превърна в съучастник, накара ме да гледам, когато го отвеждаха, насочили в него пушките си, а сега ми казваш да ти имам доверие? При положение че си толкова дълбоко свързан с тези хора, които само чакат оправдание да затворят под ключ мен! За толкова глупава ли ме мислиш?

Нещо се пробужда в очите му: уязвимостта, скрита в спокойното, отпуснато държание, което така усърдно се старае да поддържа. Това е момчето, което плачеше под къщата ми. Някогашното момче, съпротивляващо се на призива да се бие и да загине. Опитах се да го спася от това, а после го тласнах по-близо до опасността, Алената гвардия и гибелта.

- Разбирам - казва той накрая. Прави няколко бързи стъпки назад, докато алеята зейва между нас. - Има логика - добавя и свива рамене. - Защо ти е да ми се доверяваш? Аз съм само рибарят. Аз съм нищо в сравнение с теб, нали така? В сравнение с Шейд. И с него...

- Килорн Уорън - сгълчавам го, както бих нахокала дете, както правеше майка му, преди да го изостави. Тя му крещеше, когато той си ожулеше коленете или кажеше нещо нередно. Не помня кой знае какво друго за нея, но си спомням гласа й и унищожителните, разочаровани погледи, които пазеше за единствения си син. - Знаещ че не е вярно.

Думите прозвучават сурово като ниско, животинско ръмжене. Той изпъва рамене, свил юмруци от двете страни на тялото си.

- Докажи го.

Нямам отговор на това. Нямам представа какво иска от мен.

- Съжалявам - изричам задавено и този път наистина го мисля. - Съжалявам, че съм...

- Мер - една топла длан върху ръката ми прекъсва пелтеченето ми. Той стои над мен, достатъчно близо да усетя мириса му. За щастие, миризмата на кръв е изчезнала, заместена от дъх на сол. Плувал е.

- Не е нужно да се извиняваш за онова, което ти причиниха - промърморва той. - Никога не трябва да правиш това.

-Аз... аз... не мисля, че си глупав.

- Това сигурно е най-милото нещо, което си ми казвала някога - той се изкисква след един дълъг миг. Залепва на лицето си усмивка и слага край на разговора: - Предполагам, че имаш план?

- Да. Смяташ ли да помагаш?

Със свиване на рамене той разперва широко ръце и посочва останалата част от базата:

- Че каква друга работа има чиракът на рибаря?

Побутвам го отново и той се усмихва искрено. Но не задълго.

Заедно с ключа Фарли ми даде и подробни напътствия как да стигна до Казарма 1. Както и на сушата, Алената гвардия все още предпочита тунелите си и затворът на Кал, разбира се, се намира под земята.

Технически погледнато - под водата. Идеалният затвор за възггламенител като Кал. Построен под кея, скрит от океана, охраняван от сините вълни и сините униформи на полковника. Това е не само островният затвор, а също и арсеналът, спалните помещения на езерняците и щабът на самия полковник. Главният вход е тунел, който тръгва от хангарите на брега, но Фарли ме увери, че има друг път. Може да се намокриш, предупреди ме тя с крива усмивка. Макар перспективата да се гмурна в океана дори толкова близо до брега, да ме смущава, Килорн е дразнещо спокоен. Всъщност вероятно е развълнуван, доволен да вкара в употреба дългите години, прекарани по реката.

Защитата, осигурявана от океана, притъпява вниманието на Гвардията, която обикновено е нащрек, и дори езерняците се размекват с течение на деня. Войниците се съсредоточават повече върху товарите и складовите хангари, отколкото върху патрулирането. Малцината, които остават на поста си, крачейки по дължината на бетонния двор с пушки на рамо, вървят бавно, спокойно, често спират да си поговорят.

Наблюдавам ги дълго и се преструвам, че слушам мама или Гиза, докато бъбрят над работата си. Двете подреждат одеяла и дрехи на отделни купчини, разтоварват сбирка от необозначени сандъци заедно с още няколко бегълци. Уж трябва да помагам, но вниманието ми явно е насочено другаде. Брий и Трами ги няма, отишли са отново при Шейд в лечебницата, а татко седи безучастно. Не може да разтоварва, но въпреки това нацупено дава заповеди. Никога в живота си не е сгъвал дрехи.

Улавя погледа ми един-два пъти, забелязва потрепващите ми пръсти и стрелкащите се погледи. Сякаш винаги знае какво съм наумила, и сега не е различно. Дори изтъркулва количката си назад, за да ми предостави по-добра гледка към двора. Кимвам му, безмълвно благодарна.

Гвардейците ми напомнят за Сребърните в Подпорите преди Мерките, преди Изпитанието на кралиците. Бяха лениви, доволни в спокойното ми село, където размириците бяха рядкост. Колко са грешали. Онези мъже и жени бяха слепи за кражбите ми, за черния пазар, за Уил Уисъл и бавното промъкване на Алената гвардия. А тези членове на Гвардията също са слепи, този път за моето предимство.

Не ме забелязват, че наблюдавам, не забелязват и Килорн, когато се приближава с поднос с рибена яхния. Семейството ми се храни с признателност, най-вече Гиза. Докато Килорн не гледа, тя усуква косата си, оставя я да се накъдри над едното й рамо в рубиненочервен водопад.

- Пресен улов? - пита тя, като посочва купата с яхния.

Той сбьрчва нос и се преструва, че прави гримаса при вида на сивите дебели и разкашкани парчета рибешко месо.

- Не е мой улов, Ги. Старият Къли никога не би продал това. Освен може би на плъховете.

Разсмиваме се заедно, аз - по навик, половин секунда след него. Като никога Гиза се държи по-малко като дама, отколкото аз, и се кикоти открито, щастливо. Едно време завиждах на заучените й, съвършени обноски. Сега ми се иска да не бях толкова обучена и да можех да се отърся от принудената си любезност така лесно като нея.

Докато преглъщаме с мъка обяда, татко изсипва купичката си, когато мисли, че не гледам. Нищо чудно, че отслабва. Преди да успея да го сгълча - или по-лошо, преди мама да успее -той прокарва ръка по едно одеяло, опипвайки плата.

- Тези са шити в Пиемонт. Пресен памук. Скъпи са - промърморва той, когато осъзнава, че стоя до него. Дори в Сребърния кралски двор памукът от Пиемонт се смяташе за превъзходен, често срещана алтернатива на коприната, запазен за униформи на висшестоящи офицери от Сигурността, Пазители и военни. Спомням си, че Лукас го носеше чак до момента, в който загина. Сега си давам сметка, че никога не съм го виждала цивилен. Не мога дори да си го представя. Лицето му вече избледнява. Минали са само няколко дни, а аз вече го забравям - човек, когото изпратих на смърт.

- Откраднати? - чудя се на глас и опипвам одеялото, пък било то и само за да се разсея.

Татко продължава да разследва и прокарва ръка надолу по страната на един сандък. Здрави,

широки дървени летви, прясно боядисани в бяло. Единственият отличителен знак е тъмнозелен триъгълник, по-малък от дланта ми, щампован в ъгъла. Представа нямам какво означава.

- Или подарени - казва татко.

Не е нужно да говори, за да знам, че мисли за същото. Ако тук, на същия този остров, с нас има езерняци, тогава Алената гвардия като нищо би могла да има приятели другаде, в различни държави и кралства. Изглеждаме слаби, защото така искаме.

С потайност, на каквато не съм знаела, че е способен, татко хваща ръката ми бързо и тихо:

- Внимавай, момичето ми.

Но макар че той се страхува, аз изпитвам надежда. Алената гвардия има по-дълбоки корени, отколкото съм си давала сметка, отколкото някой Сребърен би могъл да си представи. А полковникът е само един от сто предводители точно като Фарли. Опозиция безспорно, но такава, която мога да преодолея. Истината е, че той не е крал. С такива съм си имала достатъчно работа.

Също като татко изсипвам яхнията си в една пукнатина в бетона.

- Свърших - казвам и Килорн скача. Знае, че това е знак за него.

Отиваме на свиждане на Шейд или поне това казваме на глас, за да чуят другите наблизо. Семейството ми знае по-добре, дори мама. Тя ми изпраща въздушна целувка, докато се отдалечавам, и аз я скътвам до сърцето си.

Когато вдигам яката си, се превръщам просто в поредната бегълка, а Килорн е просто невзрачна фигура. Войниците не ни обръщат внимание. Лесно е да минем по цялата дължина на бетонния двор и да се отдалечим от кейовете и брега, като следваме плътната бяла линия.

На обедната светлина виждам как бетонът се простира към ниски, полегати хълмове: много прилича на широк път за никъде. Изрисуваната с боя линия продължава напред, но една по-тънка, по-протрита се разклонява под прав ъгъл. Тя свързва централната линия с друга постройка, разположена в края на казармите, извисяваща се над всичко друго на острова. Прилича на по-просторна версия на хангарите на брега, висока и достатъчно широка да побере шест транспортьора, струпани накуп. Чудя се какво ли има там, знаейки, че самата Гвардия също върши доста кражби. Но вратите са здраво затворени, а няколко езерняци се мотаят в сянката. Бъбрят помежду си, държат пушките си наблизо. Така че любопитството ми ще трябва да почака може би завинаги.

Двамата с Килорн завиваме надясно, към пролуката между казарми 8 и 9. Високите прозорци и на двете са тъмни, пусти - сградите са празни. В очакване на още войници, още бегълци или, по-лошо, още сираци. Потръпвам, когато минаваме през сенките им.

Не е трудно да се стигне до брега. В края на краищата това е остров. И макар че главната база е добре развита, останалата част от Тък е пуста, покрита единствено с дюни, хълмове, обвити във висока трева, и няколко групички престарели дървета. Няма дори пътеки през тревата, понеже няма достатъчно едри животни, които да ги проправят. Изчезваме без проблем, криволичим през полюшващите се растения, докато стигаме до брега. Кеят е на няколко стотни метра и е като широк нож, стърчащ навътре във вълните. От това разстояние патрулиращите езерняци са само размазани тъмносини петна, крачещи напред-назад. Вниманието на повечето е съсредоточено вър^ товарния кораб, който се приближава откъм далечната страна на кея. Челюстта ми увисва при вида на такъв голям плавателен съд, очевидно контролиран от Червени. Килорн е по-съсредоточен.

- Идеално прикритие - казва той и започва да си събува обувките. Следвам примера му, изритвам обувките си без връзки и износените чорапи. Но когато Килорн изхлузва ризата през главата си и излага на показ познати, издължени мускули, оформени от влаченето на мрежи, не съм толкова склонна да го последвам. Не ми допада идеята да тичам гола до кръста из таен бункер.

Той сгъва ризата си върху обувките и леко се суети.

- Предполагам, че това не е спасителна мисия.

Как би могла да бъде? Няма къде да отидем.

- Просто имам нужда да го видя. Да му кажа за Джулиан. Да го уведомя какво става.

Килорн трепва, но все пак кимва.

- Да се вмъкнем, да се измъкнем. Не би трябвало да е твърде трудно, особено след като не очакват нищо от страната откъм океана.

Той се протяга напред-назад, изтръсква краката и пръстите на ръцете си, за да се приготви за плуването. През цялото време преговаря прошепнатите указания на Фарли. В дъното на бункера има отвор на люк, който води към изследователска лаборатория. Някога използвана за изследване на морската фауна, сега тя служи като жилище на самия полковник, макар че той никога не ходи там през деня. Сигурно ще е заключено отвътре, лесно за отваряне, а по коридорите е безпроблемно да се придвижваме. По това време на деня спалните помещения сигурно са празни, проходът откъм кейовете - запечатан, и там ще останат много малко пазачи. Килорн и аз сме се сблъсквали и с по-лоши неща като деца, когато откраднахме кутия батерии за татко от един преден пост на Сигурността.

- Опитай се да не плискаш - добавя Килорн, преди да нагази в крайбрежната пяна. Кожата му настръхва в реакция към студа на есенния океан, но той почти не усеща. Аз определено усещам и докато водата стигне до кръста ми, зъбите ми вече тракат. С един последен поглед към кея се гмурвам под една вълна, оставям я да ме смрази до кости.

Килорн пори водата без усилие, плува като жаба, без да издава почти никакъв шум. Опитвам се да подражавам на движенията му, следвам го плътно, докато плуваме още по-нататък. Нещо във водата изостря усещането ми за електричество и ми става по-лесно да почувствам тръбите, подаващи се от брега. Бих могла да го проследя с ръка, ако искам, и да отбележа пътя на електричеството от кейовете, после през водата и вътре в Казарма 1. Накрая Килорн се насочва натам, обръща ни по диагонал към брега, а после успоредно на него. Напредва умело, откраднатите закотвени лодки скриват приближаването ни. Един-два пъти докосва ръката ми под вълните, предава ми указания с лек натиск. Спри, тръгвай, бавно, бързо - всичко това, докато погледът му остава прикован върху кея напред. За късмет, товарният кораб точно сваля товара си, привличайки вниманието на всички войници, които биха могли да зърнат главите ни, поклащащи се във водата. Още сандъци, всичките бели, щамповани със зеления триъгълник. Още дрехи?

Не, осъзнавам, когато един сандък се катурва и се открехва. По кея се разпиляват огнестрелни оръжия. Пушки, пистолети, амуниции, вероятно дузина само в един сандък. Проблясват на слънчевата светлина, нова изработка. Още един подарък за Алената гвардия, поредните заплетени дълбоки корени, за които никога не съм знаела, че съществуват.

Знанието ме кара да заплувам по-бързо, изтласквам се покрай Килорн, въпреки че мускулите ме болят. Гмурвам се под кея, най-сетне защитена от очите над нас, и той ме следва, движи се плътно зад мен.

- Точно под нас е - шепотът му отеква странно, отскача с вибриране от металния кей отгоре и водата наоколо. - Мога да го усетя с пръстите на краката си.

Едва не се засмивам при гледката как Килорн се протяга, съсредоточено бърчи чело, докато се опитва да докосне с крак скрития бункер на Казарма Е

- Нещо забавно? - изръмжава той.

- Толкова си полезен - отвръщам с палава усмивка. Хубаво ми е да съм с него по този начин, отново да споделяме тайна цел. Макар че този път проникваме във военен бункер, а не в нечия недобре заключена къща.

- Насам - казва той накрая, преди главата му да изчезне под водата. Показва се отново на повърхността, разперил широко ръце, за да се задържи. - Ръбът.

Сега идва трудната част. Гмурването през задушаващата, давеща тъмнина.

Килорн ясно разчита страха върху лицето ми.

- Просто се дръж за крака ми, това е всичко, което трябва да направиш.

Едва успявам да кимна:

- Правилно. - Люкът е на дъното на бункера, само на двайсет и пет фута надолу. „Нищо работа“, беше казала Фарли. Е, на мен със сигурност ми прилича на нещо, помислям си, надзъртайки в черната вода под мен. - Килорн, Мейвън ще е толкова разочарован, ако океанът ме убие, преди той да успее.

За всекиш другиш шегата би била проява на лош вкус. Килорн обаче се изкисква приглушено, усмивката му светва на фона на водата.

- Е, колкото и да ми се иска да подразня краля - въздиша той, - да се опитаме да избегнем удавянето, става ли?

С намигване се гмурва, преобръща се, а аз се хващам за него.

Солта пари очите ми, но не е толкова тъмно, колкото си мислех, че ще бъде. По водата косо пада слънчева светлина, пречупва сенките, хвърлени от кея над нас. А Килорн ни придвижва бързо, дърпа ме надолу покрай казармите. Пречупваната от водата слънчева светлина хвърля пъстри сенки по голия му гръб, обсипва го с петна като някакво морско създание. Съсредоточавам се главно върху задачата да ритам и да не се закачам за нищо. Това не са двайсет и пет фута, роптае умът ми, когато усещам спазъма от недостига на кислород.

Издишвам бавно, оставям мехурчетата да се надигнат покрай лицето ми нагоре към повърхността. Дишането на самия Килорн издава единственото доказателство за усилието му. Когато той стига до най-долния ръб, чувствам как мускулите му се напрягат, а краката му ритат, изтласкват и двама ни под скрития бункер. Смътно се питам дали люкът има врата и дали ще е затворена. Какъв майтап само ще е това.

Преди да разбера какво става, Килорн бурно се надига и се провира през нещо, влачи ме след себе си. Застоял, но прекрасен въздух ме удря в лицето и аз го поглъщам на дълбоки, лакоми глътки.

Вече седнал на ръба на люка с крака, висящи над водата, Килорн ми се ухилва:

- Няма да изкараш и една сутрин в разплитане на мрежи - казва той, като поклаща глава. -Това си беше направо баня в сравнение с онова, което старият Къли ме караше да правя.

- Наистина знаеш как да нараниш чувствата ми - отвръщам сухо, надигам се и се вмъквам в жилището на полковника.

Помещението е студено, осветено от приглушени светлини и отблъскващо добре подредено. До дясната стена спретнато е избутана стара екипировка, която събира прах, докато по цялата дължина на лявата се простира бюро. Повърхността е претъпкана със стройни редици от папки, запълващи пространството. Отначало дори не виждам легло, но то е там - тясна койка на колелца, която се измъква изпод бюрото. Явно полковникът не спи много.

Килорн винаги е бил роб на любопитството си и сега не е различно. С капеща от него вода си проправя път до бюрото, готов да разследва.

- Не пипай нищо - изсъсквам му, докато изстисквам ръкавите и крачолите си. - Една капка да капне върху тези листове, и той ще разбере, че някой е влизал тук.

Килорн кимва и отдръпва ръка.

- Трябва да видиш това - казва с остър тон.

В миг пристъпвам до него, боейки се от най-лошото:

- Какво?

Той предпазливо посочва с пръст към единственото нещо, което краси стените на помещението. Снимка, деформирана от старост и влага, но лицата все още се виждат. Четири фигури, всичките руси, позиращи със строги, но открити изражения. Там е полковникът, почти неузнаваем без окървавеното си око, обгърнал с една ръка висока жена с ясно очертани кости, и положил ръка върху рамото на малко момиче. И жената, и момичето носят изцапани с пръст дрехи - фермери, както изглежда, но златните верижки на шиите им казват друго. Безмълвно измъквам златната верижка от джоба си, сравнявайки метала, фин като конец, с колиетата на снимката. Ако не се брои напълно различният от тях ключ, полюшваш се от края, те са напълно еднакви. Килорн внимателно взима ключа от ръката ми и се мъчи да проумее какво може да означава.

Третата фигура обяснява всичко. Тийнейджърка с дълга, златиста плитка, тя стои рамо до рамо с полковника и на лицето й има усмивка на задоволство. Изглежда толкова млада, толкова различна без късата си коса и белезите. Фарли.

- Тя е негова дъщеря - изрича Килорн гласно, твърде шокиран, за да каже кой знае какво друго.

Устоявам на порива да докосна снимката, да се уверя, че е истинска. Като си помисля как се държа с нея в лечебницата, не е възможно да е вярно. Но я нарече Даяна. Знаеше истинското й име. И имаха колиетата, едно от сестрата, другото от съпругата.

- Хайде - промърморвам и го издърпвам от снимката. - Няма смисъл да се занимаваме с това сега.

- Защо не ни е казала нищо? - В гласа му долавям частица от усещането, че е предаден -същото, което изпитвам вече от дни.

- Не знам.

Държа го здраво, насочваме се към вратата на помещението. Наляво надолу по стълбите, надясно на площадката, отново наляво.

Вратите се разтварят широко върху смазани панти, разкриват празен коридор съвсем като онези в подводницата. Празен и чист, с метални стени и тръби над нас. Над главите ни тече електричество, пулсира през преплетена мрежа от вени. Идва от брега и захранва лампите и други машини.

Както каза Фарли, тук долу няма никого, който да ни спре. Предполагам, че като дъщеря на полковника тя сигурно знае от личен опит. Тихи като котки, ние следваме инструкциите й, предпазливи при всяка стъпка. Преживяването ми напомня за килиите под Двореца на Слънцето, където двамата с Джулиан извадихме от строя цял взвод от Пазители с черни маски, за да освободим Килорн, Фарли и обречената Уолш. Струва ми се толкова далече, а въпреки това беше само преди броени дни. Седмица. Само една седмица.

Потръпвам при мисълта къде ще съм след още седем дни.

Най-после стигаме до по-къс проход, задънен коридор с три врати отляво, три врати отдясно и също толкова прозорци за наблюдение, разположени между тях. Всички са тъмни с изключение на прозореца в края, който хвърля сурова бяла светлина през стъклото. Един юмрук се блъсва в него и аз трепвам в очакване да се пропука под кокалчетата на Кал. Но прозорецът издържа, отеква глухо при всеки бумтящ удар на юмруците му и по него се виждат само размазани петънца сребърна кръв.

Той несъмнено ме чува да идвам и мисли, че съм една от тях.

Когато пристъпвам пред прозореца, Кал замръзва насред движението, както е вдигнал за удар единия си стиснат и окървавен юмрук. Гривната му на създател на пламъци се плъзва надолу по мускулестата му китка, все още въртейки се от инерцията. Това поне е успокояващо. Не са били достатъчно предвидливи, за да се сетят да му отнемат най-шлямото оръжие. Но тогава защо изобщо още е в плен? Не би ли могъл просто да стопи прозореца и да приключи въпроса?

За един пламтящ миг погледите ни се срещат през стъклото и си помислям, че взети заедно, можем да го разбием. Гъста, сребърна кръв капе от удареното място на ръката му и се смесва с вече засъхналите петна. Прави това вече от доста време, удря, докато разкървави ръцете си в опит да се измъкне или да изгори малко от яростта си.

- Заключена е - казва той: гласът му зад стъклото е приглушен.

- Нямаше да се сетя - отвръщам ухилено.

До мен Килорн вдига ключа.

Кал се сепва, сякаш забелязва Килорн за пръв път. Усмихва се, признателен, но Килорн не отвръща на жеста. Дори не иска да го погледне в очите.

Отнякъде надолу по коридора чувам викове. Стъпки. Отекват странно в бункера, но се приближават с всеки миг. Идват за нас.

- Знаят, че сме тук - изсъсква Килорн и поглежда назад. Бързо натиква ключа в ключалката и го завърта. Тя не поддава и аз натискам с рамо вратата, блъсвам се в студено, безмилостно желязо.

Килорн отново насилва ключа и го завърта. Този път съм достатъчно близо да чуя как механизмът изгцраква. Вратата се люшва навътре, когато първият войник завива зад ъгъла, но аз мисля само за Кал.

Изглежда, принцовете ме заслепяват.

Невидимата завеса пада в мига, щом Килорн ме блъсва в килията. Усещането е познато, но не мога да го определя. Изпитвала съм го преди, знам, че съм, но къде? Нямам време да се чудя. Кал се втурва покрай мен, от устните му изригва сподавен вик, дългите му ръце са протегнати. Не към мен, нито към прозореца. А към вратата, докато тя се затваря рязко.

Щракването на ключалката отеква в черепа ми отново и отново, и отново.

- Какво? - обръщам се към тежкия, застоял въздух. Но единственият отговор, който ми е нужен, е лицето на Килорн, взиращ се в мен от другата страна на стъклото. Ключът виси от единия му стиснат юмрук, а лицето му се присвива в нещо средно между намръщена гримаса и ридание.

Съжалявам, оформя той с устни и първият войник на езерняците се появява пред прозореца. Следват го още, движещи се от двете страни на полковника. Самодоволната му усмивка е същата като онази на дъщеря му на снимката и започвам да разбирам какво се случи току-що. Полковникът дори има безочието да се засмее.

Кал се хвърля напразно към вратата, забива рамо в твърдото желязо. Проклина от болка, ругае Килорн, мен, това място, себе си. Едва го чувам над гласа на Джулиан в главата си.

Всеки може да предаде всеки.

Без да мисля, призовавам мълнията. Моите искри ще ме освободят и ще превърнат смеха на полковника в писъци.

Но те не идват. Няма нищо. Студено и празно нищо.

Както в килиите, както на арената.

- Безмълвен камък - казва Кал и се обляга тежко на вратата. Сочи с единия си окървавен юмрук към задните ъгли на пода и тавана. - Имат Безмълвен камък.

За да те направят слаб. Да те направят като тях.

Сега е мой ред да заблъскам с юмруци по прозореца, като се целя в главата на Килорн. Но удрям стъкло, не плът и чувам само пукането на собствените си кокалчета вместо на глупавия му череп. Въпреки стената между нас той трепва.

Почти не може да ме погледне. Потреперва, когато полковникът слага едната си ръка на рамото му и шепне в ухото му. Килорн може само да гледа, докато аз изпищявам -неразбираем рев на безсилна ярост, а кръвта ми се смесва с тази на Кал по стъклото.

Червено, течащо през сребърно, свързващи се в нещо по-тъмно.