Стъкленият меч

Двадесет и седма глава

Това не е джетът „Блекрън“.

Вместо него Кал пилотира голям товарен джет, построен за пренасяне на тежки транспортни средства или машини. Сега в товарния отсек са се побрали над триста избягали затворници, много от тях - ранени, всичките - в шок след битката. Повечето са новокръвни, но сред тях има и Сребърни, които не общуват с другите и чакат своето време. За днес поне всички изглеждат еднакво, обвити в дрипи, изтощение и глад. Не искам да слизам при тях, затова стоя на горното ниво на джета. В този участък поне е тихо: отделен е от товарния отсек с тясно стълбище, а от пилотската кабина - със затворена врата. Не мога да се заставя да мина покрай двете тела в краката ми. Едното лежи под бял чаршаф, изцапан само с приличащата на разцъфнало цвете червена кръв над пронизаното му сърце. Фарли коленичи над него, застинала, с ръка под чаршафа, за да стисне студените, мъртви пръсти на брат ми. Другия труп отказвам да покрия.

Елара изглежда грозна в смъртта. Мълнията е разкривила мускулите й, разтеглила е устата й в злобна усмивка, каквато дори тя не би могла да докара приживе. Семплата й униформа е обгорена и залепнала за кожата й, а пепеливо русата й коса почти липсва - изгорена е и са останали само редки участъци. Другите тела, стражите й, са също толкова деформирани. Оставихме ги да гният на пистата. Но въпреки това няма как някой да сбърка кралицата. Всеки ще познае този труп. Ще се погрижа за това.

- Добре е да легнеш.

Тялото разстройва Килорн, това поне е ясно. Не знам защо. Би трябвало да танцуваме върху костите й.

- Нека Сара да те прегледа.

- Кажи на Кал да смени курса.

Той примигва към мен, озадачен:

- Да смени курса ли? За какво говориш? Връщаме се в Резката, обратно у дома...

У дома. Изсумтявам презрително, когато чувам тази детинска дума.

- Връщаме се на Тък. Кажи му, ако обичаш.

- Мер...

- Моля те.

Той не помръдва.

- Полудяла ли си? Помниш ли какво се случи там, какво ще ти направи полковникът, ако се върнеш

Полудяла. Де да бях. Иска ми се умът ми да се прекърши от мъчението, в каквото се превърна животът ми. Просто да полудея - това би било такова облекчение.

- Със сигурност може да се опита. Но сега сме твърде много дори за него. А когато види какво му нося, съмнявам се този път да ни откаже.

- Тялото? - прошепва той, видимо разтреперан. Не го плаши трупът, осъзнавам мълчаливо. А аз, - Смяташ да му покажеш тялото?

- Ще покажа на всички. - Отново, по-твърдо: - Кажи на Кал да смени курса. Той ще разбере.

Острата реплика жегва Килорн, но не ме е грижа. Изражението му става сурово, докато се оттегля да изпълни нареждането ми. Вратата на пилотската кабина се затваря зад него, но почти не забелязвам. Заета съм с по-важни мисли от някакви дребни оскърбления. Кой е той да оспорва заповедите ми? Той е никой. Един рибар, когото единствено късметът му и моята глупост са опазили. Не като Шейд, майстор на телепортирането, новокръвен, велик. Как може да е мъртъв? И не е единственият. Не, със сигурност са останали и други, които да превърнат затвора в свой гроб. Ще узнаем едва когато се приземим и можем да видим кой друг е избягал на борда на джета „Блекрън“ И ще кацнем в землището на острова, няма да трамбоваме до някаква усамотена, затънтена пещера.

- Вашият ясновидец каза ли ви за това?

Първите думи, които Фарли е изрекла, откакто напуснахме Корос. Още не е плакала, но гласът й звучи дрезгаво, сякаш е прекарала последните няколко дни в крещене. Очите й са ужасни, обточени с червено, ирисите са наситено сини.

- Онзи глупак, Джон, който ни каза да направим това? - продължава тя, обърнала се с лице към мен. - Той каза ли ти, че Шейд ще умре? Каза ли? Предполагам, че за Мълниеносното момиче е било лесно да плати такава цена, стига да е означавало още новокръвни, които да контролираш. Още войници във война, която нямаш представа как да водиш. Един нищо и никакъв брат за още последователи, които да ти целуват краката. Нелоша замяна, нали? Особено ако в сделката е включена и кралицата. Кого го е грижа за един мъртвец, когото никой не познава, когато бихте могли да имате нейния труп?

Плесницата ми я запраща една стъпка назад повече от изненада, отколкото от болка. Докато пада, тя улавя чаршафа, дръпва го настрани и разкрива бледото лице на брат ми. Поне очите му са затворени. Все едно само е заспал. Посягам да дръпна чаршафа обратно - не мога да го гледам дълго, но тя ме удря с рамо, използва значителния си ръст, за да ме забие в стената.

Вратата на пилотската кабина се отваря с трясък и двете момчета се втурват навън, привлечени от шума. В миг Кал събаря Фарли, като я удря отзад по коляното, така че тя се препъва. Килорн не е толкова изискан: просто обвива около мен двете си ръце, повдига ме без усилие от земята.

- Той беше мой брат! - изкрегцявам й.

Тя изпищява отговора си:

- Беше далеч повече от това!

Думите й задействат спомен.

Когато се съмнява. Джон ми поръча да й кажа нещо. Когато изпитва съмнения. А в момента Фарли със сигурност се съмнява.

- Джон наистина ми каза нещо - казвам и се опитвам да избутам Килорн. - Нещо, което да чуеш.

Тя се хвърля, посяга и Кал отново я бута долу Получава лакът в лицето заради усилията си, но не отпуска твърдата си хватка върху раменете й. Тя няма да отиде никъде и въпреки това продължава да се бори.

Фарли, никога не знаеш кога да се откажеш. Някога ти се възхищавах за това. Сега само те съжалявам.

- Каза ми отговора на въпроса ти.

Това я кара да спре изведнъж, дъхът й излиза изплашено на мънички облачета. Взира се с широко разтворени очи. Почти мога да чуя как бие сърцето й.

- Каза „ да “.

Не знам какво означава това, но то я успокоява. Тя се свлича, пада върху ръцете си и свежда глава зад завеса от къса руса коса. Въпреки това виждам сълзите. Тя няма да се бори повече.

Кал също го знае и се отдръпва от треперещото й тяло. Едва не се спъва в обезобразената ръка на Елара и се дръпва стреснато от нея, трепвайки.

- Дай й пространство - промърморва той и ме сграбчва за ръката така здраво, че ми оставя синина. Почти ме извлича въпреки протестите ми.

Не искам да я оставя. Не Фарли, а Елара. Въпреки раните й, изгарянията й и изцъклените й очи не вярвам, че трупът й ще си остане мъртъв. Елупава тревога, но въпреки това я изпитвам.

- Кълна се в цветовете си, какво ти става? - изръмжава той, затръшва вратата на пилотската кабина за нас, изолира риданията на Фарли и намръщеното изражение на Килорн. - Знаеш какво беше Шейд за нея...

- Знаеш какво беше той за мен - отвръщам. Да се държа вежливо, не ми е приоритет, но се опитвам. Въпреки това гласът ми потрепва. Братът, с когото бях най-близка. Изгубих го преди, а сега отново. Този път няма да се върне. Няма връщане назад. - А аз не крещя на хората.

- Права си. Ти просто ги убиваш.

Дъхът излиза със съскане между зъбите ми. Затова ли е всичко? Почти му се изсмивам:

- Поне един от нас може.

Очаквам най-малкото да последва надвикване. Това, което получавам, е по-лошо. Кал отстъпва една крачка назад и се блъсва в таблото с уредите, опитва се да остави възможно най-шляма дистанция между нас. Обикновено аз съм тази, която се отдръпва, но вече не. Нещо се пречупва зад очите му, издава раните, които крие под пламтящата си кожа.

- Какво се е случило с теб, Мер? - прошепва.

Какво не ми се е случило? Нито ден без тревога, ето какво. Всичко, за да ме подготви за това, за съдбата, която си откупих с мутациите на кръвта си - и многобройните грешки, които избрах да допусна, включително Кал.

- Брат ми току-що умря, Кал.

Но той поклаща глава, без нито за миг да отмести очи от мен. Погледът му гори.

- Вие убихте онези мъже в командния център, ти и Камерън, докато умоляваха. Шейд не беше мъртъв тогава. Не хвърляй вината за това върху него.

- Те бяха Сребърни...

- Аз съм Сребърен.

-Аз съм Червена. Не се дръж, сякаш не си избил стотици от нас.

- Не заради себе си, не така, както убиваш ти. Бях войник, който изпълняваше заповеди, подчинявах се на своя крал. И те бяха точно толкова невинни, колкото бях аз, когато баща ми беше жив.

Сълзи боцкат очите ми, умоляващи да ги пролея. Пред мен плуват лица - убити войници и офицери, твърде много, за да ги преброя.

- Защо ми казваш това? - прошепвам. - Направих каквото трябваше да направя, за да остана жива, за да спасявам хора - да спася теб, ти, глупав, инатлив принц на нищото. Тъкмо ти би трябвало да познаваш бремето, което нося. Как се осмеляваш да ме караш да се чувствам по-виновна, отколкото вече се чувствам?

- Тя искаше да те превърне в чудовище - кимва към вратата и разкривеното тяло зад нея. -Аз просто се опитвам да се погрижа това да не се случи.

- Елара е мъртва - думите са сладки като вино. Няма я вече, не може да ме нарани. - Тя вече не може да контролира никого.

- Но все пак ти не изпитваш угризения за мъртвите. Правиш каквото можещ за да ги забравиш. Изостави семейството си без нито дума. Не можеш да се контролираш През половината време бягаш от ролята на водач, а през другата половина се държиш като някаква недосегаема мъченица с корона от вина - единствената, която наистина се отдава на каузата. Огледай се наоколо, Мер Бароу. Шейд не е единственият, който умря в Корос. Ти не си единствената, която прави жертви. Фарли предаде баща си. Ти принуди Камерън да се присъедини към нас против волята си, избра да пренебрегнеш всичко освен списъка на Джулиан, а сега искаш да изоставиш децата в Резката. За какво? За да стъпиш на врата на полковника ли? Да заемеш трон? Да убиваш всеки, който те погледне накриво?

Чувствам се като дете, на което се карат, неспособна да проговоря, да възразя, да направя каквото и да е, освен да се сдържам да не заплача. Нужни са ми всичките ми сили, за да обуздая искрите си.

- И все още се държиш за Мейвън - човек, който не съществува.

Все едно обвива ръка около гърлото ми и стиска:

- Тършувал си из нещата ми?

- Не съм сляп. Забелязах как взимаш бележките от телата. Мислех, че ще ги разкъсаш. Но когато не го направи... Предполагам, че исках да видя какво ще направиш. Да ги изгориш, да ги изхвърлиш, да ги изпратиш обратно, потопени в Сребърна кръв - но не и да ги запазиш. Не и да ги четеш, когато аз спях до теб.

- Ти каза, че и на теб ти липсва. Каза го - прошепвам. Налага се да се въздържа да не тропна с крак като раздразнено дете.

- Той ми е брат. Липсва ми по много различен начин.

Нещо остро ожулва китката ми и осъзнавам, че в отчаянието си се дращя, предизвиквам физическа болка, за да прикрия вътрешната агония. Той гледа, обзет от противоречиви чувства.

- Ти застана зад мен при абсолютно всяко нещо, което направих - казвам. - Ако аз се превръщам в чудовище, тогава същото става и с теб.

Той свежда поглед:

- Любовта заслепява.

- Ако това ти е представата за любов...

- Не знам дали изобщо обичаш някого - процежда той, - дали виждаш някъде там нещо друго освен инструменти и оръжия. Хора, които да манипулиращ контролираш и жертваш.

Няма възможна защита срещу подобно обвинение. Как мога да докажа, че греши? Как мога да го накарам да види какво съм направила, какво се опитвам да направя, в какво се превърнах, за да опазя всички, на които държа? Колко ужасно се провалих. Колко ужасно се чувствам. Как болят белезите и спомените. Колко дълбоко ме нарани с такива думи. Не мога да докажа обичта си към него или Килорн, или към семейството ми. Не мога да облека подобни чувства в думи, нито пък би трябвало да ми се налага.

Затова не го правя.

- След бомбардирането на Арчън Фарли и Алената гвардия използваха една Сребърна новинарска емисия, за да поемат отговорността - говоря бавно, методична и спокойна в обяснението си. Това е единственото нещо, което ми пречи да обезумея. - Сега аз ще направя същото с тялото на кралицата. Ще покажа на абсолютно всеки човек в това кралство жената, която убих, и хората, които тя държеше под ключ - новокръвни и Сребърни. Ще отнема на Мейвън контрола над тази игра, като изсипя лъжите му пред кралството. Това, което направихме, не е достатъчно да го свали от власт. Трябва да оставим страната да го направи вместо нас.

Кал зяпва:

- Гражданска война?

- Род срещу род, Сребърни срещу Сребърни. Само Червените ще останат сплотени. И заради това ще спечелим. Норта ще падне, а ние ще се надигнем, червени като зората. -Прост, скъп, смъртоносен план и за двете страни. Но това е стъпка, която сме длъжни да предприемем. Отдавна ни принудиха да поемем по този път. Аз само правя каквото трябва да се направи. - Можеш да събереш децата от Резката, след като кацнем в Тък. Но имам нужда от полковника и са ми необходими ресурсите му, за да задвижа това. Разбираш ли?

Той едва кимва.

- А след това, е, аз ще отида на север, в Задушливите земи, при онези, които така охотно изоставих. Вие можете да постъпите, както желаете, Ваше Височество.

- Мер - той одрасква ръката ми и аз се отдръпвам, като едва не се удрям в стената.

- Не ме докосвай повече.

Думите прозвучават като затръшваща се врата. Предполагам, че са точно това.

Тък е тих и отвратително ясен. Няма облаци, няма нятър, само свежа есен и слънчева светлина. Шейд не биваше да умира в такъв прекрасен ден, но умря. Твърде много умряха.

Аз слизам първа от товарния самолет, плътно зад мен са две покрити носилки. Килорн и Фарли кръжат край едната, всеки - отпуснал ръка върху Шейд. Но това, което ме интересува сега, е другата носилка. Мъжете, които я държат, изглеждат изплашени от тялото й точно както бях аз. Последните няколко часа мълчаливо размишление, докато се взирах в студения труп на Елара, бяха странна утеха. Тя няма да се събуди. Точно както Кал няма да ми проговори никога повече, не и след всичко, което си казахме. Не знам къде се намира в редицата, нито дали изобщо е слязъл. Нареждам си да не се тревожа. Да мисля за него, е загуба на време.

Налага се да заслоня очи, за да видя блокадата на полковника от другата страна на пистата. Покачил се е върху един медицински транспортьор, заобиколен от медицински сестри в бели униформи. Ейда сигурно е изпратила преварително съобщение по радиото, за да му каже, че отчаяно ще се нуждаем от помощ. Нейният „Блекрън“ вече е тук, единствената тъмна сянка, която се вижда. Когато първите затворници се появяват на пистата зад мен, от другия джет се спуска познатата черна рампа. Излизат по-малко на брой, отколкото мислех. Следвам Ейда. Тя тръгва с отсечени крачки към стената от въоръжени езерняци, членове на Евардията със стоически изражения, и любопитни зяпачи. Тихо изругавам себе си. Семейството ми сигурно ще е там в очакване да види децата си, но ще открие само едно.

Не те е грижа за семейството ти. Може би Кал беше прав, защото със сигурност ги забравям повече, отколкото е редно за един нормален човек.

- Това е достатъчно разстояние, госпожице Бароу - излайва полковникът, като вдига ръка. Подчинявам се и спирам на пет метра разстояние. От толкова близо виждам пистолетите, насочени към нас, но по-важно - мъжете зад тях. Те са нащрек, но не и изнервени. Нямат заповеди да убиват, не още. - Да върнете откраднатото ли дойдохте?

Изсмивам се насила, за да предразположа и двама ни:

- Идвам с подарък, полковник.

Ъгълчето на устата му се повдига:

- Така ли наричаш тези... - търси подходящата дума да опише окаяните същества, които ме следват - хора?

- До тази сутрин те бяха затворници в тайна институция, наречена Корос. Хвърлени в затвора по нареждане на крал Мейвън; оставени, за да бъдат подлагани на експерименти и изтезания и убити - хвърлям поглед зад себе си, очаквам да видя сломени сърца и умове. Вместо това виждам непоколебима гордост. Малкото момиче, онова, което едва не падна от свързващия пасаж, изглежда готово да заплаче, но мъничките й юмручета са стиснати отстрани до тялото. Няма да се разплаче. - Те са новокръвни като мен. - Зад момичето закрилнически стои тийнейджър с твърде бледа кожа и оранжева коса като неин пазач. -Също и Сребърни, полковник.

Той реагира, както очаквам:

-Глупачка такава, довела си Сребърни тук?! - изкрегцява, изпаднал в паника. - Готови за стрелба!

Езерняците, строени двама по двама в редици, състоящи се вероятно от по двайсет души, се подчиняват. Пистолетите им щракват едновременно, докато плъзгат куршумите в затворите на оръжията. Еотови да стрелят. Зад мен затворниците трепват, отдръпват се назад. Но никой не умолява. Приключили са с молбите.

- Празни заплахи - преборвам се с порива да се усмихна.

Ръката му полита към револвера на хълбока му.

- Не ме изпробвай.

- Знам заповедите ви, полковник, а те са да не убивате Мълниеносното момиче. Командването ме иска жива, нали? - Спомням си Ели Уисъл, една от мношто членове на Евардията, инструктирани да ми помогнат в усилията ми. Тя не можеше да се мери с полковника, но полковникът не може да се мери с Командването, които и да са те.

Полковникът омеква малко, но не отстъпва.

- Изведете я напред - казвам троснато и поглеждам към носилките. Двамата се подчиняват възможно най-бързо. Полагат носилката с Елара в краката ми. Пистолетите следват всяка тяхна несигурна стъпка. Усещам мерниците дори сега, насочени към сърцето ми, към мозъка ми, към всеки сантиметър от мен.

- Подаръкът ви, полковник - заставам редом с носилката, побутвам с крак тялото под белия чаршаф. - Не искате ли да го видите?

Здравото му око проблясва почти прекалено бързо, за да го различа. Намира Фарли в тълпата и гънката на челото му поизчезва. С отвратително сепване осъзвавам защо. Помислил е, че съм убила нея.

- Кой е, Бароу? Принцът ли? Да не си унищожила най-добрата разменна монета, с която разполагаше?

- Не съвсем - обажда се глас от тълпата. Кал.

Не се обръщам да го погледна, избирам вместо това да фокусирам вниманието си върху полковника. Той издържа на погледа ми, без да трепне дори за миг. Бавно, като вдигам едната си ръка и посягам с другата, отдръпвам чаршафа, излагам я на показ да я видят всички. Крайниците й са се вкочанили. Пръстите на ръцете й са особено разкривени, а през плътта на дясната й ръка се показват парченца кост. Стрелците реагират първи, свалят малко оръжията си. Един-двама дори ахват, покриват устите си, за да сподавят звука. Полковникът е напълно безмълвен и неподвижен, задоволява се да се взира. След един дълъг миг примигва.

- Това тази ли е, която си мисля, че е? - пита дрезгаво.

Кимвам:

- Елара от Династия Мерандус, кралица на Норта. Майка на краля. Убита от новокръвни и Сребърни в затвора, който построи за тях - това обяснение би трябвало да го възпре за момента.

Червеното му око проблясва:

- Какво планираш да правиш с това?

- Кралят и тази страна заслужават шанс да се сбогуват с нея, не мислите ли?

Полковникът изглежда точно като Фарли, когато се усмихва.

- Отново - излайва полковник Фарли, като заема пак позиция.

- Казвам се Мер Бароу - изричам пред камерата, като се опитвам да не звуча глупаво. В края на краищата представям се вече за шести път през последните десет минути. - Родена съм в Подпорите, село в долината на река Капитъл. Кръвта ми е червена, но заради това -протягам длани, позволявам на две кълба от искри да се надигнат - бях доведена в двора на крал Тиберий Шести и ми беше дадено ново име, нов живот и бях превърната в лъжа. Нарекоха ме Марийна Титанос и казаха на света, че съм Сребърна по рождение. Не съм -трепвайки, прокарвам ножа през дланта си по вече разкъсана плът. Кръвта ми примигва като рубини в рязката светлина на празния хангар. - Крал Мейвън ви каза, че това е трик. - Из раната танцуват искри. - Не е. Нито другите като мен - всички вие, родени Червени със странни, Сребърни способности. Кралят знае, че съществувате, и ви преследва. Казвам ви сега: бягайте. Намерете ме. Намерете Алената гвардия.

До мен полковникът се изправя гордо. Носи увит около лицето си червен шал, сякаш кървящото му око не е достатъчен отличителен белег. Но не се оплаквам. Той се съгласи да приеме новокръвните, след като видя грешката в поведението си. Сега знае колко ценни - и колко силни - са хора като мен. Не може да си позволи да превърне и нас в свои врагове.

- За разлика от Сребърните крале ние не виждаме разделение между себе си и другите Червени. Ще се бием за вас и ще умрем за вас, ако това означава нов свят. Оставете брадвата, лопатата, иглата, метлата. Вземете оръжието. Присъединете се към нас. Бийте се. Надигнете се, червени като зората.

От следващата част ми се обръща стомахът и ми се иска да изтъркам кожата си с киселина. Когато пръстите ми се заплитат в раздърпаната й коса и вдигат главата й с лице към допотопната, пращяща камера, се боря със сълзите. Колкото и много да я мразя, повече мразя това. Струва ми се против природата, противоречащо на всичко добро, което може да е останало в мен. Вече изгубих Кал - отхвърлих го, но сега имам чувството, че губя душата си. И въпреки това изричам думите, които трябва да кажа. Вярвам в тях и те ми помагат малко.

- Бийте се и победете. Това е Елара, кралица на Норта, и ние я убихме. Тази война не е невъзможна, а с вас може да бъде спечелена окончателно.

Удържам позицията си, положила всички усилия да не мигна. Ако го направя, ще закапят сълзи. Мисля за всичко освен за трупа в ръцете си.

- Дори сега членовете на Гвардията напускат укрепленията си, за да чакат някой да отговори на призива ни.

- Въоръжете се, мои братя и сестри - казва полковникът, като пристъпва напред. - Вие сте по-многобройни от господарите си и те го знаят. Боят се от това. Боят се от вас и от това, в

което ще се превърнете. Осланяйте се на подсвиркванията- в гората. Те ще ви отведат у дома.

След шест опита най-после завършваме в съвършен унисон:

- Надигнете се, червени като зората.

- Колкото до Сребърните на Норта - говоря бързо, затягам хватката си върху Елара. -Вашият крал и кралица ви излъгаха и ви предадоха. Алената гвардия освободи един затвор тази сутрин и вътре открихме както Червени, така и Сребърни. Изчезнали членове на династиите Айрал, Леролан, Осанос, Сконос, Джакос и още. Несправедливо хвърлени в затвора, измъчвани с Безмълвен камък, оставени да умрат за несъществуващи престъпления. Сега те са с нас и са живи. Онези, които сте изгубили, са живи. Надигнете се да им помогнете. Надигнете се да отмъстите за онези, които не можахме да спасим. Надигнете се и се присъединете към нас. Защото вашият крал е чудовище - взирам се дълбоко в камерата, зная, че той ще види това. - Мейвън е чудовище.

Полковникът ме зяпва, скандализиран. Камерата спира. В гнева си той смъква рязко шала си:

- Какви ги вършиш, Бароу?

Отвръщам дръзко на погледа му:

- Правя живота ви безкрайно по-лесен. Разделяй и владей, полковник - посочвам към операторите, чиито имена не съм си направила труда да запомня. - Отидете в казармите на Сребърните, заснемете някакви кадри с тях. Не показвайте пазачите. Помнете ми думите. Това ще подпали пожар в страната и дори Мейвън няма да може да го потуши.

Не е нужно да проговарят, за да покажат, че са съгласни - обръщам се на пета.

- Свърших.

Полковникът ме следва, върви като куче по стъпките ми дори когато се измъквам от хангара.

- Бароу, не съм казал, че сме свършили... - ръмжи, но когато спирам като закована, той прави същото. Не са ми нужни мълнии, за да изплаша хората. Вече не.

- Накарайте ме да се обърна, полковник - изпъвам ръка, предизвиквам го да я дръпне. Предизвиквам го да ме изпробва. - Хайде, давайте.

Веднъж този човек затвори Кал в килия. Води кой знае колко много войници и е убил кой знае още колко хора. Не знам в колко битки е участвал или колко пъти е измамвал смъртта.

Няма право да се страхува от момиче като мен, но се страхува. Върнах се в Тък като равна нему, повече от равна, по-добра и той го знае.

Извъртам се с лице към него бавно само защото сега ми изнася да го направя.

- Какво ви промени, полковник? Защото знам, че не е бил собственият ви здрав разум, нито дори заповедите на вашето Командване.

След дълъг, проточен момент той кимва:

- Последвайте ме. Молеха да се срещнат с вас.