Стъкленият меч

Седемнадесета глава

Убийте ме.

Думите парят в устата ми, минават с режещо усещане покрай това, което трябва да е прегракналото ми от крещене гърло. Очаквам да усетя вкус на кръв - не, не очаквам абсолютно нищо. Очаквам да съм мъртва.

Но докато усещанията ми се възвръщат, осъзнавам, че плътта и костите ми не са оголени. Дори не кървя. Цяла съм, макар че със сигурност не се чувствам така. С внезапен изблик от сила на волята се заставям да отворя очи. Но вместо Мейвън или изпратените от него екзекутори ме посрещат познати зелени очи.

Мер.

Килорн не ми дава шанс да си поема дъх. Ръцете му обгръщат раменете ми, притискат ме към гърдите му обратно в тъмнината. Не успявам да се сдържа и трепвам при допира, спомнила си усещането за огън и мълния в костите си.

- Всичко е наред - прошепва той. Има нещо толкова успокояващо в начина, по който говори с дълбок и разтърсващ глас.И отказва да ме пусне дори когато неволно се присвивам и се отдръпвам. Той знае какво иска сърцето ми даже и ако разнищените ми нерви не могат да се справят с това. - Всичко свърши, добре си. Върна се.

За момент не помръдвам, присвила пръсти в гънките на старата му риза. Фокусирам се върху него, за да не се налага да чувствам как треперя.

- Върнала съм се? - прошепвам. - Върнала съм се къде?

- Остави я да диша, Килорн.

Друга длан, толкова топла, че може да е само на Кал, ме хваща за ръката. Държи здраво, натискът е внимателен и овладян достатъчно, за да фокусирам вниманието си върху него. Помага на останалата част от мен да изплува от кошмара, напълно да се завърна в истинския свят. Облягам се бавно назад, далече от Килорн, за да мога да видя точно сред какво се събуждам.

Под земята сме, ако се съди по влажния, землист мирис, но това не е поредният тунел на Фарли. Много далече сме от Харбьр Бей, ако мога да разчитам на усещането си за електричество. Не мога да почувствам дори едно-единствено пулсиране, което означава, че трябва да сме доста далече от града. Това е защитено жилище, изкопано направо в земята, замаскирано от гора и камуфлаж. Построено от Червени несъмнено, вероятно използвано от Алената гвардия, и всичко има слаб розов оттенък. Стените и подът са от отъпкана пръст, а наклоненият покрив е от чимове, укрепени с ръждиви метални пръти. Няма обзавеждане; всъщност тук вътре няма почти нищо. Няколко спални чувала, включително моят, пакети с дажби, изключен фенер и няколко щайги с припаси от въздушния джет са всичко, което виждам. Домът ми в Подпорите беше направо дворец в сравнение с това, но не се оплаквам. Въздъхвам с обекчение, щастлива, че съм извън опасност и далече от заслепяващата ме болка.

Килорн и Кал ме оставят да примигвам из спартански обзаведената стая, позволяват ми да стигна до собствени заключения. Изглеждат съсипани от безпокойство, преобразени в старци само за няколко часа. Не мога да се сдържа и се взирам в оградените им с тъмни кръгове очи и навъсените изражения, питам се какво ли ги е наранило така. После си спомням. Светлината, падаща косо вътре от тесните прозорци, е червено-оранжева, а въздухът е изстинал. Настъпва нощта. Денят е свършил. И ние загубихме. Уоливър Голт е мъртъв - новокръвен, погубен от Мейвън. Ейда също, доколкото ми е известно. Предадох и двамата.

- Къде е джетът? - питам и се мъча да стана. Но и двамата посягат да ме спрат, задържат ме, здраво увита в спалния ми чувал. Изненадващо внимателни са, сякаш едно докосване може да ме разкъса.

Килорн ме познава най-добре и пръв забелязва раздразнението ми. Сяда назад на пети, за да ми даде пространство. Хвърля поглед към Кал, преди неохотно да кимне с глава, позволявайки на принца да обясни.

- Не можехме да летим дълго при... при състоянието, в което беше - казва той, извърнал очи от лицето ми. - Имахме няколко десетки мили, преди да възпламениш джета като претоварена електрическа крушка, едва не го изпържи. Трябваше да забавим летенето, а после да тръгнем пеша, да се скрием в гората, докато се оправиш.

- Съжалявам - е всичко, което ми хрумва да кажа, но той махва пренебрежително с ръка.

- Ти отвори очи, Мер. Това е всичко, което има значение за мен - казва Кал.

Вълна от изтощение заплашва да ме повали, и обмислям дали да не й позволя. Но после докосването на Кал се премества от ръката ми и намира врата ми. При усещането от допира се сепвам, обръщам се да се взра в него с широко отворени, питащи очи. Но той се фокусира върху кожата ми, върху нещо там. Пръстите му прокарват странни, назъбени, разклоняващи се линии по врата ми, посягат надолу по гръбнака ми. Не съм единствената, която забелязва.

- Какво е това? - изръмжава Килорн. Кръвнишкият му поглед би накарал кралица Елара да се гордее.

Ръката ми се присъединява към тази на Кал и опипва странните очертания. Неравни ивици - големи, криволичещи надолу по тила ми.

- Не знам какво е.

- Приличат на... - Кал се поколебава, прокарва пръст надолу по една особено дебела назъбена ивица. Допирът изпраща тръпки във вътрешностите ми. - Белези, Мер. Мълниевидни белези.

Измъквам се от докосването му колкото мога по-бързо, и се заставям да се изправя на крака. За моя изненада се олюлявам на нелепо немощни крака и Килорн посяга да ме хване.

- Не се напрягай - сгълчава ме, без да пуска китките ми нито за миг.

- Какво стана в Харбьр Бей? Какво ми... какво ми направи Мейвън? Той беше, нали? -Образът на черна корона пламти в ума ми, дълбок като жишсан знак. А новите белези са точно това. Дамга. Неговите знаци върху мен. - Той е убил Уоливър и ни е заложил капан. И защо изглеждаш толкова розов?

Както винаги, Килорн се присмива на гнева ми. Но звукът е кух, насилен, повече заради мен, отколкото защото е доволен.

- Окото ти - казва той и прокарва леко пръст по лявата ми скула. - Спукала си кръвоносен съд.

Прав е, осъзнавам, когато затварям едното си око, а после другото. През лявото светът е драстично различен, обагрен в червено-розов оттенък от вихрегци се облаци от нещо, което може да бъде единствено кръв. Това пак е дело на болката от изтезанието на Мейвън.

Кал не се изправя заедно с нас, останалите, а вместо това се обляга назад на ръцете си. Подозирам, знае, че коленете ми още треперят и че съвсем скоро отново ще отмалея. Умее да се досеща за такива неща и това ме изпълва с много силен гняв.

- Да, Мейвън се промъкна в Харбьр Бей - отговаря той, олицетворение на деловитостта. -Не го е направил показно и шумно, за да не узнаем, и е нападнал първия новокръвен, когото е успял да намери.

Изсъсквам при спомена. Уоливър беше само на осемнайсет, виновен единствено в това, че е роден различен. Виновен, че е като мен.

Какъв ли може да е бил? - чудя се и скърбя за войника, когото изгубихме. Какво ли умение е владеел?

- Мейвън трябваше само да изчака - продължава Кал и едно мускулче на бузата му се стяга. - Щяха да заловят всички ни, ако не беше Шейд. Той ни измъкна, макар и със сътресение. Бяха нужни няколко скока и твърде много неточни попадения, но се измъкна.

Издишвам бавно, облекчена:

- Фарли добре ли е? - питам. Кал свежда глава, кимайки. - А аз съм жива.

Усмивката на Килорн се стяга:

- Понятие нямам как.

Вдигам ръка към ключицата си и кожата под ризата ми се присвива в спазъм от болка. Макар останалите ми кошмари, другите ужаси, причинени на тялото ми, да са си отишли, дамгата на Мейвън е съвсем истинска.

- Значи това, което ти причини, беше болезнено? - пита Кал, при което Килорн изсумтява презрително.

- Първите й думи от четири дни насам бяха „убийте ме“, в случай че си забравил - тросва се той, макар че Кал не трепва. - Разбира се, че това, което онази машина направи, е било болезнено.

Щракащият звук.

- Машина ли? - побелявам като платно и поглеждам ту единия, ту другия. - Чакайте малко, четири дни? Била съм в безсъзнание толкова дълго?

Четири дни - спяща. Четири дни - нищо. Паниката прогонва всичките ми останали мисли за болка, изстрелва се през вените ми като ледена вода. Колко души са загинали, докато съм била затворена като в капан в собствената си глава? Колко души висят от дървета и статуи сега?

- Моля ви, кажете ми, че не сте ме бавили през цялото това време. Моля ви, кажете ми, че сте правили нещо.

Килорн се засмива:

- Бих сметнал, че да те опазим жива, е голямо нещо.

- Имам предвид...

- Знам какво имаш предвид - отвръща рязко той и най-сетне оставя малко дистанция между нас.

С малкото достойнство, което ми е останало, сядам отново на спалния чувал и се преборвам с порива да изпъшкам.

- Не, Мер, не сме си седели ей така, бездейно - Килорн се обръща към стената, обляга се на отъпканата пръст, за да може да вижда навън през прозореца. - Вършим доста работа.

- Продължили са да търсят. - Не е въпрос, но въпреки това Килорн кимва. - Дори Никс?

- Това биче се оказва от доста голяма полза - казва Кал, докато докосва избледнялата синина на челюстта си. Познава силата на Никс от личен опит. - И доста го бива по частта с убеждаването. Ей да също.

- Ейда ли? - питам, изненадана при споменаването на това, което би трябвало да бъде поредният труп на новокръвен. - Ейда Уолъс?

Кал кимва:

- След като се изплъзнал на Морските черепи, Кранс я измъкнал от Харбьр Бей. Вдигнал я право от резиденцията на управителя, преди хората на Мейвън да щурмуват мястото. Чакаха при джета, когато стигнахме там.

Колкото и да съм щастлива да науча за оцеляването й, не мога да не усетя как ме парва гняв:

- Значи сте я хвърлили право отново на вълците. И нея, и Никс - юмрукът ми се свива около топлината на мъхестия ми спален чувал в опит да намеря някаква утеха. - Никс е рибар, Ейда е домашна прислужница. Как можахте да ги изложите на такава ужасна опасност?

Кал свежда очи, засрамен от упреците ми. Но Килорн се киска до прозореца, обрърнал лице към чезнещата светлина на залеза. Тя го облива в наситено червено, сякаш е покрит с кръв. Това е просто трик на нараненото ми око, но въпреки всичко от гледката ме побиват ледени тръпки. Смехът му, обичайното му пренебрежение към страховете ми ме плашат най-мнош от всичко.

Дори сега рибарят не приема нищо на сериозно. Ще влезе и в гроба със смях.

- Нещо забавно?

- Помниш ли онова патенце, което Гиза донесе у дома? - отвръща той и заварва всички ни неподготвени. - Беше може би деветшдишна и го взе от майка му. Опита се да го храни със супа... - той млъква рязко, опитва се да потуши ново кискане. - Помниш, нали, Мер? -въпреки усмивката му очите му са твърди и настойчиви, опитващи се да ме накарат да разбера.

- Килорн - въздишам. - Нямаме време за това.

Но той продължава невъзмутим, настоятелен:

- Не след дълго майката пристигна. Може би няколко часа, докато започна да обикаля около долния край на къщата, следвана от другите си патета. Страшна врява вдигна - с всичкото му там крякане и квакане. Брий и Трами се опитаха да я прогонят, нали? - Спомням си точно толкова добре, колкото и Килорн. Гледах от верандата, докато братята ми замерваха птицата майка с камъни. Тя стоеше непоклатимо, викаше изгубената си рожба. А патенцето отвърна, гърчейки се в ръцете на Гиза. - Най-накрая ти накара Гиза да върне мъничето. „Ти не си патица, Гиза“ - каза й. „Не сте една за друга.“ А после върна патето на майката и гледаше как всичките побързаха да се отдалечат. Патици в редица обратно към реката.

- Чакам да чуя някакъв смисъл във всичко това.

- Има такъв - промърморва Кал, гласът му отеква дълбоко и вибриращо в гърдите. Звучи почти изненадан.

Очите на Килорн трепват и се стрелват към принца. Отправя му едва доловимо благодарствено кимване.

- Никс и Ейда не са патета, а ти определено не си им майка. Могат да се оправят сами -после се ухилва криво, върнал се към старите си шеги. - Ти, от друга страна, изглеждаш малко изтощена.

- Мислиш, че не знам ли? - опитвам се да се усмихна заради него - само малко, но нещо в усмихването придърпва кожата на лицето ми, а то на свой ред присвива врата ми и новите белези там. Те ме наболяват, докато говоря, и смъдят ужасно под новото напрягане. Поредното нещо, което Мейвън ми отне. Колко ли щастлив го прави мисълта, че вече не мога да се усмихвам без изгаряща болка. - Поне Фарли и Шейд с тях ли са?

Момчетата кимат едновременно и едва не се изкикотвам при гледката. Обикновено са пълни противоположности. Килорн е слаб и строен, докато Кал е едър. Килорн е със златиста коса и зелени очи, докато Кал е смугъл, с поглед като жарава. Но тук, на гаснещата светина, зад тънкия слой кръв, който замъглява погледа ми, започват да си приличат.

- Също и Кранс - добавя Кал.

Примигвам, озадачена:

- Кранс? Той е тук? Той е... с нас?

- Не е като да имаше къде другаде да отиде - казва Кал.

- И вие... вие му имате доверие?

Килорн се обляга на стената и натъпква ръце в джобовете си.

- Той спаси Ейда и помогна да върнем други през последните няколко дни. Защо да не му се доверяваме? Защото е крадец ли?

Като мен. Каквато бях аз.

- Разбрано - дори при това положение не мога да забравя високата цена на погрешно

оказаното доверие. - Но няма как да сме сигурни, нали?

- Ти не си сигурна в никого - въздиша Килорн, подразнен. Влачи обувката си в пръстта: иска му се да каже още нещо, а знае, че не бива.

- Сега е навън с Фарли. Не е лош съгледвач - добавя Кал за подкрепа. Подкрепа за Килорн. Почти съм шокирана.

- Вие двамата да не се наговаряте за нещо? В какъв свят се събуждам?

На лицето на Кал разцъфва истинска усмивка, както и върху това на Килорн.

- Не е толкова лош, колкото го изкарваш - казва Килорн и кимва към принца.

Кал се засмива. Мек звук, помрачен от всичко, случило се преди.

- Подобно.

Смушквам Кал в рамото просто за да се уверя, че е от плът и кръв.

- Предполагам, че не сънувам.

- Слава на цветовете ми, не, не сънуваш - промърморва Кал; усмивката му отново изчезва. Прокарва ръка по челюстта си, почесва рехавата си брада. Не се е бръснал от Арчън насам -от нощта, когато видя как умира баща му. - Ейда е по-полезна от разбойниците, ако можеш да го повярваш.

- Мога - вихър от способности преминава светкавично през ума ми, всяка по-могъща от следващата. - Какво умее да прави?

- Нищо, което съм виждал преди - признава той. Гривната му изпрагцява, мята искри, които скоро се превръщат в извиващо се кълбо от пламък. То застава бездейно в ръката му за момент, без дори да изгори ръкава му, а после той лениво го мята към малката яма, изкопана в средата на пода. Огънят излъчва топлина и светлина, замества залязващото слънце. - Умна е, невероятно умна. Помни всяка дума във всяка книга от библиотеката на управителя.

И просто така, изведнъж, представата ми за още един воин е унищожена.

- Голяма помощ няма що - казвам хапливо. - Непременно ще я помоля да ни разкаже някоя история по-късно.

- Казах ти, че няма да схване - обажда се Килорн.

Но Кал упорито продължава:

- Тя притежава съвършена памет, съвършен интелект. Помни всеки миг от всеки ден, всяко лице, което е виждала някога, всяка дума, която някога е подслушала. Всеки медицински дневник, учебник по история или карта, които е чела, са й напълно ясни. Същото важи и за практическите уроци.

Колкото и да бих предпочела създателка на бури, разбирам колко ценен е такъв човек. Де да беше тук Джулиан. Щеше да прекарва ден и нощ в изучаване на Ейда и да се опитва да разбере една такава странна способност.

- Практически уроци ли? Имаш предвид като обучението?

Нещо подобно на гордост преминава по лицето на Кал:

- Не съм инструктор, но правя каквото мога, за да я обуча. Вече стреля доста прилично. А тази сутрин довърши летателния наръчник за управление на „Блекрън“.

От устните ми се откъсва ахване:

- Може да пилотира джета?

Кал свива рамене, устните му се накъдрят в самодоволна усмивка:

- Откара другите до Канкорда и би трябвало да се върне скоро. Но дотогава е добре да си

починеш.

- Почивала съм си четири дни. Вие си починете - изстрелвам в отговор и се пресягам да разтърся рамото му. Той не поддава под наистина слабото ми побутване. - И двамата изглеждате като ходещи мъртъвци.

- Някой трябваше да се погрижи да продължаваш да дишаш - тонът на Килорн е небрежен и някой друг може да си помисли, че се шегува, но аз знам по-добре. - Това, което ти причини Мейвън, каквото и да е то, не може да се повтори.

Споменът за нажежената до бяло болка все още е твърде близо за мен. Не успявам да сдържа трепването си при мисълта да преживея това още веднъж.

- Съгласна съм.

Мисълта за новата сила, която Мейвън владее, отрезвява всички ни. Дори Килорн, който вечно потрепва или крачи насам-натам, е неподвижен. Гледа гневно навън през прозореца към стената на настъпващата нощ.

- Кал, имаш ли някакви идеи, в случай че тя се натъкне на това нещо отново?

- Ако ще ми изнасяте лекция, може да имам нужда от вода - казвам, внезапно осъзнала, че гърлото ми е пресъхнало. Килорн почти скача от мястото си до стената, изгарящ от желание да помогне. Оставя ме сама с Кал и засилващата се топлина.

- Мисля, че беше резонатор. Модифициран, разбира се - казва Кал. Очите му се стрелват обратно към врата ми, към мълниевидните белези, които се спускат нагоре и надолу по гръбнака ми. С шокираща фамилиарност той ги проследява отново, сякаш съдържат някакъв „ключ“. Интелигентната част от мен иска да го отблъсне, да попречи на огнения принц да преглежда жишсванията ми, но изтощението и нуждата надделяват над всякакви други мисли. Докосването му е успокояващо както физически, така и емоционално. То е доказателство, че някой друг е с мен. Вече не съм сама в бездната.

- Поиграхме си с такива резонатори по езерата преди няколко години. Излъчваха радиовълни и всяваха смут сред корабите на езерняците. Правеха общуването помежду им невъзможно, но причиняваха същото и на нас. Всички трябваше да плават на сляпо. -Пръстите му се смъкват по-ниско, проследяват един набръчкан разклонен белег по раменната ми лопатка. - Предполагам, че този запраща електрически вълни или статично електричество с голяма сила. Достатъчно, за да те извади от строя, да те ослепи и да обърне мълнията ти срещу теб.

- Построиха го толкова бързо. Минаха само няколко дни от Купата на костите -промърморвам в отговор. Всичко, по-силно от шепот, може да разтърси този крехък мир.

Ръката на Кал застива неподвижно, дланта му се притиска върху голата ми кожа.

- Мейвън се обърна срещу теб много преди Купата на костите.

Сега знам това. Знам го с всеки кървящ дъх. Нещо се освобождава в мен, пречупва ме, привежда гърба ми, за да мога да заровя лице в ръцете си. Стената, която издигнах, за да попреча на спомените да нахлуят, неотклонно рухва и се разбива на прах. Но не мога да й позволя да ме затрупа. Не мога да позволя грешките, които допуснах, да ме затрупат. Когато топлината на Кал ме обгръща, ръцете му - около раменете ми, главата му - близо до врата ми, аз се сгушвам в него. Оставям го да ме закриля, макар че в килиите на Тък се заклехме да не правим това. Ние не сме нищо повече от начин за отклоняване на вниманието един за друг, а нещата, които те разсейват, могат да доведат до смъртта ти. Но ръцете ми се сключват върху неговите, пръстите ни се преплитат, докато костите ни са втъкани заедно. Огънят замира, пламъците са се превърнали в жарава. Но Кал е още тук. Никога няма да ме остави.

- Какво ти каза той? - прошепва.

Дръпвам се леко назад, за да може да види. С трепереща ръка дръпвам яката на ризата си, показвам му какво направи Мейвън. Очите му се разширяват, когато се спират върху дамгата. Назъбена буква М, прошрена в кожата ми. Той се взира продължително и се боя, че гневът му може да ме подпали отново.

- Каза, че е човек, който държи на думата си - отвръщам му. Думите са достатъчни да отклонят погледа му от най-новия ми белег. - Че винаги ще ме намери - и ще ме спаси. -надавам празен, рязък, лаещ смях. Единственият човек, от когото Мейвън трябва да ме спасява, е самият той.

С внимателни ръце Кал издърпва ризата ми обратно на мястото, скрива знака на брат си.

- Вече видяхме това. Поне сега наистина знаем защо.

- Хмм?

- Мейвън лъже с лекотата, с която диша, а майка му държи повода му, но не и сърцето му -очите на Кал се разширяват, умоляват ме да разбера. - Той преследва новокръвните не за да предпази трона си, а за да нарани теб. Да намери теб. Да те накара да се върнеш при него -юмрукът му се стяга върху бедрото. - Мейвън те иска повече от всичко друго на тази земя.

Де да беше тук Мейвън сега, за да мога да изтръгна ужасните му, преследващи ме очи.

- Е, не може да ме има. - Осъзнавам последиците от това и Кал - също.

- Дори не и ако това спре избиването? Не и заради новокръвните?

Сълзи парят очите ми.

- Няма да се върна. Заради никого.

Очаквам да ме осъди, но вместо това той се усмихва и навежда глава. Засрамен от собствената си реакция, както съм засрамена аз от моята.

- Помислих си, че ще те загубим - думите му са умишлено подбрани, грижливо оформени. Затова се навеждам напред, слагам длан върху юмрука му. Това е цялото уверение, което му е нужно, за да продължи. - Аз си помислих, че ще те изгубя. Толкова много пъти.

- Но аз още съм тук - казвам.

Той хваща врата ми в ръцете си, сякаш не ми вярва. Смътно се сещам за хватката на Мейвън, но се преборвам с порива да трепна. Не искам Кал да се отдръпва.

Бягам от толкова отдавна. Още отпреди да започне всичко това. Дори още в Подпорите все бягах. Избягвах семейството си, съдбата си, всичко, което не исках да чувствам. И сега все още бягам с пълна скорост. От онези, които искат да ме убият - и от онези, които искат да ме обичат.

Толкова отчаяно искам да спра. Искам да застана неподвижно, без да убия себе си или някого другиш. Но това не е възможно. Трябва да продължавам, трябва да нараня себе си, за да се спася; да нараня други, за да спася други. Да нараня Килорн, да нараня Кал, да нараня Шейд, Фарли и Никс и всеки, достатъчно глупав да ме последва. Превръщам и тях в бегълци.

- Значи, ще се бием с него - устните на Кал се приближават, все по-горещи с всяка дума. Хватката му се затяга, сякаш всеки миг някой ще дойде и ще ме вземе от него. - Именно това си поставихме за цел да направим, така че ще го направим. Ще изградим армия. И ще го убием. И него, и майка му.

Убиването на един крал няма да промени нищо. Друг ще заеме мястото му. Но е някакво начало. Ако не можем да избягаме от Мейвьн, трябва да го спрем на място. За Кал. За мен.

Аз съм оръжие, направено от плът - меч, покрит с кожа. Родена съм да убия един крал, да сложа край на едно царуване на терора, преди да може да започне истински. Огънят и мъниите въздигнаха Мейвьн и огънят и мълниите ще го сринат от власт.

- Няма да му позволя да те нарани отново.

Дъхът му ме кара да потръпна. Странно усещане, когато си заобиколен от такава пламтяща топлина.

- Вярвам ти - казвам му, лъжейки.

Защото съм слаба, аз се обръщам в прегръдките му. Защото съм слаба, притискам устни към неговите, търся нещо, което да ме спре да бягам, да ме накара да забравя. Изглежда, че и двамата сме слаби.

Докато ръцете му пробягват по кожата ми, усещам различен вид болка. По-ужасна от машината на Мейвьн, стигаща по-дълбоко от нервите ми. Усещам я като кухина, като празна тежест. Аз съм меч, родена от мълнията, от този огън - и от огъня на Мейвьн. Единият вече ме предаде, а другият може да си тръгне всеки момент. Но не се боя от разбито сърце. Не се боя от болката.

Вкопчвам се в Кал, Килорн, Шейд, в мисълта да спася всички новокръвни, които мога, защото се страхувам да се събудя и да открия празнота, място, където приятелите и семейството ми вече ги няма, а аз не съм нищо, освен една-единствена мълния в чернотата на самотна буря.

Ако съм меч, то аз съм меч, направен от стъкло, и чувствам как започвам да се разбивам.