Стъкленият меч

Тринадесета глава

Лесно е да убедим Никс да не идва с нас. Въпреки неуязвимостта си той все пак си остава един селски ловец на раци, който никога не е стигал по-далече от солените блата на родното си място. Една спасителна мисия във вътрешността на укрепен със стени град не е място за него и той го знае. Килорн не може да бъде убеден толкова лесно. Съгласява се да остане на борда на джета едва след като му напомням, че някой трябва да държи под око Никс.

Когато ме прегръща здраво, сбогувайки се за момента, очаквам да чуя прошепнато предупреждение, някакъв съвет може би. Вместо това получавам насърчение и то е по-успокояващо, отколкото би трябвало. „Ще ги спасиш - прошепва той. - Знам, че ще успееш“ Да ги спася. Думите отекват в главата ми, следват ме надолу по рампата на джета и вътре в осветената от слънцето гора. Ще успея, казвам си, повтарям го, докато повярвам в себе си толкова силно, колкото вярва в мен Килорн. Ще успея, ще успея, ще успея.

Гората тук е по-рехава и ни принуждава да сме постоянно нащрек. На дневна светлина не е нужно Кал да се тревожи за пламъка и държи огъня си в готовност: връхчето на всеки от пръстите му гори като фитил на свещ. Шейд се е отделил изцяло от земята, прехвърля се със скокове от дърво на дърво. Претърсва гората с прецизността на войник, ястребовият му поглед прелита във всяка посока, преди да остане удовлетворен. Държа сетивата си отворени, опитвам се да усетя всяко избухване на електричество, което може да е транспортьор или ниско летящ въздушен кораб. На югоизток се чува приглушено бръмчене в посока към Харбър Бей, но това трябва да се очаква също като прилива и отлива на трафика по Порт Роуд. Достатъчно далече сме, за да не чуваме нищо от обиколния път, но вътрешният ми компас ми подсказва, че се приближаваме с всяка стъпка.

Усещам ги, преди да ги видя. Чувството е като лек, почти недоловим натиск по отворения ми ум. От миниатюрната батерия тече електричество, вероятно захранващо часовник или радио.

- От изток - промърморвам и соча към приближаващия енергиен източник.

Фарли рязко се извърта към указаната посока, без да си прави труда да се снишава. Аз обаче определено го правя, падам на едно коляно в листака и оставям първите цветове на есента да замаскират тъмночервената ми риза и кафява коса. Кал е точно до мен с пламъци на повърхността на кожата, овладени, за да не подпалят гората. Дишането му е равно, сдържано, отработено, докато бронзовите му очи се взират с търсещ поглед през дърветата. Изпъвам пръст, насочен към батерията. Една-единствена искра пробягва надолу по ръката ми и изчезва, призовава приближаващото електричество.

- Фарли, синиш се - изръмжава Кал, гласът му почти се губи сред шумоленето на листата.

Вместо да се подчини, тя се обляга на едно дърво, стопява се в сенките на ствола.

Слънчевата светлина, проникваща през листата, хвърля петна от шарена сянка по кожата й и неподвижната й поза я прави да изглежда като част от гората. Но тя не мълчи. Устните й се разтварят и из клоните отеква нисък птичи зов. Същият, с който си послужи в покрайнините на Корунт, за да даде знак на Килорн. Сигнал.

Алената гвардия.

- Фарли - изсъсквам през стиснати зъби. - Какво става?

Но тя не ми обръща внимание и вместо това наблюдава дърветата. Чака. Ослушва се. Миг по-късно някой изсвирва вибриращ отговор, подобен, но не същия. Когато Шейд отговаря от дървото над нас и добавя собствения си призив към странната песен, мъничко от страха ми изчезва. Фарли би могла да ме вкара в капан, но Шейд не би го направил. Надявам се.

- Капитане, помислих си, че сте заседнали на онзи проклет остров - казва груб глас, достигащ до нас през гъста китка брястове. Акцентът с твърдите гласни и липсващите р-та, е плътен и отличителен - от Харбьр Бей.

При звуците Фарли се усмихва и плавно се отблъсква от дървесния ствол.

- Кранс - казва тя и повиква с жест фигурата, която си проправя път през ниските храсти. -Къде е Мелъди? Трябваше да се срещна с нея. Откога си момче за поръчки на Игън?

Когато той излиза от листака, се постаравам да го преценя, обхващам с поглед малките детайли, които отдавна се научих да забелязвам. Той се обляга, компенсира за нещо тежко, което е изоставил. Пушка може би или тояга. Момче за поръчки, как не. Има вид на работник от доковете или кръчмарски кавгаджия - с масивни ръце и гръден кош като буре, криещ се под тежки пластове износен памук и подплатена жилетка. Тя е цялата в кръпки, създава пъстър кариран десен от стари парчета плат, всичките в нюанси на червеното. Странно, че жилетката му е толкова окъсана, но кожените му ботуши изглеждат нови, излъскани до огледален блясък. Откраднати вероятно. Мой човек.

Кранс свива рамене към Фарли, смуглото му лице се разкривява от спазъм.

- Има работа на доковете. И предпочитам определението най-доверен човек, ако не възразяваш - превръща присвиването в усмивка, после се покланя с плавно, преувеличено движение. - Разбира се, началник Игън ви поздравява с „добре дошла“, капитане.

- Вече не съм капитан - промърморва Фарли, докато стиска ръката му над лакътя в нещо подобно на ръкуване. - Сигурна съм, че сте чули.

Той просто поклаща глава:

- Ще откриеш малцина тук, които да се съобразят с това. Моряците отговарят пред Игън, не пред вашия полковник.

Моряци ли? Още едно поделение в редиците на Алената гвардия, предполагам.

- Приятелите ви ще продължават ли да се крият в храстите? - добавя той и хвърля кос поглед към мен. Сините му очи са наелектризиращи, а тъмната му кожа ги прави още по-остри. Но не са достатъчни да отклонят вниманието ми от по-належащия въпрос - все още усещам пулсиращата часовникова батерия, а Кранс не носи ръчен часовник.

- А твоите приятели? - питам го, като се изправям от горския килим.

Кал повтаря ритъма на движенията ми и се досещам, че оглежда щателно Кранс, опитва се да го прецени. Другият прави същото, както един войник оглежда друг. После се ухилва, зъбите му проблясват.

- Значи затова полковникът вдига толкова шум - изкисква се и дръзко пристъпва една крачка напред.

Никой от нас не трепва въпреки едрия му ръст. Ние сме по-опасни от него.

Той изсвирва ниско, насочва поглед обратно към мен:

- Прокуденият принц и Мълниеносното момиче. А къде е Заека? Знам, че го чух. Заек?

Фигурата на Шейд се появява зад Кранс с една ръка върху патерицата, другата - обвита около врата на Кранс. Но той се усмихва. Смее се.

- Казах ти да не ме наричаш така - сгълчава го и разтърсва раменете му.

- Ако ти изнася - отвръща Кранс, като свива рамо и се отърсва от хватката на Шейд. Прави с ръка подскачащо движение и се смее. Но усмивката му помръква леко при вида на патерицата и бинтовете. - Да не си паднал по стълбите или нещо подобно? - Кранс поддържа небрежен тон, но ведрите му очи се замъгляват от мрачно изражение.

Шейд пренебрегва безпокойството му с махване на ръка и го хваща за едно от широките рамене:

- Хубаво е да те видя, Кранс. И предполагам, че е редно да те запозная със сестра си...

- Няма нужда от представяния - казва Кранс и отривисто протяга към мен отворена длан. Поемам я охотно, оставям го да стисне ръката ми над лакътя в длан, два пъти по-шляма от моята. - Радвам се да се запознаем, Мер Бароу, но трябва да отбележа, че изглеждаш по-добре на плакатите „Издирва се“. Не знаех, че е възможно.

Другите правят гримаси също толкова изплашени, колкото и аз, от мисълта за лицето ми, залепено на всяка врата и прозорец. Трябваше да го очакваме.

- Съжалявам, че те разочаровах - насилвам се да изрека и оставям ръката си да изпадне от неговата. Изтощението и тревогата не ми се отразиха добре. Мога да почувствам мръсотията по кожата си, да не говорим пък за оплетените кичури в косата ми. - Бях малко прекадено заета, за да се погледна в огледалото.

Кранс приема заядливото подмятане невъзмутимо и се ухилва по-широко:

- Наистина притежаваш искра - промърморва и не ми убягва как очите му бързо се стрелват към пръстите ми. Преборвам се с порива да му покажа точно с колко искри си има работа и впивам нокти в плътта на дланите си.

Усещането за работеща батерия още е там като твърдо напомняне.

- Е, ще продължаваш ли да се преструващ че не сте ни обкръжили? - питам настойчиво и посочвам към дърветата, скупчени от всеки ъгъл. - Или ще имаме проблем?

- Абсолютно никакъв проблем - казва той, като вдига ръце в престорен жест на капитулация. После изсвирва отново, този път високо и напористо като сокол по време на лов. Макар че Кранс полага всички усилия да не спира да се усмихва, да изглежда спокоен и отпуснат, подозрението в очите му не ми убягва. Очаквам да следи Кал изкъсо, но аз съм тази, на която не се доверява. Или която не разбира.

Хрущенето на листа оповестява появата на приятелите на Кранс, също облечени в съчетание от дрипи и откраднати изящни дрехи. Това е нещо като униформа, дрехи, които толкова не си подхождат, че те започват да изглеждат еднакво. Две жени и един мъж, онзи с олющен, но тиктакащ часовник, всичките - наглед невъоръжени. Козируват на Фарли, усмихват се на Шейд и не знаят как да гледат на Кал и мен. Предполагам, че така е по-добре. Нямам нужда от още приятели за губене.

- Е, Заек, да видим дали можеш да не изоставаш - казва остро Кранс и тръгва редом с нас.

В отговор Шейд скача до едно близко дърво, раненият му крак се люлее, а на устните му

има усмивка. Но когато очите му срещат моите, нещо се променя. А после той се озовава зад мен за частица от секундата, движи се толкова бързо, че едва го виждам.

Все пак чувам това, което ми прошепва:

- Не се доверявай на никого.

Тунелите са влажни, извитите стени - преплетени с мъх и дълбоки корени, но по пода няма камъни или отломки. За Подземни влакове подозирам, ако възникне нужда някой да се промъкне в Харбьр Бей. Но не се чува скърцане на метал по метал, не се чува заслепяващо силно пулсиране от акумулатор на влак, носещ се с пронизителен звук към нас. Усещам единствено фенерчето в ръката на Кранс, часовника на другия и постоянния трафик по Порт Роуд на трийсет фута над главите ни. По-тежките транспортни средства са най-лошите: гумите и уредите им вият в дъното на черепа ми. Присвивам се, когато всеки от тях минава над главите ни, и бързо губя представа колко много на брой са се устремили към Нарси. Ако бяха скупчени заедно, щях да заподозра, че това е кралски конвой, водещ самия Мейвън, но машините идват и заминават привидно безразборно. Това е нормално, казвам си и успокоявам нервите си, за да не прекъсна електрическия заряд на фенерчето и да потопя всички ни в тъмнина.

Спътниците на Кранс вървят най-отзад, което би трябвало да ме накара да съм нащрек, но не възразявам. Искрите ми са съвсем наблизо, а имам и Кал до себе си, ако някой си науми нещо лошо. Той е по-стряскащ от мен с една ръка, пламтяща от червен цвят и танцуващ огън. Огънят хвърля потрепващи сенки, които се преобразяват и променят, обагрят тунела с червени и черни извивки. Някогашните му цветове. Но сега те са изгубени за него също както всичко друго.

Всичко освен мен.

Тук, долу, е безсмислено да шепнем. Всеки звук се носи надалече и отеква, така че Кал си държи устата здраво затворена. Но въпреки това мога да разчета изражението му. Чувства се неудобно, бори се срещу всичките си инстинкти на войник, принц и Сребърен. Ето го, върви след врага си, влиза в неизвестността - и за какво? За да помогне на мен? Да нарани Мейвън? Каквито и да са причините, един ден те няма да са достатъчни, за да продължи. Един ден той ще спре да ме следва и трябва да се подготвя за това. Трябва да реша какво ще допусне сърцето ми и коя самота мога да понеса. Но все още не. Топлината му още е с мен и не мога да не я държа близо до себе си.

Тунелите не са отбелязани на картата ни - или на която и да е карта, която съм виждала, но Порт Роуд е и подозирам, че сме точно под него. Той води право в сърцето на Бей през Пайк Гейт, извива се около самото пристанище, преди да се отправи на север към солените блата, Корунт и замръзналите погранични земи далече оттук. По-важна от Порт Роуд е Централата на сигурността, административният център за целия град, където можем да открием архиви и най-важното - адресите на Ейда и Уоливър. Третото име, младото момиче в гетото на Ню Таун, може също да е там.

Камерън Коул, спомням си, макар че остатъкът от информацията ми убягва в момента. Не смея да извадя списъка на Джулиан, за да се уверя отново, не и с толкова много непознати лица наоколо. Колкото по-малко хора има, които знаят за новокръвните, толкова по-добре. Имената им са равносилни на смъртни присъди и не съм забравила предупреждението на Шейд.

Ако сме с късмет, докато падне нощта, вече ще имаме всичко, което ни трябва, и ще сме се върнали в джета „Блекрън“ до закуска заедно с още трима новокръвни. Килорн ще мърмори, ядосан, че сме се забавили толкова, но това е най-малката ми грижа. Всъщност очаквам с нетърпение поруменялото му лице и нацупеното хленчене. Въпреки Гвардията и новооткрития си гняв под повърхността още проблясва момчето, с което израснах, и присъствието му е точно толкова успокояващо, колкото огъня на Кал или прегръдката на брат ми.

Шейд говори, за да запълни тишината, шегува се с Кранс и спътниците му.

- Този човек е причината да се измъкна от Задушливите земи жив - обяснява брат ми, посочвайки Кранс с патерицата си. - Екзекуторите не можаха да ми видят сметката, но гладуването почти успя.

- Открадна една зелка. Аз просто те оставих да я изядеш - отвръща Кранс и клати глава, но изчервяването издава гордостта му.

Шейд не го оставя да се измъкне толкова лесно. Залепва на лицето си широка усмивка, която направо може да освети тунелите, но в очите му няма светлина.

- Контрабандист със златно сърце.

Наблюдавам бързата им размяна на реплики с присвити очи и отворени уши, следя разговора като игра. Правят си взаимно комплименти, припомнят си пътуването си обратно от Задушливите земи, като се изплъзвали както на Сигурността, така и на легионите. И макар че в онези седмици може и да са си създали нещо като приятелство, изглежда, че то вече не съществува. Сега те са просто мъже, които си споделят спомени и принудени усмивки: всеки се опитва да разбере точно какво иска другият. Аз правя същото, стигам до собствени изводи.

Кранс е обвеян в слава крадец, занятие, което познавам достатъчно добре. Най-хубавото с крадците е, че можеш да им се довериш - да направят най-лошото, което могат. Ако ролите ни бяха разменени и бях същата като преди, придружаваща беглец в Подпорите, щях ли да го предам за няколко тетрарха? За няколкоседмични дажби от храна или електричество? Достатъчно добре помня тежките зими, студени и гладни дни, които сякаш нямаха край. Болести с лесно лечение, но без пари за купуване на нужното лекарство. Дори горчивата болка от простата нужда да вземеш нещо красиво или полезно просто ей така. Правила съм ужасни неща в такива моменти, крадейки от хора, също толкова отчаяни като мен. За да оцелея. За да опазя всички ни живи. Това е оправданието, с което си служех в Подпорите, когато крадях пари от семейства с гладуващи деца.

Не се съмнявам, че Кранс би ме предал на началник Игън, ако можеше, защото именно това бих направила аз. Да ме продаде на Мейвън за безбожна цена. За щастие обаче, Кранс е безнадеждно превъзхождан по сила. Знае го, така че е принуден да поддържа усмивката си. Засега.

Тунелът криволичи надолу и релсите за Подземния влак свършват внезапно там, където пространството става твърде тясно и през него не може да мине влак. Колкото по-дълбоко се спускаме, толкова по-хладно ми се струва, а въздухът ни притиска. Опитвам се да не мисля колко е тежка пръстта над нас. Накрая стените стават напукани и порутени и вероятно биха рухнали, ако не са наскоро добавените подпори. Голи дървени греди се редят в тъмнината, всяка една поддържа тавана на тунела и ни предпазва да бъдем погребани живи.

- Къде ще излезем на повърхността? - пита Кал на висок глас, отправил въпроса си към всеки, склонен да отговори. Всяка дума е изпълнена с отвращение като с отрова. По-дълбоките тунели го изнервят също като мен.

- Западната страна на Оушьн Хил - отвръща Фарли, споменава кралската резиденция в Харбьр Бей. Но Кранс я прекъсва рязко с поклащане на глава.

- Тунелът е затворен - промърморва. - Строи се нов по заповеди на краля. От три дни е на трона, а вече ми е като трън в задника.

От толкова близо чувам как зъбите на Кал скръцват силно. Изблик на гняв прави огъня му по-ярък, хвърля през тунела пламтяща топлина, която другите се преструват, че не забелязват. Заповеди на краля. Дори когато не се опитва, Мейвън възпира напредъка ни.

Кал хвърля поглед към краката си със стоическо изражение.

- Мейвън винаги е мразел Хил - думите му отекват странно от стените, заобикалящи ни в спомените му. - Твърде малък за него. Твърде стар.

Сенките по стените се раздвижват и разкривяват силуетите ни. Виждам Мейвън във всяка разкривена форма, във всяко езерце от мрак. Веднъж той ми каза, че е сянката на пламъка. Сега се опасявам, че се превръща в сянката на ума ми, по-лош от преследвач, по-ужасен от призрак. Поне не съм сама в усещането, че ме преследва. Поне Кал също го изпитва.

- Рибният пазар тогава - рязкото излайване на Фарли ме връща обратно към настоящата мисия. - Ще трябва да заобиколим обратно и ще имаме нужда от нещо за отвличане на вниманието пред Централата на сигурността, ако можете да се справите.

Хвърлям поглед обратно към картата, умът ми работи ожесточено. Както изглежда, Централата на сигурността е директно свързана със стария дворец на Кал или поне е част от същия комплекс. А Рибният пазар, предполагам, е доста далече. Ще трябва да положим огромни усилия само за да стигнем, където трябва, а какво остава пък да се промъкнем вътре. Ако се съди по намръщената гримаса върху лицето на Кал, не го очаква с нетърпение.

- Игън ще ни услужи - казва Кранс, кимайки, когато чува молбата на Фарли. - Ще ви окаже всяка необходима помощ. Не че ще ви трябва много със Заека на ваша страна.

Шейд прави добродушна гримаса, все още подразнен от прякора:

- Доколко си запознат с Червените от Бей? Мислиш ли, че няколко имена ще ти звучат познато?

Налага се да прехапя здраво устни, за да се сдържа да не изсъскам на брат си. Последното, което искам да направя, е да кажа на Кранс кого търсим - най-вече защото ще се запита за причината. Но Шейд ми хвърля поглед с повдигнати вежди, предизвиква ме да изрека имената на глас. До него Кранс полага всички усилия да запази безучастно изражение, но очите му блестят. Изгаря от нетърпение да чуе какво имам да кажа.

- Ейда Уолъс - прозвучава като шепот, сякаш се страхувам, че стените на тунела може да откраднат тайната ми. - Уоливър Голт.

Голт. При споменаването на името по лицето на Кранс преминава искра на разпознаване и той няма избор освен да кимне.

- Голт ги знам. Старо семейство, живеят в далечния край на Чарсайд Роуд. Пивовари по занятие - примижава, опитва се да си спомни още. - Най-добрият ейл в Бей. Добре е да имаш такива приятели.

Сърцето ми започва да бие по-бързо в гърдите от възторг при представата за такъв късмет. Но възторгът е смекчен от знанието, че сега Кранс - и тайнственият Игън - знаят кого търсим.

- Не мога да кажа, че познавам онази Уолъс - продължава той. - Името е доста често срещано, но не се сещам за никого.

За мое огорчение не мога да определя дали Кранс лъже. Така че трябва да упорствам, да го накарам да продължава да говори. Може би ще разкрие нещо или ще ми даде оправдание да го убедя да го стори.

- Нарекохте се Моряците? - питам, като внимавам да запазя неутрален тон.

Той бързо се ухилва през рамо, после вдига ръкав и разкрива татуировка върху ръката си над лакътя. Синьо-черна котва, обкръжена от червено, усукано въже.

- Най-добрите контрабандисти в Бийкън - казва гордо. - Вие го искате, ние го прекарваме.

- И служите на Гвардията?

Този въпрос кара усмивката му да угасне и той отново смъква ръкава си. Вижда се едва доловимо кимване, но не и по-убедителен жест.

- Предполагам, че Игън е друг капитан - ускорявам крачка, докато почти настъпвам Кранс по петите. При близостта ми раменете му се сковават и не ми убягва, когато косъмчетата на тила му се изправят. - И това те превръща в какво? Негов лейтенант?

- Не се занимаваме с титли - отвръща той, заобикаляйки заяждането ми. Аз обаче тепърва започвам. Другите гледат отстрани, объркани от държанието ми. Килорн щеше да разбере. Още по-хубаво, щеше да се включи.

- Прощавай, Кранс - думите прозвучават противно сладникаво. Звуча като дворцова дама, не като потаен крадец и това го обижда. - Просто съм любопитна за нашите братя и сестри в Бей. Кажи ми какво ви убеди да се присъедините към каузата?

Сурово мълчание. Когато поглеждам назад, приятелите на Кранс са също толкова безмълвни с очи, почти черни в мъждивата светлина на тунела.

- Фарли ли беше? Вербувани ли бяхте? - упорствам и очаквам някакъв признак за пробив. Той все така не реагира. А из тялото ми се разнася тръпка на страх. Какво не ни казва? - Или издирихте Гвардията, както я издирих аз? Разбира се, аз имах много основателна причина. Мислех, че Шейд е мъртъв, разбираш ли, и исках отмъщение. Присъединих се, защото исках да убия хората, които убиха брат ми.

В отговор Кранс само ускорява крачка. Попаднала съм на нещо.

- Кого ти отнеха Сребърните?

Очаквам Шейд да ми се скара за въпросите ми, но той си мълчи. Дори за миг не отклонява вниманието си от лицето на Кранс, мъчи се да разбере какво крие контрабандистът. Защото той определено крие нещо от нас и всички започваме да го усещаме. Дори Фарли се напряга, макар да изглеждаше толкова дружелюбна само преди броени мигове. Осъзнала е нещо, видяла е нещо, което не е забелязала преди. Ръката й несъзнателно се пъха в якето й, сключва се около нещо, което може да бъде само още един скрит нож. А Кал поначало не позволява на бдителността си да отслабне. Огънят му гори: неприкрита заплаха, която процепва тъмнината. Отново се сещам за тунела. Започвам да го усещам като гроб.

- Къде е Мелъди? - промърморва Фарли и протяга внимателно ръка да възпре Кранс. Ние също спираме и ми се струва, че чувам как ударите на сърцата ни блъскат по стените на тунела. - Игън никога не би пратил теб, не и сам.

Бавно размърдвам тяло, обръщам се така, че гърбът ми да е към стената, за да мога да виждам и Кранс, и неговите контрабандисти. Кал прави същото, повтаря движенията ми. От празната му ръка отскача искрица огън, чакащ и готов в дланта му. Собствените ми искри танцуват навън-навътре в кожата ми, миниатюрни мълнии в пурпурно-бяло. Чувствам се добре, когато ги държа - малки нишки от чиста сила. Над нас трафикът се е увеличил и подозирам, че сме близо до градските порти, ако не и точно под тях. Не много добро място за битка.

Защото именно в това ще се превърне този разговор.

- Къде е Мелъди? - повтаря Фарли и острието на ножа й прозвънва във въздуха. Отразява огъня на Кал и проблясва остро, прогаря светлина в очите на Кранс. - Кранс?

Очите му се разтварят широко въпреки ослепителния блясък, пълни с истинско разкаяние. Това е достатъчно, за да изпрати тръпки на ужас надолу по гръбнака ми.

- Знаеш какви сме, кой е Игън. Ние сме престъпници, Фарли. Ние вярваме в парите - и в оцеляването.

Познавам този живот твърде добре. Но се отклоних от онази пътека. Вече не съм плъх. Аз съм Мълниеносното момиче и сега имам толкова идеали, че не мога да ги преброя. Свобода, отмъщение, освобождение, всичко, което подхранва искрите вътре в мен и решителността, която ме поддържа.

Контрабандистите на Кранс се движат толкова бавно, колкото и аз, измъквайки пистолети от скрити кобури. Три пистолета, всеки един в умела, присвиваща се върху спусъка ръка. Предполагам, че и Кранс има, но още не е показал оръжието си. Прекалено зает е да се опитва да обясни, да се опита да ни накара да разберем точно какво предстои да се случи. И аз определено разбирам. Предателството ми е познато, но въпреки това все още кара стомаха ми да се обръща, и изпълва тялото ми със смразяващ страх. Правя всичко по силите си, за да го пренебрегна, да се съсредоточа.

- Заловиха я - промърморва. - Изпратиха на Игън показалеца й тази сутрин. Навсякъде из Бей е същото, всяка банда е изгубила някого или нещо скъпо. Моряците, Морските черепи, заловиха дори малкото момче на Рикет, а той от години е извън играта. И заплащането - той прави пауза, подсвирва мрачно. - Не е за смях.

- Какво е? - прошепвам, без да смея да откъсна очи от най-близката до мен жена от Моряците. Тя отвръща дръзко на погледа ми.

Гласът на Кранс е дълбоко, скръбно хриптене:

- За теб, Мълниеносно момиче. Не само офицерите и войската те търсят. Ние също. Всяка шайка контрабандисти, всяка банда крадци от тук до Делфи. Преследват ви, госпожице Бароу, на слънце и в сенките Сребърните и собствените ви хора. Съжалявам, но така стоят нещата.

Извинението му не е предназначено за мен, а за Фарли и брат ми. Неговите приятели, сега предадени. Моите приятели в смъртна опасност заради мен.

- Какъв капан сте заложили? - изръмжава Шейд и полага всички усилия да изглежда заплашително въпреки патерицата под едната си мишница. - В какво се забъркваме?

- Нищо, което да ти хареса, Заек.

На странната светлина от огъня на Кал, моите искри и фенерчето на Кранс потрепването на очите му почти ми убягва. Те се стрелкат наляво, спират се върху подпорната греда точно до мен. Таванът над нас е напукан и нацепен с късчета пръст, стърчащи през парченцата бетон.

- Кучи син - изръмжава Шейд, гласът му е твърде висок, държанието - преувеличено. Изглежда готов всеки миг да нанесе юмручен удар - идеалното отклоняване на вниманието. Започва се.

Тримата Моряци вдигат пушките си, прицелват се в брат ми. Към най-бързото съществуващо нещо. Когато той вдига юмрук, те дърпат спусъците си и куршумите им прорязват единствено въздух. Снишавам се бързо, оглушена от пушечните изстрели толкова близо до главата ми, но задържам цялото си внимание фокусирано там, където трябва - върху подпорната греда. Ярка мълния прави дървото на трески, овъглява го чак до сърцевината. То се разтърсва и рухва, когато запращам втора мълния към напукания таван. Кал отскача настрани към Кранс и Фарли и избягва падащите едри късове бетон. Ако имах време, щях да се уплаша, че ще бъда затрупана заедно с Моряците, но познатата ръка на Шейд се сключва около китката ми. Затварям очи, боря се с притискащото усещане, преди да се приземя на няколко метра надолу в тунела. Сега сме пред Кранс и Фарли, които в момента помагат на Кал да се изправи на крака. Тунелът от другата им страна е рухнал, запълнен с пръст и бетон и три смазани тела.

Кранс хвърля един последен поглед на загиналите си Моряци, после измъква скрития си пистолет. За един кратък, нагорещен миг си мисля, че може да ме застреля. Вместо това обаче той вдига наелектризиращия си поглед, взира се надолу по тунела, който се тресе около нас. Устните му се раздвижват, оформят една-единствена дума:

- Бягайте.