Стъкленият меч

Двадесет и трета глава

Гласът ми отеква странно в обширното входно помещение на защитената къща. Бурята от Рифта ни е настигнала и от другата страна на пръстената стена с вой се сипе тежка смесица от сняг и мразовит дъжд. С нея идва студът, но Кал прави най-доброто, което може, за да го прогони. Обитателите на Резката се скупчват заедно, опитват се да се топлят на лагерния огън, който той стъкна на пода. Всички очи улавят светлината, превръщат се в твърде мношбройни червени и оранжеви скъпоценни камъни. Те потрепват с всяко извиване на пламъка, винаги взрени в мен. Общо петнайсет чифта. Освен Камерън, Кал, Фарли и брат ми възрастните от Резката също са дошли да чуят какво имам да кажа. До Ейда седят Кета, Харик и Никс. Флечър, лечител на повърхностни рани, неподатлив на болка, протяга бледите си ръце твърде близо до огъня. Еарет го дръпва обратно, преди кожата му да може да изгори. Тук е също и Дармиън, неуязвим като Никс, и Лори от скалистите острови Кентоспорт. Дори Кил ори благоволява да ни удостои с присъствието си, седнал решително между ловните си партньори - Кранс и Фара.

За щастие, не присъстват деца. Те няма да имат участие в това и ще продължат да живеят в безопасността, която мога да им осигуря. Нани ги държи в стаята им, забавлява ги с преобразяванията си, докато всички над шестнайсет години ме слушат как обяснявам това, което научихме на път за Питарус. Седят в напрегнато внимание с лица, изопнати от шок, страх или решителност.

- Джон каза, че четири дни ще е прекалено дълго време. Значи, трябва да го направим след три.

Три дни, за да щурмуваме затвор; три дни, за да планираме. Имах повече от месец усилено обучение със Сребърните и години преди това по улиците на Подпорите. Кал е войник от рождение, Шейд прекара повече от година в армията, а Фарли е пълноправен капитан, макар да не притежава собствени способности. Но другите? Докато гледам сбора от силите на Резката, решимостта ми се разколебава. Само да имахме повече време. Ейда, Гарет и Никс са най-добрите ни шансове, тъй като притежават способности, най-подходящи за едно нападение, да не споменаваме пък и че са се обучавали най-дълго в Резката. Другите са силни - Кета може да заличи предмет с едно мигване на окото, - но плачевно неопитни. Тук са от няколко дни или най-мнош от няколко седмици, дошли от канавки и забравени села, където са били нищожества. Да ги изпратим да се бият, би било все едно да сложим дете зад волана на транспортно средство. Ще представляват опасност за всеки, особено за себе си.

Всеки знае, че е глупаво, невъзможно, но никой не го казва. Дори Камерън има благоразумието да си държи устата затворена. Вперила е гневен поглед в огъня, отказва да вдигне очи. Не мога да я гледам дълго. Ядосва ме твърде много и ме натъжава твърде силно. Тя е точно това, което се опитвах да избегна.

Фарли първа успява да проговори:

- Дори ако онзи тип Джон е казал истината за способностите си, няма доказателство, че онова, което ни каза, не е лъжа - тя се навежда напред, силуетът й се очертава остро на фона на ямата с огъня. - Би могъл да е агент на Мейвън. Каза, че Елара смята да започне да контролира новокръвните - ами ако е контролирала него? Ако го е използвала да ни подмами? Той каза, че Мейвън ще заложи капан. Може би това е капанът?

С прималяващо усещане виждам как няколко души кимват, съгласявайки се с нея. Кранс, Фара и Флечър. Очаквам Килорн да вземе страната на ловния си екип, но той остава неподвижен и безмълвен. Подобно на Камерън отказва да ме погледне.

От всички страни ме залива топлина. От огъня отпред и от Кал отзад, облегнат на пръстената стена. Той излъчва топлина като пещ но е безмълвен като гроб. Твърде благоразумен е, за да проговори. Мнозина тук го търпят единствено заради мен или заради децата, или и двете. Не мога да разчитам на него да печели войници. Трябва да направя това сама.

- Аз му вярвам - усещам думите толкова чужди в устата си, но са солидни като камък. Тези хора настояват да ме третират като водач, така че ще се държа като такъв. И ще ги убедя да ме следват. - Отивам в Корос независимо дали е клопка, или не. Новокръвните там са изправени пред две възможности каква да е съдбата им - да умрат или да бъдат използвани от кукловодката, която всички наричат кралица. И двете са неприемливи.

Вълна от шепот на съгласие се понася сред онези, които се опитвам да спечеля на своя страна. Еарет е начело, свежда глава в демонстрация на лоялност. Той видя Джон с очите си и не му е нужно повече убеждаване, отколкото на мен.

- Няма да принуждавам никого да отиде. Както и преди, всички имате избор по този въпрос. - Камерън поклаща леко глава, но не казва нищо. Шейд стои близо до нея, винаги на една ръка разстояние, в случай че тя реши да направи още някоя глупост. - Няма да е лесно, но не е невъзможно.

Ако кажа, че е достатъчно, може и сама да започна да го вярвам.

- Как така? - обажда се Кранс. - Ако ви чух правилно, този затвор е построен, за да държат хора като вас под ключ. Ще трябва да минете не само през решетки и заключени врати. На всяка порта ще има очи, отряд Сребърни офицери, арсенал, камери, Безмълвен камък и това е само ако имате късмет, Мълниеносно момиче.

До него Флечър преглъща мъчително. Бледият, пълен мъж може и да не е в състояние да чувства болка, но определено може да изпитва страх.

- А ако нямате?

- Питай нея - накланям глава към Камерън. - Тя е избягала.

Ахвания преминават като леки вълни през тълпата, сякаш хората са повърхност на езеро. Сега тази, в която се взират, не съм аз и е приятно да се отпусна малко. За разлика от мен Камерън се стяга, дългите й крайници сякаш се сгъват навътре, защитават я от мношбройните очи.

Дори Килорн вдига поглед, но не към Камерън. Погледът му се плъзва бавно покрай нея и ме намира, облегната на стената. И цялото ми облекчение се изпарява, заместено от тръпка на някаква емоция, която не мога да определя. Не страх, не гняв. Не, това е нещо друго. Копнеж. На играещата светлина на огъня, с бурята навън, мога да се престоря, че сме момче и момиче, сгушени под наколно жилище, търсещи убежище от виещия есенен вятър. Ако някой можеше да контролира протичането на времето и да ме върне в онези дни, щях да ги пазя ревниво, вместо да хленча за студа и глада. Сега съм също толкова премръзнала, също толкова гладна, но никое одеяло не може да ме стопли, никаква храна не може да ме засити. Повече нищо няма да бъде същото. Аз съм си виновна. А Килорн ме последва в този кошмар.

- Тя говори ли? - изсумтява подигравателно Кранс, когато му омръзва да чака Камерън да отвори уста.

Фарли се изкисква:

- Твърде много за моя вкус. Хайде, Коул, разкажи ни всичко, което си спомняш

Очаквам Камерън да се озъби отново, може би дори да ухапе Фарли по носа, но присъствието на публика успокоява гнева й. Разбира, че е номер, но въпреки това той сработва. Има твърде много изпълнени с надежда очи, твърде много хора, готови да си търсят белята. Не може да ги пренебрегне сега.

- Отвъд Делфи е - въздиша тя. Очите й се замъгляват от болезнен спомен. - Някъде близо до Разлива - толкова близо, че почти може да се помирише радиацията.

Разливът образува северната граница на Норта, разделя ни естествено от Пиемонт и Сребърните владетели, които царуват там. Подобно на Нарси, Разливът е опустошена земя, толкова съсипана, че Сребърните не могат да си я върнат. Дори Алената гвардия не смее да отиде там, където радиацията не е измама, а хилядагодишният дим още витае.

- Държаха ни изолирани - продължава Камерън. - По един във всяка килия, а мнозина нямаха достатъчно сили да правят каквото и да е друго, освен да лежат на наровете си. Нещо в мястото поболяваше другите.

- Безмълвен камък - отговарям на незададения й въпрос, защото си спомням същото чувство твърде добре. Два пъти съм била в такава килия и на два пъти тя изсмука силите ми.

- Нямаше много светлина, нямаше много храна - тя се размърдва на мястото си, присвила очи, за да не ги заслепят пламъците. - И не можехме да говорим много. Пазачите не обичаха да говорим и вечно патрулираха. Понякога идваха Пазители и отвеждаха хора. Някои бяха прекалено слаби да вървят и трябваше да ги влачат. Не мисля обаче, че килийният блок беше пълен. Видях много празни килии вътре - дъхът й пресеква. - Все повече с всеки проклет ден.

- Опиши го, опиши структурата - казва Фарли. Смушква Харик и разбирам накъде се е насочила мисълта й.

- Ние, новокръвните, взети от район Бийкън, бяхме в собствен блок. Беше голям квадрат с четири реда килии покрай стените. Имаше закрити пасажи, свързващи различните нива, ужасно преплетени, и магнитроните ги прибираха нощем. Същото беше с килиите, ако трябваше да ги отворят. Нямаше отърване от тия магнитрони - изругава тя и не я виня за гнева й. В затвора не е имало хора като Лукас Самос, не е имало любезни магнитрони като онзи, който загина заради мен в Арчън. - Нямаше прозорци, но в тавана имаше капандура. Малка, но достатъчна, за да ни позволява да зърнем слънцето за няколко минути.

- Такава ли? - пита Харик и потрива ръце. Пред очите ни над лагерния огън се появява една от неговите илюзии, бавно въртящ се образ. Кутия, направена от бледи зелени линии. Когато очите ми се приспособяват към това, което виждам, осъзнавам, че е грубо, триизмерно очертание на затвора на Камерън.Тя се взира в него, очите й преминават с потрепване по всеки сантиметър от илюзията.

- По-широко - промърморва и пръстите на Харик подскачат. Илюзията реагира. - Още два покрити пасажа. Четири порти на горното ниво, по една във всяка стена.

Харик прави каквото му казва, манипулира изображението, докато тя остава доволна. Той почти се усмихва. Това е лесно за него, проста игра като рисуването. Взираме се мълчаливо в грубата картина, всеки от нас се опитва да я разгадае и да измисли начин за влизане.

- Яма - изпъшква Фара и обронва глава в ръцете си. Всъщност килийният блок изглежда точно като квадратна, стръмна дупка.

Ейда не е толкова мрачна и повече я интересува да разучи възможно най-шляма част от затвора.

- Накъде водят портите?

С въздишка Камерън прегърбва рамене:

- Още блокове. Понятие нямам общо колко. Минах през три поредни, преди да изляза.

Илюзията се променя, добавя блокове отстрани на този на Камерън. Усещам гледката като юмручен удар в стомаха. Толкова много килии, толкова много порти. Толкова много места, където да се препънем и паднем. Но Камерън е избягала. Камерън, която няма тренинг и никаква идея на колко много е способна.

- Каза, че в затвора има Сребърни - Кал проговаря за пръв път, откакто сме започнали срещата, и настроението му определено е мрачно. Отказва да пристъпи в кръга от светлината на огъня. За момент изглежда като сянката, за каквато винаги се е представял Мейвън. -Къде?

Лаещ гневен смях, груб като звук от стържене на камък по стомана, се откъсва от устните на Никс. Той забива обвинително пръст във въздуха, пробожда го.

- Защо? Искаш да пуснеш приятелите си от клетките им? Да ги изпратиш обратно при техните имения и чаени партита? Пфу, нека гният! - махва с осеяна с вени ръка в посоката на Кал и смехът му прозвучава студено в есенната буря. - Този би трябвало да го оставиш тук, Мер. Още по-добре - да го отпратиш. Той не смята да защити нищо освен своето.

Устата ми се движи по-бързо от мозъка ми, но този път те са в съгласие.

- Всички до един знаете, че това е лъжа. Кал страда заради всички ни и защити всеки от нас, да не споменаваме, че обучи повечето от вас. Щом пита за другите Сребърни в Корос, значи има причина и тя не е да ги освободи.

- Всъщност...

Завъртам се рязко с широко отворени очи и из стаята отеква възглас на изненада.

- Наистина искаш да ги освободиш?

- Помисли си за това. Те са затворени под ключ, защото са се опълчили на Мейвьн или на Елара, или и на двамата. Брат ми се вьзкачи на трона при странни обстоятелства и мнозина, мнозина няма да повярват на лъжата, която майка му разправя. Някои са достатъчно умни да се покрият, да изчакат, без да бързат, но други не са. Техните дворцови кроежи завършват в килия. И разбира се, налице са такива като моя вуйчо Джулиан, който обясни на Мер каква е. Той помогна на Алената гвардия, спаси Килорн и Фарли от екзекуция, а кръвта му е ослепително сребърна. Той също е в онзи затвор с други, които вярват в равенство отвъд цветовете на кръвта. Те не са ни врагове, не и точно в този момент - отвръща той. Разперва ръце, жестикулира ожесточено, опитва се да ни накара да разберем това, което вижда войникът в него. - Ако пуснем всички да се развилнеят срешу Корос, ще настъпи хаос. Ще нападнат пазачите и ще направят всичко, каквото могат, за да се измъкнат. Това е по-добро отвличане на вниманието, отколкото който и да е от нас може да осигури.

Дори Никс се успокоява, смирен от бързото и решително предложение. Макар да мрази Кал и да го обвинява за смъртта на дъщерите си, не може да отрече, че това е добър план. Навярно най-добрият, който може да измислим.

- Освен това - добавя Кал, оттеглил се обратно в сянката. Този път думите му са предназначени само за мен. - Джулиан и Сара ще бъдат при Сребърните, а не при новокръвните.

О. В бързината си по някакъв начин почти бях забравила, че кръвта им не е със същия цвят като моята. Че те също са Сребърни.

Кал продължава упорито, мъчи се да обясни:

- Помни кои са и как се чувстват. Те не са единствените, които виждат разрухата в този свят.

Не единствените. Логиката ми подсказва, че сигурно е прав. В края на краищата в ограниченото време, което аз самата прекарах със Сребърните, срещнах Джулиан, Кал, Сара и Лукас, четирима Сребърни, които не бяха толкова жестоки, колкото вярвах, че са. Трябва да има още. Както и новокръвните от Норта, Мейвьн ги отстранява, хвърля в затвора както несъгласните с управлението му, така и политическите си противници, за да вехнат там и да бъдат забравени.

Камерън нервно хапе устна, зъбите й проблясват.

- Килийните блокове на Сребърните са същите като нашите, разположени зигзашвидно като в одеяло от кръпки. Един Сребърен, един новокръвен, Сребърен, новокръвен и така нататък.

- Шахматно подредени - промърморва Кал и кима, докато слуша. - Държат ги разделени едни от други. По-лесни за контролиране, по-лесни за надвиване. А твоето бягство?

- Разхождаха ни веднъж седмично, за да не умрем. Някакъв пазач се смееше за това, каза, че килиите щели да ни убият, ако не ни пуснели за малко навън. Останалите едва можеха да се тътрят, какво остава пък да се бият, но не и аз. Мен килиите не ме караха да се чувствам зле.

- Защото не ти действат - казва Ейда, гласът й е овладян и равен, а говорът - вежлив и правилен. Звучи толкова много като Джулиан, че това ме кара да подскоча. За една мълниеносна секунда се озовавам обратно в класната му стая, пълна с книги, и аз съм тази, която е предмет на проучване. - Способностите ти за заглушаване са толкова силни, че обичайните мерки не вършат работа. Отменящ ефект, мисля. Една форма на заглушаване срещу друга.

Камерън просто свива незаинтересовано рамене:

- Разбира се.

- Значи, си се измъкнала по време на разходката - промърморва Кал по-скоро на себе си, отколкото на който и да е друг. Обмисля това, поставя се в положението на Камерън, представя си затвора, от който е избягала, за да може да измисли как да проникне вътре. -Очите не са можели да видят какво си планирала да правищ затова не са могли да те спрат. Е1азеха портите, нали?

Тя кимва с глава в знак на съгласие.

- Един наблюдаваше всеки килиен блок. Взех му пистолета, наведох глава и побягнах.

Кранс подсвирва тихо, впечатлен от дързостта й. Но Кал не е толкова заслепен и

продължава упорито:

- А самите порти? Само магнитрон може да ги отваря.

При тези думи Камерън пуска мимолетна усмивка:

- Изглежда, че Сребърните вече не са достатъчно глупави да оставят охраната на всяка килия и порта на шепа хора, умеещи да манипулират метала. Има електрически превключвател за отваряне на вратите, в случай че нямаш под ръка магнитрон, или за затварянето им с каменни плъзгачи, ако някой реши да не играе честно.

Това е мое дело, осъзнавам. Аз използвах Лукас срещу килиите в Двореца на Слънцето. Мейвън предприема стъпки, за да се погрижи никой друг да не може да направи същото.

Кал ми хвърля бърз рязък поглед, мисли си точно същото.

- А ключът у теб ли е?

Тя поклаща глава и вместо това посочва към врата си. Татуировката там е черна, по-тъмна дори от кожата й. Бележи я като техни, робиня на фабриките и дима.

- Аз съм механик - размърдва кривите си пръсти. - Ключовете имат механизми и жици. Само идиот има нужда от ключ, за да ги задейства правилно.

Камерън може и да е труден характер, но определено е полезна. Дори аз трябва да призная това.

- Взеха ме във войската, макар че в Ню Таун имахме работа - продължава тя, снишавайки тон.

- Затворът, Камерън - казвам й. - Трябва да се съсредоточим...

- Там всички работят и по-рано не можехме да постъпим в армията дори и да искаме -успява да ме надвика, гласът й е по-силен и по-висок. Опитът да я заглуша би завършил като състезание по викане. - Мерките промениха това. Имаше лотария. Един на двайсет души за всички между петнайсет и седемнайсет години. И двамата с брат ми бяхме избрани. Еаден късмет, а?

- По-малко от три процента шанс - прошепва Ейда.

- Разделиха ни, мен - в Легион „Бийкън“ от форт Пейтриът, а Мори - в Легиона на Кинжала. Така постъпваха с всички, които създаваха неприятности, които дори само погледнеха някой офицер не както трябва. Легионът на Кинжала си е чиста смъртна присъда, знаете ли. Пет хиляди хлапета, които са имали смелостта да се бият, и ще свършат в масов гроб.

Зъбите ми изскърцват. Споменът за военните заповеди гори остър и ярък в ума ми.

- След като напуснат Корвиум, това е поход на смъртта, касапница. Право през окопите и в сърцето на Задушливите земи. Изпратиха Мори там, защото се опита да прегърне майка ни за последен път.

Колебливото ми самообладание се напряга. Виждам го във всяко лице, докато моите новокръвни смилат думите на Камерън. Ейда е най-лошата от всички. Тя се взира в мен, без да мигне. Погледът не е суров, а празен. Тя полага всички усилия да попречи на преценката да замъгли погледа й, но не се получава. Огънят пламти буйно в средата на пода, превръща бялото на очите й в златисточервено и ярко.

- В онзи затвор има новокръвни, а също и Сребърни - Камерън знае, че ги държи в ръцете си, и затяга хватката си. - Но има пет хиляди деца, пет хиляди Червени момчета и момичета, които всеки момент ще изчезнат завинаги. Ще ги оставите ли да умрат? Ще последвате ли нея - тя тръсва глава в моята посока - и галеното й кученце, нейния принц?

Пръстите на Кал се присвиват твърде близо до моите и аз се отдръпвам. Не тук. Всички знаят, че делим една спалня, и кой знае какво друго предполагат. Но няма да дам на Камерън повече „боеприпаси“ от онези, които вече има.

- Тя казва, че имате избор, но не познава значението на думата. Бях доведена тук точно както ме отведе легионерът, както ме отведоха Пазителите няколко дни по-късно. Мълниеносното момиче не дава шансове на хората.

Очаква да оспоря обвинението, но аз си мълча. Усещам това като поражение и тя го знае добре. Зад очите й механизмите са започнали вече да се въртят. Тя ме нарани преди и може да го направи отново. Тогава защо остава? Би могла да ни заглуши и да си тръгне оттук. Защо остава?

- Мер спасява хора.

Гласът на Килорн звучи различен, по-стар. Болезненият копнеж в гърдите ми се връща.

- Мер спаси всички вас до един от затвор или смърт. Излагаше себе си на риск всеки път, щом влезеше в градовете ви. Не е съвършена, но не е чудовище, ни най-малко. Вярвай ми -казва, все още без да ме погледне. - Виждал съм чудовища. А ти също ще видиш, ако оставим новокръвните на милостта на кралицата. Тогава тя ще ви накара да се избивате помежду си, докато не остане нищо от това, което сте, и никой жив, за да помни какви сте били.

Милост, едва не изсумтявам презрително. Елара няма никаква.

Не очаквам думите на Килорн да имат особена тежест, но безкрайно греша. Останалите го гледат почтително и внимателно. Не е същият начин, по който гледат мен. Не, в очите им винаги има нюанс на страх. За тях аз съм генерал, водач, но Килорн е техен брат. Обичат го, както никога не биха могли да обичат Кал или дори мен. Слушат.

И просто ей така победата на Камерън е отмъкната.

- Ще срутим онзи затвор до основи - изръмжава Никс и слага длан на рамото на Килорн. Хватката му е твърде силна, но Килорн не трепва. - Аз ще отида.

- И аз.

- И аз.

- Аз също.

Гласовете отекват в главата ми. Повече, отколкото бих могла да се надявам, се пишат доброволци. Гарет, Никс, Ейда, експлозивната Кета, другият неуязвим разрушител Дармиън, Лори с нейните свръхизострени сетива, а Нани, разбира се, вече е обещала също да дойде. Тихите, Кранс, Фара, Флечър и майсторът на илюзии Харик се размърдват неспокойно по местата си.

- Хубаво - пристъпвам отново напред, фиксирам всички с най-въздействащия поглед, който мога да докарам. - Ще имаме нужда от вас, останалите, тук, за да възпрете децата да не изгорят гората до основи. И да ги защитите, ако нещо се случи.

Нещо. Ново нападение, масирана атака, нещо, което би могло да се превърне в клане на онези, които положих толкова усилия да спася. Но да останат, е по-малко опасно, отколкото да отидат в Корос, и те изпускат въздишки на сдържано облекчение. Камерън ги гледа как се отпускат, лицето й е разкривено от завист. Би останала с тях, ако можеше, но тогава кой ще я обучава? Кой ще я научи как да контролира способностите си и да ги използва? Не и Кал и със сигурност не н аз. Цената не й харесва, но тя ще я плати.

Опитвам се да погледна другите доброволци поред, надявам се да видя решителност или съсредоточеност. Вместо това откривам страх, съмнение и най-лошото от всичко -съжаление. Вече дори преди още да сме започнали. Какво ли не бих дала сега за погубената Алена Гвардия на Фарли или дори за войниците езерняци на полковника. Те поне имаха някаква вяра в каузата си, ако не в самите себе си. Трябва да вярвам достатъчно за всички ни. Трябва да сложа отново маската си и да бъда Мълниеносното момиче, от което имат нужда. Мер може да почака.

Смътно се запитвам дали някога отново ще получа шанс да бъда Мер.

- Ще имам нужда от теб, за да преговорим отново това - казва Кал, като посочва с жест между Камерън и въртящата се илюзия за затвора Корос. - Останалите, нахранете се хубаво и тренирайте възможно най-добре. Когато бурята утихне, искам да видя всички ви обратно в двора.

Другите се изпъват в стойка „мирно“, неспособни да не се подчинят. Както аз се научих да говоря като принцеса, Кал винаги е умеел да говори като генерал. Той командва. Това е нещото, в което го бива, това е предназначението му. А сега, когато има мисия, определена цел отвъд вербуването и криенето, всичко друго избледнява. Подобно на другите, оставям го да се заеме с прошепнатите си планове. Бронзовите му очи сияят на фона на слабата светлина на илюзията, сякаш тя го е омагьосала. Харик остава, покорно я поддържа жива.

Не следвам новокръвните по-навътре в Резката, до тунелите и дупките, където могат да тренират, без да се нараняват взаимно. Вместо това се изправям лице в лице с бурята и излизам навън, оставям студен порив от мразовит дъжд да ме връхлети челно. Топлината на Кал бързо е угасена, изоставена зад мен.

Аз съм Мълниеносното момиче.

Над мен облаците са тъмни, завихрени от бремето на дъжд и сняг. Една нимфа би ги намерила лесни за манипулиране, както и един Сребърен създател на бури. Когато бях Марийна, излъгах и казах, че майка ми е била създателка на бури от Династия Нол. Можела да влияе на климатичните условия, както аз мога да контролирам електричеството. А в Купата на костите призовах мълнии от небето, като разтърсвах пурпурния щит над мен, предпазвайки Кал и себе си от войниците на Мейвън, когато се приближиха. Това ме отслаби, но сега съм по-силна. Сега трябва да бъда по-силна.

Присвивам очи срещу дъжда, пренебрегвам жилещото докосване на всяка мразовита капка. Той се просмуква през дебелото ми зимно палто, смразява пръстите на ръцете и на краката ми. Но те не се вкочаняват. Чувствам всичко, което трябва - от пулсиращата мрежа под кожата ми до нещото отвъд облаците, което бие бавно като черно сърце. То се усилва колкото повече се фокусирам върху него, и сякаш кърви. Пръсти от статично електричество се извъртат от вихъра, който не виждам, докато се оплитат в ниските дъждовни облаци. Косъмчетата на тила ми се надигат, когато се оформя друга буря, пращяща от енергия. Буря от мълнии. Стискам юмрук, затягам хватката си върху онова, което съм създала, и се надявам да се разпространи.

Първият гръмотевичен трясък е тих, почти само лек тътен. Следва слаба мълния, която пада в долината, мярва се за миг през мъглата от сняг и дъжд. Следващата е по-силна, разклоняваща се в пурпурно и бяло. Ахвам при гледката както от гордост, така и от изтощение. Усещам всяко изригване на мълния ярко в себе си, но то пресушава толкова могц, колкото задържа.

- Нямаш цел.

Килорн се е облегнал на входа към Резката, внимава да се опази колкото може по-сух под стряхата на един покрив. Далече от огъня изглежда по-суров и по-слаб от всякога, макар че се храни по-добре, отколкото в Подпорите. Дългите ловни експедиции и постоянният гняв са взели своето.

- Предполагам, че така е най-добре, ако държиш да се упражняваш с това толкова близо до вкъщи - добавя, като посочва към долината. В далечината един висок бор дими. - Но ако планираш да се подобряваш, направи услуга на всички ни и иди да се поразходиш.

- Да не би вече да ми говориш? - изпухгявам насмешливо, като се опитвам да скрия колко съм останала без дъх. Примижавам, гледам гневно към димящото дърво. Слаба мълния пада на сто метра разстояние доста отвъд мястото, към което се целя.

Преди година Килорн щеше да се присмее на усилията ми и да ме дразни, докато отвърна на удара. Но умът му е съзрял като тялото му. Детинското му поведение изчезва. Някога това поведение ми беше омразно. Сега скърбя за него.

Той вдига качулката на пуловера си, скрива зле подстриганата си коса. Отказа да позволи на Фарли да му направи същата къса подстрижка като нейната, затова Никс реши да се пробва и остави Килорн с неравна завеса от златистокафяви къдрици.

- Ще ми позволиш ли да отида в Корос? - пита най-накрая.

- Ти се писа доброволец.

Широката усмивка, която разделя лицето му, е бяла като снега, който се сипе около нас. Ще ми се да не искаше това толкова силно. Ще ми се да ме послуша и да остане тук. Но Кал казва, че Килорн ми има доверие да вземам сама решенията си. Така че трябва да му позволя сам да взима своите.

- Благодаря ти, че се застъпи за мен там, вътре - продължавам. Наистина мисля всяка дума.

Той накланя глава, рязко отмята косата от очите си. Чопли пръстената стена зад гърба си и

се насилва да свие незаинтересовано рамене.

- Мислиш си, че си се научила как да убеждаваш хората след всички онези уроци със Сребърните. Но в такъв случай си доста глупава.

Смехът ни се слива - звук, който разпознавам от отминалите дни. В този момент сме различни от тези, които сме сега, но същите, каквито сме били винаги.

Не сме разговаряли от седмици и не съм осъзнавала колко много ми е липсвал. За момент обмислям да изрека всичко наведнъж, но се преборвам с болезнения порив. Боли ме да се сдържам, да не му кажа за бележките на Мейвън или за мъртвите лица, които виждам всяка нощ или как кошмарите на Кал го държат буден. Искам да му кажа всичко. Той познава Мер така, както никой друг не я познава, както аз познавам рибаря Килорн. Но онези хора ги няма вече. Онези хора трябва да са си отишли. Те не могат да оцелеят в свят като този. Трябва да бъда друг човек - някой, който не разчита на нищо освен на собствената си сила. Той прави така, че е твърде лесно да се вмъкна обратно в образа на Мер и да забравя тази, която трябва да бъда.

Мълчанието се проточва, меко като облачетата от дъха ни в студения въздух.

- Ако загинещ ще те убия.

Той се усмихва печално:

- Подобно.