Стъкленият меч

Трета глава

През изминалите няколко дни се събудих в затворническа килия, а после - във влак. Сега - в подводница. Къде ли ще се събудя утре?

Започвам да мисля, че всичко това е било сън или халюцинация, или нещо по-лошо. Но може ли да се чувстваш уморен в сънищата? Защото аз определено се чувствам. Изтощението ми прониква чак в костите, във всеки мускул и нерв. Сърцето ми само по себе си е цяла рана, все още кървящо от предателството и провала. Когато отварям очи и откривам тесни, сиви стени, всичко, което искам да забравя, нахлува обратно. Сякаш кралица Елара отново е в главата ми и ме принуждава да изживявам наново най-лошите си спомени. Колкото и да се опитвам, не мога да ги спра.

Кротките ми прислужнички бяха екзекутирани без никаква вина, освен че гримираха кожата ми. Тристан, пронизан като прасе на шиш Уолш. Тя беше на годините на брат ми, прислужница от Подпорите, моя приятелка - една от нас. А загина жестоко от собствената си ръка, за да защити Гвардията, целта ни и мен. Още повече загинаха в тунелите на Площада на Цезар - членове на Гвардията, убити от войниците на Кал, погубени от лекомисления ни план. Споменът за червената кръв ме изгаря, но същото важи и за мисълта за сребърната. Лукас, приятел, закрилник, Сребърен с добро сърце, екзекутиран заради онова, което ние с Джулиан го накарахме да направи. Лейди Блонос, обезглавена, задето ме учеше как да седя прилично. Полковник Макантос, Рейналд Айрал, Беликос Леролан. Пожертвани за каузата. Едва не повръщам, когато си спомням близнаците на Леролан, четиригодишни, загинали в експлозията, която последва стрелбата. Мейвън ми каза, че било злополука - пробит газопровод, но сега знам по-добре. Коварството му е твърде дълбоко за подобно съвпадение. Съмнявам се, че е имал нещо против да взриви още няколко тела, било то и само за да убеди света, че Гвардията се състои от чудовища. Готов е да убие и Джулиан, и Сара. Вероятно са вече мъртви. Изобщо не мога да мисля за тях. Прекалено болезнено е. Сега мислите ми се насочват обратно към самия Мейвън, към студените сини очи и момента, в който осъзнах, че зад очарователната му усмивка се крие звяр.

Койката под мен е твърда, с тънки одеяла, без прилична възглавница, но една част от мен иска отново да си легне. Главоболието ми вече се връща, тупти с електрическия пулс на тази появила се като по чудо лодка. То ми напомня безмилостно - тук няма покой за мен. Все още не, не и докато има да се свършат толкова много неща. Списъкът. Имената. Трябва да ги намеря. Трябва да ги опазя от Мейвън и майка му. Горещина облива лицето ми, кожата ми поруменява при спомена за малката книга на Джулиан с научени с мъка тайни. Списък на тези като мен със странната мутация, която ни дава кръвта на Червени и способностите на Сребърни. Списъкът е завещанието на Джулиан. И моето.

Премятам крака отстрани на койката, като едва не си блъсвам главата в койката над мен, и откривам спретнато сгънат кат дрехи на пода. Черни панталони, които са ми прекалено дълги, тъмночервена риза с протрити лакти и ботуши с липсващи връзки. Нищо подобно на хубавите дрехи, които открих в килията за Сребърни, но усещам допира им до кожата си като нещо правилно.

Едва съм навлякла ризата през глава, когато вратата на купето ми се отваря с трясък върху големите железни панти. Килорн чака нетърпеливо от другата страна, усмивката му е насилена и мрачна. Не би трябвало да се изчервява, тъй като ме е виждал в различни етапи на разсъбличане в продължение на много лета, но въпреки това бузите му почервеняват.

- Не е типично за теб да спиш толкова дълго - казва той и долавям тревога в гласа му

Пренебрегвам я със свиване на рамене и се изправям на отмалелите си крака.

- Предполагам, че съм имала нужда. - В ушите ми се настанява странно звънтене, пронизително, но не болезнено. Тръсвам глава напред-назад в опит да се отърва от него, и докато го правя, приличам на мокро куче.

- Сигурно е от писъка на баншито - прекосява помещението, идва до мен и улавя главата ми във внимателните си, но мазолести ръце. Оставям се да ме прегледа, въздишайки раздразнено. Той ме обръща настрани и поглежда ушите ми, почервенели от кръв преди кой знае колко време. - Късметлийка си, че не те е уцелило от упор.

- Аз съм много неща, но не мисля, че „късметлийка“ е едно от тях.

- Жива си, Мер - казва той рязко и се отдръпва. - Това е повече, отколкото мнозина могат да кажат. - Погледът му ме връща обратно в Нарси, когато казах на брат си, че не се доверявам на думата му Дълбоко в сърцето си знам, че все още не му вярвам.

- Съжалявам - промърморвам бързо. Разбира се, знам, че други са загинали заради каузата и заради мен. Но аз също умрях. Мер от Подпорите умря в деня, когато падна върху щит от мълнии. Марийна, изгубената Сребърна принцеса, умря в Купата на костите. И не знам какво ново момиче отвори очи в Подземния влак. Знам само коя беше тя и какво изгуби, и тежестта на това знание е почти смазваща.

- Ще ми кажеш ли къде отиваме, или това е поредната тайна? - опитвам се да прикрия горчивината в гласа си, но се провалям катастрофално.

Килорн е достатъчно любезен да я пренебрегне и се обляга на вратата.

- Тръгнахме от Нарси преди пет часа и сме се отправили на североизток. Честно, това е всичко, което знам.

- И това не те притеснява изобщо?

Той само свива рамене:

- Какво те кара да мислиш, че висшестоящите ми имат доверие или че имат доверие на теб, като стана въпрос? Знаеш по-добре от всеки колко лекомислени бяхме и високата цена, която платихме. - Отново чувствам как ме парва споменът. - Сама каза, че не можеш да имаш доверие дори на Шейд. Съмнявам се, че скоро някой ще споделя тайни.

Острият коментар не ми причинява толкова силна болка, колкото очаквах.

- Как е той?

Килорн тръсва глава, посочва нататък към коридора.

- Фарли организира хубав малък медицински пункт за ранените. Той е в по-добро състояние от другите. Ругае много, но определено е по-добре - зелените му очи потъмняват леко и той извръща поглед. - Кракът му...

Поемам си сепнато дъх:

- Инфектиран ли е? - у дома, в Подпорите, инфекцията беше по-ужасна от отсечена ръка. Нямахме кой знае колко лекарства и настъпеше ли отравяне на кръвта, единственото, което можеше да се направи, беше да сечеш отново и отново, като се надяваш да избегнеш треската и почернелите вени.

За мое облекчение Килорн поклаща глава:

- Не, Фарли му даде достатъчна доза, а Сребърните се бият с чисти куршуми. Така че това е великодушно от тяхна страна - той се засмива мрачно, като очаква да се присъединя към него. Вместо това потрепервам. Въздухът тук долу е толкова студен. - Но определено ще куца известно време.

- Ще ме заведеш ли при него, или трябва сама да намеря пътя?

С нов мрачен смях той протяга ръка. За моя изненада откривам, че имам нужда от подкрепата му, за да ми помага да ходя. Нарси и Купата на костите със сигурност са взели своето.

Подводница. Така Килорн нарича странната подводна лодка. И двамата не проумяваме как тя успява да остане под океана, макар да съм сигурна, че Кал ще го разгадае. Той е следващият в списъка ми. Ще го намеря, след като се уверя, че брат ми още диша. Спомням си, че Кал беше почти в безсъзнание, когато избягахме, точно като мен. Но предполагам, че Фарли едва ли ще го настани в медицинския пункт, не и при положение че навсякъде наоколо е пълно с ранени членове на Гвардията. Между тях има твърде много омраза, а никой не иска адът да се отприщва в запечатан метален цилиндър.

Писъкът на баншито още звънти в главата ми - приглушен вой, на който се опитвам да не обръщам внимание. А с всяка стъпка усещам нови болки и натъртвания. Килорн следи всяко мое трепване и забавя темпото, позволява ми да се облегна на ръката му Не обръща внимание на собствените си рани - дълбоки порязвания, скрити под поредните нови превръзки. Винаги е имал мазолести ръце, натъртени и порязани от риболовни кукички и въжета, но те бяха познати рани. Те означаваха, че е в безопасност, работещ, освободен от военна повинност. Ако не беше мъртвият рибар, малките белези щяха да са единствената му грижа.

Някога тази мисъл щеше да ме натъжи. Сега изпитвам единствено гняв.

Главният коридор на подводницата е дълъг, но тесен, разделен от няколко метални врати с дебели панти и херметични печати. За да изолират отделните участъци, ако се наложи, да попречат на целия плавателен съд да се наводни и да потъне. Но вратите не ми вдъхват ни най-малко спокойствие. Не мога да спра да си представям как умирам на дъното на океана, заключена във воден ковчег. Дори Килорн - момче, израсло по водата, изглежда неспокоен. Мъждивите лампи, монтирани в тавана, хвърлят странни, режещи сенки по лицето му и го правят да изглежда стар и изпит.

Другите членове на Гвардията не са толкова засегнати: движат се много целеустремено.

Свалили са червените си кърпи и шалове, разкривайки лица с изражения на мрачна решителност. Носят надолу по прохода диаграми, табли с медицински материали, бинтове, храна или дори от време на време по някоя пушка, винаги забързани и бъбрещи помежду си. Но при вида ми спират, притискат се към стените, за да ми оставят колкото може повече място в тясното пространство. По-дръзките ме гледат в очите, проследяват ме как минавам с куцукане покрай тях, но повечето са забили поглед в краката си.

Няколко дори ми се струват уплашени.

От мен.

Искам да благодаря, да покажа по някакъв начин колко дълбоко съм задължена на всеки мъж и жена на борда на този странен кораб. Благодаря ви за службата, едва не се изплъзва от устните ми, но стисвам челюст, за да го възпра. Благодарим ви за службата. Това печатат в съобщенията, в писмата, които изпращат, за да ви уведомят, че децата ви са загинали заради една безсмислена война. Колко родители съм гледала да плачат над тези думи? Още колко ще ги получат, когато Мерките изпратят на фронта още по-малки деца?

Николко, казвам си. Фарли сигурно има план за това точно както ние ще измислим начин да открием новокръвните - другите като мен. Ще направим нещо. Трябва да направим нещо.

Гвардейците до стената започват да шушукат помежду си, когато минавам. Дори онези, на които им е непоносимо да ме гледат, си шепнат, без да си правят труда да прикриват думите си. Предполагам, че според тях това, което казват, е комплимент.

- Мълниеносното момиче! - разнася се отекващ вик от тях, рикошира от металните стени. Заобикаля ме като коварните шепоти на Елара, промъква се призрачно в мозъка ми. Малкото мълниеносно момиче. Това е името, с което ме наричаше тя, с което ме наричаха те.

Не. Не, не е.

Въпреки болката изправям гръб и си придавам възможно най-голямо достойнство.

Вече не съм малка.

Шепотите ни следват през целия път до медицинския пункт, където двама членове на Гвардията стоят на пост пред затворената врата. Наблюдават и стълбата - солидно метално съоръжение, което стига до тавана. Единственият изход и единственият вход в този кораб, подобен на бавно движещ се куршум. Един от пазачите има тъмночервена коса също като Тристан, макар че не е и наполовина толкова висок. Другият е як и здрав като дънер с кожа, кафява като орех, полегати очи, широк гръден кош и масивни ръце, по-подходящи за някой силнорък. Когато ме виждат, свеждат почтително глави, но за мое облекчение дори не ме поглеждат. Вместо това насочват вниманието си към Килорн, ухилват му се като приятели от училище.

- Толкова скоро ли се връщаш, Уорън? - червенокосият се киска, повдигнал многозначително вежди. - Лена вече не е на смяна.

Лена? Килорн се напряга под ръката ми, но не казва нищо, което да издаде смущението му. Вместо това също се разсмива. Аз обаче го познавам по-добре от всеки - достатъчно, за да видя, че усмивката му е насилена. Само като си помисля, че е прекарал времето си, флиртувайки, докато аз бях в безсъзнание, а Шейд лежи ранен и кървящ

- Момчето си има достатъчно грижи и без да ухажва хубавичките сестри - казва по-възрастният. Плътният му глас отеква надолу по коридора и вероятно стига чак до стаята на

Лена. - Фарли още прави обиколки, ако търсиш нея - казва той и забива палец във вратата.

- А брат ми? - обаждам се, като се освобождавам от крепящата ме хватка на Килорн. Коленете ми едва не омекват, но успявам да остана на крака. - Шейд Бароу?

Усмивките им изчезват, заместени от по-делово изражение. Почти сякаш съм отново в двора на Сребърните. Грамадният сграбчва вратата, завърта масивното резе, за да не му се налага да ме гледа.

- Възстановява се добре, госпожице, хм, милейди.

- Моля ви, наричайте ме Мер.

- Разбира се - отвръща той нерешително. Макар и двамата да сме част от Алената гвардия, войници в нашата кауза, не сме еднакви. Този мъж и много други никога няма да ме наричат с кръщелното ми име колкото и много да ми се иска да го правят.

Той разтваря вратата с едва доловимо кимване и се разкрива просторно, но плитко помещение, пълно с койки. В някакъв момент е било спално, но сега струпаните легла са пълни с пациенти, единствената пътека между тях гъмжи от мъже и жени в бели престилки. Дрехите на мнозина са опръскани с алена кръв; прекалено заети са да наместват някой крак или да раздават лекарства, за да ме забележат как влизам с куцукане сред тях.

Ръката на Килорн кръжи около кръста ми в готовност да ме хване, ако отново имам нужда от него, но вместо това се облягам на койките. Ако всички ще ме зяпат, не е зле да се опитам да вървя сама.

Шейд е облегнат на една-единствена тънка възглавница, поддържан главно от скосената метална стена. Едва ли му е удобно, но очите му са затворени, а гърдите му се повдигат и спускат в спокойния ритъм на съня. Ако съдя по крака му, повдигнат от долната част на койката върху набързо направена шина, и бинтованото му рамо, със сигурност са го упоявали с лекарства няколко пъти. Когато го виждам толкова пострадал, макар едва вчера да го смятах за мъртъв, гледката е непоносима.

- Добре е да го оставим да спи - промърморвам, без да се обръщам специално към някого, без да очаквам отговор.

- Да, ако обичаш - казва Шейд, без да отваря очи. Но устните му се извиват в позната, дяволита усмивка. Въпреки стряскащо изглеждащото му наранено тяло съм принудена да се засмея.

Номерът е познат. Шейд се преструваше, че спи в училище или по време на разговорите, които родителите ни водеха шепнешком. Не се сдържам и се засмивам на спомена и се сещам колко много малки тайни научи Шейд точно по този начин. Аз може и да бях крадла, но Шейд беше шпионин по рождение. Нищо чудно, че в крайна сметка попадна в Алената гвардия.

- Сестрите ли подслушваш? - Коляното ми изпуква, когато сядам отстрани на койката му, като внимавам да не го раздрусам. - Научи ли колко бинтове са отмъкнали тайно?

Но вместо да се засмее на шегата, Шейд отваря очи. Придърпва Килорн и мен по-близо, повиквайки ни с ръка.

- Сестрите знаят повече, отколкото си мислите - казва той: погледът му бързо се стрелва към дъното на отделението.

Обръщам се и откривам Фарли да се суети над едно заето легло. Жената в него е в безсъзнание, вероятно упоена, и Фарли мери внимателно пулса й. На тази светлина белегът й изпъква грубо, разкривява едната страна на устата й в намръщено изражение, а после се врязва отстрани надолу по шията и се губи под яката й. Част от него се е разкъсала и е бил набързо зашит. Сега единственото червено нещо по нея е петното кръв, размазано по бялата й сестринска униформа, и полуизмитите петна, които стигат до лактите й. До рамото й стои мъж също в сестрински дрехи, но чисти и шепне припряно в ухото й. Тя кима от време на време, макар че лицето й се изопва гневно.

- Какво си чул? - пита Килорн, премествайки се така, че тялото му изцяло закрива Шейд. За всеки друг изглежда, сякаш оправяме бинтовете му

- Пътуваме към друга база, този път далеч от крайбрежието. Извън територията на Норта.

Напрягам се да си спомня старата карта на Джулиан, но не се сещам за нещо повече от

бреговата линия.

- Остров ли?

Шейд кимва.

- Казва се Тък. Сигурно не е кой знае какво, защото Сребърните дори нямат преден пост там. Почти са го забравили.

В стомаха ми нахлува ужас. Перспективата да се изолирам на остров без начин за бягство ме плаши дори повече от подводницата.

- Но знаят, че съществува. Това е достатъчно.

- Фарли изглежда уверена в тамошната база.

Килорн изсумтява подигравателно:

- Спомням си как според нея и Нарси беше безопасен.

- Не беше нейна вината, че изгубихме Нарси - казвам. А моя.

- Мейвън изигра всички, Мер - отвръща Килорн, побутвайки ме по рамото. - Измами мен, теб и Фарли. Всички вярвахме в него.

При положение че майка му го обучава, чете мислите ни и оформя Мейвън така, че да отговаря на надеждите ни, не е чудно, че всички бяхме заблудени. А сега той е крал. Сега той ще заблуждава - и контролира - целия ни свят. Що за свят ще бъде това с чудовище за свой крал и майка му, която го ръководи.

Но аз пропъждам подобни мисли. Те могат да почакат.

- Фарли каза ли нещо друго? А списъкът? Още е у нея, нали?

Шейд я наблюдава над рамото ми, внимава да не повишава глас:

- У нея е, но повече я занимава мисълта за другите, с които ще се срещнем в Тък, включително мама и татко. - Залива ме топлина, ободряваща вълна от щастие. Шейд се разведрява при вида на леката ми, но искрена усмивка и ме хваща за ръката. - Също и Гиза, и онези тромави гиганти, които наричаме братя.

В гърдите ми се разхлабва възел от напрежение, но скоро е заместен от друг. Стисвам го по-здраво, повдигам въпросително едната си вежда:

- Други? Кои? Как е възможно? - След клането под Площада на Цезар и евакуацията на Нарси не мислех, че е оживял някой друг.

Но Килорн и Шейд не споделят объркването ми и вместо това избират да си разменят потайни погледи. За пореден път съм в неведение и това никак не ми допада. Този път обаче този, който пази тайни, е родният ми брат, а не коварна кралица и лукав принц.

По някакъв начин това ми причинява по-голяма болка. Намръщена, поглеждам настойчиво

и двамата, докато осъзнават, че чакам отговори.

Килорн стиска зъби и има благоприличието да гледа извинително. Посочва към Шейд. Прехвърля вината.

- Ти знаеш повече от мен.

- Гвардията предпочита да не разкрива намеренията си, и с право - Шейд се намества и сяда малко по-изправен. Изсъсква при движението, хваща се за раненото рамо, но ме отпраща с махване на ръка, преди да мога да му помогна. - Искаме да изглеждаме незначителни, победени, неорганизирани...

Не успявам да се сдържа и изсумтявам, като оглеждам бинтовете му.

- Е, страхотно се справяте.

- Не бъди жестока, Мер - тросва се Шейд в отговор и прозвучава много подобно на майка ни. - Опитвам се да ти кажа, че нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нарси не беше единствената ни крепост, а Фарли не е единственият ни водач. Всъщност дори не е истински член на Командването. Тя е просто капитан. Има и други като нея и още повече - над нея.

Ако се съди по начина, по който се разпорежда с войниците си, бих помислила, че Фарли е императрица. Когато успявам да хвърля нов поглед към нея, тя е заета да поправя някаква превръзка, като през цялото време хока сестрата, която първа е превързала раната. Но убедеността на брат ми не може да бъде пренебрегната. Той знае за Алената гвардия много повече от мен и този път съм склонна да вярвам на всичко, което казва за тях. В тази организация има нещо повече от това, което виждам тук. Това е окуражаващо - и плашещо.

- Сребърните си мислят, че имат две стъпки преднина пред нас, но дори не знаят в какво положение сме - продължава Шейд с пламенен глас. - Изглеждаме слаби, защото така искаме.

Отвръщам бързо:

- Изглеждат слаби, защото са. Защото Мейвън ви изигра, заложи ви капан, изби ви и ви прогони от собствения ви дом. Или ще се опитате да ми кажете, че всичко това е било част от поредния план?

- Мер... - промърморва Килорн и обляга рамо до моето в демонстрация на утеха. Но аз го изблъсквам. Той също трябва да чуе това.

- Не ме е грижа с колко тайни тунели, лодки и бази разполагате. Няма да спечелите срещу него, не и така - сълзи, за които не знаех, че още са ми останали, парят очите ми, бодват кожата ми при спомена за Мейвън. Трудно е да го забравя какъвто беше. Не. На какъвто се преструваше. Милото, забравено момче. Сянката на пламъка.

- Тогава какво предлагаш, Мълниеносно момиче?

Гласът на Фарли ме разтърсва като собствените ми искри, изостря всеки нерв. За една кратка, светкавична секунда се взирам в ръцете си, усукани в чаршафите на Шейд. Може би тя ще си тръгне, ако не се обърна. Може би ще ме остави на мира.

Не бъди такава глупачка, Мер Бароу.

- Отблъснете огъня с огън - казвам й, докато се изправям. По-рано високият й ръст ме плашеше. Сега ми се струва естествено и познато да я гледам настойчиво.

- Това някаква шега на Сребърните ли е? - пита тя подигравателно, скръстила ръце.

- Имам ли вид да се шегувам?

Тя не отвръща и това е достатъчен отговор. В мълчанието й осъзнавам, че останалата част от отделението е притихнала. Дори ранените потискат болката си, за да гледат как Мълниеносното момиче предизвиква тяхната водачка.

- Разчитате да се справяте, като изглеждате слаби и удряте здраво, нали? Е, те правят всичко възможно да изглеждат силни, да създават впечатление на непобедими. Но на арената доказах, че не са. - Отново, по-силно, за да могат всички да те чуят. Придавам на гласа си твърдия тон, които усвоих от леиди Блонос: - Те не са непобедими.

Фарли не е глупава и лесно успява да проследи нишката на мисълта ми.

- По-силна си от тях - казва тя просто. Очите й се стрелват към Шейд, коИто лежи напрегнат в койката си. - И не си единствената.

Кимвам рязко, доволна, че тя вече знае какво искам.

- Стотици имена, стотици Червени със способности. По-силни, по-бързи, по-добри от тях, с кръв, червена като зората - дъхът ми пресеква, сякаш знае, че стоя на ръба на бъдещето. -Мейвън ще се опита да ги убие, но ако ние успеем да се доберем първи до тях, те биха могли да бъдат...

- Най-великата армия, която този свят е виждал - очите на Фарли се изцъклят при мисълта. - Армия от новокръвни.

Когато се усмихва, белегът й изопва кожата, заплашва да се отвори отново. Усмивката й става по-широка. Няма нищо против болката.

Но аз определено имам. Предполагам, че винаги ще имам.