Стъкленият меч

Двадесет и втора глава

Тя държи пистолета неправилно. Дори аз съм наясно с това. Прекалено е голям за нея, направен от блещукащ черен метал, с дуло, дълго близо трийсет сантиметра. По-подходящ за обучен войник, отколкото за трепереща, дребна и крехка тийнейджърка. Войник, осъзнавам със студена яснота. Сребърен. Това е същият тип оръжие, с каквото ме простреля един Пазител толкова отдавна в килиите, дълбоко под Двореца на Слънцето. Куршумът ме накара да се почувствам като ударена с чук и мина право през гръбнака ми. Щях да умра, ако не бяха Джулиан и една кръвна лечителка под неговия контрол. Въпреки способността си вдигам ръце с разтворени длани в знак, че се предавам. Аз съм Мълниеносното момиче, но не съм неуязвима за куршуми. Тя обаче приема това като заплаха вместо като подчинение и се напряга; пръстът й се доближава твърде много до спусъка.

- Не мърдай - изсъсква, осмелява се да пристъпи още една крачка към мен. Кожата й в наситения, пищен цвят на кора на черно дърво, й предоставя идеална маскировка в гората. И въпреки това виждам червеното разцъфване отдолу и мъничките алени вени, обвиващи като паяжина бялото на всяко от очите й. Ахвам полугласно. Тя е Червена. - По дяволите, не си го и помисляй.

- Няма - казвам й, като накланям глава. - Но не мога да говоря от негово име.

Тя съсредоточено сбърчва чело. Няма време да се страхува. Шейд се появява зад нея, материализира се от нищото и я обгръща в опитна военна хватка. Пистолетът пада от ръката й и аз го улавям, преди да може да падне върху каменистия терен. Тя се бори, озъбена, но с ръцете на Шейд, здраво сключени зад главата й, не може да направи много повече, освен да се смъкне на колене. Той я следва, без да я изпуска от контрол, с уста, стисната в мрачна линия. Едно кльощаво момиче не може да се мери с него.

Усещам пистолета като нещо чуждо и непознато в ръката си. Не е предпочитаната ми форма на оръжие - никога преди дори не съм стреляла с такъв. Едва не се засмивам при тази мисъл. Да стигна толкова далече, без дори да стрелям с пистолет.

- Махни си Сребърните ръце от мен! - изръмжава тя, борейки се да се отскубне от хватката на Шейд. Не е силна, но е ловка и подвижна, с дълги, стройни мускули. Да я задържиш неподвижно, е все едно да удържиш змиорка. - Няма да се върна, няма! Ще трябва да ме убиете!

Искри запрагцяват в свободната ми ръка, докато другата още стиска пистолета. Видът на мълнията ми я кара моментално да застине. Само очите й се движат, разширяват се уплашено.

Езикът й се стрелва навън, навлажнява сухи и напукани устни.

- Знаех си, че съм те разпознала.

Еорегцината на Кал изпреварва тялото му, обгръща ме в прилив от топлина мигове преди да спре с буксуване до мен. Върховете на пръстите му горят в синьо от страх, но пламъците му се уталожват при вида на момичето.

- Взех ти подарък - промърморвам и пъхам пистолета в ръката му. Той го гледа гневно, вижда точно каквото видях аз.

- Как се сдоби с това? - пита той и прикляка, за да може да я погледне в очите. Еюведението му, студено и твърдо, ме връща към последния път, когато го гледах как разпитва някого. От спомена за писъците и замразената кръв на Фарли все още ми прилошава. Когато тя не отговаря, той се напряга - кълбо от твърди мускули. - Този пистолет? Как?!

- Взех го! - яростно отвръща тя, гърчейки се. Ставите й изпукват.

Трепвам заедно с нея и приковавам очи в брат си:

- Остави я, Шейд. Мисля, че можем да се справим с това.

Той кимва, доволен да пусне гърчещата се тийнейджърка, и я освобождава. Тя залита напред, но се овладява, преди да падне по лице в пръстта. Извива се и отблъсква опита на Кал да й помогне.

- Не ме докосвай, шсподарче - изглежда готова да хапе с оголени и блестящи зъби.

- Господарче? - промърморва той под нос, сега също толкова объркан, колкото и момичето.

Над нея Шейд присвива очи, осъзнавайки.

- Господарче. Върховни господари - Сребърните. Това е жаргон на гетата - обяснява той заради нас. - От кой град си? - пита я с тон, много по-мил от този на Кал. Това я заварва неподготвена и тя хвърля поглед към него с уплашено стрелкащи се черни очи. Но постоянно поглежда назад към мен, запленена от тънките усукващи се искри между пръстите ми.

- Ню Таун - отвръща най-накрая. - Взеха ме от Ню Таун.

Сега е мой ред да се наведа, за да мога да я погледна истински. Изглежда като моя противоположност - издължена и слаба, докато аз съм ниска, сплетената й на плитки коса е в блестящ маслено черен цвят, докато моята избледнява от кафяво до отделни сиви нишки. По-млада е от мен; мога да го видя в лицето й. Може би на петнайсет или шестнайсет, но очите й говорят за умора, която не подобава на краткия й живот. Пръстите й са дълги и закривени, вероятно чупени от машини безброй пъти. Ако е от гетото Ню Таун, тя е техни, обречена да работи във фабриките и на монтажните конвейери на град, роден в дим. По врата й има татуировки, но нищо толкова прекалено като котвата на Кранс. Цифри, осъзнавам. НТ-АРСМ-188907. Големи и солидни, пет сантиметра високи, обгръщащи наполовина гърлото й.

- Не е красиво, а, Мълниеносно момиче? - подмята подигравателно тя, забелязала погледа ми. Презрение капе от думите й като отрова от змийски зъби. - Но ти не обичаш да се тормозиш с грозни неща.

Тонът й е рязък и се изкушавам да й покажа точно колко грозно мога да се държа. Вместо това се вслушвам отново в дворцовото си обучение и правя това, което толкова много хора правеха с мен. Ухилвам се в лицето й, смея се тихо. Тук аз държа картите и тя трябва да го разбере. Момичето придобива кисело изражение, подразнено от реакцията ми.

- Това от някой Сребърен ли го взе? - настоява Кал, сочейки към пистолета. Неверието му е ясно доловимо. - Кой ти помогна?

- Никой не е помагал. Би трябвало да знаеш това от личен опит - рязко отвръща тя. -Трябваше всичко да направя сама. Страж Айгри не ме видя да идвам.

- Какво? - единствено уроците ми с лейди Блонос ме възпират да ахна открито. Войник от Династия Айгри. Династията на Очите. Всеки от тях може да вижда непосредственото бъдеще като по-маловажни версии на Джон. Почти невъзможно е някой Сребърен да ги нападне, без да разберат, а какво остава пък за Червено момиче. Невъзможно.

Тя само свива рамене:

- Мислех, че се предполага Сребърните да са издръжливи и жилави, но тя не беше нищо. И беше по-добре да се бия, отколкото да чакам бездейно в килията си. Каквото и да са планирали.

Килия.

Отпускам се на пети, смазана от разбирането.

- Избягала си от затвора Корос.

Очите й литват към моите, а долната й устна потръпва. Това е единственото свидетелство за страха, бълбукащ под привидната й ярост.

Ръката на Кал намира лакътя ми и ме задържа стабилно.

- Как се казваш? - пита той, тонът му става по-кротък. Държи се с нея като с уплашено животно, а това я провокира като нищо друго.

Тя се изправя бързо със стиснати юмруци, при което вените изпъкват в ръце, белязани от дългогодишна работа във фабрика. Очите й се присвиват и за момент си помислям, че може да хукне. Вместо това тя забива крака в пръстта и гордо изправя гръбнак.

- Казвам се Камерън Коул и ако не възразявате, ще си вървя по пътя.

По-висока е от мен, по-грациозна и елегантна от която и да е дворцова дама. Главата ми едва стига до брадичката й, когато се изправям в цял ръст, но искрицата страх още не я е напуснала. Тя знае точно коя и каква съм.

- Камерън Коул - повтарям. В мислите ми нахлува списъкът на Джулиан, с него - името й и информацията за нея. А после - архивите от Харбьр Бей, по-подробни от откритията на Джулиан. Чувствам се почти като Ейда, когато избълвам обратно онова, което си спомням, думите ми са бързи и сигурни:

- Родена на трети януари 305 г. в Ню Таун. Занятие: чиракуващ механик, наета на обучение от Отдела за сглобяване и ремонт, Сектор за дребна манифактура. Адрес: Отделение четирийсет и осем, Блок дванайсет, Жилищен сектор, Ню Таун. Кръвен тип: неприложим. Генна мутация: неизвестен щам. - Тя зяпва и изпуска едва чуто ахване. - Това звучи ли вярно?

Може едва да кимне с глава в знак на съгласие. Шепотът й е още по-слаб:

-Да.

Шейд подсвирва под нос:

- По дяволите, Джон - промърморва, клатейки глава. Кимвам му в знак на съгласие. Това, което ни изпрати да открием, изобщо не беше нещо, а някой.

- Ти си новокръвна, Камерън. Точно като Шейд и мен. Червенокръвна със способности на Сребърна. Затова са те затворили под ключ в Корос и затова си успяла да избягаш Каквато и способност да имащ тя те е освободила, за да можеш да ни откриеш. - Пристъпвам към нея с намерението да прегърна новокръвната си сестра, но тя се стрелва далече от допира ми.

- Не избягах, за да намеря теб - процежда.

Отправям й най-хубавата си усмивка, опитвам се да я накарам да се отпусне. След толкова много мисии за вербуване думите излизат с лекота. Знам точно какво да кажа и точно как ще реагира тя. Винаги е същото.

- Не си длъжна да идващ разбира се, но ще умреш сама. Крал Мейвън ще те намери отново...

Още една стъпка назад, което ме шокира. Тя се усмихва подигравателно и поклаща глава:

- Единственото място, където ще отида, са Задушливите земи и нито ти, нито мълнията ти можете да ме спрете.

- Задушливите земи ли? - възкликвам озадачена.

До мен Кал полага всички усилия да бъде вежлив. Най-доброто му постижение не е кой знае какво.

- Идиотгцина - изсъсква той. - В Задушливите земи има повече Сребърни, отколкото можеш да си представиш, всички до един - инструктирани да ви арестуват или убият на място. Ако имаш късмет, ще те върнат в затвора.

Едната страна на устата й се присвива:

- В Задушливите земи моят брат близнак и пет хиляди други като него маршируват право към гроба си. Щяха и мен да вземат, ако не беше това нещо, каквото и да е то, което ме вкара в затвора. За вас може и да е в реда на нещата да изоставите своите, но за мен не е.

Дъхът й излиза трудно и рязко. Почти виждам как везните се накланят напред-назад в главата й, претеглят вариантите й. Лесна е за разчитане, мислите и емоциите й са изписани ясно във всяко присвиване на лицето й. Не трепвам, когато побягва, спринтирайки между дърветата. Не тръгваме след нея и чувствам как Шейд и Кал ме наблюдават в очакване какво да правят по-нататък.

Казах си, че ще дам избор на всички. Оставих Джон да си върви, макар че имахме нужда от него. Но нещо ми подсказва, че се нуждаем от Камерън още повече и че на младото момиче не може да се има доверие, не и за толкова значимо решение. Тя не знае колко е важна, независимо от способността си. Измъкнала се е някак от Корос и ще вкара нас обратно вътре.

- Ерабвай я - прошепвам. Струва ми се нередно.

Шейд изчезва с мрачно кимване. Дълбоко навътре в гората Камерън изпищява.

Наложи се да си разменя мястото с Фарли, оставих я да заеме пилотското ми кресло, за да мога да седна срещу Камерън и да я държа под око. Тя е здраво пристегната с коланите, с ръце, завързани с един резервен предпазен колан. Това, в съчетание с височината, на която се намираме в момента, би трябвало да е достатъчно, за да я възпре да хукне отново. Но не съм склонна да поема такъв риск. Като нищо може да се окаже, че тя може да лети или да оцелее след падане от въздушен джет. Колкото и да ми се иска да използвам обратното пътуване до Резката, за да наваксам с така необходимия ми сън, си държа очите отворени и срещам погледа й възможно най-пламенно. Тя направи погрешен избор, казвам си всеки път, щом се промъкне вината. Имаме нужда от нея и е твърде ценна, за да я загубим.

Нани бъбри до нея, ушщава я с разкази за Резката, както и с историята на собствения си живот. Почти очаквам да измъкне овехтялата от времето снимка на внуците си, както прави винаги, но Камерън остава непоколебима в случаи, когато никой от нас не е успял. Дори милата старица не може да пробие бронята и да стигне до това намръщено момиче, което остава безмълвно и забило поглед в краката си.

- Каква е способността ти, скъпа? Свръхчовешка грубост? - изсумтява най-сетне тя, след като й е омръзнало да бъде пренебрегвана.

Това кара Камерън поне да обърне глава и рязко да вдигне очи от пода. Отваря уста да се тросне в отговор, но открива, че вместо стара жена вижда собственото си лице.

- Спрете линията! - изругава, пуснала на воля още от жаргона на гетото си. Очите й се разширяват, а вързаните й ръце се гърчат, докато се опитва да се освободи. - Някой друг вижда ли това?

Подсмихвам се мрачно под нос, без да си правя труда да скрия самодоволното си хилене. Типично за Нани - да изплаши момичето, за да го накара да проговори.

- Нани може да променя външността си - казвам й. - Гарет манипулира гравитацията. -Той помахва от импровизираната си носилка, закрепена за страничната стена на самолета. -А за останалите вече знаеш.

- Аз съм безполезна - вмята Фарли от седалката си. Едно острие се премята напред-назад в ръцете й и издава точно колко греши.

Камерън изсумтява, очите й проследяват проблясващия нож.

- Точно като мен - в гласа й няма и капчица съжаление, само факти.

- Не е вярно - слагам дневника на Джулиан до себе си. - Успяла си да се измъкнеш покрай око, в случай че си забравила.

- Е, това е всичко, което съм направила някога или което някога ще направя. - Ремъците около ръцете й се извиват, но успяват да издържат. - Залови едно нищожество, Мълниеносно момиче. Не ти трябва да губиш време за мен.

Изречено от който и да е друг, може и да звучи тъжно, но Камерън е достатъчно умна. Тя мисли, че не виждам какво прави. Но независимо какво казва, независимо колко безполезна се опитва да се изкара, няма да го повярвам. Името й е в списъка и това не е грешка. Може би още не знае каква е, но със сигурност ще открием. А и не съм сляпа. Дори докато издържам на предизвикателния й поглед, оставяйки я да си мисли, че ме е заблудила, си давам сметка за по-задълбочената й игра. Умелите й пръсти, тренирани във фабричен цех, работят по стягащите я връзки бавно, но сигурно и ловко. Ако не я държа под око, не след дълго ще се измъкне от ремъците си.

- Познаваш Корос по-добре от когото и да е от нас. - Докато говоря, Нани се преобразява обратно в обичайния си вид. - Това ми е достатъчно.

- В такъв случай, значи, имате тук човек, който чете мисли? Защото само по този начин ще измъкнете от мен дори една проклета дума. - Почти очаквам да се изплюе в краката ми.

Въпреки всичките си усилия се улавям, че губя търпение.

- Или си безполезна, или си упорита. Избери си. - Тя повдига вежда, изненадана от тона ми. - Ако смяташ да лъжещ поне можеш да го направиш, както трябва.

Ъгълчето на устата й се присвива, издава злобна усмивка:

- Забравих, че знаеш всичко за това.

Мразя деца.

- Не ми се прави на толкова важна - продължава упорито тя и мята думите като кинжали. Освен гласа й бръмченето на джета изпълва въздуха. Другите слушат внимателно, най-вече Кал. Очаквам всеки момент да почувствам надигаща се горещина. - Вече не си господарка независимо с колко от нас се опитваш да се разпореждаш Това, че си си лягала с принц, не те превръща в кралица на тълпата.

Над главата й потрепват светлини - единственият признак за гнева ми. С ъгълчето на окото си виждам как Кал затяга хватката си върху контролните бутони на джета. Подобно на мен, той полага всички усилия да остане спокоен и благоразумен. Но тази кучка държи да направи всичко толкова трудно. Защо не можа Джон вместо това да ни изпрати карта?

- Камерън, ще ни кажеш как си избягала от онзи затвор. - Лейди Блонос щеше да се гордее със самообладанието ми. - Ще ни кажеш как изглежда, къде са килиите, къде са пазачите, къде държат Сребърните, новокръвните и всичко друго, което си спомнящ до последния проклет гвоздей. Ясно ли е?

Тя премята една от мношбройните си плитки през рамо. Това е единственото нещо, което може да помръдне, без да изпъва множеството си колани и ремъци.

- В такъв случай аз какво печеля от това?

- Невинност - поемам си тежко дъх. - Продължаваш да говориш, без да мислищ и оставяш всички онези затворници на съдбата им. - Думите на Джон се връщат плавно в ума ми, натрапчиво отекващо предупреждение. - Да умрат или да срещнат по-ужасна съдба. Спасявам те от вината на това. - Вина, която познавам твърде добре.

Усещам бавен натиск върху рамото си - Шейд. Обляга се на мен, дава ми да разбера, че е там. Брат по кръв и по оръжие, още някой, който да сподели победата и вината.

Но вместо да се съгласи, както би постъпил всеки разумен човек, Камерън изглежда още по-ядосана отпреди. Лицето й потъмнява, буреносен облак от емоции.

- Не мога да повярвам, че имаш наглостта да кажеш това. Ти, която изостави толкова много хора, след като ги осъди на изпращане в окопите.

На Кал му идва до гуша. Стоварва юмрук върху страничната облегалка на креслото си. Ударът отеква глухо.

- Това не беше нейна заповед...

- Но беше по твоя вина. Твоя и на глупавата ти шайка окаяни червени парцали - тя хвърля гневен поглед към Фарли, пресича всякакъв рязък отговор, който може да последва. - Да излагаш на риск нашите семейства, нашия живот, докато бягаш и се криеш в гората. А сега се мислиш за някаква героиня, като хвърчиш наоколо да спасяваш всеки, когото смяташ за специален, който си заслужава ценното време на Мълниеносното момиче. Обзалагам се, че минавате право през гетата и бедните села. Бас държа, че дори не виждате какво сте ни причинили. - Кръвта се надига заедно с гнева й, обагря бузите й в тъмна, зловеща руменина. Не мога да направя много повече, освен да се взирам. - Новокръвни, среброкръвни, червенокръвни, всичко е все същото, съвсем отначало. Някои, които са специални; някои, които са по-добри от останалите, и онези, които все така си нямат нищичко.

В корема ми се надига гадене, злокобна вълна на ужас:

- Какво имаш предвид?

- Разделение. Предпочитане на едните пред другите. Вие сте тръгнали да ловите хора като вас, за да ги предпазите, да ги обучите, да ги накарате да се бият във вашата война. Не защото искат, а защото вие имате нужда от тях. Какво ще кажете за онези деца, които отиват да се бият? Изобщо не ви е грижа за тях. Готови сте да ги замените за поредната ходеща, хленчеща машина за искри.

Светлините потрепват отново, по-бързо отпреди. Усещам всяко завъртане на двигателите на джета въпреки заслепяващата им скорост. Усещането е влудяващо.

- Опитвам се да спася хората от Мейвън. Той смята да превърне новокръвните в оръжия, което ще завърши с още смърт, още кръв...

- Правите точно каквото направиха те - тя посочва с вързаните си ръце към Кал. Те треперят от гняв. Познавам чувството и се опитвам да скрия тръпките на гняв в собствените си пръсти.

- Мер - предупреждението на Кал не среща отклик, удавено от бумтящия ми пулс.

Камерън плюе отрова. Наслаждава се на това:

- Преди цяла вечност, когато Сребърните били нещо ново. Когато били малобройни, преследвани от хората, които ги смятали за твърде различни.

Ръцете ми се вкопчват в ръба на седалката ми, за да се впият в нещо солидно. Овладей се. Сега джетът вие тънко и пронизително в ушите ми - тънък писък, който може да разцепва кости.

Друсваме се във въздуха и Гарет изскимтява, хваща се за крака.

- Камерън, спри! - изкрегцява Фарли, ръцете й политат към коланите. Те щракват и се разкопчават в бърза последователност. - Ако ти не си затвориш плювалника, аз ще го направя!

Но Камерън има очи и гняв само за мен.

- Виж докъде ни отведе този път - изръмжава тя, надвесва се напред колкото й позволяват ремъците. Преди да се усетя, вече съм на крака, нестабилна, докато джетът се поклаща. Едва я чувам над металическите пронизителни звуци, които подскачат из черепа ми. Ръцете й са се измъкнали от връзките, разкопчават коланите й със зашеметяваща прецизност. Тя скача, за да се изправи, озъбва се в лицето ми: - След сто години, смятано от днес, новокръвен крал ще седне на трона, който му построихте върху черепи на деца.

Нещо се разкъсва в мен. Това е бариерата между човешкото и животинското, между разума и лудостта. Внезапно съм забравила джета, височината и всички други, които разчитат на отслабващия ми контрол. Единствената ми мисъл е да образовам тази нагла хлапачка, да покажа точно кого и какво се опитваме да спасим. Когато юмрукът ми се сблъсква с челюстта й, очаквам да видя как по кожата й се разстилат искри и я свличат към пода.

Няма нищо освен натъртените ми кокалчета.

Тя гледа втренчено точно толкова изненадана, колкото мен. Навсякъде около нас потрепващите лампи се връщат в нормалното си състояние и джетът заема хоризонтално положение. Тънкият вой в ръката ми рязко спира, сякаш върху сетивата ми се е смъкнало одеяло от тишина. Удря ме като юмрук в стомаха, принуждава ме да падна на едно коляно.

В миг Шейд улавя ръката ми, стиска я с братска загриженост:

- Добре ли си? Какво има?

В пилотската кабина Кал хвърля поглед между мен и контролното си табло, главата му рязко се завърта напред и назад.

- Стабилизирана - промърморва, макар да съм всичко друго, но не и това. - Мер...

- Не съм аз - по челото ми избива студена пот и се преборвам с внезапния позив за повръщане. Дишането ми е накъсано и задъхано, сякаш изкарват с натиск въздуха от дробовете ми. Нещо ме задушава. - Тя.

Тя отстъпва една крачка назад, твърде шокирана, за да излъже. Устата й зяпва уплашено.

- Нищо не съм направила. Не съм, кълна се, по дяволите!

- Не си го направила нарочно, Камерън - това може би я изненадва най-мнош от всичко. -Просто се успокой, просто... просто спри... - Не мога да дишам, наистина не мога да дишам. Вкопчвам се по-здраво в Шейд, ноктите ми се впиват в него. Паника пробожда нервите ми сега, когато съм сама без мълнията си.

Той поема цялата ми тежест върху раненото си рамо, пренебрегва лекия спазъм на болка. Поне Шейд е достатъчно схватлив, за да знае какво се опитвам да кажа.

- Заглушаваш я, Камерън. Изключваш способностите й, изключваш нея самата.

- Не мога... как? - тъмните й очи са пълни с ужас.

Пред очите ми плуват петна, но виждам как Кал се втурва покрай нас. Камерън се отдръпва от него, както би постъпил всеки, който е с ума си, но Кал знае какво да прави. Обучавал е децата и мен по време на подобни епизоди на свръхчовешки хаос.

- Пусни - казва той твърдо и овладяно. Без увещаване, без гняв. - Дишай, поемай си въздух през носа и го изпускай през устата. Освободи това, което владееш.

Моля те, пусни. Моля те, пусни. Дишам задъхано, всеки дъх е по-плитък от предишния.

- Пусни я, Камерън.

Сякаш върху гърдите ми е бил поставен каменен блок и ме притиска до смърт, изстисква всяко подобие на мен.

- Пусни я.

- Опитвам се!

- Спокойно.

- Опитвам се - гласът й е по-мек, по-овладян. - Опитвам се.

Кал кимва, движенията му са плавни като надигащи се вълни.

- Това е. Това е.

Ново задъхване, но този път въздухът влиза с парене в дробовете ми. Отново мога да дишам. Усещанията ми са притъпени, но се връщат. Изострят се с всеки усилващ се удар на сърцето ми.

- Това е - повтаря Кал, поглеждайки през рамо. Очите му намират моите и между нас се освобождава нишка от напрежение. - Това е.

Не издържам дълго на погледа му. Трябва да погледна към Камерън, към страха й. Тя стиска здраво очи и съсредоточено сбьрчва чело. Една-единствена сълза се отронва от окото й, спуска се надолу по бузата й, а ръцете й разтриват татуировката на врата й. Тя е само на петнайсет Не заслужава това. Не би трябвало да се страхува толкова от себе си.

- Добре съм - изричам с мъка и очите й рязко се отварят.

Преди да затвори с трясък стените към сърцето си, облекчение залива лицето й. Не продължава дълго.

- Това не променя начина, по който се чувствам аз, Бароу.

Ако можех да стана, щях. Но мускулите ми още треперят от слабост.

- Искаш ли да причиниш това на някой друг? На брат си, когато го намериш?

Това е. Сделката, която трябва да сключим. Тя също го знае.

- Вкарай ни в Корос и ще се погрижим да научиш как да използваш способността си. Ще те превърнем в най-смъртоносния човек на света.

Боя се, че ще съжалявам за тези думи.