Стъкленият меч

Дванадесета глава

Потегляме отново с тежки стъпки през гората, невредими, преследвани единствено от морски бриз и облаци. Но не мога да отърся чувството на ужас, обвиващо се около сърцето ми.

Макар че Никс едва не разцепи черепа на Кал, вербуването му ми се стори лесно. Прекалено лесно. А ако съм научила нещо през изминалите седемнайсет години, през изминалия месец, то е, че нищо не е лесно. Всичко си има цена. Ако Никс не е клопка, тогава със сигурност представлява опасност: Всеки може да предаде всеки.

Така че макар да ми напомня за татко, макар да не представлява много повече от сива брада и скръб, макар да е като мен, затварям сърцето си за мъжа от Корунт. Спасих го от Мейвън, казах му какъв е и го оставих да направи избора си. Сега трябва да продължа нататък, да направя същото за още един и втори, и трети. Всичко, което има значение, е следващото име.

Звездната светлина осветява гората достатъчно за един бърз поглед и аз прелиствам с палец вече познатите страници от списъка на Джулиан. В района има доста, скупчени около град Харбьр Бей. Според списъка двама са в същинския град, а един - в гетото Ню Таун. Не съм сигурна как ще се доберем до когото и да е от тях. Градът със сигурност ще бъде ограден със стени като Арчън и Съмъртън, докато ограниченията върху гетата на технитата са още по-тежки с влизането в сила на Мерките. После си спомням, че стените и ограниченията не важат за Шейд. За щастие, той върви все по-добре с всеки изминал час и след още няколко дни вече не би трябвало да има нужда от патерицата. Тогава ще бъдем неудържими. Тогава може дори да победим.

Мисълта ме изпълва поравно с вълнение и смущение - как ще изглежда един такъв свят? Мога само да си представям къде ще бъда. У дома може би, със сигурност с близките си, някъде в гората, където мога да чувам шум на река. С Килорн наблизо, разбира се. Но Кал? Не знам къде ще предпочете да бъде в крайна сметка.

В тъмнината на нощта е лесно да оставиш ума си да блуждае. Свикнала съм с горите и всъщност не е нужно да фокусирам вниманието си, за да се пазя да не се препъвам в корени или листа. Затова, докато вървя, си мечтая, мисля си какво би могло да бъде. Армия от новокръвни. Фарли начело на Алената гвардия. Истински Червен бунт от окопите на Задушливите земи до уличките на Сивия град. Кал винаги е казвал, че тоталната война не си заслужава цената, че ще бъдат погубени твърде много Червени и Сребърни. Надявам се да е прав. Надявам се, че Мейвън ще види какви сме, на какво сме способни и ще разбере, че не може да спечели. Даже и той не е глупак. Дори той знае кога е победен. Поне се надявам да знае. Защото, доколкото ми е известно, Мейвън никога не е претърпявал поражение. Не и наистина сериозно. Кал спечели баща им, войниците му, но Мейвън спечели короната. Мейвън спечели всички наистина важни битки.

А ако имаше достатъчно време... щеше да е спечелил и мен.

Виждам го във всяка сянка на всяко дърво - призрак, изправен на фона на дъждовната буря в Купата на костите. Водата струи между върховете на желязната му корона, в очите и устата му, в яката му, в ледената бездна, каквато представлява погубеното му сърце. Тя почервенява, превръща се от вода в моята кръв. Той отваря уста да я вкуси и зъбите вътре са остри, блестящи бръсначи от бяла кост

Примигвам, за да прогоня образа му, заличавам спомена за принца изменник.

Фарли шепне в тъмнината, излага подробно истинската цел на Гвардията. Никс е умен мъж, но като всеки друг под управлението на Пламтящата корона е бил захранван с лъжи. Тероризъм, анархия, кръвожадност - това са думите, с които си служат репортажите, когато описват Гвардията. Показват децата, загинали в Прострелването на слънцето, наводнените разрушени останки на моста в Арчън - всичко, за да убедят страната в нашето предполагаемо коварство. През цялото време истинският враг седи на трона си и се усмихва.

- Ами тя! - прошепва Никс, мятайки твърд като кремък поглед в моята посока. - Вярно ли е, че е подмамила принца да убие краля?

Въпросът на Никс ме прерязва като острие - толкова болезнен, че очаквам да видя от гърдите ми да стърчи нож. Но собствените ми болки могат да почакат. Пред мен Кал застава неподвижно, широките му рамене се повдигат и спускат, издават, че си поема дълбоки, успокояващи глътки въздух.

Слагам длан върху ръката му, надявам се да го успокоя, както той успокоява мен. Кожата му пламти под пръстите ми, почти прекалено гореща на допир.

- Не, не е - казвам на Никс, придала на гласа си възможно най-стоманена нотка. - Изобщо не стана така.

- Значи, в такъв случай главата на краля се изтърколи сама, а? - той се подсмихва, очаква изблик на смях. Но дори Килорн има благоразумието да си замълчи. Дори не се усмихва. Разбира мъката по мъртвите бащи.

- Мейвън беше - изръмжава Килорн и изненадва всички ни. Изражението в очите му е чист огън. - Мейвън и майка му, кралицата. Тя умее да контролира умовете. И... - гласът му пре секва; не му се иска да продължи. Смъртта на краля беше толкова ужасна дори за човек, когото мразехме.

- И? - упорства Никс и рискува да направи няколко крачки към Кал. Спирам го с един кръвнишки поглед и за щастие, той се заковава на място на няколко стъпки от мен. Но лицето му се удължава в злобна гримаса: изгаря от нетърпение да види как принцът страда. Знам, че си има собствени причини да измъчва Кал, но това не значи, че трябва да му позволя.

- Не спирай - промърморвам толкова ниско, че само Кал да чуе.

Вместо това той се обръща, мускулите му са изопнати и напрегнати под докосването ми. Усещам ги като горещи вълни, бушуващи в огромно море.

- Елара ме накара да го направя, Марстън - бронзовите му очи срещат тези на Никс, предизвикват го да направи още една крачка. - Тя проникна с коварство в ума ми, установи контрол над тялото ми. Но остави ума ми на място. Остави ме да гледам как ръцете ми взеха меча му, как отделих главата му от тялото. А после обяви пред света, че именно това съм искал през цялото време. - След това по-меко, сякаш припомня на себе си: - Тя ме накара да убия баща си.

Част от злобата на Никс замира - достатъчно, за да разкрие човека отдолу:

- Видях снимките - измънква той, сякаш се извинява. - Бяха навсякъде, по всички екрани в града. Помислих си... изглеждаше...

Очите на Кал потрепват и се стрелват нататък към дърветата. Но той не гледа листата.

Погледът му е зареян в миналото към нещо по-болезнено.

- Тя уби и истинската ми майка. И ще избие всички ни, ако й позволим.

Думите излизат сурови и груби като ръждиво острие, което прорязва плът. Вкусът им в устата ми е прекрасен:

- Не и ако аз я убия първа.

Въпреки всичките си таланти Кал не е жесток човек. Може да те убие по хиляда различни начина, да поведе армия, да опожари до основи някое село, но това няма да му достави наслада. Затова следващите му думи ме заварват неподготвена:

- Когато му дойде времето - казва, взирайки се в мен, - ще хвърляме ези-тура.

Яркият му пламък наистина е потъмнял.

Когато излизаме от гората, кратка тръпка на страх пробягва през тялото ми. Ами ако „Блекрън“ го няма? Ами ако са ни проследили? Ами ако, сми ако, ами ако. Но въздушният джет е точно там, където го оставихме. Почти невидим е в тъмнината, слива се със сиво-черната писта. Устоявам на порива да се втурна със спринт на сигурно място вътре и се заставям да вървя редом с Кал. Не прекалено близо обаче. Никакво разсейване.

- Дръж си очите отворени - промърморва Кал: тихо, но твърдо предупреждение, докато наближаваме. Не откъсва очи от джета, следи за всякакъв знак за клопка.

Аз правя същото, взирам се в задната рампа, все още спусната до пистата, открита към нощния въздух. Изглежда ми чиста, но в търбуха на „Блекрън“ се събират сенки, непрогледно тъмни и непроницаеми от това разстояние.

Нужна е много енергия и съсредоточаване, за да захраня с електричество целия джет, но електрическите крушки вътре са друга работа. Дори от десет метра разстояние е лесно да достигна до жиците им, да задействам зарядите им и да осветя вътрешността на джета с ярко и внезапно сияние. Нищо не помръдва вътре, но другите реагират, изненадани от яркото зарево светлина. Фарли дори измъква пистолета си от кобура, прикрепен с ремък за крака й.

- Това съм само аз - казвам й с махване на ръка. - Джетът е празен.

Ускорявам крачка. Нямам търпение да вляза вътре, обгърната като в пашкул от нарастващия електрически заряд, който се усилва с всяка стъпка. Когато стъпвам на рампата и се покатервам в джета, усещането е, сякаш се сгушвам в топла прегръдка. Прокарвам ръка по стената, проследявам очертанието на метална плоскост, докато минавам. Още от мощта ми потича, излива се от електрическите крушки, преминава по електрически пътеки и се влива в клетките на масивните акумулатори, намиращи се под краката ми и закрепени под всяко крило. Те жужат в съвършено съзвучие, изпращат собствената си енергия и включват това, което аз не съм задействала. Джетът „Блекрън“ оживява.

Никс ахва зад мен, обзет от страхопочитание при вида на масивния, метален джет. Вероятно никога не е виждал такъв от толкова близо, а какво остава пък да е влизал в някой. Обръщам се и очаквам да го намеря загледан в седалките или пилотската кабина, но очите му са решително приковани върху мен. Поруменява и свежда глава в подобие на колеблив поклон. Преди да успея да му кажа точно колко много ме дразни това, той се затътря до една седалка и оглежда с почуда предпазните колани.

- Ще получа ли каска? - пита той тишината. - Ако ще се блъскаме из въздуха, искам каска.

Със смях Килорн сяда до Никс и закопчава себе си и него на местата им с бързи, гъвкави пръсти.

- Никс, мисля, че ти си единственият тук, който няма нужда от каска.

Те се кискат заедно, споделят криви усмивки. Ако не бях аз, ако не беше Алената гвардия, Килорн вероятно щеше да се окаже същият като Никс. Съсипан стар човек, на когото не му е останало нищо за даване освен костите му. Сега се надявам да получи шанса да остарее, самият той да има болки в коленете и сива брада. Само ако Килорн ми позволи да го закрилям. Само да не настояваше да се хвърли пред всеки куршум, оказал се на пътя му.

- Значи тя наистина е Мълниеносното момиче. А този е... - посочва в другия край на джета към Шейд и търси дума, с която да опише способността му.

- Скачач - обажда се Шейд с почтително кимване. Затяга коланите си възможно най-стегнато, вече пребледнял при перспективата за още един полет. Фарли не изглежда толкова смутена и решително се взира от мястото си, приковала очи върху прозорците на пилотската кабина.

- Скачач. Добре. Ами ти, момче? - смушква Килорн с лакът, сляп за помръкващата му усмивка. - Ти какво умееш?

Свличам се в креслото на пилотската кабина: не искам да видя болката в изражението на Килорн. Но не съм достатъчно бърза. Зървам смутеното му изчервяване, вдървените му рамене, присвивагците му се очи и пронизваща навъсена гримаса. Ревност се промъква през всеки сантиметър от тялото му, разпространява се по-бързо от инфекция. Силата й ме изненадва. Нито за миг не съм си и помисляла, че Килорн иска да бъде като мен, като някой Сребърен. Той се гордее с кръвта си, винаги се е гордял. Дори ми се нахвърли гневно навремето, когато за пръв път видя в какво съм се превърнала. Една от тях ли си?, изръмжа с груб и непознат глас. Беше толкова разгневен. Но пък защо е ядосан сега?

- Ловя риба - казва и се насилва да се усмихне безизразно. В гласа му има горчивина и ние я оставяме да се разлага в мълчанието ни.

Никс проговаря пръв, плясва Килорн по рамото.

- Раци - казва той, като размърдва пръсти. - Цял живот съм бил ловец на раци.

Смущението на Килорн донякъде намалява, отдръпва се зад крива усмивка. Обръща се да гледа как Кал щрака ключовете на контролното табло и подготвя „Блекрън“ за нов полет. Чувствам как джетът реагира подобаващо, енергията му потича към крилатите двигатели. Те започват да бръмчат, набират мощност с всяка изминала секунда.

- Изглежда добре - казва Кал, най-сетне пробива неловкото мълчание. - Накъде сега?

Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен.

- О - запъвам се с думите. - Най-близките имена са в Харбьр Бей. Две в самия град, едно в гетото.

Очаквам повече смущение при перспективата да проникнем в ограден със стени Сребърен град, но Кал само кимва:

- Няма да е лесно - предупреждава, бронзовите му очи проблясват заедно с мигащите лампички на контролното табло.

- Толкова съм щастлива, че си тук, за да ни кажеш онова, което вече не знаем - отвръщам сухо. - Фарли, мислиш ли, че можем да се справим?

Тя кимва и в обичайно стоическата й маска нещо се пропуква, разкрива отдолу емоция. Вълнение. Пръстите й барабанят по бедрото. Обзема ме отвратителното усещане, че гледа на част от това като на игра.

- Имам достатъчно приятели в Бей - казва тя. - Стените няма да са проблем.

- Тогава отиваме в Бей - казва Кал. Мрачният му тон изобщо не е успокояващ.

Нито присвиването в стомаха ми, когато джетът залита напред, спуска се с писък по цяла миля скрита писта. Този път, когато се насочваме в небето,затварям здраво очи. Между успокояващото бръмчене на двигателите и знанието, че не съм необходима, е плашещо лесно да заспя.

Многократно се унасям и се събуждам отново, без нито за миг да се предавам истински на тихата тъмнина, от която умът ми така отчаяно се нуждае. Нещо в джета ме държи в напрежение, очите ми нито за миг не се отварят, но мозъкът ми никога не изключва напълно. Чувствам се като Шейд, преструващ се на заспал, събиращ прошепнати тайни. Но другите мълчат и ако съдя по цвъртящото хъркане на Никс, са угаснали като духнати свещи. Само Фарли остава будна. Чувам я как разкопчава предпазния си колан и се премества до Кал: стъпките й почти не се чуват над рева на двигателите на джета. После задрямвам, открадвам си няколко минути повърхностен отдих, преди ниският й глас да ме накара да се опомня.

- Над океана сме - промърморва. Звучи объркана.

Когато Кал се обръща, вратът му изпуква, чува се звук от допир на кост върху кост. Не я е чул да идва, прекалено съсредоточен върху джета.

- Колко си възприемчива - отбелязва, след като се съвзема.

- Защо сме над океана? Бей е на юг, не на изток...

- Защото имаме предостатъчно гориво да опишем кръг отвъд крайбрежието, а те трябва да поспят. - В гласа му се долавя нюанс на нещо като страх. Кал мрази вода. Това сигурно го убива.

Презрителното й изсумтяване прозвучава дрезгаво.

- Могат да спят там, където ще кацнем. Следващата писта е скрита като предишната.

- Тя няма. Не и с новокръвни в строя. Тя ще марширува, докато падне, а не можем да й позволим да направи това.

Дълга пауза. Той сигурно се взира в нея, убеждава я с очи вместо с думи. Знам от личен опит колко убедителни могат да бъдат очите му.

- А ти кога спиш, Кал?

Гласът му се снижава - не тонът, а настроението.

- Аз не спя. Вече не.

Искам да отворя очи. Да му кажа да обърне, да побърза колкото може повече. Губим време, като се носим над океана и изгаряме скъпоценни секунди, които може да са въпрос на живот или смърт за новокръвните на Норта. Но гневът ми е смекчен от изтощението. И от студа. Дори редом до Кал, който е истинска ходеща пещ чувствам познатото промъкване на ледени тръпки в плътта си. Не знам откъде идва, а само че настъпва в мигове на покой, когато съм неподвижна, когато мисля. Когато си спомням всичко, което направих, и което ми причиниха. Ледът се настанява там, където би трябвало да е сърцето ми, и заплашва да ме разцепи. Ръцете ми се свиват около гърдите, опитват се да спрат болката. За кратко се получава, топлината влиза обратно в мен. Но там, където се стопява, ледът оставя единствено празнина. Пропаст. И не знам как да я запълня отново.

Но ще се изцеля. Длъжна съм.

- Съжалявам - промърморва той почти прекалено ниско, за да го чуя. И все пак достатъчно,

за да ми попречи да се отнеса. Но думите му не са предназначени за мен.

Нещо бутва ръката ми. Фарли, докато се приближава по-плътно, за да го чуе.

- За това, което ти причиних. Преди. В Двореца на Слънцето - гласът почти му изневерява - Кал носи свой собствен лед. Споменът за замразена кръв, за изтезанието на Фарли в килиите на двореца. Тя отказа да предаде своите и Кал я принуди да крещи от болка заради това. - Не очаквам да приемеш каквото и да е извинение и не би трябвало...

- Приемам - казва тя рязко, но искрено. - Онази нощ и аз допуснах грешки. Всички допуснахме.

Макар че очите ми са затворени, знам, че гледа мен. Мога да почувствам погледа й с нюанс на разкаяние - и решителност.

Друсането на колелата по бетон ме събужда рязко, подмята ме на мястото ми. Отварям очи само за да ги стисна отново, извръщам се от ярката пробождаща слънчева светлина, която нахлува през прозорците на пилотската кабина. Другите са напълно будни, разговарят тихо и поглеждам през рамо, за да видя лицата им. Макар че се носим през пистата и забавяме ход, но все още се движим, Килорн идва със залитане до мен. Предполагам, че от моряшката му походка има все пак някаква полза, защото движението на джета май изобщо не му влияе.

- Мер Бароу, ако още веднъж те хвана да дремещ ще те докладвам на предния пост -имитира старата ни учителка, онази, която преподаваше и на двама ни, преди Килорн да навърши седем и да напусне, за да стане чирак на рибар.

Вдигам поглед към него, ухилвам се при спомена.

- Тогава ще спя на позорния стълб, госпожице Вандарк - отвръщам и му докарвам пристъп на кикот.

Когато се разсънвам напълно, осъзнавам, че съм покрита с нещо. Мека, износена тъкан, тъмна на цвят. Якето на Килорн. Той го дръпва, преди да успея да възразя, като ме оставя да студувам без топлината му.

- Благодаря - промърморвам, докато го гледам как го навлича отново.

Той само свива рамене:

- Ти трепереше.

- Ще ни трябва много време да стигнем до Бей - гласът на Кал е висок, за да надвика ревящите двигатели, все още охлаждащи се от полета. Той нито за миг не откъсва очи от пистата и насочва джета за спиране. Подобно на Писта Девет-Пет тази така наречена развалина е обкръжена от гора и напълно пуста. - Десет мили през гората и покрайнините -добавя той, наклонил глава към Фарли. - Освен ако не криеш някой друг таен план?

Тя се засмива тихо и разкопчава коланите си.

- Учиш се, а? - с рязко движение разстила на коленете си картата на полковника. - Можем да съкратим пътя до шест часа, ако тръгнем през старите тунели. И да избегнем напълно покрайнините.

- Още един Подземен влак? - мисълта ме изпълва със съчетание от надежда и ужас. -Безопасно ли е?

- Какво е Подземен влак? - промърморва Никс с далечен и отнесен тон. Не искам да си губя времето в обяснения за металния цилиндър, който оставихме в Нарси.

Фарли също не му обръща внимание:

- В Бей няма гари все още, но самият тунел се простира точно под Порт Роуд. Тоест ако не е затворен?

Тя хвърля поглед към Кал, но той поклаща глава:

- Нямаше достатъчно време за това. Преди четири дни мислехме, че тунелите са рухнали и изоставени. Даже не са отбелязани на картите. Дори с всеки силнорък на свое разположение Мейвън не би успял да ги блокира всичките досега - гласът му потреперва, натежал от мисъл. Знам какво си спомня.

Беше само преди четири дни. Четири дни, откакто Кал и Птолемей откриха Уолш във влаковите тунели под Арчън. Четири дни, откакто я видяхме да се самоубива, за да опази тайните на Алената гвардия.

За да отвлека вниманието си от спомена за стъклените, мъртви очи на Уолш, се протягам и ставам от мястото си, извивам и огъвам мускулите си.

- Да се размърдаме - казвам и прозвучава повече като заповед, отколкото бих искала.

Запаметила съм следващата партида имена. Ейда Уолъс. Родена на 6.1.290 г. в Харбър Бей,

Бийкън, Риджънт Стейт, Норта. Настоящо местожителство: същото като при раждането. А другият, също посочен в списъка като жител на Харбър Бей - Уоливър Голт. Роден на двайсети януари 302 г. Рожденият му ден е същият като на Килорн, съвпадат чак до годината. Но той не е Килорн. Той е новокръвен, поредната мутация, кръстоска между Червен и Сребърен, на когото Килорн да завижда.

Странно тогава, че Килорн не показва враждебност към Никс. Всъщност сякаш е по-дружелюбен от обикновено, върти се около по-възрастния мъж като покорно кученце. Говорят си тихо, свързани от общия опит на хора, израсли бедни, Червени и лишени от надежда. Когато Никс споменава мрежи и възли, скучна тема, която Килорн обожава, насочвам вниманието си към задачата да открия мястото на всичко друго. Част от мен иска да можех да отида при тях, да обсъждам цената на една хубава кукичка от двойна кост, вместо най-добрата стратегия за проникване в града. Това би ме накарало да се почувствам нормална. Защото независимо какво казва Шейд, ние сме всичко друго, но не и нормални.

Фарли вече се е задействала, намята тъмнокафяво яке на раменете си. Пъха в него червения си шал, за да скрие цвета, и започва да опакова дажби от запасите ни. Още не са намалели, но си отбелязвам мислено да задигна всичко, каквото мога, по време на пътуването ни, ако ми падне възможност. Огнестрелните оръжия са друг въпрос - имаме само общо шест и няма да е лесна работа да отмъкнем още. Три пушки, три пистолета. Фарли вече има по едно от двете оръжия - дълшцевната пушка на рамото й и пистолета на хълбока й. Спа с тях, прикрепени към тялото й като крайници. Затова е изненадващо, когато откопчава и двете оръжия и ги връща в склада на стената.

- Ще влезеш невъоръжена? - сепва се Кал, самият той с пушка в ръка.

В отговор тя издърпва нагоре единия крачол на панталона си и разкрива дълъг нож, пъхнат в ботуша й.

- Бей е голям град. Ще ни трябва цял ден да открием хората на Мер и може би цялата нощ за да ги измъкнем. Няма да излагам това на риск, като нося нерегистрирано огнестрелно оръжие. Един служител на Сигурността би ме екзекутирал на място. Ще рискувам със селата, където има по-малко сили на реда, но не и в Бей - добавя тя и скрива отново ножа. -Изненадана съм, че не познаваш собствените си закони, Кал.

Той се облива в сребриста руменина, връхчетата на ушите му стават бели като кост от смущение. Колкото и да се опитва, Кал никога не е проумявал особено добре законите и политиката. Тази сфера беше на Мейвьн, винаги на Мейвьн.

- А и така или иначе - продължава Фарли, очите й се врязват в двама ни, - смятам теб и Мълниеносното момиче за много по-добри оръжия от пистолетите.

Почти чувам как зъбите на Кал скърцат в пристъп на гняв и безсилно раздразнение.

- Казах ти, не можем... - започва той и не е нужно да слушам прошепнатите му думи, за да съм наясно с доводите му. Ние сме най-издирваните хора в кралството, опасни сме за всички, ще изложим на риск всичко. И макар че първият ми инстинкт е да послушам Кал, то вторият, постоянният, ми подсказва да не му се доверявам. Защото промъкването не е негов специалитет - а мой. Докато той спори с Фарли, аз мълчаливо се подготвям за тунелите и Харбьр Бей. Спомням си го от книгите на Джулиан и плъзвам картата далече от Фарли. Тя не забелязва плавното действие, все още заета да изнудва Кал. Шейд се присъединява, намесва се в нейна полза и тримата бъбрещи ме оставят да седя мълчаливо и да кроя планове.

Картата на Харбьр Бей на полковника е по-нова от онази, която Джулиан ми показа, и по-подробна. Точно както Арчън е бил построен около масивния мост, който Алената гвардия разруши, Харбьр Бей, естествено, се съсредоточава около прочутото си, подобно на купа пристанище. По-шлямата част от него е изкуствено построена и образува твърде съвършен завой на океана до сушата. Зеленопръсти и нимфи помагали за построяването на града и пристанището, като се редували да затрупват и заливат с вода руините на онова, което някога се намирало тук. А разделящ океанския кръг, вдаващ се право във водата, се вижда прав път, пълен с порти, армейски патрули и пунктове с газ. Той разделя гражданското Водно пристанище от подходящо нареченото Военно пристанище и води към форт Пейтриът, кацнал върху равен квадрат от оградена със стени суша в средата на пристанището. Фортът се смята за най-ценния в страната, единствената база, която обслужва и трите рода войски. Пейтриът подслонява войниците от Легиона „Бийкън“, както и ескадрилите на Въздушния флот. Самата вода на Военното пристанище е достатъчно дълбока дори за най-шлемите кораби, създава идеален док за флота на Норта. Дори на картата фортът изглежда плашещо -да се надяваме, че ще открием Ейда и Уоливър извън стените му.

Самият град е разположен около пристанището, скупчил се около доковете. Харбьр Бей е по-стар от Арчън, включва и руините на града, издигал се някога тук. Пътищата се извиват и разделят непредсказуемо. До спретнатата мрежа от улици на столицата Бей прилича на бъркотия от оплетени на възел жици. Идеален за разбойници като нас. Някои от улиците дори стигат под земята, свързват се с мрежата от тунели, която Фарли, изглежда, познава толкова добре. Макар че измъкването на двама новокръвни от Харбьр Бей няма да е лесна работа, не ми се струва толкова невъзможно. Особено ако по една случайност няколко внезапни изгасвания на електричеството сполетят града точно в подходящия момент.

- Добре дошъл си да останеш тук, Кал - казвам, докато вдигам глава от картата. - Аз обаче няма да проседя това събитие в бездействие.

Той млъква насред изречението и се обръща да ме погледне в лицето. За момент се чувствам като купчина подпалки, която всеки миг ще бъде запалена.

- Тогава се надявам, че си готова да направиш каквото трябва.

Готова да убия всеки, който ме разпознае. Всеки, който ме разпознае.

- Готова съм.

Много ме бива в лъжите.