Стъкленият меч

Двадесет и девета глава

Столовата е претъпкана, но не за хранене. Полковникът свика събиране за „операция от висш приоритет“ само преди час и помещението се пръска по шевовете от лично избраните от него хора, както и от доброволци. Езерняците са тихи, добре обучени и със стоическо поведение. Членовете на Евардията са много по-шумни, макар Фарли да е всичко друго, но не и това. Капитанският й чин е възстановен, но тя не показва признаци, че забелязва. Седи мълчаливо и разсеяно усуква един червен шал около ръцете си. Когато влизам в столовата с братята си от двете ми страни, шумът замира и всички очи ме наблюдават. С изключение на Фарли. Тя изобщо не вдига поглед. Лори и Дармиън направо ръкопляскат, когато прекосявам стаята, и ме карат да се изчервя. Ейда се присъединява, а после, за моя радост, до нея застава Нани, както и Камерън. Успяха. Издишвам леко, опитвам се да почувствам облекчение. Но още няма и следа от Никс, Еарет или Кета. Може да са предпочели да не идват. Досега сигурно вече им е втръснало от опасности. Това си казвам, докато сядам до Фарли. Брий и Трами следват примера ми, заемат местата точно зад мен като телохранители.

Не сме последните, които пристигат Харик се вмъква вътре, току-що пристигнал от Резката, и ми кимва бързо и отсечено. Държи вратата отворена, за да пусне Килорн да влезе. Сърцето ми започва да бие два пъти по-бързо, когато след него влиза Кал точно по петите му с Джулиан и Сара зад себе си. Моето влизане беше тихо - това е точно обратното. При вида на трима Сребърни мнозина скачат на крака, главно езерняци. В глъчката е трудно да чуя виковете им, но смисълът е ясен. Не ви искаме тук.

Кал и аз сключваме погледи през суматохата, макар и само за секунда. Той се извръща пръв и си намира място в дъното на стаята. Джулиан и Сара се придържат плътно до него, без да обръщат внимание на злобните подвиквания, докато Килорн си проправя път към предния край. Влачи със себе си стол и се тръсва до мен. Кимва ми небрежно, сякаш просто сядаме да обядваме.

- Е, за какво е всичко това? - пита той с достатъчно висок глас, за да се чуе над шума.

Взирам се в приятеля си озадачена. Последния път, когато го видях, той ме дърпаше от

Фарли и изглеждаше отвратен от съществуването ми. Сега почти се усмихва. Дори изважда ябълка от якето си и ми предлага да си отхапя първа. Трепереща, но сигурна, приемам подаръка.

- Ти не беше на себе си - прошепва той в ухото ми. Отдръпва отново ябълката и отхапва. -Забрави за това. Но ако отново излезеш така от релси, ще се наложи да уредя въпроса като в Подпорите. Ясно?

Белезите ми се присвиват спазматично, когато се усмихвам:

- Ясно - и по-ниско, за да може само той да ме чуе: - Благодаря ти.

За секунда той остава неподвижен, странно замислен. После махва ухилено с ръка:

- Моля те, виждал съм те в много по-ужасно състояние от това - успокояваща лъжа, но въпреки това го оставям да я изрече. - Сега каква е тази работа от първостепенна важност? Твоя идея или на полковника?

Като по поръчка полковникът влиза в столовата с широко разперени длани, призовава за тишина.

- Моя - промърморвам, докато оплакванията заглъхват.

- Тихо - излайва той: гласът му е като изплюгцяване на камшик. Езерняците се подчиняват веднага, заемат местата си с отработено движение. Кръвнишкият му поглед е достатъчен да накара другите недоволни да млъкнат. Посочва към дъното на стаята - към Кал, Джулиан и Сара. - Тези тримата са Сребърни, да, но доказани съюзници на каузата. Имат позволението ми да бъдат тук. Ще се отнасяте към тях, както бихте се отнесли към всеки съюзник, към всеки брат или сестра по оръжие.

Това принуждава всички да млъкнат. Засега.

- Тук сте, защото доброволно приехте участие в операция, без да знаете каква е. Това е истинска храброст и поздравявам всички ви за нея - продължава той и заема мястото си в предния край на залата. Оставам с усещането, че е правил това преди. В тази обстановка късо подстриганата коса и червеното око му придават авторитетно излъчване, както и властният му глас. - Както знаете, понижената възраст за задължителна военна служба доведе до по-млади войници - на едва петнайсетгодишна възраст. Понастоящем един такъв легион е на път към бойния фронт. Пет хиляди на брой, обучавани само два месеца. - Еневен шепот преминава през тълпата. - Дължим благодарност на Мер Бароу и нейния екип за това,

че ни дадоха тази информация.

Не мога да не трепна. Моят екип. Те принадлежаха на Фарли или дори на Кал, но не и на мен.

- Госпожица Бароу е също и първата, която доброволно се зае да спре тази трагедия, преди да се случи.

Килорн се обръща толкова бързо, че вратът му изпуква. Разтваря широко зелените си очи и не мога да определя разгневен ли е, или впечатлен. Може би по малко и от двете.

- Дадено им е прозвището Малкият легион - казвам и се заставям да се изправя на крака, за да мога да се обърна подобаващо към тълпата. Те се взират в мен очаквателно, всяко око е като нож. Уроците на лейди Блонос ще ми послужат добре сега. - Според нашите сведения децата ще бъдат изпратени директно в Задушливите земи, отвъд окопите. Кралят ги иска мъртви, за да изплаши нашите хора и да ги накара да замълчат, и ще успее, ако не направим нещо. Предлагам двуетапна операция, водена от полковник Фарли и самата мен. Аз ще проникна в легиона в покрайнините на Корвиум, като използвам войници, които могат да минат за петнайсетгодишни, за да отделя Сребърните офицери от децата. След това ще влезем директно в Задушливите земи. - Полагам всички усилия да не откъсвам очи от задната стена, но те непрекъснато се връщат към Кал. Този път аз съм тази, която е принудена да извърне поглед.

- Това е самоубийство! - изкрегцява някой.

Полковникът идва до мен, клати глава.

- Собствената ми бойна част ще чака на север, на линията с окопите на езерняците. Имам връзки в самата армия и мога да откупя на госпожица Бароу достатъчно време, за да пресече. Щом стигне до мен, ще се оттеглим към езерото Едрис. Два товарни кораба за превозване на зърно би трябвало да са достатъчни, за да ни прехвърлят от другата страна, а оттам влизаме в оспорваните земи.

- Абсурдно.

Не е нужно да вдигам поглед, за да знам, че Кал се е изправил. Той е пламнал и поруменял, със стиснати юмруци, раздразнен от такъв лекомислен план. Почти се усмихвам при гледката.

- От сто години никоя армия на Норта не е прекосявала Задушливите земи. Нито веднъж. Мислите си, че можете да го направите с един куп хлапета? - обръща се към мен умолително: - Ще имаш по-шлям късмет, ако ги върнеш в Корвиум, ако се скриете в гората, каквото и да е друго, отколкото като изберете проклета смъртоносна зона.

Полковникът приема всичко това напълно спокойно.

- Преди колко време влизахте в окопите, Ваше Височество?

Кал не се поколебава:

- Шест месеца.

- Преди шест месеца езерняците имаха девет легиона на фронта, за да отговарят на числеността на тези от Норта. Към днешна дата имат два. Задушливите земи са открити, а брат ви не си дава сметка за това.

- Капан? Или диверсия в такъв случай? - изпелтечва Кал, мъчи се да проумее какво би могло да значи това.

Полковникът кимва:

- Езерняците планират да нахлуят през езерото Тарион, докато вашата войска е заета да отбранява ивица пустош, която никой не иска. Госпожица Бароу би могла да я прекоси с вързани очи и да се отърве без драскотина.

- И именно това възнамерявам да направя - бавно, сигурно събирам кураж. Надявам се, че изглеждам смела, защото определено не се чувствам такава. - Кой идва с мен?

Кил ори се изправя пръв, както и знаех, че ще стане. Следват го още много - Камерън, Ейда, Нани, Дармиън, дори Харик. Но не и Фарли. Тя седи като вкопана, оставя помощниците си да се изправят вместо нея. Шалът е увит прекалено стегнато около китката й и ръката й добива слаб син оттенък.

Опитвам се да не поглеждам към него. Със сигурност се опитвам.

В дъното на стаята принцът изгнаник се изправя на крака. Удържа на погледа ми, сякаш дори само очите му биха могли да ме подпалят. Напразно. В мен не е останало нищо, което да гори.

Гробовете в гробището на Тък са нови, белязани от прясно обърната пръст и няколко преплетени стръка морска трева. Събрани едри камъни служат като надгробни плочи, всеки от тях - издялан с усилие от любимите близки на мъртвеца. Когато спускаме дъсчения ковчег на Шейд в земята, с всички от семейство Бароу, застанали около дупката, осъзнавам, че сме късметлии. Най-малкото имаме тяло, което да погребем. Мнозина нямат такъв късмет. Като Никс, Кета и Гарет. Според Ейда те така и не успели да се качат на „Блекрън“ или товарния джет. Загинали в Корос заедно с четирийсет и двама други по нейни безупречни сметки. Но триста оцеляха. Триста, заменени за четирийсет и пет. Добра сделка, казвам си. Лесен пазарлък. Думите парят дори в ума ми.

Фарли обгръща тялото си с ръце, за да се предпази от студения вятър, но отказва да облече палто. Полковникът също е тук, застанал на почтително разстояние. Не е дошъл заради Шейд, а заради скърбящата си дъщеря, макар че не понечва да я утеши. За моя изненада Гиза отива при нея, обвива с ръка талията на капитана. Когато Фарли й позволява, шокът едва не ме събаря. Не знаех, че двете изобщо са се срещали, но се държат толкова свойски. По някакъв начин под скръбта си успявам да изпитам мъничко ревност. Никой не се опитва да ме утеши, дори не и Килорн. Погребението на Шейд е твърде непоносимо за него и той седи на възвишението над нас, достатъчно далече, че никой да не може да го види да плаче. От време на време навежда глава, неспособен да гледа, когато Брий и Трами започват да изсипват лопати с пръст в гроба.

Не казваме нищо. Прекалено тежко е. Свирещият вятър ме пронизва и копнея за топлина. Копнея за успокояваща горещина. Но Кал не е тук. Брат ми е мъртъв, а Кал не може да намери в упоритото си сърце сили да ни гледа как го погребваме.

Мама изсипва последната лопата пръст със сухи очи. Не са й останали повече сълзи за проливане. Поне това е общото между нас.

Шейд Бароу пише на надгробния му камък. Буквите изглеждат като издраскани с нокти, написани от някой див звяр, вместо от родителите ми. Струва ми се нередно да го погребем тук. Би трябвало да е у дома, край реката, в гората, която обичаше толкова много. Не тук, на гол и безплоден остров, заобиколен от дюни и бетон, без нищо освен празно небе, което да му прави компания. Не заслужаваше такава съдба. Джон знаеше, че това ще се случи. Джон позволи това да се случи. Завладява ме една по-мрачна мисъл. Може би това е поредната замяна, още една сделка. Навярно това е била най-добрата участ, с която някога е щял да се сблъска. Моят най-умен, най-грижовен брат, който винаги идваше да ме спаси, който винаги знаеше какво да каже. Как можеше такъв да е краят му? Какво честно има в това?

Знам по-добре от повечето хора, че нищо в този свят не е честно.

Зрението ми се замъглява. Взирам се в отъпканата пръст кой знае колко дълго, докато в гробището оставаме само аз и Фарли. Когато вдигам поглед, тя се взира в мен: буря, бушуваща между гнева и скръбта. Вятърът роши косата й. През последните няколко месеца е пораснала по-дълга, стига почти до брадичката й. Тя я отмята толкова ожесточено, че се изплашвам да не си изтръгне скалпа.

- Няма да отида с вас - изрича с усилие думите.

Мога само да кимна:

- Ти направи достатъчно за нас, повече от достатъчно. Разбирам.

При тези думи тя изсумтява презрително:

- Не разбираш Изобщо не ме е грижа дали ще защитя себе си, не и сега - очите й бавно се насочват обратно към гроба. От окото й се отронва единствена сълза, но тя не забелязва. -Отговорът на въпроса ми - промърморва тя; вече не мисли за мен. После поклаща глава и пристъпва по-близо. - Така или иначе не беше кой знае колко голям въпрос. Знаех дълбоко в себе си. Мисля, че Шейд също знаеше. Той е - беше - много възприемчив. Не като теб.

- Съжалявам за всички, които изгуби - казвам по-рязко, отколкото ми се иска. -Съжалявам...

Тя само махва с ръка, пренебрегва извинението. Дори не си прави труда да попита откъде знам.

- Шейд, майка ми, сестра ми. И баща ми. Може да е жив, но загубих и него.

Спомням си тревогата върху лицето на полковника, краткото проблясване на безпокойство, когато се върнахме в Тък. Страхувал се е за дъщеря си.

- Не бих била толкова сигурна. Никой истински баща не би могъл да е истински изгубен за детето, което обича.

Вятърът духва косата като завеса пред лицето й и почти скрива шокираното изражение, което проблясва в очите й. Шок - и надежда. Разперва едната си ръка върху корема си със странно нежен жест. С другата ме потупва по рамото.

- Надявам се да се измъкнеш от това жива, Мълниеносно момиче. Не си чак толкова ужасна.

Това сигурно е най-милото нещо, което ми е казвала някога.

После тя се обръща, за да не погледне назад никога повече. Когато си тръгвам няколко минути по-късно, аз също не поглеждам.

Няма време да оплачем подобаващо Шейд или другите. За втори път в рамките на двайсет и четири часа трябва да се кача на борда на „Блекрън“, да забравя сърцето си и да се подготвя да се бия. Идея на Кал беше да изчакаме до вечерта, да напуснем острова, докато нелегално излъченото ни предаване обиколи страната. Докато кучетата на Мейвън дойдат да ни издирват, вече ще сме във въздуха и на път към скритата писта в покрайнините на Корвиум. Полковникът ще продължи на север, като използва прикритието на нощта, за да прекоси езерата и да заобиколи. На сутринта, ако планът не се провали, и двамата ще сме начело на легионите си - по един от всяка страна на границата. А после се отправяме в поход.

Последния път, когато оставих родителите си, нямаше предупреждение. По някакъв начин онова беше по-лесно от това. Толкова е трудно да се сбогувам с тях, че почти затичвам към джета „Блекрън“ и познатата му сигурност. Но се заставям да прегърна и двамата, да им дам поне някаква малка утеха дори и ако тя е лъжа.

- Ще ги опазя - прошепвам, сгушвайки глава до рамото на мама. Пръстите й пробягват през косата ми и я сплитат бързо. Сивите краища са се разпрострели, стигат почти до раменете ми. - Брий и Трами.

- И себе си - прошепва тя в отговор. - Предпази и себе си, Мер. Моля те.

Кимвам до гърдите й: не ми се иска да помръдна.

Ръката на татко намира китката ми, подръпва я леко. Въпреки избухването си по-рано именно той ми напомня, че трябва да вървя. Очите му се задържат над рамото ми, загледани към „Блекрън“ зад нас. Другите вече са се качили, оставят на пистата само семейство Бароу. Предполагам, че искат да ми дадат някакво подобие на спокойствие, макар че не искам такова нещо. Прекарах последните няколко месеца, като живеех в дупка, а преди това - в дворец, гъмжащ от камери и пазачи. Не ме е грижа, че някой ще ме гледа.

- За теб - изрича изведнъж Гиза и протяга здравата си ръка. Разлюлява парче черна коприна. Усещам го студено и хлъзгаво в ръката си като тъкано масло. - Отпреди.

Червени и златисти цветя красят плата, избродирани с майсторско умение.

- Спомням си - промърморвам и прокарвам пръст по невероятното съвършенство. Тя уши това толкова отдавна - вечерта, преди един офицер да й счупи ръката. Недовършено е точно като старата й съдба. Точно като Шейд. Трепереща, го връзвам около китката си.

- Благодаря ти, Гиза.

Пъхам ръка в джоба си:

- И аз имам нещо за теб, момичето ми.

Дрънкулка, евтина изработка. Единствената обица е в тон със зимния океан около нас.

Дъхът й пресеква, когато я взима. Бързо следват сълзи, но не мога да ги гледам. Извръгцам се от всички тях и се качвам на борда на „Блекрън“. Рампата се затваря зад мен и докато сърцето ми спре да бие като обезумяло, вече сме в небето, издигаме се високо над морето.

Моите войници са малобройни в сравнение с мношто, които следват полковника в Езерните земи. Можех да взема само хора, които изглеждаха достатъчно млади, за да изпълнят ролята на Малкия легион, и за предпочитане - онези, които бяха служили във войската, които знаеха как да се държат като войници. Осемнайсет членове на Евардията отговарят на изискванията и са се присъединили към нас в небето. Килорн седи при тях, полага всички усилия да им помогне да се приспособят към сплотената ни група. Ейда не е с нас, нито Дармиън и Харик. Тъй като не могат да минат за тийнейджъри, те отидоха с полковника, за да подпомогнат каузата ни, както могат. Нани не е толкова ограничена въпреки напредналата си възраст. Външността й се сменя бързо, пърха между различни версии на млади лица. Разбира се, Камерън се присъедини към нас - първо на първо, това всъщност беше нейна идея, и едва не подскача от прилив на адреналин. Мисли си за брат си - онзи, когото е изгубила, отведен от легиона. Откривам, че й завиждам. Все още има шанс да го спаси.

Кал и братята ми ще са най-трудни за дегизиране. Брий има младо лице, но е по-едър, отколкото е редно за който и да е петнайсетгодишен младеж. Трами е прекадено висок, Кал -твърде разпознаваем. Но те са ценни не с външността си или дори със силата си, а с познанията си за позициите с окопите. Без тях няма да разполагаме с никого, който да се придвижи през такъв лабиринт и да влезе в кошмарната пустош на Задушливите земи. Виждала съм Задушливите земи само на снимки в новинарски бюлетини и в сънищата си. След като способността ми беше открита, си мислех, че никога няма да ми се наложи да отида там. Мислех си, че съм се спасила от тази съдба. Колко греша само.

- Три часа до Корвиум - излайва Кал, без да вдига поглед от уредите си. Мястото до него е очебийно празно, запазено за мен. Но няма да се присъединя към него, не и след като ме изостави да понеса погребението на Шейд сама.

- Надигнете се, червени като зората - членовете на Гвардията проговарят в един глас, удряйки с прикладите на пушките си по пода. Това заварва неподготвени всички ни, макар че Кал полага всички усилия да не реагира. Въпреки това виждам как ъгълчето на устата му се присвива неодобрително. Не съм част от вашата революция, каза той веднъж. Е, със сигурност изглеждате, сякаш сте, Ваше Височество.

- Надигнете се, червени като зората - изричам тихо, но уверено.

Кал се навъсва открито, гледа гневно навън през прозореца. Изражението го прави да прилича на баща си и си помислям за човека, в какъвто можеше да се превърне. Сериозен, вглъбен в себе си принц воин, женен за пепелянката Еванджелин. Мейвън каза, че Кал нямало да преживее нощта след коронацията, но не вярвам истински на това. Металът се кове в пламък, а не обратното. Той щеше да оживее и да управлява. Но не мога да кажа какво щеше да направи. Някога си мислех, че познавам сърцето на Кал, но сега осъзнавам, че това е невъзможно. Никое сърце не може никога да бъде истински разбрано. Нито дори собственото ти.

Времето минава в задушаващо мълчание. Вътре в джета всички сме неподвижни, но на земята нещата са в движение. Моето съобщение свети ярко по видеоекрани из цялото кралство.

Иска ми се да бях в Арчън, застанала в средата на търговския сектор, и да наблюдавам света, докато той се променя. Дали Сребърните ще реагират, както се надявам? Дали ще видят предателството на Мейвън такова, каквото е всъщност? Или ще извърнат поглед?

- Пожари в Корвиум.

Кал се обляга на стъклото на пилотската кабина със зяпнала уста.

- В центъра на града и гетото на Ривър Таун - прокарва ръка през въздуха, объркан. -Бунтуват се.

Сърцето ми подскача, после потъва. Войната започна. И нямаме представа каква може да бъде цената.

Останалите в джета избухват в ликуване, ръкопляскане и непоносимо много ръкувания. Излизам от мястото си, като почти се препъвам, застъпвам краката си. Аз никога не се препъвам. Никога. Но едва успявам да стигна цяла до задния край на самолета. Вие ми се свят и ми се повдига, готова съм да оплискам цялата стена с вечерята, която така и не доизядох. Едната ми ръка намира метала и оставям хладината да ме успокои. Донякъде върши работа, но главата ми още се върти. Ти искаше това. Чакаше това. Ти накара това да се случи. Това е сделката. Това е замяната.

Толкова е трудно да поддържам контрола, който съм си изградила, че той започва да се разпада. Усещам всяко пулсиране на джета, всяко завъртане на двигателите. Разклонява се в главата ми като карта от бяло и пурпурно - толкова ярка, че е непоносима.

- Мер? - Килорн става от мястото си. Пристъпва към мен, протегнал едната си длан. Изглежда така, както Шейд в последните си мигове.

- Добре съм - лъжа аз.

Все едно удрям камбана. Кал се обръща на мястото си и в миг ме намира. Прекосява джета с решителни, целеустремени стъпки, ботушите му се удрят в металния под. Другите го пускат да мине, твърде изплашени, за да спрат принца на огъня. Аз не изпитвам такъв страх и му обръщам гръб. Той ме извърта, без да си прави труда да бъде внимателен.

- Успокой се - казва троснато. Няма време за истерични пристъпи. Обзема ме порив да го изблъскам, но разбирам какво се опитва да направи. Кимвам, мъча се да се съглася, насилвам се да направя каквото казва. Това го възпира леко. - Мер, успокой се - повтаря този път само за мен: кротко, както си го спомням. Ако не е пулсирането на джета, като нищо може да сме обратно в Резката, в нашата стая, в нашето легло, обгърнати в мечтите си. - Мер.

Алармата прозвучава секунди преди опашката на самолета да експлодира.

Силата ме събаря по гръб толкова силно, че пред очите ми изскачат звезди. Усещам вкус на кръв и чувствам пламтяща горещина. Ако не е Кал, огънят би ме изпепелил. Вместо това близва ръцете и гърба му, безобиден като майчино докосване. Уталожва се със същата бързина, с която се е разраснал, отблъснат от силата на Кал, изтлява до жарава. Но дори Кал не може да построи отново задната част на джет - или да ни предпази да не паднем от небето. Шумът заплашва да разцепи главата ми: реве като влак, пищи с гласа на хиляда викове на банши. Държа се за каквото мога - метал или плът.

Когато зрението ми се прояснява, виждам черно небе и бронзови очи. Държим се един за друг - две деца, хванати в капана на падаща звезда. Навсякъде около нас „Блекрън“ се разпада пласт по пласт, къс по къс, всяко откъсване е поредното смразяващо кръвта пронизително скърцане. С всяка изминала секунда изчезва още от джета, докато остават само тънки късчета метал. Смразяващо студено е, трудно е да се диша и е невъзможно да помръдна каквото и да е по своя воля. Вкопчвам се в решетката до себе си, държа се с последни сили. С притворени очи наблюдавам тъмната земя отдолу, приближаваща се все повече с всяка ужасяваща секунда. Край мен се стрелва сянка. Има електрическо сърце и блестящи криле. Кученце.

Стомахът ми се устремява надолу заедно с останките от „Блекрън“. Не мога да събера сили дори да изпищя. Другите обаче определено могат. Чувам ги всичките - крещят, молят, умоляват да бъдат пощадени от притеглянето на гравитацията. Цялата конструкция се разтърсва, придружена от познато дрънчене. Блъскащ се метал. Променящ формата си. С ахване осъзнавам какво ни се случва.

Джетът вече не е джет. А клетка, стоманен капан.

Гробница.

Ако можех да говоря, щях да кажа на Кал, че съжалявам, че го обичам, че се нуждая от него. Но вятърът и падането открадват дъха ми. Нямам повече думи. Докосването му е до болка познато, едната му ръка е върху врата ми, умолява ме да го погледна. Подобно на мен, той не може да говори. Но въпреки това чувам извинението му, а той разбира моето. Никой от нас не вижда нищо освен другия. Нито светлините на Корвиум на хоризонта, нито земята, надигаща се да ни посрещне, или участта, която всеки миг ще ни сполети. Няма нищо освен очите му. Блестят дори в тъмнината.

Вятърът е прекалено силен, раздира косата и кожата ми. Плитката, сплетена от майка ми, се е разплела, последният остатък от нея е издърпан. Питам се кой ли ще й съобщи как съм умряла, дали някой изобщо ще разбере как сме загинали. Само каквато смърт измисли Мейвън. Сигурно това е идеята му - да ни убие заедно и да ни даде време да осъзнаем какво се задава.

Когато клетката спира изведнъж, изпищявам.

Под висящите ми ръце има вкочанена трева, която едва докосва връхчетата на пръстите ми. Как?, чудя се, докато се отдръпвам. Трудно ми е да запазя равновесие и падам. Клетката се разлюлява от движението ми като люлка, окачена на дърво.

- Не мърдай - изръмжава Кал и слага длан на тила ми. С другата се е вкопчил в стоманена решетка и тя сияе червена в юмрука му.

Проследявам погледа му, поглеждам през горската поляна към хората, застанали в широк кръг около нас. Трудно е да сбъркам сребристите им коси. Магнитрони от Династия Самос. Те протягат ръце, движат се в унисон и клетката се спуска бавно. Пада през последните няколко сантиметра и всички изпискваме.

- Отпуснете.

Усещам гласа като мълния. Отхвърлям хватката на Кал и скачам на крака, спринтирам към ръба на клетката. Преди да успея да се блъсна в страната й, решетките падат и инерцията, която съм набрала, ме отнася твърде надалече. Препъвам се, падам върху полузамръзналата трева, буксувам на колене. Някой ме ритва в лицето и ме просва в калта. Изстрелвам назъбена искра в посоката на нападателя, но той е твърде бърз. Вместо това едно дърво се разцепва на трески и се прекатурва с оглушителен пукот.

Коляното на силноръкия ме удря в гърба, приковава ме с такава сила, че ми изкарва въздуха от дробовете. Странни на допир пръсти, облечени в найлон, може би ръкавици, се сключват около гърлото ми. Дращя с нокти хватката му, пускам искри, но изглежда, че това не върши работа. Той ме повдига без никакво усилие, принуждава ме да се изправя с мъка на пръсти, за да не се задуша. Опитвам се да изпищя, но е безполезно. Паниката ме пробожда като нож и очите ми се разтварят широко, търсят изход от положението. Вместо това виждам само приятелите си, все още ограничени от клетката, напразно дърпащи решетките.

Металът отново изскърцва пронизително, извива се и се къдри, всяка пръчка на решетките се превръща в свой собствен затвор. През едното си насинено око гледам как метални змии се сключват около Кал, Килорн и другите, оковават китките, глезените и вратовете им. Дори Брий, едър като мечка, няма как да се защити срещу извиващите се пръчки. Камерън се бори възможно най-упорито, заглушава магнитроните един след друг. Но те са твърде мношбройни. Когато един пада, друг заема мястото му. Единствено Кал може да се съпротивлява истински, прогаря всяка решетка, която се приближи. Но той току-що падна от небето. В най-добрия случай е объркан, а от порезна рана над окото му тече кръв. Една пръчка от решетката го удря по тила и го просва в безсъзнание. Клепачите му потрепват и аз го призовавам със силата на волята си да се свести. Вместо това сребърните лиани се увиват около него, затягат се с всяка изминала секунда. Онази на гърлото му е най-ужасната от всички, впива се дълбоко - достатъчно, за да го удуши.

- Спри! - изричам задавено, обръщайки се към гласа. Сега се боря със собствените си немощни мускули, опитвам се да разкъсам хватката на силноръкия по старомодния начин. Нищо не би могло да е по-безплодно. - Спри!

- Не си в позиция да се пазариш, Мер.

Мейвън е потаен, крие се в тъмнината, в своите сенки. Гледам как силуетът му се приближава, забелязвам короната с шипове на главата му. Когато пристъпва в светлината на звездите, за миг изпитвам тръпка на задоволоство. Лицето му не си пасва с уверения му провлечен говор. Под очите му има кръгове, подобни на синини, а тънък слой пот покрива челото му. Смъртта на майка му е взела своето.

Ръцете около гърлото ми разхлабват малко хватката си, позволяват ми да дишам. Но все още вися, пръстите на краката ми се хлъзгат в студена трева и ледена кал.

Няма пазарлък, няма замяна.

- Той е твой брат - казвам, без да си правя труда да помисля. Мейвън изобщо не го е грижа за това.

- И? - той повдига една тъмна вежда.

На земята Килорн се гърчи, бори се с оковите си. В отговор те се стягат и той ахва, хриптейки. До него клепачите на Кал изпърхват. Идва на себе си - и тогава Мейвън със сигурност ще го убие. Нямам време, абсолютно никакво време. Бих дала всичко да опазя живи тези двамата, всичко.

С една последна експлозия на гняв, страх и отчаяние се оставям да се отприщя. Убих Елара Мерандус. Би трябвало да мога да убия сина и войниците й. Но силноръкият е готов за мен и стиска. Ръкавиците му издържат, предпазват кожата му от мълниите ми, правят точно онова, за което са изработени. Ахвам, притисната от хватката му, опитвам се да се провикна към небето над нас. Но пред очите ми плуват петна, а в ушите ми пулсът ми тупти лениво. Той ще ме удуши, преди облаците да успеят да се съберат. А другите ще умрат с мен.

Ще направя всичко да го опазя жив. Да го задържа при мен. Да не бъда сама.

Мълнията ми никога не е изглеждала толкова слаба или унила. Искрите гаснат бавно като биенето на умиращо сърце.

- Имам нещо, което да разменя - прошепвам дрезгаво.

- О? - Мейвън прави още една стъпка. От присъствието му по кожата ми полазват тръпки. -Казвай.

Яката ми отново се разхлабва. Но силноръкият впива палец във вената на гърлото ми в жест на открита заплаха.

- Ще се бия с теб до последно - казвам. - Всички ще се бием и ще умрем, докато го правим. Може дори да те вземем с нас точно както майка ти.

Клепачите на Мейвън потрепват - единственото, което издава болката му.

- Ще бъдете наказани за това, помни ми думите.

Палецът реагира подобаващо, натиска по-силно, вероятно оставя впечатляваща синина. Но това не е наказанието, за което говори, ни най-малко. Това, което ни е подготвил, ще бъде много, много по-лошо.

Решетките около китките на Кал почервеняват, сияят от горещина. Притворените му очи отразяват звездната светлина, докато ме наблюдава със затаен дъх. Иска ми се да можех да му кажа да лежи неподвижно, да ме остави да направя каквото трябва. Да ми позволи да го спася, както той ме спаси толкова много пъти.

До него Килорн застива неподвижно. Той ме познава по-добре от всеки и ясно разбира изражението ми. Бавно челюстта му се стяга и той поклаща глава на една, после на друга страна.

- Пусни ги, остави ги живи - прошепвам. Усещам ръцете на силноръкия като вериги и си ги представям как пропълзяват по всеки сантиметър от тялото ми, извиват се като железни змии.

- Мер, не знам дали разбираш определението на думата размяна - подмята подигравателно Мейвън и упорства още повече. - Ти също трябва да ми дадеш нещо.

Няма да се върна при него заради никого. Казах това на Кал веднъж, след като оцелях от резонатора, и той осъзна за какво е всичко това.

Предай се, пишеше в бележката на Мейвън, в която ме молеше да се върна.

- Ние няма да се бием. Аз няма да се бия. - Когато силноръкият ме пуска, стените ми се разпадат. Навеждам глава, непособна да вдигна поглед. Сякаш се покланям. Това е моята сделка. - Пусни останалите и ще бъда твоя пленница. Ще се предам. Ще се върна.

Съсредоточавам се върху ръцете си на тревата. Студенината на скрежа ми е позната. Призовава сърцето ми и дупката, която расте там. Ръката на Мейвън е топла под брадичката ми, изгаря ме с отвратителна топлина. Това, че се осмелява да ме докосне, е мрачно послание. Той не се бои от Мълниеносното момиче или поне иска да изглежда така. Принуждава ме да го погледна и не виждам нищо от момчето, което беше някога. Има единствено тъмнина.

- Мер, не! Не ставай глупачка! - едва чувам Килорн, който сега ме умолява. Воят в главата ми е толкова силен, толкова мъчителен. Не съскането на електричество, а нещо друго вътре в мен. Собствените ми нерви, които протестират, крещят. Но в същото време изпитвам противно и извратено облекчение. Толкова много жертви бяха направени заради мен, заради моите избори. Съвсем честно е на свой ред аз да направя нещо и да приема наказанието, което съдбата ми е подготвила.

Мейвън умее да ме разчита добре, търси лъжа, която не съществува. А аз правя същото. Въпреки дозирането си той се страхува от това, което направих, от думите на Мълниеносното момиче и отражението, което имат. Дойде тук да ме убие, да ме прати в гроба. Сега откри по-важна плячка. А аз му я дадох доброволно. Той е изменник по природа, но това е сделка, която иска да изпълни. Виждам го в очите му; чух го в бележките му. Той иска мен и е готов да направи всичко, за да се сдобие отново с контрол над мен.

Килорн се гърчи, за да се освободи от оковите си, но няма никаква полза.

- Кал, направи нещо! - крещи той, хвърля се към тялото до себе си. Оковите им издрънчават заедно с глухо отекване. - Не й позволявай!

Не мога да го погледна. Искам да ме запомни различно. На крака, владееща положението. Не така.

- Имаме ли сделка? - принизена съм до просякиня, умоляваща Мейвън да ме затвори отново в позлатената си клетка. - Държиш ли на думата си?

Над мен Мейвън се усмихва, когато го цитирам. Зъбите му проблясват.

Сега другите крещят, тресат се в оковите си. Не чувам нищо от това. Умът ми се е затворил за всичко освен замяната, която съм готова да направя. Предполагам, че Джон е предвидил това.

Ръката на Мейвьн се премества от брадичката към гърлото ми. Хватката му се затяга. Полека от тази на силноръкия, но много по-болезнена.

- Имаме сделка.