Стъкленият меч

Деветнадесета глава

След три дни, в които не намираме нищо освен мъртви новокръвни, три дни на провал, заминаваме за Темплин. Тихо градче по пътя за Делфи, предназначено главно за резиденции, състоящо се от огромни имения на Сребърни и тесни терасовидно разположени къщи на Червени покрай реката. Еосподари и слуги. Темплин е опасен град - няма обширна гора, тунели или претъпкани улици, в които да се крием. Обикновено бихме използвали

Шейд, за да се промъкнем зад стените, но днес той не е с нас. Вчера си изкълчи крака, раздразни се един все още заздравяващ мускул и аз накарах Шейд да остане в лагера. Кал също го няма, след като предпочете да преподава и остави Ей да да пилотира джета „Блекрън“. Тя още е там, уютно разположена в пилотското си кресло, и чете както винаги. Опитвам се да не съм нервна, да водя, както би ни водил Кал, но се чувствам странно гола без него и брат си. Никога не съм била без двамата едновременно на мисия за набиране на попълнения и това е моментът, когато трябва да се докажа. Да покажа на другите, че не съм само оръжие, което трябва да бъде отприщено, а човек, който е готов да се бие заедно с тях.

За щастие, имаме зашеметяващо ново предимство. Новокръвен на име Харик, спасен от ямите на каменната кариера Ориенпратис преди две седмици. Това ще бъде първата му мисия за вербуване и се надявам да мине без особени събития. Той е безцветен като мишка и нервен, с жилестите мускули на зидар. С Фарли се постараваме да сме от двете му страни в каруцата, безмълвно нащрек, в случай че реши да хукне. Другите с нас, Никс срещу мен и Кранс, който управлява двуколката, са по-заети да гледат пътя.

Нашата двуколка се присъединява към много други - търговци или работници, отправили се на работа в центъра на града. Ръцете на Кранс се стягат върху юздите на откраднатата ни впрегатна кобила - старо, петнисто животно с едно сляпо око и болно копито. Но той я пришпорва напред, придържа се в крак с останалите, опитва се да се слее с тях. Пределите на града се извисяват пред нас, обозначени от отворена врата със сложно украсени каменни колони от двете страни. Между тях е окачено знаме, познат флаг на позната династия. Червени и оранжеви ивици, почти сливащи се на ранната утринна светлина. Династия Леролан - заличители, управителите на район Делфи. Примигвам към него, спомнила си телата на трима мъртви заличители, членове на Династия Леролан, всичките - убити в стрелбата в Двореца на Слънцето. Бащата, Беликос, убит от Фарли и Алената гвардия. И неговите синове близнаци, не много повече от бебета, разкъсани на парчета от експлозията, която последва. Мъртвите им лица бяха разлепени из цялото кралство, във всяка новинарска емисия, поредното знаме на пропагандата на Сребърните. Алената гвардия убива деца. Алената гвардия трябва да бъде унищожена.

Хвърлям поглед към Фарли, питам се дали знае какво означава знамето, но тя се съсредоточава върху офицерите пред нас. Харик също. Очите му се присвиват съсредоточено, а треперещите му ръце се стягат в юмруци. Мълчаливо го докосвам по ръката, насърчавам го.

- Можеш да се справиш - промърморвам.

Той ми отправя съвсем лека усмивка и аз се изправям, за да го успокоя. Вярвам в способността му - упражнява се при всяка възможност, - но самият той трябва да вярва в нея.

Никс се напряга, мускулите се издуват под ризата му. Фарли не бие толкова на очи, но знам, че я сърбят ръцете да посегне към ножа в ботуша си. Няма да покажа същия страх заради Харик.

На портата стоят офицери от Сигурността, оглеждат всеки, който минава през нея. Изучават с търсещи погледи лицата и вещите на минаващите, без да си дават труд да проверяват личните им карти. Тези Сребърни не се интересуват какво пише на някакво си парче хартия - техните заповеди са да открият мен и спътниците ми, а не някой фермер, отклонил се твърде далече от селото си. Скоро нашата каруца е следващата, която трябва да

премине, и само потта по горната устна на Харик показва, че той изобщо прави нещо.

Кранс спира коня и каруцата, заковаваме се на място при заповедта на един офицер от Сигурността. Кранс държи очите си сведени - почтителен, победен, докато офицерът се взира в него. Както и очаквах, нищо не го смущава. Кранс не е новокръвен, не е известен наш съучастник. Няма вероятност Мейвън да го преследва. Офицерът се обръща да заобиколи каруцата, оглежда вътрешността. Никой от нас не смее да помръдне или дори да диша. Харик не е толкова опитен: не може да замаскира звука, а само гледката. Веднъж очите на офицера срещат моите и се питам дали Харик се е провалил. Но след един спиращ сърцето миг офицерът продължава нататък, удовлетворен. Не може да ни види.

Харик е новокръвен от необичаен вид. Може да създава илюзии, миражи, да кара хората да видят нещо, което не е там. И скрива всички ни на съвсем видно място, прави ни невидими в празната ни каруца.

- Ей, Червеният, въздух ли превозваш? - подхвърля офицерът с отвратителна усмивка.

- Прибирам доставки, отивам към вътрешната част на Делфи - отвръща Кранс, казва точно каквото му поръча Ейда. Тя прекара вчерашния ден в изучаване на търговските маршрути. След един час четене вече е експерт по стоките, които се внасят и изнасят от Норта. -Предена вълна, сър.

Но офицерът вече се отдалечава, без да му обърне внимание.

- Продължавайте - казва и махва с облечена в ръкавица ръка.

Каруцата се люшва напред и ръката на Харик сграбчва моята, стиска я здраво. Аз я стискам в отговор, умолявайки го да продължава да държи, да продължава да се бори, да поддържа създадената илюзия, докато влезем в Темплин и се отдалечим от портата.

- Още една минута - прошепвам. - Почти стигнахме.

Свръщаме от главния път, преди да влезем в пазара, криволичим из полупразни странични улици с редящи се от двете им страни скромни Червени магазини и домове. Другите търсят, знаят какво издирваме, докато моето внимание е съсредоточено върху Харик.

- Почти стигнахме - повтарям и се надявам да съм права. След миг-два силите ще му изневерят и нашата илюзия ще се разпадне и ще разкрие всички ни на улицата. Хората тук са Червени, но със сигурност ще докладват каруца, внезапно оказала се пълна с най-издирваните бегълци в страната.

- Наляво - казва Никс рязко и Кранс се подчинява. Насочва каруцата напред към облицована със застъпващи се дъски къща с алени завеси. Въпреки слънцето, което блести отгоре, на прозореца гори свещ. Червени като зората.

До къщата има тясна уличка, граничеща с къщата на Алената гвардия, и две празни, изоставени жилища. Представа нямам къде са обитателите им, но вероятно са избягали от Мерките или са били екзекутирани за опита си да го направят. За мен това е достатъчно прикритие.

- Сега, Харик - казвам му. Той отговаря със силна въздишка. Защитата, осигурена от илюзията му, е изчезнала. - Добра работа.

Без да губим време, слизаме от каруцата и се промъкваме с рамото напред до къщата на Евардията, използвайки надвисналата част на покрива, за да се крием възможно най-добре. Фарли тръгва начело и чука три пъти на страничната врата. Тя се отваря бързо, разкрива зад себе си единствено тъмнина. Фарли влиза без колебание и ние я следваме.

Очите ми се приспособяват бързо към тъмната къща и съм поразена от приликата с дома ми в Подпорите. Семпла, претъпкана, само две стаи с подове от чворести дъски и мърляви прозорци. Електрическите крушки над главите ни са тъмни или счупени, или липсващи, продадени в замяна на храна.

- Капитане? - обажда се един глас. По-възрастна жена, със стоманено сива коса, се появява край прозореца и духва свещта. Лицето й е набраздено от старост, а ръцете й - от белези. А около китката й има позната татуировка. Една-единствена червена лента точно като онази, която носеше старият Уил Уисъл.

Както и в Харбьр Бей, Фарли се намръщва и се ръкува с жената:

- Не съм...

Но жената я прекъсва с махване на ръка:

- Според полковника, но не и според Командването. Те имат други идеи по отношение на теб. - Командването. Тя забелязва интереса ми и свежда глава за поздрав. - Госпожице Бароу. Аз съм Ели Уисъл.

Повдигам вежда.

- Уисъл ли? - питам. - Роднина ли сте на...

Ели ме прекъсва рязко, преди да успея да довърша:

- Най-вероятно не. „Уисъл“ е главно прякор. Означава, че съм контрабандистка. Като шепоти на вятъра, такива сме всичките. - Наистина. Уил Уисъл- старият му фургон винаги беше пълен с контрабандни или откраднати стоки, повечето от тях - неща, които носех самата аз. - И аз съм от Алената гвардия - добавя тя.

Това поне знаех. През последните няколко седмици Фарли беше във връзка с хората си -онези, които не бяха под командването на полковника, които бяха склонни да ни помогнат и да си мълчат за придвижването ни.

- Много добре - казвам й. - Дойдохме за семейство Марчър. - Двама от тях, за да съм съвсем точна. Танси и Мапгрик Марчър, близнаци, ако се съди по рождените им дати. - Ще трябва да бъдат отстранени от града до един час, ако е възможно.

Ели слуша внимателно, олицетворение на деловитостта. Размърдва се и зървам пистолета на хълбока й. Хвърля поглед към Фарли и когато тя кимва с глава, Ели прави същото.

- Това мога да направя.

- Също и припаси - вмята Фарли. - Ще вземем храна, ако имате, но най-добре ще е да са зимни дрехи.

Ново кимване:

- Определено ще опитаме - казва Ели. - Ще приготвя възможно най-бързо каквото можем да ви дадем. Може да имам нужда от още един чифт ръце обаче.

- Имаш го - предлага Кранс. Едрото му тяло със сигурност ще ускори процеса.

Не мога да повярвам на готовността на Ели и Фарли също не може. Разменяме си многозначителни погледи, докато Ели се залавя за работа, отваря последователно шкафове и процепи в дъските на пода, разкрива скрити отделения из цялата къща.

- Благодаря за съдействието - подхвърля Фарли през рамо, обзета от безмълвно подозрение. Както и аз, тя наблюдава всяко движение на Ели. Жената е стара, но пъргава и се питам дали сме наистина сами в тази къща.

- Както казах, приемам заповеди от Командването. И те изпратиха вестта. Да помогна на капитан Фарли и Мълниеносното момиче каквото и да ми коства - казва тя, без да си прави труда да ни поглежда.

Веждите ми се повдигат от шок и приятна изненада.

- Ще трябва да ми разкажеш подробно за това - промърморвам на Фарли. Отново съм поразена колко организирана и дълбоко вкоренена, изглежда, е Алената гвардия.

- По-късно - отвръща тя. - Семейство Марчър?

Докато Ели й дава указания, аз се премествам и заставам при Харик и Никс. Макар че това е първата мисия за вербуване на Харик, Никс смята това за нещо твърде познато и скучно, и с право. Загубила съм бройката на всичките пъти, когато ме е придружавал във враждебна територия, и съм толкова благодарна за това.

- Готови ли сте, момчета? - питам, като сгъвам и разгъвам пръсти. Никс полага всички усилия да изглежда рязък и безразличен, ветеран от мисиите ни, но проблясването на страх в очите на Харик не ми убягва. - Това няма да е толкова трудно както влизането. Има по-малко хора за криене, а този път офицерите не си правят труда да гледат. Имате това.

- Благодаря, ъъъ, Мер - той се изпъва, изпъчва гърди, усмихва се заради мен. Отвръщам на усмивката му, макар че гласът му потреперва, когато изрича името ми. Повечето от тях не знаят как да ме наричат. Мер, госпожица Бароу, Мълниеносното момиче, някои дори казват мшейди. Прякорът ме жегва, но не толкова, колкото последното обръщение. Каквото и да правя, колкото и да се опитвам да бъда една от тях, те гледат на мен като на нещо отделно. Или водач, или прокажена, но винаги аутсайдер. Винаги отделена.

Навън в уличката Кранс започва да товари каруцата, без да си прави труда да ни гледа как изчезваме с примигване с лекотата на Сребърен човек сянка. За разлика от тях обаче Харик може не само да манипулира светлината, създавайки яркост и тъмнина - може да създаде илюзия за каквото си пожелае. Дърво, кон, напълно друг човек. Сега, когато сме на улицата, той ни маскира като невзрачни Червени с мръсни лица и качулки. Ние сме незабележителни и безлични дори един за друг. Той ми казва, че това е по-лесно, отколкото да ни накара да изчезнем, и по-добра алтернатива в тълпата. Хората няма да се чудят защо се блъскат във въздух.

Фарли води, следва напътствията на Ели. Трябва да пресечем пазарния площад покрай очите на множество Сребърни офицери, но никой не ни спира. Косата ми се вее на лекия вятър, спуска бяло руса завеса върху' очите ми. Почти се засмивам. Бяло руса коса... върху' моята глава.

Къщата на Марчър е малка, с набързо построен втори етаж, който изглежда готов да рухне върху нас. Но има прекрасна задна градина, обрасла с преплетени лози и голи дървета. През лятото сигурно изглежда чудесно. Проправяме си внимателно път през нея, полагаме всички усилия да попречим на мъртвите листа да хрущят под краката ни.

- Сега сме невидими - промърморва Харик. Когато поглеждам в неговата посока, осъзнавам, че е изчезнал. Усмихвам се, макар че никой не може да види усмивката.

Някой стига до задната врата преди мен и чука. Няма отговор, нито дори шумолене вътре. Може да са излезли за деня, да са на работа. Първа се обажда Фарли - изругава под нос.

- Дали да чакаме? - прошепва. Не мога да я видя, но виждам облачетата от дъха й, издигащи се там, където би трябвало да е лицето й.

- Харик не е машина - казвам, говорейки от негово име. - Ще чакаме вътре.

Отправям се към вратата, блъсвам се в рамото на Фарли и се отпускам на едно коляно пред ключалката. Проста е. И насън мога да я отворя и сега успявам за нула време. След броени секунди ме посреща познато, удовлетворяващо изщракване.

Вратата се люшва назад върху остро скърцащи панти и аз замръзвам в очакване на онова, което може да е вътре. Както и в къщата на Ели, вътрешноста е тъмна и привидно изоставена. Въпреки това изчаквам още миг, ослушвам се съсредоточено. Нищо не помръдва вътре и не усещам потрепване на електричество. Или на Марчър са им свършили дажбите, или дори изобщо нямат електричество. Удовлетворена, махвам с ръка през рамо, но не се случва нищо. Не могат да те видят, глупачко.

- Влизайте - прошепвам и усещам Фарли зад гърба си.

Щом вратата благополучно се затваря отново, пак ставаме видими. Усмихвам се на Харик, отново благодарна за умението и силата му, но миризмата ме кара да застина на място. Тук вътре въздухът е застоял, неподвижен и леко кисел. С припряно движение на ръката изтупвам половин инч прах от кухненската маса.

- Може би са избягали. Много хора са го направили - предполага Никс бързо.

Нещо привлича вниманието ми - едва доловим шепот. Не глас, не искра. Почти нечуто, толкова тихо, че едва не ми убягва. Идва от кошница до огнището, покрита с мръсен червен парцал. Понасям се към нея, привлечена от малкия лъч.

- Това не ми харесва. Трябва да се прегрупираме в къщата на Ели. Харик, овладей се и се приготви за нова илюзия - нарежда Фарли колкото може по-тихо.

Коленете ми остъргват плочите на огнището, когато коленича над кошницата. Тук мирисът е по-силен, идва от нея. Също и искрата. Не би трябвало да правя това. Знам, че нещото, което ще намеря, няма да ми хареса. Знам го, но не мога да се възпра да махна парцала. Платът е лепкав и аз дръпвам, разкривам онова, което лежи отдолу. След една вцепенена секунда осъзнавам какво гледам.

Дръпвам се назад тромаво, задъхвам се, почти пищя. Сълзите се отронват по-бързо, отколкото съм мислила, че е възможно. Фарли стига първа до мен, ръцете й ме обгръщат, крепят ме.

- Какво има? Мер, какво...

Млъква насред изречението, задавена с думите. Вижда това, което виждам аз. А също и другите. Никс едва не повръща и съм изненадана, че Харик не припада.

В кошницата има бебе на не повече от няколко дни. Мъртво. И не от изоставяне или лошо гледане. Парцалът е оцветен от кръвта му. Посланието е отвращаващо ясно. Семейство Марчър са мъртви.

Мъничко юмруче с пръсти, изкривени като хищни нокти от вкочанението на смъртта, държи миниатюрно устройство. Аларма.

- Харик - изсъсквам през сълзи. - Скрий ни. - Той зяпва, объркан, и аз отчаяно го сграбчвам за крака. - Скрий ни.

Той изчезва пред очите ми, и то тъкмо навреме.

На прозорците се появяват офицери, нахлуват през всяка врата с вдигнати пистолети, всичките крещят.

- Обкръжена си, Мълниеносно момиче! Арестувана си! - реват последователно, сякаш повтарянето ще промени нещо.

Тихо се вмъквам под кухненската маса. Само се надявам другите да имат благоразумието да направят същото.

Поне дванайсет офицери се струпват вътре, крачат с тежки стъпки напред-назад. Четирима се откъсват от групата, отправят се към горния етаж, а един чифт ботуши спира край бебето. Свободната ръка на офицера се присвива в спазъм и знам, че сигурно се взира в миниатюрното трупче. След един дълъг миг повръща в огнището.

- Спокойно, Майрос - казва един от другите и го издърпва. - Бедното създание - добавя, докато подминава бебето. - Нещо горе?

- Нищо! - отвръща друг и слиза обратно долу. - Алармата сигурно се е повредила.

- Сигурен ли си? Управителят живи ще ни одере, ако грешим.

- Вие виждате ли някого тук, сър?

Едва не ахвам, когато офицерът се свлича на колене точно пред мен. Очите му бързо преминавват напред-назад под масата, търсят. Усещам върху крака си лек натиск - един от другите. Не смея да го смушкам в отговор и затаявам дъх.

- Не, не виждам - казва най-накрая офицерът и се изправя отново. - Фалшива тревога. Връщайте се на постовете си.

Тръгват си така бързо, както са нахълтали, но се осмелявам да дишам едва след като стъпките им отдавна са заглъхнали. Тогава си поемам задъхано въздух, трепереща, докато Харик прекратява илюзията, и всички отново ставаме видими с едно мигване.

- Добра работа - Фарли издишва, потупвайки Харик по рамото. Подобно на мен той почти не може да говори и трябва да му помогнем да се изправи на крака.

- Можех аз да ги поема - промърморва Никс, изтъркулвайки се изпод стълбите. С къси крачки прекосява до вратата, едната му ръка вече е върху дръжката на бравата. - Все едно, не ми харесва мисълта да съм тук, когато се върнат.

- Мер? - Докосването на Фарли по ръката ми е леко и внимателно - особено за нея.

Осъзнавам, че стоя над бебето и се взирам. В списъка на Джулиан нямаше бебета, никакви деца под тригодишна възраст. Това не е била новокръвна, не и според нашите сведения или тези, които Мейвън би могъл да притежава. Момиченцето е било убито просто защото е било тук. Ей така, за нищо.

Решително свалям якето си. Няма да я оставя така - само със собствената й кръв като одеяло.

- Мер, недей. Ще разберат, че сме били тук...

- Нека узнаят.

Придърпвам якето върху нея и преборвам с всички сили порива да легна до телцето й и да не стана никога повече. Пръстите ми леко докосват миниатюрното й, студено юмруче. Под него има нещо. Бележка. Тихо, бързо я пъхам в джоба си, преди някой друг да успее да види.

Когато най-сетне стигаме обратно при Ейда и джета, се осмелявам да я прочета. Датата е от вчера. Вчера. Били сме толкова близо.

22 октомври

Доста груб начин, знам. Но нужен. Трябва да знаеш какво правиш, какво ме принуждаваш да причиня на тези хора. Всяко тяло е послание да теб и до брат ми. Предайте ми се и това ще спре. Предайте се и те ще останат живи. Аз съм човек, който държи на думата си.

До нова среща,

Мейвън

Пристигаме обратно в Резката, когато пада нощта. Не мога да ям, не мога да говоря, не мога да спя. Другите обсъждат случилото се в Темплин, но никой не смее да ме пита. Брат ми се опитва, но аз се оттеглям по-навътре в лабиринтите на скривалището ни. Свивам се в тясната дупка, която ми служи за спалня, убедила себе си, че имам нужда да бъда сама засега. В други нощи мразя тази уединена стая, мразя да съм отделена от другите. Сега ми е още по-омразно, но не мога да се заставя да отида при тях. Вместо това изчаквам всички да заспят, преди да си позволя да се отдалеча. Вземам едно одеяло, но то не прави нищо за студа, обзел ме отвън и отвътре.

Казвам си, че това, което ме кара да отида в стаята му, е есенният мраз, а не усещането за празнота в стомаха ми. Не замръзналата бездна, която нараства с всеки провал. Не бележката в джоба ми, прогаряща дупка в тялото ми.

На пода танцува огън, ограничен до спретнат наклон, обграден с кръг от камъни. Дори в странните сенки мога да се досетя, че е буден. Очите му изглеждат оживени от пламък, но не разгневени. Дори не и объркани. С едната ръка отмята одеялата на спалния си чувал и се плъзва да ми направи място.

- Тук вътре е студено - казвам.

Мисля, че знае какво всъщност имам предвид.

- Фарли ми каза - промърморва, когато се настанявам. Обвива ръка през кръста ми, нежна и топла, с единственото намерение да ми даде утеха. Другата се притиска към гърба ми, дланта му опира в белезите ми. Тук съм, казва тя.

Искам да му кажа за предложението на Мейвън. Но каква полза би имало от това? Той само ще откаже, както отказах аз, и ще трябва да понесе срама от този отказ заедно с мен. Това само ще му причини болка, истинската цел на Мейвън. А аз няма да позволя Мейвън да спечели в това. Той вече ме завоюва. Няма да завладее и Кал.

Някак успявам да заспя. Не сънувам.