Стъкленият меч

Четиринадесета глава

Наляво, надясно, пак наляво, изкачете се.

Резките заповеди на Кранс ни следват из тунелите, направляват тежките ни стъпки. Случайният отекващ тътен от ново срутване ни кара да се движим колкото можем по-бързо -задействали сме верижна реакция, вътрешна експлозия в тунелите. Един-два пъти тунелът рухва толкова близо, че чувам острия звук на пукащи подпорни греди. Плъхове тичат с нас, измъкват се с криволичене от полумрака. Потръпвам, когато притичват по пръстите на краката ми и усещам голите им опашки, плющящи като мънички въжета. У дома нямахме много плъхове - прииждането на реката ги давеше - сега от вълните мазна черна козина по кожата ми полазват тръпки. Но правя всичко по силите си да преглътна отвращението си. Кал също не е във възторг от тях и помита земята с единия си пламтящ юмрук, отблъсква вредителите всеки път, когато се приближат твърде много.

По петите ни се вихрят струйки прах, задръстват въздуха, а фенерчето на Кранс е почти безполезно в мрака. Другите разчитат на допира, опипват стените на тунела, но аз държа ума си фиксиран върху света отгоре, върху мрежата от електрически жици и преминаващи с грохот транспортни средства. Той рисува карта в ума ми, съсредоточавам се върху книжната, която почти съм запаметила. С нея усещам всичко с нарастващия си обхват. Чувството е смазващо, но аз продължавам упорито, заставям се да запомням максимално. Над главите ни пищят транспортьори, носят се с тътен към първоначалното срутване. Няколко преминават с бясна скорост през уличките вероятно за да избегнат хлътналите пътища и изкривените отломки. Разрушение. Хубаво.

Тунелите са владението на Фарли и Кранс, кралство, направено от прах. Но на Кал се пада да ни изведе от тъмнината и иронията не убягва на двама ни. Когато оставаме без изход, озовавали се до запоена сервизна врата, Кал няма нужда да му се казва какво да прави. Той пристъпва напред с протегнати ръце, с искряща гривна, а после оживява нажежен до бяло пламък. Танцува в дланите му, позволява му да сграбчи пантите на вратата и да ги нагрява, докато се стопят, превръщайки се в червени безформени парчета желязо. Следващото препятствие, метална решетка, задръстена с ръжда, е още по-лесно и той я отделя за секунди.

Рухващият тунел отново се разтърсва като от гръм, но от много по-далече. По-убедителни са плъховете, сега спокойни, изчезващи обратно в тъмнината, от която дойдоха. Малките им сенки са странна, отвратителна утеха. Надбягахме смъртта заедно.

Кранс сочи през разбитата порта, дава ни знак да минем през нея. Но Кал се колебае, все още отпуснал едната си изгарящо гореща ръка върху желязото. Когато разхлабва хватката си, тя оставя след себе си червен метал и вдлъбнатия отпечатък от ръката му.

- Полтри? - пита, хвърляйки поглед надолу по тунела. Кал познава Харбьр Бей много по-добре, отколкото аз. В края на краищата живял е тук преди, обитавал е Оушьн Хил всеки път, когато кралското семейство е идвало в района. Несъмнено Кал също доста пъти се е промъквал из доковете и уличките тук точно както правеше първия път, когато ме срещна.

- Да - отвръща Кранс с бързо кимване. - Толкова близо до Централата, колкото мога да ви доведа. Игън ме инструктира да ви преведа през Рибния пазар и е наредил на Моряците да са готови да ви хванат, да не говорим пък за взвода от Сигурността. Няма да очаква да минете през Полтри Плейс и няма да е изпратил съгледвачи.

От начина, по който го казва, настръхвам.

- Защо?

- Полтри е територия на Морските черепи.

Морските черепи. Друга банда, вероятно белязана с татуировки, по-зловегци от котвата на Кранс. Ако не бяха кроежите на Мейвън, може би щяха да помогнат на една Червена сестра, но вместо това те са превърнати във врагове, почти толкова опасни, колкото всеки Сребърен войник.

- Не това имах предвид - продължавам, като си служа с гласа на Марийна, за да скрия страха си. - Защо ни помагаш?

Преди няколко месеца мисълта за три тела, смазани от отломки, може би щеше да ме изплаши. Сега вече съм виждала много по-лоши неща и едва се сещам за спътниците на Кранс и изкривените им кости. Кранс въпреки криминалната си природа не изглежда толкова спокоен. Очите му се взират гневно назад в тъмнината след Моряците, за чието убиване е помогнал. Вероятно са били негови приятели.

Но има приятели, които аз бих предала, животи, които аз бих пожертвала заради собствените си победи. Правила съм го преди. Не е трудно да оставиш хората да умират, когато смъртта им дава живот на нещо друго.

- Не си падам по клетвите или червените зори, или каквото и да е от другите глупости, за които вашата шайка непрекъснато говори - промърморва той, единият му юмрук се затваря и отваря в бърза последователност. - Думите не ме впечатляват. Но вие правите адски много повече от просто говорене. Така, както аз виждам нещата, мога или да предам командира си, или кръвта си.

Кръвта. Мен.

Зъбите му светят на мъждивата светлина, проблясват при всяка остра дума.

- Дори плъховете искат да се измъкнат от канавката, госпожице Бароу.

После пристъпва през решетката към повърхността, която може да убие всички ни.

И аз го следвам.

Изправям рамене, обръщам се с лице към екота и края на безопасността, предлагана от тунела. Никога преди не съм била в Харбьр Бей, но картата и усещането ми за електричество са достатъчни. Заедно те рисуват картина от пътища и жици. Мога да почувствам военните транспортьори, отиващи с грохот към форта, и светлините на Полтри. Нещо повече - един град е нещо, което разбирам. Тълпи, улички, всички отличителни черти на всекидневния живот - това е моят тип камуфлаж.

Полтри Плейс е друг пазар, оживен като Великолепната градина или площада на Подпорите. Но е по-мръсен, по-занемарен, без присъствието на Сребърни благородници, но задръстен и гъмжащ от Червени тела и шумни пазарлъци. Идеално скривалище. Излизаме на най-ниското ниво: подземен лабиринт от сергии, покрити накръст с мазни брезентови навеси. Но тук, долу, няма дим или воня - Червените може да са бедни, но не сме глупави. Един бърз поглед нагоре през покритата с решетка широка дупка в тавана ми подсказва, че на горните нива се продават воняща риба или пушено месо, като миризмите са оставени да се измъкнат в небето. Засега сме заобиколени от амбулантни търговци, изобретатели, тъкачи, всички до един опитващи се да пробутат стоките си на клиенти, които нямат два тетрарха. Парите докарват всички до отчаяние. Търговците искат да ги вземат, купувачите искат да си ги задържат и това заслепява всички тях. Никой не забелязва как няколко добре обучени крадци на дребно се измъкват от забравена дупка в стената. Знам, че би трябвало да изпитвам страх, но да съм заобиколена от своите, е странно успокояващо.

Кранс води, наперената походка на мускулестите му крака се преобразява в куцане, за да подражава на Шейд. Измъква качулка от жилетката си и скрива лицето си в сянка. За случайния наблюдател изглежда като приведен стар човек, макар да е всичко друго, но не и това. Дори леко крепи Шейд, подпира рамото му с една ръка, за да помага на брат ми да ходи. На Шейд не му се налага да се тревожи как да скрие лицето си и се е съсредоточил върху старанието да не се подхльзва по неравния терен на по-ниското ниво на Полтри. Фарли върви най-отзад и се чувствам спокойна да знам, че ми пази гърба. Въпреки всичките й тайни мога да й имам доверие, че няма да ни заложи капан, а с хитрост ще се измъкне от такъв. В този свят на предателство това е най-доброто, на което мога да се надявам.

Минали са няколко месеца, откакто за последен път откраднах нещо. И когато измъквам два сиви като жарава шала от една сергия, движенията ми са бързи и съвършени, но изпитвам непознат пристъп на угризения. Някой е изработил тези; някой е изпрел и изтъкал вълната, превръщайки я в тези груби парчета плат. Някой има нужда от тези. Но аз също имам нужда. Един за мен, един за Кал. Той го взима бързо, придърпва оръфаната вълна около главата и раменете си, за да скрие разпознаваемите си черти. Аз правя същото, и то със светкавична бързина.

Първите ни няколко стъпки в претъпкания, мъждиво осветен пазар ни отвеждат право покрай табло за обяви. Обикновено пълно с обяви за продажба, изрезки с новини, петиции, Червените плакати са покрити от шахматно разположени снимки. Няколко деца се въртят около таблото и късат парченцата хартия, до които могат да стигнат. Замерват се с късчетата като със снежни топки. Само едно от децата, момиче с раздърпана черна коса и боси, кафяви крака, си прави труда да погледне какво правят. Взира се в две познати лица, всяко - гледащо предизвикателно от дузина огромни плакати. Лицата са сурови и мрачни, а над тях има заглавия с големи черни букви, които гласят: ИЗДИРВАНИ ОТ КОРОНАТА за ТЕРОРИЗЪМ, ДЪРЖАВНА ИЗМЯНА и УБИЙСТВО“. Съмнявам се, че много от хората, от които гъмжи Полтри, умеят да четат, но посланието е достатъчно ясно.

Снимката на Кал не е кралският му портрет, който го правеше да изглежда силен, царствен и дързък. Не, образът му е зърнест, но различим, застинал кадър от една от множеството камери, които са го уловили в миговете преди провалената му екзекуция в Купата на костите. Лицето му е измъчено, изопнато от загубата и предателството, докато очите му искрят от не сдържан гняв. Напрегнатите мускули на врата му изпъкват. По яката му май даже има засъхнала кръв. Това му придава изцяло вид на убиеца, като какъвто иска Мейвън да го представи. Залепените по-ниско плакати с образа му са разкъсани или обсипани с графити с остър, неспретнат почерк, почти прекадено ожесточено вдълбани, за да изпъкват. Кралеубиеца, Изгнаника. Прозвищата раздират хартията, сякаш думите могат да разкървавят фотографираната кожа. А сред „титлите“ криволичещо е изписано: открийте го, открийте го, открийте го.

Също като тази на Кал, и моята снимка е взета от Купата на костите. Знам точно в кой момент. Беше, преди да мина през портите на арената, когато стоях и слушах как Лукас получава куршум в мозъка. В онази секунда разбрах, че ще умра, но по-лошо - знаех, че съм безполезна. Вече покойният Арвън беше с мен, задушаващ способностите ми, принизявайки ме до нищожество. Очите ми върху разпечатаната снимка са широко отворени, изплашени и изглеждам малка. На тази снимка не съм Мълниеносното момиче. Аз съм само уплашена тийнейджърка. Момиче, зад което никой не би застанал, а какво остава пък да я защити. Не се съмнявам, че лично Мейвън е избрал този кадър, знаел е точно какъв образ ще представи. Но някои хора не са били заблудени. Някои видяха частицата от секундата, в която се прояви силата ми, мълнията ми, преди излъчването на екзекуцията рязко да бъде спряно. Някои знаят каква съм и са го написали върху плакатите, за да го видят всички.

Алена кралица. Мълниеносното момиче. Надигнете се. Червени като зората. Надигнете се. Надигнете се. Надигнете се.

Всяка дума е като жишсване, изгарящо гореща и дълбока. Но не можем да се застояваме край стената с плакатите за издирване. Смушквам Кал, изтиквам го встрани от безпощадния ни образ. Той тръгва охотно, следва Шейд и Кранс през бързо движещата се тълпа. Устоявам на порива да се държа за него, да се опитам да снема малко от бремето на плещите му. Независимо колко много искам да го почувствам, не мога. Трябва да държа очите си насочени напред и далече от огъня на един победен принц. Трябва да смразя сърцето си за единствения човек, който настоява да го разпали.

Криволиченето през Полтри е по-лесно, отколкото би трябвало. Един Червен пазар не интересува никой важен човек, така че броят на камерите и офицерите на по-ниските нива е оскъден. Но държа сетивата си нащрек, усещам малобройните електрически линии на видимост, които успяват да проникнат през безразборно разположените сергии и витрини. Иска ми се да можех просто да ги изолирам, вместо неумело да ги избягвам, но дори това е твърде опасно. Едно мистериозно внезапно изгасване на електричеството със сигурност би привлякло внимание. Офицерите са още по-обезпокояващи, открояват се рязко в черните униформи на Сигурността. Докато се катерим през нивата на Полтри нагоре към повърхността на града, броят им нараства. Повечето изглеждат отегчени от кипящия наоколо Червен живот, но няколко запазват бдителността си. Очите им се стрелкат из тълпата, търсейки.

- Прегърби се - прошепвам, стиснала рязко китката на Кал. Действието изпраща нервна искра през дланта и нагоре по ръката ми, принуждава ме да я отдръпна твърде бързо.

Въпреки това той се подчинява, привежда се, за да скрие високия си ръст. Това обаче може и да не е достатъчно. Всичко това може да не е достатъчно.

- Притеснявай се за него. Ако хукне, трябва да бъдем готови - промърморва Кал в отговор: устните му са достатъчно близо, за да докоснат ухото ми. Насочва пръст през гънките на шала си, сочи към Кранс. Но брат ми контролира добре Моряка, хванал здраво жилетката. Подобно на нас, той няма никакво доверие на контрабандиста.

- Шейд го държи под око. Ти се съсредоточи да не биеш на очи.

Дъхът излиза със съскане през зъбите на Кал: още една раздразнена въздишка.

- Само гледай. Ако смята да бяга, ще го направи след трийсетина секунди.

Не е нужно да питам Кал откъде знае това. Ако се съди по движението на тълпата, след трийсет секунди ще стигнем до върха на виещото се, паянтово стълбище и ще се озовем точно върху главния етаж на Полтри. Сега виждам центъра на пазара точно над нас, окъпан в струяща пладнешка светлина, която е почти ослепителна след времето ни под земята. Сергиите изглеждат по-трайни, по-професионални и по-доходоносни. Една кухня на открито изпълва въздуха с миризмата на печено месо. След пакетите с дажби и солената риба от мириса устата ми се напълва със слюнка. Над главите ни се извиват износени дървени арки, крепящи кърпен и изпокъсан брезентов покрив. Няколко от арките са повредени, изкривени от мношбройните сезони на дъжд и сняг.

- Няма да избяга - прошепва Фарли, вмъквайки се между нас. - Поне не при Игън. Ще си загуби главата, задето е предал Моряците. Ако смята да отиде някъде, то е извън града.

- Пусни го тогава - прошепвам в отговор. Още един Червен, когото да бавя, е последното нещо, което ми трябва. - Той беше толкова полезен, колкото можехме да очакваме от него, нали?

- А ако попадне право в затворническа килия и бъде подложен на разпит, тогава какво? -гласът на Кал е тих, но изпълнен със заплаха. Студено напомняне за това, което трябва да се направи, за да се предпазим.

- Той остави трима от хората си да умрат заради мен, за да ме опази - дори не си спомням лицата им. Не мога да си позволя. - Съмнявам се, че мъченията ще го безпокоят особено.

- Всички умове могат да рухнат пред Елара Мерандус - казва Кал най-накрая. - Ти и аз знаем това по-добре от всеки. Ако тя се добере до него, ще ни открият. Ще открият новокръвните от Бей.

Ако.

Кал иска да убие човек, обосновава се с такава ужасна дума. Приема мълчанието ми като съгласие и за мой срам осъзнавам, че не греши изцяло. Поне няма да накара мен да го направя, макар че моята мълния може да убива по-бързо от всеки пламък. Вместо това ръцете му разсеяно посягат вътре в шала към ножа, който знам, че държи скрит там. В гънките на ръкавите ръцете ми започват да треперят. И се моля Кранс да не се отклонява от курса; стъпките му никога да не се поколебаят. Да не получи нож в гърба заради това, че се е осмелил да ми помогне.

Главното ниво на Полтри е по-шумно от дълбините, преизпълнено със звуци и гледки. Притъпявам леко сетивата си, изключвам каквото е нужно, за да запазя разсъдъка си. Лампите вият тънко и пронизително над главите ни с накъсаното пулсиране на нестроен електрически поток. Инсталацията им е неправилно поставена и на места примигват. Това кара едното ми око да потрепва и да се присвива. Камерите също се усещат по-силно, съсредоточени върху поста на Сигурността в центъра на пазарния площад. Самият той не е много повече от сергия с шест страни, с пет прозореца, врата и покрив от шинди. Само че кабината е пълна с офицери вместо с разнородни стоки. Прекадено много офицери, осъзнавам с постепенно нарастващ ужас.

- По-бързо - прошепвам. - Трябва да вървим по-бързо.

Краката ми успяват да закрачат по-чевръсто, изпреварвам Кал и Фарли и вече съм почти по петите на Кранс. Шейд хвърля поглед през рамо, сбърчил чело. Но погледът му се плъзва покрай мен, покрай всички ни и се заковава върху нещо в тълпата. Не, някого.

- Следят ни - промърморва той, хватката му върху ръката на Кранс се затяга. - Морски черепи.

Проклети да са инстинктите: отдръпвам леко качулката си назад, за да мога да ги зърна. Не са трудни за различаване. Бяло мастило върху бръснати глави, изобразяващо татуировки на черепи от назъбени кости върху скалповете им. Поне четирима Морски черепи си проправят път през тълпата, следват ни, както плъхове преследват мишка. Двама отляво, двама отдясно, от двете ни страни. Ако положението не беше толкова напечено, щях да се засмея на еднаквите им татуировки. Тълпата ги разпознава мигновено и се разделя, за да им направи път, да ги остави да ловуват.

Другите Червени явно се боят от тези престъпници, но не и аз. Няколко главорези са нищо в сравнение с мощта на дузината офицери от Сигурността, които сноват около поста си.

Могат да са суифти, силноръки, заличители - Сребърни, които могат да ни накарат да си платим с кръв и болка. Поне знам, че не са толкова опасни като Сребърните от двора, втълпителите и копринените хора и занемителите. Внушителите, могъщи като кралица Елара, не носят презрени черни униформи. Те контролират армии и кралства, а не няколко метра пазарен площад, и са далече оттук. Засега.

За наша изненада първият удар идва не изотзад, а отнякъде пред нас. Една прегърбена старица с бастун се оказва не такава, каквато изглежда, и впримчва Кранс за врата с разкривената си тояга. С едно и също движение го мята на земята и сваля наметката си, разкрива гола глава и татуировка на череп.

- Рибният пазар не ти ли стига, Моряко? - изръмжава тя, гледайки как Кранс се приземява по гръб. Шейд пада заедно с него, твърде оплетен в крайниците на Кранс и собствената си патерица, за да остане на крака.

Понечвам да помогна, хвърлям се напред, но една ръка ме сграбчва през кръста, издърпва ме обратно в тълпата. Другите гледат безучастно, жадуващи за малко забавление. Никой не забелязва как се стопяваме в стената от лица, дори не и четиримата Морски черепи, които ни следяха. Ние не сме тяхната мишена - все още.

- Продължавай да вървиш - избоботва Кал в ухото ми.

Но аз забивам здраво крака в земята. Няма да ме накарат да помръдна, дори не и той.

- Не и без Шейд.

Жената Морски череп цапва Кранс, когато той се опитва да се изправи: бастунът й се удря в кост със силен пукот. Тя бързо насочва оръжието си към Шейд, който е достатъчно умен да остане на земята, вдигнал ръце в престорен жест на капитулация. Би могъл да изчезне в миг, като си проправи със скок път към безопасността, но знае, че не може. Не и с всички очи, които го наблюдават. Не и когато постът на Сигурността е толкова наблизо.

- Елупаци и крадци, всичките са такива - промърморва една жена наблизо. Изглежда, че тя е единствената, подразнена от демонстрацията. Търговци, клиенти и улични гамени наблюдават отстрани с еднакво нетърпеливо очакване, а офицерите от Сигурността не правят абсолютно нищо, гледат с прикрита развеселеност. Дори зървам как някои от тях си подават монети, правят залози за зараждащата се схватка.

Ново шляпване, което този път улучва раненото рамо на Шейд. Той стисва зъби, опитва се да удържи едно изпъшкване от болка, но то отеква силно над Полтри. Самата аз почти го усещам и трепвам, когато той рухва.

- Не познавам лицето ти, Моряко - отбелязва злорадо жената Морски череп. Удря го отново достатъчно силно, за да изпрати послание. - Но Игън със сигурност ще го познае. Ще плати за благополучното ти, макар и малко понатъртено завръщане.

Свивам юмрук, пожелавам си да призова мълнията, но вместо това усещам пламък. Допир на гореща кожа до моята, пръсти, извиващи се, за да се промъкнат в хватката ми. Кал. Няма да мога да произведа искра, без да го нараня. Част от мен иска да го избута и да спаси брат ми с едно-единствено помитащо движение. Но това няма да ни доведе доникъде.

С рязко ахване осъзнавам, че не бихме могли да си пожелаем по-добър начин за отклоняване на вниманието - по-добър момент да се измъкнем. Шейд не е средство за отвличане на вниманието, крещи един глас в главата ми. Прехапвам устна, почти разкъсвам кожата. Не мога да го оставя, не мога. Не мога да го изгубя отново. Но не можем да останем тук. Твърде опасно е и толкова много е заложено на карта.

- Централата на сигурността - прошепвам, опитвам се да попреча на гласа си да затрепери. - Ейда Уолъс трябва да бъде открита и Централата е единственият начин. -Следващите думи имат вкус на кръв: - Трябва да вървим.

Шейд оставя следващия удар да го блъсне настрани, което му предоставя по-добър ъгъл. Очите му срещат моите. Надявам се, че разбира. Устните ми се раздвижват без звук. Централата на сигурността, изричам само с устни към него, съобщавам му къде да ни чака, когато се измъкне. Защото той ще се измъкне. Той е новокръвен като мен. Тези хора не могат да се мерят с него.

Почти звучи убедително.

Лицето му помръква, разкъсвано от знанието, че няма да го спася. Но въпреки това кимва. А после напорът на телата го поглъща цял, скрива го от поглед. Обръщам се с гръб, преди бастунът отново да удари кост, но чувам силния, отекващ звук. Отново трепвам и сълзи парват очите ми. Искам да погледна назад, но трябва да си тръгна, да направя каквото трябва да се направи, и да забравя това, което трябва да бъде забравено.

Тълпата ликува и напира напред да види - и само ме улеснява да се измъкна на улицата и да потъна дълбоко в града Харбьр Бей.

Улиците, заобикалящи Полтри, приличат на самия тунел - претъпкани, шумни, вонящи на риба и зъл нрав. Очаквам не по-малко от Червения сектор на града, където къщите са тесни и надвесени над уличките, образувайки сенчести арки, наполовина пълни с боклук и просяци. Доколкото виждам, няма офицери: вниманието им е привлечено или към битката на банди в Полтри, или при срутванията на тунели далече зад нас. Сега Кал поема начело, води ни неотклонно на юг, далече от Червения център.

- Позната територия? - пита Фарли и хвърля рязък подозрителен поглед към Кал, когато той ни превежда, снишени надолу, по още една криволичеща уличка. - Или си също толкова объркан, колкото и аз?

Той не си прави труда да отговори: реагира само с бързо махване на ръка. Притичваме покрай една кръчма: прозорците й вече гъмжат от сенки на професионални пияници. Очите на Кал се задържат за миг върху вратата, боядисана в предизвикателно яркочервено. Едно от старите му свърталища, предполагам, когато е можел да се измъкне от Оушьн Хил незабелязано, за да види кралството си без блясъка на Сребърното виеше общество. Така би постъпвал един добър крал, каза той веднъж. Но както открих, неговото определение за добър крал беше много, много сбъркано. Просяците и крадците, с които се е сблъсквал през годините, не са били достатъчни да убедят принца. Видял е глад и несправедливост, но недостатъчно, за да намери основание за промяна. Недостатъчно, за да си струва да се разтревожи. Докато неговият свят го сдъвка и го изплю, превърна го в сирак, изгнаник и предател.

Следваме го, защото трябва. Защото имаме нужда от войник и пилот, бездушен инструмент, който да ни помогне да постигнем целите си. Поне това си казвам, докато го следвам по петите. Нуждая се от Кал по благородни причини. За да спасим животи. За да победим.

Но подобно на брат ми, аз също имам патерица. Моята не е метална. А от плът и огън и бронзови очи. Само да можех да го прогоня. Само ако бях достатъчно силна да оставя принца да си отиде и да прави каквото иска с отмъщението си. Да умре или да живее, както сметне

за удобно. Но имам нужда от него. Ине мога да намеря сили да го пусна да си отиде.

Макар че сме далече от Рибния пазар, през улицата прониква ужасна миризма. Издърпвам шала си до носа, опитвам се да я възпра каквато и да е. Не е риба, осъзнавам овладяно, и другите също го знаят.

- Не би трябвало да вървим в тази посока - промърморва Кал, протегнал ръка да ме спре, но аз се снишавам под нея. Фарли е точно по петите ми.

От страничната уличка излизаме на нещо, което някога е било скромен градински площад. Сега е мъртвешки тихо, прозорците на къщите и витрините на магазините са здраво затворени. Цветята са изгорени, пръстта - превърната в пепел. От голите дървета се люлеят десетки тела с пурпурни и подпухнали лица, с клупове от въжета на шиите. Всяко е разсъблечено, ако не се броят еднаквите им червени медальони. Нищо изискано, просто украсени с резба дървени квадрати, висящи от груба връв. Никога не съм виждала такива медальони и се фокусирам върху тях, за да отклоня очите си от мношбройните мъртви тела.

Висят от доста време, ако се съди по миризмата и жужагция рояк мухи.

Смъртта не е нещо непознато за мен, но тези трупове са по-ужасни от всички, които съм виждала - или създавала.

- Мерките? - чудя се на глас. Дали тези мъже и жени са нарушили вечерния час? Или са казали нещо нередно? Дали са били екзекутирани по заповедите, които дадох? Не са твои заповеди, казвам си импулсивно. Но това не намалява вината. Нищо няма да я намали.

Фарли поклаща глава.

- Те са Червената стража - промърморва. Понечва да пристъпи напред, но размисля. - По-шлемите градове, по-шлемите Червени общности си имат собствена стража и офицери. За да поддържат мира, да поддържат нашите закони, защото Сигурността отказва.

Нищо чудно, че Морските черепи нападнаха Кранс и Шейд така открито. Знаели са, че никой няма да ги накаже. Знаели са, че Червената стража е мъртва.

- Редно е да ги свалим - казвам, макар да знам, че е невъзможно. Нямаме нужното време, за да ги погребем, нито искаме да се замесваме в неприятности.

Заставям се да се извърна. Гледката е отвратителна - нещо, което никога няма да забравя, но не заплаквам. Кал е там, чака на почтително разстояние, сякаш няма правото да стъпи на площада за бесене. Мълчаливо се съгласявам. Неговите хора направиха това. Неговите хора.

Фарли не е толкова овладяна като мен. Опитва се да скрие сълзите, които се събират в очите й, а аз се преструвам, че не ги забелязвам, докато се отдалечаваме.

- Ще им потърсим сметка. Ще отговарят за това - изсъсква тя, думите й са по-стегнати от всяка примка.

Колкото повече се отдалечаваме от Полтри, толкова по-подреден става градът. Тесните алеи се разширяват в улици, които правят леки завои, вместо да завиват под остри като карфици ъгли. Сградите тук са от камък и изгладен бетон и не изглеждат готови да рухнат от един силен вятър. Няколко от домовете, педантично поддържани, но малки, сигурно принадлежат на благоденстващите Червени от града, ако се съди по червените врати и капаци на прозорците. Белязани са с нашия цвят, дамшсани, за да знаят всички кой и какво живее вътре. Червените, сновящи по улиците, са също толкова ясно различими - главно слуги, които носят усукани червени гривни. По дрехите на някои са забодени раирани значки, всяка - с позната поредица от цветове, показващи на кое семейство служат.

Най-близкият има значка в червено и кафяво - Династия Рамбос.

Уроците ми с лейди Блонос нахлуват в паметта ми, неясна бъркотия и от полузапомнени факти. Рамбос, една от Висшите династии. Управители на този район, Бийкън. Силноръки. Имаха представителка в Изпитанието на кралиците, дребно създание на име Рор, която можеше да ме разкъса надве. Друг Рамбос срещнах в Купата на костите. Той трябваше да е един от екзекуторите ми, а аз го убих. Поразих го с електричество, докато костите му запигцяха.

Все още мога да го чуя как крещи. След площада с бесилките мисълта почти ме кара да се усмихна.

Слугите на Рамбос завиват на запад, нагоре по лек склон към хълм, от който се разкрива гледка към пристанището. Несъмнено се отправят към имението на господаря си. Това е един от множеството подобни на палати домове, осеяли възвишението, всеки - гордо перчещ се с безупречно бели стени, небесносини покриви и високи сребърни шпилове, увенчани със звезди с остри лъчи. Следваме ги, проправяме си с криволичене път нагоре, приближаваме се към най-шлямата от всички постройки. Изглежда увенчана със съзвездия, обкръжени от прозрачни, блестящи стени - диамантено стъкло.

- Оушьн Хил - казва Кал, проследил погледа ми.

Целият комплекс се издига над билото на възвишението като дебела бяла котка, лентяйстваща кротко зад приличащи на кристал стени. Подобно на двореца Уайтфайър, ръбовете на покрива са украсени с позлатени метални пламъци, така изкусно изковани, че сякаш танцуват на слънчевата светлина. Прозорците му примигват като скъпоценни камъни, всеки един - блестящ и чист, плод на усилията на кой знае колко много Червени. Ехото от строителни дейности се разнася със стържене и тътен от двореца, правят с кралската резиденция нещо, известно само на Мейвьн. Част от мен иска да го види и съм принудена да се засмея на една такава своя лекомислена страна. Ако някога стъпя отново в дворец, то ще е в окови.

Кал не може да гледа дълго към Хил. Сега това е далечен спомен; място, където вече не може да отиде; дом, в който не може да се върне.

Предполагам, че това е общото между нас.