Стъкленият меч

Двадесет и пета глава

Резката потрепва под мен и гледам със страхопочитание как домът ми от последните няколко месеца изчезва с едно-единствено помитащо движение на ръката на Харик. Хълмът остава, както и сечището, но всякаква следа от лагера ни е заличена като пясък от плосък камък. Не чуваме дори децата, които стояха там преди миг, махайки за довиждане, с гласове, отекващи в нощта. Фара ги заглушава всичките и заедно с Харик спуска защитна завеса около най-малките новокръвни. Никой досега не се е доближавал до откриването ни, но допълнителната защита ме успокоява повече, отколкото съм готова да призная. Повечето от другите надават победоносни викове, сякаш дори самият акт на замаскирането на Резката е повод за празнуване. За мое раздразнение Килорн предвожда ликуването, подсвирква силно. Но не го упреквам, не и сега, когато най-после отново си говорим. Вместо това се усмихвам насила с болезнено стиснати зъби. Това възпира думите, които ми се иска да можех да кажа: Пести си енергията.

Шейд е също толкова мълчалив, колкото и аз, и тръгва редом с мен. Не поглежда назад към вече пустото сечище, а се вторачва напред към тъмната, студена гора и задачата пред нас. Куцането му е почти изцяло изчезнало и той налага бързо темпо, което с радост следвам, дърпайки останалите заедно с нас. Пътят до въздушния джет не е дълъг. Опитвам се да попия в съзнанието си всяка секунда от него. Студеният нощен въздух хапе непокритото ми лице, но небето, за щастие, е ясно. Няма сняг, няма бури - все още. Защото със сигурност се задава буря независимо дали предизвикана от мен или от някого другиш. И нямам представа кой ще доживее да види зората.

Шейд промърморва нещо, което не чувам, слага едната си ръка на рамото ми. Два от пръстите му са изкривени, все още зарастващи от онзи път, когато прибрахме Нани от Канкорда. Един силнорък успя да се докопа до Шейд и смачка първите пръсти на лявата му ръка, преди той да успее да отскочи. Фарли го закърпи, разбира се, но гледката още ме кара да се присвивам. Напомня ми за Гиза, още един член на семейство Бароу, осакатен, за да плати за постъпките ми.

- Това си струва цената - повтаря той с глас, по-силен отпреди. - Постъпваме правилно.

Знам това. Колкото и да се страхувам за себе си и за най-близките си хора, знам, че Корос е правилният избор. Дори без уверението на Джон вярвам в пътя ни. Как бихме могли да не вярваме? Новокръвните не могат да бъдат оставени на шепотите на Елара, да бъдат убити или превърнати в кухи, бездушни черупки, които да се подчиняват на заповедите й. Това трябва да направим, за да спрем появата на един свят, по-ужасен от този, в който живеем сега.

Въпреки това уверението на Шейд е като топло одеяло от утеха.

- Благодаря - промърморвам, като слагам ръка върху неговата.

Той се усмихва в отговор - бял полумесец, който отразява намаляващата луна. В тъмнината прилича толкова много на баща ни. Без старостта, без инвалидната количка, без товарите на един провален живот. Но те споделят същата интелигентност, същото прикрито подозрение, което опази и двамата живи на бойния фронт, а сега пази Шейд жив на едно много различно бойно поле. Той ме потупва по бузата - познат жест, който ме кара да се почувствам като дете, но не ми е неприятен. Той е напомняне за кръвта, която споделяме. Не в мутацията, а по рождение. Нещо по-дълбоко и по-силно от всяка способност.

От дясната ми страна Кал продължава да върви упорито и се преструвам, че не усещам погледа му. Знам, че мисли за собствения си брат и собствените си кръвни връзки, сега разкъсани. А зад него е Килорн - стиснал ловната си пушка, оглежда гората за каквито и да са сенки. Въпреки всичките си различия двете момчета споделят една удивителна връзка. И двамата са сираци, и двамата изоставени и без никого освен мен, който да ги подкрепя.

Времето изтича прекадено бързо за вкуса ми. Сякаш минават едва броени минути, преди да се качим на борда на „Блекрън“ и да се издигнем във въздуха. Всяка секунда се движи по-бързо от предишната, докато профучаваме към тъмния зъбер пред всички ни. Това си струва цената, казвам си, повтарям думите на Шейд отново и отново. Трябва да запазя спокойствие заради джета. Не трябва да изглеждам уплашена заради другите. Но сърцето ми бие като барабан в гърдите толкова силно и се боя, че всички го чуват.

За да се преборя с тревожното туптене, се притискам към пилотския шлем в скута си, обвивам ръце около гладката, хладна форма. Взирам се в полирания метал, оглеждам отражението си. Момичето, което виждам, ми е едновременно познато и чуждо. Мер, Марийна, Мълниеносното момиче, Алената кралица и абсолютно никоя. Тя не изглежда уплашена. Изглежда издялана от камък - със сурови черти, с коса, стегнато сплетена и вдигната на главата й, и с плетеница от белези по врата. Не е седемнайсетгодишна, а без възраст; Сребърна и въпреки това не такава; Червена, но не наистина; човешко същество - но не съвсем. Знаме на Алената гвардия, лице върху плакат за издирване, падение на принц, крадла... убийца. Кукла, която може да приеме всякакъв облик освен своя собствен.

Резервните пилотски екипи от хранилищата на джета са черно-сребристи, предоставят ни набързо скалъпена униформа, която ще ни послужи и като маскировка. Другите се суетят с екипите си, нагласяват ги, където трябва, за да се вместят в тях. Както винаги, Килорн опипва яката си, опитва се да поразхлаби твърдия колосан плат. Екипът на Никс едва се закопчава върху корема му и изглежда, сякаш ще се разпори всеки момент. В контраст с него Нани почти плува в своя, но не си прави труд да навие ръкавите или крачолите на панталона, както съм принудена аз. Тя ще приеме различен образ, когато джетът се приземи - образ, който кара стомаха ми да се обръща, а сърцето ми да препуска от неизброими емоции.

За щастие, джетът „Блекрън“ е построен с транспортна цел и не само успява да побере и единайсетимата, а и остава място. Очаквам допълнителната тежест да ни забави, но ако се съди по контролното табло, пътуваме със същата скорост както винаги. Може би дори малко по-бързо. Кал управлява джета възможно най-добре, като ни държи извън лунната светлина и безопасно скрити в есенните облаци, носещи се бавно по крайбрежието на Норта.

Той се взира напрегнато през прозореца, очите му пробягват между облаците и множеството примигващи уреди пред него. Все още не разбирам какво означава който и да е от тях въпреки мношто седмици, през които съм седяла до него в пилотската кабина. В Подпорите бях слаба ученичка и това не се е променило. Просто нямам ум като неговия. Познавам само преките пътища, как да мамя, как да лъжа, как да крада и умея да виждам какво крият хората. А точно сега Кал определено крие нещо. Бих се страхувала от тайните на който и да е друг, но знам, че това, което Кал пази в себе си, не може да ми навреди. Той се опитва да погребе собствената си слабост, собствения си страх. Възпитан е да вярва в силата и мощта и в нищо друго. Да се поколебае, беше най-шлямата и основна грешка. Преди му казах, че аз също се страхувам, но няколко прошепнати думи не са достатъчни да сломят дългогодишна вяра. Също като мен Кал навлича маска и отказва да позволи дори на мен да погледна зад нея.

Така е най-добре, мисли си практичната страна от мен. Другата част, онази, която държи твърде много на принца изгнаник, се тревожи ужасно. Знам физическата опасност от тази мисия, но емоционалната минава през ума ми едва този следобед. Какъв ще стане Кал в

Корос? Ще си тръгне ли същият, какъвто е влязъл? Ще си тръгне ли въобще?

Фарли проверява запасите ни от оръжия за дванайсети път Шейд се опитва да помогне и тя го отпъжда, но не особено убедително. Веднъж зървам как двамата си разменят самодоволни усмивки и тя най-накрая му позволява да преброи куршумите от един пакет с означение Корвиум. Още една открадната доставка, най-вероятно дело на Кранс. Заедно с връзките на Фарли той успя да ни достави контрабандно повече пистолети, ножове и всевъзможни други оръжия, отколкото можех да си представя, че е възможно. Всички ще бъдат въоръжени със способността си и каквото друго изберат. Самата аз не искам нищо освен мълнията си, но другите са по-развълнувани и грабят кинжали или револвери, или, в случая с Никс, страховитото, сгъваемо копие, което предпочиташе през изминалите няколко седмици. Прегръща го и го притиска до себе си, прокарва унесено пръсти по заострената стомана. Друг би се порязал жестоко досега, но плътта на Никс е по-издръжлива от тази на повечето хора. Другият неуязвим новокръвен, Дармиън, следва примера му и опира дебело, подобно на сатър хладно оръжие върху възлестите си колене. Острието лъщи, жадуващо да среже кост.

Докато гледам, Камерън колебливо взема малък нож, като внимава да го държи в калъфа. Прекара последните три дни в усъвършенстване на способостта си, а не на умението да си служи с нож и кинжалът е крайна мярка, от която се надявам да не й се налага да се възползва. Тя улавя погледа ми с измъчено изражение и за момент се боя, че може да ми се сопне или по-лошо - да прозре през маската ми. Вместо това тя мрачно кимва в знак на потвърждение.

Кимвам в отговор, протягам между нас невидимата ръка на приятелството. Но погледът й се втвърдява и тя рязко извръгца очи. Смисълът е ясен. Ние сме съюзници, но не и приятели.

- Вече не остава много - казва Кал, побутва ме по ръката, за да се обърна. Твърде скоро, крещи умът ми, макар да знам, че сме точно по разписание.

- Ще се получи - гласът ми трепери и за щастие, той е единственият, който го чува. Не коментира слабостта ми, оставя я да ме тормози. - Ще се получи - още по-слабо този път.

- Кой има предимство? - пита той.

Думите последователно ме шокират, жегват и успокояват. Инструктор Ар вън задаваше същия въпрос по време на обучението, когато изправяше възпитаниците си по двойки един срещу друг в битки за кръв и гордост. Зададе го отново в Купата на костите, преди един силнорък от Династия Рамбос да го прободе като тлъсто, противно прасе. Мразех го, но това не означава, че не съм научила нищо от него.

Разполагаме с изненадата, разполагаме с Камерън, разполагаме с Шейд, Гарет и Нани и още петима новокръвни, които никой Сребърен не може да е предвидил. Разполагаме с Кал, военен гений.

И имаме кауза. Зад гърба ни е алената зора, която жадува да изгрее.

- Ние имаме предимство.

Усмивката на Кал е също толкова насилена като моята, но въпреки това ме стопля.

- Браво на моето момиче.

Отново думите му предизвикват буйни, противоречиви чувства.

Щракване и със кане на статично електричество от радиото изличават от ума ми всички мисли за Кал. Насочвам погледа си към Нани, която кимва в отговор. Пред очите ми тялото й се променя, преобразява се от старица в момче с ледено сини очи, черна коса и без душа. Мейвън. Дрехите й се променят заедно с външността й, заместват пилотския екип с безупречна, черна парадна униформа, допълнена с редица лъскави медали и кървавочервен плащ В черните къдрици се гуши корона и се налага да се преборя с порива да я метна от джета.

Другите гледат с примесено с възторг внимание, удивени от вида на мнимия крал, но аз изпитвам единствено омраза и едва доловим спазъм на угризения. Добротата на Нани се просмуква през маскировката, извива устните на Мейвън в кротка усмивка, която разпознавам твърде добре. За един-единствен болезнен миг гледам момчето, за каквото го мислех, а не чудовището, каквото се оказа, че е.

- Хубаво - изричам с усилие, с предрезгавял от вълнение глас. Изглежда, само Килорн забелязва и с усилие откъсва поглед от Нани. Едва доловимо поклащам глава към него, за да му предам да не се тревожи. Имаме по-важни неща, върху които да се съсредоточим.

- Корос Еър, тук Първа флотилия - казва Кал в микрофона на радиостанцията. По време на други полети полагаше усилия да звучи отегчен, безразличен към задължителните обаждания в различните бази, но сега е олицетворение на деловитостта. В края на краищата преструваме се, че сме въздушният джет на самия крал, летателното средство, познато като Първа флотилия - джет, освободен от всякакви щателни проверки. А Кал знае от личен опит как трябва да звучи точно това обаждане: „Тронът се приближава“.

Няма сложен и заплетен идентифициращ сигнал, няма искане на разрешение за кацане. Нищо освен суров властен тон и всеки оператор от другия край трудно би успял да му откаже. Както и очакваме, гласът, който прозвучава в отговор, заеква.

- По-получено, Първа флотилия - казва един мъж. Дълбокият му, стържещ глас с нищо не успява да скрие смущението му. - Извинете, но очаквахме Негово кралско Височество чак утре следобед?

Утре. Четвъртият ден, в който Джон каза, че ще умрем - и беше прав. Мейвън ще доведе със себе си армия от кралски гвардейци, от Пазители до смъртоносни воини като Птолемей и Еванджелин. Няма да можем да се мерим с тях.

Махвам с ръка зад себе си, за да повикам Нани, но тя вече е там. От близостта й в образа на Мейвън по кожата ми започват да боцкат иглички.

- Кралят не спазва разписание освен своето собствено - казва тя в микрофона на радиостанцията с окъпани в сребриста руменина бузи. Тонът й не е достатъчно остър, но гласът няма как да бъде сбъркан. - И няма да се обяснявам пред някакъв си надут портиер.

Един трясък от другата страна може да идва единствено от оператора, паднал от стола си.

- Да... да, разбира се, Ваше Височество.

Зад нас някой изсумтява в ръкава си. Вероятно Килорн.

Кал кимва на Нани, а после взема обратно микрофона. Виждам в него същата болка -онази, която чувствам твърде дълбоко.

- Ще кацнем след десет минути. Подгответе Корос за пристигането на краля.

- Ще се погрижа за това лич...

Но Кал изключва радиото, преди операторът да успее да довърши, и си позволява една-единствена облекчена усмивка. Отново другите ликуват, празнуват несъществуваща победа. Да, препятствието е преодоляно, но ще последват още много. Всичките са под нас, по сивозелените поля, които граничат с пустите земи на Разлива, криейки затвора, който може да се окаже гибелта ни.

Петно дневна светлина се процежда на хоризонта от изток, но небето над нас все още е в наситен син цвят, в който можем да се удавим, когато джетът „Блекрън“ каца на гладката писта на Корос. Това не е военна база, претъпкана с ескадрили от джетове и с хангари, но все пак е база на Сребърните и над всичко е надвиснало осезаемо усещане за опасност Нахлузвам пилотския шлем на главата си, скривам лицето си. Кал и другите следват примера ми, нахлузват собствените си гцтемове и спускат предпазителите за лица. За някой външен наблюдател сигурно изглеждаме плашещо. Изцяло в черно, маскирани, придружаващи младия, безмилостен крал до неговия затвор. Да се надяваме, че пазачите няма да ни обърнат особено внимание, по-заинтересовани от присъствието на краля, отколкото от това на спътниците му.

Вече не мога да седя и се измъквам от стола си колкото мога по-бързо. Предпазните колани увисват след мен, прозвънвайки. Правя каквото трябва - това, което ми се иска да не се налагаше да правя, и хващам Нани за ръката. Дори на допир е като Мейвън.

- Гледай през хората, сякаш не ги забелязваш - казвам й с глас, заглушен от шлема. -Усмихвай се без любезност. Никакви дребни незначителни разговори, никакви вежливи приказки. Дръж се, сякаш имаш милион тайни и си единственият човек, който е достатъчно важен да ги знае всичките.

Тя кимва, приема всичко това напълно спокойно. В края на краищата и двамата с Кал сме я инструктирали как да се представя като Мейвън. Това е просто напомняне, последно хвърляне на поглед в учебника преди изпита.

- Не съм глупак - отвръща тя студено и аз едва не я цапвам с юмрук в челюстта. Тя не е Мейвън, прозвънва в ума ми по-силно от камбана.

- Мисля, че успя - казва Килорн, докато се изправя. Хваща ме за ръката над лакътя, отдръпва ме леко. - Мер насмалко не те уби.

- Готови ли са всички? - провиква се Фарли от задния край на джета. Ръката й кръжи близо до механизма за спускане на рампата, нетърпелива да го натисне.

- Подредете се! - излайва Кал: звучи твърде много като сержант, който ръководи войнишко учение. Но ние откликваме, подреждаме се в спретнатите редици, на които той ни е научил, с Нани начело. Той застава до нея, встъпва в ролята на най-смъртоносния й телохранител.

- Нека вземем някои лоши решения - казва Фарли. Почти мога да я чуя как се усмихва, докато побутва освобождаващия механизъм.

Съскане - после се завъртат механизми и задната част на джета се отваря да посрещне последното утро, което някои от нас ще видят.

Дузина войници чакат на почтително разстояние от джета „Блекрън“ в стегнат и отработен строй. При вида на новокръвната, маскираща се като техния крал, те рязко отдават чест със сковани, съвършени движения. Едната ръка - притисната към сърцето, едното коляно -опряно в земята. Светът изглежда по-тъмен зад предпазителя на пилотския ми шлем, но не скрива мъгливия сив цвят на военните им униформи или схлупения, невзрачен комплекс зад тях. Никакви бронзови порти, никакви стени от диамантено стъкло - няма дори прозорци. Само единична, отвесна стена от бетонни тухли, простираща се нататък в изоставените поля на тази пустош. Затворът Корос. Позволявам си един бърз поглед назад към джета и пистата, простираща се в далечината, където танцуват сенки и радиация. Едва различавам два въздушни джета с двигатели, работещи на празен ход в полумрака, с налети и кръгли метални търбуси. Затворнически самолети, използвани да транспортират заловените. И ако всичко мине по план, скоро те отново ще влязат в действие.

Приближаваме към Корос мълчаливо, опитваме се да маршируваме в крак. Кал върви до Нани, постоянно стиснал единия си юмрук отстрани до тялото, докато аз се влача точно отзад с Камерън от лявата ми страна и Шейд - от дясната. Фарли и Килорн се придържат към центъра на формацията, без нито за миг да изпускат пистолетите си. Самият въздух сякаш е наелектризиран, наситен с опасност.

Това, от което се боя, не е смъртта, вече не. Сблъсквала съм се с умирането твърде много пъти, за да се страхувам от него. Но самия затвор, мисълта да бъда заловена, насила окована във вериги, превърната в безмозъчна марионетка на кралицата - това не мога да понеса. По-скоро бих умряла хиляда пъти, отколкото да се изправя пред такава участ. Същото важи за всеки от нас.

- Ваше Височество - казва един от войниците и се осмелява да вдигне поглед към човека, за когото вярва, че е кралят. Емблемата на гърдите му, три кръстосани меча от червен метал, показва, че е капитан. Нашивките на раменете му, в яркочервено и синьо, могат да са единствено цветовете на неговата династия. Династия Айрал. - Добре дошли в затвора Корос.

Както е инструктирана, Нани гледа право през него, отпраща го с махване на бледата си ръка. Това би трябвало да е достатъчно да убеди всеки в предполагаемата й самоличност. Но докато войниците се изправят, очите на капитана пробягват бързо по нас, забелязват собствените ни униформи и отсъствието на Пазители, придружаващи кралския суверен. Поколебава се, когато оглежда Кал, един остър като бръснач поглед се фокусира върху шлема му. Въпреки това не казва нищо и войниците му се строяват до нас, стъпките им отекват заедно с нашите. Хейвън, Осанос, Провос, Макантос, Айгри - забелязвам познатите цветове върху няколко униформи. Последната, Династия Айгри, Династията на Очите, е първата ни мишена. Подръпвам Камерън за ръкава, кимам леко към брадатия рус мъж с дръзки очи и бели и черни райета на рамото.

Тя накланя глава и юмруците й се свиват с палците навън, докато мълчаливо се концентрира. Нахлуването е започнало.

Капитанът застава от другата страна на Нани, пристъпва пред мен толкова плавно, че почти не забелязвам. Копринен човек. Има същата светлокафява кожа, лъщяща черна коса и ъгловати черти на Соня Айрал и баба й, елегантно опасната Пантера. Мога само да се надявам, че капитанът не е толкова талантлив в интригите като нея, или това ще бъде много по-трудно от очакваното.

- Указанията ви са почти изпълнени, Ваше Височество - казва той. В думите му има нещо напрегнато. - Всеки килиен блок е индивидуално запечатан според инструкциите, а следващата доставка Безмълвен камък пристига утре с новия отряд пазачи.

- Хубаво - отвръща Нани: звучи безразлично. Леко забързва крачка и капитанът се нагажда към темпото й, върви в крак с нея. Кал прави същото и ние го следваме. Изглежда като преследване.

Докато Централата на сигурността в Харбьр Бей беше красива постройка, видение от камък и искрящо стъкло, Корос е сив и безнадежден като пустошта около него. Единствено входът, единична врата от черно желязо, вградена право в стената, нарушава монотонността на затвора. Няма панти, нито ключалка или дръжка на брава - вратата прилича на бездна, на зинала паст. Но усещам електричество, процеждащо се по ръбовете, идващо от малък квадратен панел, поставен до него. Превключвателят. Точно както каза Камерън. Самият ключ се полюшва от черна верижка на врата на Айрал, но той не посяга към него.

Има и камери, мънистени малки очи, насочени към вратата. Те не ме смущават ни най-малко. Повече се безпокоя за капитана от копринените хора и неговите войници, които са ни обкръжили и ни заставят да маршируваме напред.

- Боя се, че не ви познавам, господин пилот, или останалите от вас, като стана въпрос -упорства капитанът, навеждайки се, за да може да плъзне поглед покрай Нани и да фиксира Кал с твърд като кремък поглед. - Бихте ли се идентифицирали?

Стисвам юмрук, за да попреча на пръстите си да се разтреперят. Кал не прави нищо подобно, а едва обръща глава: не иска дори да забележи присъствието на капитана от затвора.

- „Господин пилот“ ме устройва напълно, капитан Айрал.

Айрал настръхва, както и се очаква.

- Затворът Корос е под мое командване и моя закрила, господин пилот. Ако си мислите, че ще ви пусна вътре без...

- Без какво, капитане? - всяка дума, излизаща от устата на Нани, реже като нож, врязва се в най-дълбоките кътчета на същността ми. Капитанът спира като закован и се облива в сребриста руменина, той преглъща един необмислен рязък отговор. - Според последните ми сведения Корос принадлежи на Норта. А на кого принадлежи Норта?

- Аз само си върша работата, Ваше Височество - изпелтечва той, но битката вече е изгубена. Отново слага ръка на сърцето си, отдава чест. - Кралицата ми повери отбраната на този затвор и само искам да се подчиня на заповедите й, както и на Вашите.

Нани кимва:

- Тогава ви заповядвам да отворите вратата.

Капитанът свежда глава и отстъпва. Един от войниците му, по-възрастна жена със строга, сребриста плитка и квадратна челюст, пристъпва напред и полага едната си ръка върху желязната врата. Не ми трябват черно-сребърните ивици на рамото й, за да знам, че е от Династия Самос. Желязото се раздвижва под нейното докосване на магнитрон, разцепва се на назъбени късове, които се отдръпват рязко и бързо. Връхлита ни полъх на студен въздух, миришещ слабо на влага и нещо кисело. Кръв. Но входната зала отвъд вратата е построена от строги, ослепително бели плочки, всяка - безупречна, без дори помен от петънце. Нани влиза първа, а ние я следваме.

До мен Камерън трепери и аз я побутвам леко. Бих й държала ръката, ако беше възможно. Мога само да си представя колко ли ужасно трябва да е това - по-скоро бих се разкъсала, отколкото да се върна в Арчън. И въпреки това тя се връща в собствения си затвор заради мен.

Входът е странно пуст. Няма снимки на Мейвън, няма знамена. Това място няма кого да впечатлява и не се нуждае от украса. Има само бръмчащи камери.

Войниците на капитан Айрал бързо заемат отново постовете си, застават от двете страни на всяка от четирите врати около нас. Онази отзад, черната, се затваря с оглушителното скърцане на метал, плъзгащ се по метал. Вратите отляво и отдясно са боядисани в сребърно и проблясват в суровата светлина на затвора. Онази напред, през която трябва да минем, е в отвратителен кървавочервен цвят.

Но Айрал спира като закован, посочва към една от сребърните врати:

- Предполагам, че искате да видите Нейно Височество кралицата?

Много се радвам, че имаме шлемове, защото в противен случай капитанът щеше да види ужас върху всяко едно лице. Елара е тук. Стомахът ми се преобръща при мисълта да се изправя пред нея и едва не повръщам в шлема си. Дори Нани пребледнява, а гласът й засяда на гърлото въпреки всичките й старания. Усещам Килорн до гърба си, на сантиметри от мен. Той мълчи, но въпреки това чувам какво иска да ми каже. Бягай. Бягай. Бягай. Но бягането вече не е нещо, което мога да правя.

- Нейно Височество е тук? - изрича с усилие Кал. За секунда се боя, че се е забравил. - Все още? - добавя като допълнение към една лъжа. Но въпреки това у капитана се заражда подозрение. Виждам го като експлозия в очите му.

Милата Нани се засмива на глас, насиленото й кискане е студено и дистанцирано.

- Майка ми винаги е постъпвала, както й харесва, знаеш това - казва тя укорително на Кал. - Но съм тук по други дела, капитане. Не е нужно да я безпокоите.

Капитанът ни отправя любезна усмивка. Тя разтяга лицето му като злобна гримаса, разкривява фините му черти в грозно изражение.

- Много добре, сър.

Килорн ме потупва с пръст по ръката, докосването му е настойчиво. Вижда каквото виждам аз. Капитанът вече не ни вярва. Обръщам се и хващам Камерън за лакътя и стискам. Следващият сигнал за нея. Мускулите й се стягат под докосването ми. Излива цялата си енергия в блокирането на способността на Айгри, за да му попречи да види какво се задава. По лицето му преминава объркване, но той го отърсва, опитва се да се фокусира върху нас. Не разбира какво му се случва.

- И по каква работа сте дошли тук? - настоява Айрал все още с многозначителната си, демонична усмивка. Прави една бавна, апатична стъпка към нас. Тя ще му е последната. -Свалете си шлемовете, ако обичате.

- Не - казвам му.

Поемам си спокойно дъх и се заемам с камерите, насочени към всички ни. Когато Айрал отваря уста да извика, издишвам и камерите избухват във вихър от искри като фойерверки. Следват лампите, които ту се включват, ту изгасват, потапят ни последователно в непрогледен мрак и зашеметяващо ярка светлина. Ние сме подготвени за това. Войниците на Корос не са.

По мозайката препуска пламък, танцуваща светлина през белотата. Препречва всички врати, подскача нагоре до тавана, като успява да заключи войниците вътре с нас и потрепващата тъмнина. Войникът от Династия Осанос, нимфа, припряно изсмуква влагата от въздуха, но недостатъчно, за да се пребори с пращящия огън на Кал. Един каменокож се втурва към мен с плът, която се превръща в камък пред очите ми, но се удря в стената, позната като Никс Марстън. Дармиън се включва и двамата неуязвими новокръвни се заемат да сразят войника. Другите се справят също толкова добре. Кета заличава левитатора от

Династия Провос, изпраща в сърцето му експлозия, която го разкъсва от вътре навън. Жената войник от Династия Хейвън прави всичко по силите си да се пребори с предизвиканата от мен тъмнина, използва способността си, за да повали сенките, като ги къпе в езерце от черна мъгла, което внезапно изригва с ослепителна, ярка светлина. Дори шлемовете ни по никакъв начин не спират ослепителния блясък и се налага да затворя очи. Когато ги отварям, жената от Династия Хейвън е на земята с дълбока рана във врата. Кашля сребърна кръв по плочките, а брат ми стои над нея с нож в ръка. Зад него Айгри се свлича на колене, държи се за главата и пищи.

- Не мога да виждам! - проплаква той и забива нокти в очите си. Кръвта се смесва със сълзите му от болка. - Не мога да видя нищо, какво става?! Какво е това?! Кои сте вие?! -крещи той, без да се обръща специално към някого.

Камерън първа смъква шлема си. Никога преди не е убивала човек, дори не и по време на бягството си. Виждам го, изписано по цялото й лице, в ужаса, който се просмуква в нея. Но не пуска. Не мога да кажа дали от храброст или от злоба. Мълчанието й оказва нужното въздействие, докато мъжът на земята спира да пищи, спира да дращи с нокти, спира да диша. Умира с широко отворени очи, взрян в нищото, сляп и глух в последните си мигове. Чувството сигурно е като да бъдеш погребан жив.

Всичко свършва за около минута. Дванайсет Сребърни войници мъртви върху мозайката, някои - изгорени, други - поразени от електричество, трети - застреляни, четвърти - с размазани глави. Жертвите на Кета изглеждат най-ужасно. Цяла стена е опръскана с резултатите от нейната работа и тя се задъхва шумно, опитва се да не гледа към онова, което е направила. Способността й да предизвиква експлозии е ужасяваща в най-добрия случай.

Само Лори е ранена, след като нападна магнитрона заедно с Гарет. Има забито парче метал в ръката, но нищо особено сериозно. Фарли стига първа до нея и измъква импровизираното острие, оставя го да издрънчи на пода. Лори дори не изохква от болка.

- Забравихме бинтове - промърморва Фарли, като покрива с ръка кървящото порязване.

- Ти забрави бинтове - отвръща Ейда, като измъква малко парче бинт, пъхнато вътре в екипа й. Умело го връзва около ръката на Лори. То мигновено се обагря с кръв.

Килорн се подсмихва под нос - единственият, който може да се наслаждава на някоя шега в такъв момент. За мое облекчение той изглежда съвсем добре, съсредоточен да презарежда пистолета си. Дулото пуши и има поне две тела, надупчени с неговите куршуми. Всеки друг би си помислил, че е незасегнат, но аз знам по-добре. Въпреки смеха Килорн не намира удоволствие в тази кървава работа.

Нито Кал. Той се навежда над мъртвия капитан Айрал, предпазливо сваля ключа от врата му. Няма да ги убия, каза ми веднъж, преди да щурмуваме Централата на сигурността в Харбьр Бей. Наруши собственото си обещание и това го нарани по-дълбоко от всяка битка.

- Нани - промърморва той, неспособен да отмести очи от Айрал. С треперещи пръсти затваря очите на капитана завинаги. Нани се фокусира върху лицето на Айрал, взира се в него. Само след мигове чертите й стават същите като неговите и аз изпускам лека въздишка на облекчение. Дори един мним Мейвън е почти непоносим за мен.

От колана на Айрал се разнася пукот на статично електричество. Радиостанцията му -командният център се опитва да установи контакт.

- Капитан Айрал! Капитане, какво става там, долу? Загубихме визуален контакт.

- Просто неизправност - отвръща Нани с гласа на Айрал. - Може да се разпространи, а може би не.

- Прието, капитане.

Камерън откъсва очи от мъртвия Айгри. Полага ръка върху червената врата.

- Насам - казва. Почти не се чува над звука от капещата кръв и въздишките на умиращите.

Усещам командния център на затвора като нерв, пулсиращ контролиращ всички камери в

сградата. Той ме дърпа, влачи ме през острите завои на коридорите си. Те са облицовани с бели плочки също като входа, но не толкова чисти. Ако се вгледам внимателно, мога да видя кръв между плочките, покафеняла от времето. Някой се е опитал да отмие случилото се, но не се е постарал достатъчно. Червената кръв е толкова трудна за почистване. Виждам намесата на кралицата в това, в каквито там кошмари е забъркала дълбоко в недрата на Корос.

Тя е някъде тук, продължаваща плашещата си работа. Може дори да идва за нас сега, предупредена за размирици. Надявам се да идва. Надявам се, че завива зад ъгъла точно сега, за да мога да я убия.

Но вместо кралица Елара, когато завиваме, намираме друга врата с голяма буква Д и без ключалка. Камерън се обръща към нея с нож в ръка и се залавя да изтръгне таблото за превключвателя. То се разхлабва след секунди и пръстите й се гмурват в жиците.

- Трябва да минем през това тук, за да стигнем до командния център - казва тя, като посочва рязко с глава към вратата. - Вътре има двама пазачи магнитрони. Бъдете готови.

Кал тихо прочиства гърло, полюшва ключа пред нея.

- О - промърморва тя поруменяла и го взема от ръката му. Намръщено го пъха в съответния процеп на превключвателя. - Кажи ми кога.

- Гарет - започва Кал, но той вече е излязъл напред, напряга се срещу металната врата. Нани застава до него, все още дегизирана като капитан Айрал. И двамата знаят какво трябва да правят.

Другите не са толкова сигурни. Кета изглежда готова да заплаче, пръстите й спазматично пробягват нашре-надолу по ръцете й, сякаш се страхува, че е изгубила някой крайник. Фарли протяга ръка, но тя само я перва, за да я отпъди. Сърцето ми се свива, когато осъзнавам, че не знам как да утеша Кета. От прегръдка ли има нужда, или от плесница?

- Пази ни гърбовете - нареждам й рязко, избрала златната среда. Кета потреперва, отправя ми кръвнишки поглед. Плитката й се е разплела и тя подръпва тънките кичури тъмна коса. Бавно кимва, обръща се на място, за да наблюдава пустия коридор зад нас. Подсмърчанията й отекват от плочките.

- Няма вече - промърморва. Но се държи. Дармиън и Никс застават до нея повече като демонстрация на солидарност, отколкото на сила. Поне от тях ще излезе много добра стена, когато пазачите осъзнаят какво става тук, горе. Което би трябвало да е скоро.

Кал е също толкова наясно с неотложността на ситуацията, колкото и аз.

- Сега - казва той и се прилепва към стената заедно с останалите от нас.

Ключът се завърта. Чувствам как електричеството рязко нахлува в превключвателя и залива механизма на вратата. Тя се отваря с летене, удря се със скърцане назад в стената и разкрива подобен на пещера килиен блок. В рязък контраст с облицованите с бели плочки коридори, килиите са сиви, студени и мръсни. Някъде капе вода, а въздухът е отвратително влажен.

Подредени на четири нива килии стигат чак долу в полумрака, натрупани една върху друга, без площадки или стълби, които да свързват редовете. Четири камери, по една във всеки ъгъл на тавана, бдят над всичко. Изваждам ги от строя с лекота. Единствената светлина е рязка, потрепващо жълта, макар че малката капандура отгоре е станала синя, издавайки изгрева на слънцето. Под нея върху единичен свързващ пасаж, направен от блестящ отразяващ светлината метал, стоят двама магнитрони в сиви униформи. При звука от приближаване двамата рязко се завъртат кръгом.

- Вие какво... - започва първият, като пристъпва само на една крачка към нас. Върху униформата му са цветовете на Самос. Замръзва при вида на Нани, застанала до рамото на Гарет. - Капитан Айрал, сър. - С махване на ръка офицерът магнитрон от Династия Самос вдига плоски листове метал от пода на килийния блок и конструира нова част от покрития пасаж пред очите ни. Новият се свързва с неговия и позволява на Гарет и Нани да тръгнат напред.

- Свежа кръв? - другият офицер кимва на Гарет, като се хили лукаво. - От кой легион сте?

Нани се намесва, преди Гарет да успее да отговори:

- Отворете килиите. Време е за разходка.

За наше разочарование офицерите си разменят объркани погледи.

- Разхождахме ги едва вчера, полага им се отново чак...

- Заповедите са си заповеди, а аз си имам моите - отвръща Нани. Вдига ключа на Айрал, разлюлява го в открит жест на заплаха. - Отворете килиите.

- Значи е вярно? Кралят се е върнал? - пита Самос, клатейки глава. - Нищо чудно, че всички в командването са се побъркали от безпокойство. Трябва да изглеждат безупречно за коронованата особа, предполагам, особено докато майка му още се мотае наоколо.

- Странна личност е кралицата - казва другият, като се чеше по брадичката. - Не знам какво прави в Кладенеца и не искам да знам.

- Килиите - повтаря Нани със суров глас.

- Слушам, сър - промърморва първият магнитрон. Смушква с лакът другия и се обръщат заедно, застават с лице към десетките килии, издигащи се от пода до тавана. Много от тях са празни, но в някои има сенки, линеещи под смазващия Безмълвен камък. Новокръвни затворници, които всеки миг ще бъдат пуснати на свобода.

Още покрити пасажи се наместват с дрънчене, звукът е като от гигантски чук, удрящ по стена от алуминий. Обточват килиите, като създават проходи около килийния блок, докато още листове се извиват и огъват и се превръщат в стъпала, които свързват нивата. За момент ме завладява почуда. Виждала съм магнитрони само в битка, използващи способностите си, за да убиват и разрушават. Никога - за да създават. Не е трудно да си ги представя как проектират въздушни джетове и луксозни транспортни средства, извивайки назъбено желязо в гладки дъги от остра като бръснач красота. Или дори металните рокли, които Еванджелин толкова харесваше. Дори сега признавам, че бяха великолепни, макар че момичето, което ги носеше, беше чудовище. Но когато решетките на всички килии зейват отворени и карат хората вътре да се размърдат, забравям цялата си почуда и удивление. Тези магнитрони са тъмничари, убийци, които принуждават невинни хора да страдат и умират зад решетките по каквато там неубедителна причина им е посочил Мейвън. Изпълняват заповеди, да, но все пак избират да ги изпълняват.

- Хайде, излизайте.

- На крака, време е да изведем кучетата на разходка.

Офицерите магнитрони се движат в бърза последователност, подтичват към първата редица килии. Грубо извличат новокръвните от койките им, мятат навън върху покрития пасаж онези, които не могат да станат достатъчно бързо. Едно малко момиче се приземява опасно близо до ръба и едва не пада. Прилича толкова много на Гиза, че пристъпвам една крачка напред и се налага Килорн да ме дръпне рязко назад.

- Все още не - изръмжава в ухото ми.

Все още не. Свивам юмруци: изгарям от нетърпение да се нахвърля върху офицерите, докато се приближават все повече и повече до вратата. Още не са ни видели, но със сигурност ще ни видят.

Кал пръв сваля шлема си. Самос спира като закован, като прострелян. Примигва веднъж, невярващ на очите си. Преди да успее да реагира, краката му се отделят от земята и той полита към тавана. Другият прави същото, когато слабата му хватка върху гравитацията се отпуска. Гарет подхвърля двамата, блъсва ги в бетонния таван и се чува отвратително, неумолимо хрущене на кости.

Нахлуваме в килийния блок, движим се като един човек възможно най-бързо. Стигам първа до поваленото момиче и го издърпвам на крака. То хрипти, малкото му тяло трепери. Но натискът на Безмълния камък е отминал и руменината се връща донякъде в бледите й, лепкави бузи.

Свалям маската си.

- Мълниеносното момиче - промърморва малката и докосва лицето ми. Сърцето ми се къса.

Част от мен иска да я вдигне и да побегне, да я отведе далече от всичко това. Но задачата ни далеч не е приключила и не мога да си тръгна. Дори заради нея. Затова я пускам долу, за да стъпи на нестабилните си крака, и внимателно издърпвам ръката си от хватката й.

- Следвайте ни колкото можете по-добре. Бийте се колкото можете по-добре! - изкрегцявам към килийния блок. Постаравам се да се облегна на ръба на покрития пасаж, за да могат всички да ме чуват и виждат. Далече отдолу малобройните затворници, все още живи в ниските килии, вече са започнали да се изкачват по металните стъпала. - Ще напуснем този затвор тази вечер заедно и живи!

Досега би трябвало вече да съм си научила урока и да не лъжа. Но една лъжа е това, от което те имат нужда, за да продължат, и ако моята измама спаси дори един от тях, си струва да платя с душата си.