Стъкленият меч

Четвърта глава

Фарли не е толкова висока, колкото Килорн, но стъпките й са по-бързи, по-решителни и по-трудни за следване. Правя всичко по силите си, почти подтичвам, за да се придържам към темпото й през коридора на подводницата. Както и преди, членовете на Гвардията отскачат от пътя ни, но сега й отдават чест, докато минаваме, като сключват ръце до гърдите си или допират пръсти до челата си. Трябва да призная, че Фарли създава внушително впечатление, носейки белезите и раните си като накити. Изглежда, че няма нищо против кръвта по униформата си, в която разсеяно бърше ръце. Част от нея е на Шейд. Тя измъкна куршума от рамото му, без да мигне.

- Не сме го затворили под ключ, ако това си мислиш - подхвърля небрежно, сякаш разговорите за пленяването на Кал са обикновена клюка.

Не съм достатъчно глупава да се хвана на тази въдица, не и сега. Тя ме подлага на проверка, изпробва реакцията ми, верността ми. Но аз вече не съм момичето, което я умоляваше за помощ. Вече не съм толкова лесна за разгадаване. Живях върху остра като бръснач бодлива тел, балансирах лъжа след лъжа, криех се. Безкрайно лесно е да правя същото сега и да

погребвам мислите си надълбоко.

Така че вместо това се засмивам, залепям на лицето си усмивката, която усъвършенствах в двора на Елара.

- Предположих. Нищо не е разтопено - отвръщам и посочвам към металните стени.

Чета я, както тя се опитва да разчете мен. Прикрива изражението си добре, но въпреки това в очите й потрепва изненада. Изненада и любопитство.

Не съм забравила как се отнасяше с Кал във влака - с окови, въоръжени пазачи и презрение. А той приемаше това отношение като сритано куче. След предателството на брат му и убийството на баща му в него не беше останало желание за съпротива. Не го винях. Но Фарли не познава сърцето му - или силата му - както аз. Не знае колко опасен е в действителност. Или колко опасна съм аз, като стана въпрос. Дори сега въпреки многобройните си наранявания чувствам мощта дълбоко вътре в себе си, призоваваща електричеството, което пулсира из подводницата. Бих могла да го контролирам, ако поискам. Бих могла да изключа цялото това нещо. Бих могла да удавя всички ни. Смъртоносната идея ме кара да се изчервя, смутена от такива мисли. Но въпреки това те ме утешават. Аз съм най-мощното от всички оръжия на кораб, пълен с воини, а те явно не го знаят.

Изглеждаме слаби, защото така искаме. Когато го каза, Шейд говореше за Гвардията, обясняваше мотивите им. Сега се чудя дали освен това не се е опитвал да предаде послание. Като думите, скрити в едно отдавнашно писмо.

Спалното помещение на Кал е в далечния край на подводницата, скрито от оживлението и шума на останалата част от кораба. Вратата му е почти затулена зад извити тръби и празни сандъци, щамповани с надписи Арчън, Хейвън, Корвиум, Харбър Бей, Делфи и дори Белиум от Пиемонт на юг. Не мога да кажа какво са съдържали някога сандъците, но при имената на Сребърните градове надолу по гърба ми пробягва спазъм. Откраднати. Фарли забелязва, че се взирам в сандъците, но не си прави труда да обясни. Въпреки колебливото ни съгласие по въпроса с онези, които наричаме новокръвни, все още не съм в кръга на най-доверените й хора. Предполагам, че Кал има нещо общо.

Това, което захранва с енергия кораба - масивен генератор, доколкото усещам - бучи под краката ми, вибрира в костите ми. Сбърчвам отвратено нос. Фарли може и да не е заключила Кал, но със сигурност не проявява и любезност. Между шума и разтърсващото усещане се питам дали Кал изобщо е могъл да спи.

- Предполагам, че това е единственото място, където сте могли да го настаните? - питам, докато гледам ядосано към тесния ъгъл.

Тя свива рамене, блъска с ръка по вратата.

- Принцът не се е оплакал.

Не чакаме дълго, макар че много бих искала да имам време да се овладея. Вместо това заключващият механизъм със зъбчати колела се завърта след секунди със звън. Железните панти издават стържещ звук, изскърцват и Кал отваря вратата.

Не съм изненадана да го видя решително изправен, пренебрегващ собствените си болки. След цял живот, в който се е подготвял да бъде воин, той е свикнал с порязвания и натъртвания. Но белезите отвътре са нещо, което не умее да крие. Избягва погледа ми, съсредоточава се върху Фарли, която не забелязва или не я е грижа за принца с разбито сърце. Внезапно моите рани ми се струват малко по-поносими.

- Капитан Фарли - казва той, все едно го е обезпокоила по време на вечеря. Използва раздразнението, за да прикрие болката си.

Фарли не се хваща на това и отмята късата си коса с презрително сумтене. Дори посяга да затвори вратата.

- О, не искаше ли посетител? Колко грубо от моя страна.

Изпитвам безмълвна радост, че не доведох Килорн с мен. Той щеше да се държи още по-зле с Кал, при положение че го мрази още откакто за пръв път се срещнаха в Подпорите.

- Фарли - обръщам се към нея през стиснати зъби. За мое удоволствие - и отвращение - тя се отдръпва рязко от докосването ми. Изчервява се като домат, смутена от себе си и от страха си. Въпреки твърдата си фасада тя е същата като войниците си. Уплашена от Мълниеносното момиче. - Мисля, че оттук ще се оправим.

Нещо се присвива в лицето й, спазъм на раздразнение колкото от самата себе си, толкова и от мен. Но тя кимва, благодарна да се освободи от мен. С един последен кръвнишки поглед към Кал се обръща и изчезва обратно надолу по коридора. Резките й заповеди отекват за миг неразбираеми, но властни.

Кал и аз се взираме след нея, после в стените, после в пода, сетне в краката си, страхуваме се да се погледнем. Страхуваме се да си спомним последните няколко дни. Последния път, когато се гледахме през врата, последваха уроци по танци и една открадната целувка. Сякаш е било в друг живот. Защото беше. Той танцуваше с изгубената принцеса Марийна, а Марийна е мъртва.

Но спомените й остават. Когато минавам и рамото ми се докосва до твърда ръка, си спомням допира, мириса и вкуса му. Топлина и дим от дърва и слънчев изгрев, но вече ги няма. Кал мирише на кръв, кожата му е лед и си казвам, че не искам да усещам вкуса му никога повече.

- Добре ли се държат с теб? - проговарям първа, търся лесна тема. Един бърз поглед из малкото му, но въпреки това чисто помещение е достатъчен отговор, но не е зле да запълня мълчанието.

- Да - казва той, все още мотаещ се около отворената врата. Чуди се дали да я затвори, или не.

Очите ми се спират върху една плоскост в стената, изтръгната назад, така че отдолу се показват преплетени жици и електрически ключове. Не успявам да се сдържа и се усмихвам меко. Кал е бърникал там.

- Мислиш ли, че е умно? Една погрешна жица...

Това изтръгва от него лека, но въпреки това успокояваща усмивка:

- През половината си живот си играя с електрически вериги. Не се безпокой, знам какво правя.

И двамата пренебрегваме двойното значение, оставяме го да се изплъзне.

Той най-сетне решава да затвори вратата, макар че я оставя отключена. Подпрял е едната си ръка на металната стена с разперени пръсти, търси нещо, за което да се хване. Гривната на създателя на пламъци още мига на китката му, ярко сребърно на фона на матово, сурово сиво. Забелязва погледа ми и смъква единия си изпоцапан ръкав; предполагам, че никой не се е сетил да му даде дрехи за преобличане.

- Стига да не се мяркам пред погледите, не мисля, че някой ще си прави труда да се занимава с мен - казва той и отново се заиграва с отворения панел. - Донякъде е хубаво -шегата прозвучава кухо.

- Ще се погрижа нещата да си останат така. Ако именно това искаш - добавям бързо. Честно казано, нямам представа какво иска Кал сега. Отвъд отмъщението. Единственото общо нещо помежду ни.

Той извива вежда към мен почти развеселен:

- О, сега Мълниеносното момиче ли командва? - Не ми дава шанс да отвърна на подигравателното подмятане, скъсява разстоянието помежду ни с една-единствена дълга крачка. - Оставам с впечатлението, че си точно толкова хваната натясно, колкото и аз - очите му се присвиват. - Само дето май не го знаеш.

Поруменявам, изпитвам гняв и смущение.

- Хваната натясно? Не съм аз тази, която се крие в килер.

- Не, твърде си заета да се оставяш да те излагат на показ - той се навежда напред и познатата топлина помежду ни се връща. - Отново.

Част от мен иска да го зашлеви.

- Брат ми никога не би...

- Мислех си, че моят брат никога не би, и виж докъде ни докара това! - избухва той, разперил широко ръце. Връхчетата на пръстите му докосват двете стени, ожулват се в стените на затвора, в който се е оказал - затвора, в които аз го вкарах. А той ме плени заедно със себе си независимо дали го осъзнава, или не.

Жарка горещина се надига от тялото му и съм принудена да отстъпя леко назад. Постъпката ми не му убягва и той се успокоява, свежда очи и сваля ръце.

- Съжалявам - изрича с мъка и отмята кичур черна коса от челото си.

- Никога не ми се извинявай. Не го заслужавам.

Той ми хвърля кос поглед с тъмни и широко отворени очи, но не възразява.

Поела си тежко дъх, се облягам на стената. Пространството между нас зее като разтворени челюсти.

- Какво знаеш за място, наречено Тък?

Благодарен за смяната на темата, той се съвзема и се оттегля в ролята на принц. Дори без корона изглежда царствен, със съвършена стойка и с ръце, скръстени зад гърба.

- Тък ли? - повтаря, мислейки усилено. Челото му се сбърчва, образува гънка между гъстите му, тъмни вежди. Колкото по-дълго време му отнема да заговори, толкова по-добре се чувствам. Ако той не знае за острова, тогава малцина други ще знаят. - Там ли отиваме?

- Да. - Така смятам. Една студена мисъл пробягва през мен, когато си спомням уроците на Джулиан, усвоени по трудния начин в двора и на арената. Всеки може да предаде всеки. -Според Шейд.

Кал оставя неувереността ми без коментар, достатъчно любезен да не я подлага на съмнение.

- Мисля, че е остров - казва накрая. - Един от няколко, далече от крайбрежието. Не е територия на Норта. Нищо, което да удостоверява наличието на селище или база, дори не и с отбранителна цел. Там има само открит океан.

Част от бремето върху плещите ми се вдига. Засега ще бъдем в безопасност.

- Добре.

- Брат ти, той е като теб - не е въпрос. - Различен.

- Такъв е. - Какво друго да кажа?

- И е добре? Спомням си, че беше ранен.

Дори без армия Кал все още е военачалник, проявяващ загриженост за войниците и ранените.

- Добре е, благодаря. Пое няколко куршума вместо мен, но се възстановява бързо.

При споменаването на куршуми очите на Кал пробягват бързо по мен, най-сетне си позволява да ме погледне истински. Погледът му се задържа върху ожуленото ми лице и засъхналата кръв около ушите ми. - А ти?

- И по-лошо съм преживявала.

- Да, и през по-лошо сме минали.

Умълчаваме се: не смеем да говорим повече. Но все така продължаваме да се взираме един в друг. Внезапно присъствието му ми става непоносимо. И въпреки това не искам да си вървя.

Подводницата е на друго мнение.

Под краката ми генераторът се разтриса, ритъмът на силното му пулсиране се променя.

- Почти стигнахме - промърморвам, усещам как електричеството нахлува или се оттича в различни части на плавателния съд.

Кал все още не го чувства, неспособен е да го долови, но не се съмнява в инстинктите ми. Познава способностите ми от личен опит по-добре от когото и да е на кораба. По-добре от собственото ми семейство. Поне засега. Мама, татко, Гиза, момчетата - те ме чакат на острова. Скоро ще ги видя. Те са тук. Те са в безопасност.

Но не зная колко дълго ще бъда с тях. Няма да мога да остана на острова, не и ако искам да направя нещо за новокръвните. Ще трябва да се върна в Норта, да използвам каквото и когото Фарли може да ми даде, за да се опитам да ги намеря. Вече ми се струва невъзможно, дори не искам да мисля за това. И въпреки всичко умът ми работи усилено и се опитва да състави план.

Над главите ни прозвучава аларма, включваща се едновременно с жълта светлина, която започва да проблясва над вратата на Кал.

- Невероятно - чувам го да промърморва; за момент вниманието му се измества от огромната машина, заобикаляща ни отвсякъде. Не се съмнявам, че е искал да я разучи, но тук няма място за любопитния принц. Момчето, което се заравяше в наръчници и конструираше мотоциклети от подръчни материали, няма място в този свят. Убих го точно както убих Марийна.

Въпреки притежаващия склонност към механиката ум на Кал и собственото ми усещане за електричеството нямаме представа какво следва. Когато подводницата се накланя под ъгъл, показвайки се с носа нагоре от дълбините на океана, цялото помещение се килва. Изненадата от движението подкосява краката и на двама ни. Сблъскваме се със стената и един с друг. Раните ни се удрят една в друга, изтръгват болезнено съскане и от двама ни. Усещането от допира му е по-болезнено от всичко друго, дълбок пробождащ спомен и аз побързвам да се отдръпна.

Трепвам и разтривам една от многото си синини.

- Къде е Сара Сконос, когато човек има нужда от нея - промърморвам и си мисля за

лечителката на повърхностни рани, която би могла да излекува и двама ни. Би могла да прогони болките само с едно докосване и да ни върне в бойна форма.

Още болка се мярва по лицето на Кал, но не от раните му. Браво на теб, Мер. Страхотно, няма що - да споменеш жената, която е знаела, че майка му е убита от кралицата. Жената, на която никой не вярваше.

- Съжалявам. Не исках да кажа...

Той ме прекъсва с махване на ръка и успява да се изправи, подпрял се с една ръка на стената, за да пази равновесие.

- Няма нищо. Тя е... - думите са завалени, накъсани. - Предпочетох да не я слушам. Не исках да слушам. Аз бях виновен.

Срещнах Сара Сконос само веднъж, когато Еванджелин едва не ме разобличи пред всички на тренировката. Джулиан я повика - Джулиан, който я обичаше - и гледаше как тя излекува окървавеното ми лице и натъртения ми гръб. Очите й бяха тъжни, бузите - хлътнали, езикът й напълно липсваше. Изтръгнат заради думи, изречени против кралицата, за истина, на която никой не вярвал. Елара убила майката на Кал, Пеещата кралица Кориан. Родната сестра на Джулиан, най-добрата приятелка на Сара. И сякаш никой нямал нищо против. Било толкова по-лесно да си затворят очите.

Мейвън също беше там, мразейки Сара във всеки миг. Сега знам, че това е било пукнатина в щита му, разкриваща кой беше той в действителност под заучените думи и любезните усмивки. Подобно на Кал не видях това, което беше пред очите ми.

Подобно на Джулиан тя вероятно вече е мъртва.

Внезапно металните стени, шумът и пукането на ушите ми идват в повече.

- Трябва да сляза от това нещо.

Въпреки странния наклон на помещението и настойчивото звънтене в главата ми краката ми знаят какво да правят. Не са забравили калта на Подпорите, нощите, прекарани в уличките, или трасето за бягане с препятствия на тренировките. Отварям със сила вратата, задъхвам се като удавница. Но застоялият, филтриран въздух на подводницата не ми дава облекчение. Имам нужда от мириса на дървета, вода, пролетни дъждове, дори лятна горещина или зимен сняг. Нещо, което да ми напомни за света отвъд тази задушна тенекиена кутия.

Кал ми дава преднина, преди да ме последва: стъпките му зад мен са тежки и бавни. Не се опитва да ме настигне, а да ми даде пространство. Де да можеше Килорн да направи същото.

Килорн се приближава отнякъде по-надолу по коридора, като използва за опора ръчките на вратите и въртящите се ключалки, за да се придвижва надолу из наклонения кораб. При вида на Кал усмивката му помръква, заместена не от намръщено изражение, а от студено безразличие. Предполагам, мисли, че пренебрежението ще разгневи принца повече, отколкото неприкритата враждебност. Или може би Килорн не иска да подлага на изпитание една огнехвъргачка в човешки образ от такова близко разстояние.

- Излизаме на повърхността - казва той, като стига до мен.

Хващам се по-здраво за една решетка наблизо.

- Не думай!

Килорн се ухилва и се обляга на стената пред мен. Забива стъпала от двете ми страни -неоспоримо предизвикателство. Усещам топлината на Кал зад гърба си, но принцът,

изглежда, също е възприел безразлично държание и не казва нищо.

Няма да бъда пионка в поредната им игра. Правила съм го достатъчно за цял живот.

- Как е как-й-беше-името? Лена?

Името зашеметява Килорн като плесница. Усмивката му се отпуска, едната страна на устата му увисва.

- Добре е, предполагам.

- Това е хубаво, Килорн - потупвам го дружески, макар и малко снизходително, по рамото. Номерът за отклоняване на вниманието сработва идеално. - Добре е да си създадем приятелства.

Подводницата се накланя под нас, но никой не се препъва. Дори не и Кал, който не притежава и наполовина моето чувство за баланс или моряшката походка на Килорн, усвоена по трудния начин на борда на риболовна лодка. Изопнат е като жица, чака ме да поема предводителството. Мисълта, че един принц ми се подчинява, би трябвало да ме разсмее, но съм твърде премръзнала и изтощена, за да направя кой знае какво, освен да продължа.

Така че го правя. Надолу по коридора, следвана от Кал и Килорн, към тълпата членове на Гвардията, чакащи край стълбата, която ни доведе тук преди всичко. Ранените тръгват първи, завързани върху импровизирани носилки и вдигнати в откритата нощ. Фарли надзирава операцията, униформата й е още по-окървавена отпреди. Допринася за мрачната гледка, като затяга бинтовете със спринцовка между зъбите. Няколко от най-тежките случаи получават по една инжекция, докато минават - лекарство, което да облекчи болката от придвижването им нагоре по тясната тръба. Шейд е последен от ранените, облягащ се тежко на двамата членове на Гвардията, които закачаха Килорн заради сестрата. Иска ми се да се провра до него, но тълпата е твърде гъста, а днес не искам повече внимание. Все още твърде слаб, за да се телепортира, той е принуден да се крепи на един крак и се изчервява като домат, когато Фарли го завързва за една носилка. Не мога да чуя какво му казва, но то го успокоява донякъде. Дори отказва спринцовката й с махване на ръка и вместо това стиска зъби, за да издържи на разтърсващата болка, когато го вдигат по стълбата. Щом благополучно качват Шейд, процесът тръгва много по-бързо. Един след друг членовете на Гвардията се качват по стълбата, бавно опразват коридора. Много от тях са медицински сестри, мъже и жени, отличаващи се по белите униформи, покрити в различна степен с кървави петна.

Не губя време да отпращам с махване на ръка другите, за да вървят напред, като се преструвам на любезна, каквато е редно да бъде една дама. Всички отиваме на едно и също място. Така че когато тълпата се разпръсва малко и стълбата се открива пред мен, забързвам напред. Кал ме следва и присъствието му в съчетание с моето разделя членовете на Гвардията като с нож. Те остъпват бързо назад, някои дори се препъват, за да ни направят място. Само Фарли стои непоклатима, обвила с една ръка стълбата. За моя изненада тя кимва на Кал и мен. И на двамата.

Това трябваше да е първият знак да внимавам.

Стъпалата на стълбата прогарят мускулите ми, все още напрегнати от Нарси, арената и залавянето ми. Чувам странно ръмжене отгоре, но то не ме смущава ни най-малко. Трябва да се махна от подводницата колкото е възможно по-бързо.

За последен път я зървам, когато хвърлям поглед назад под странен ъгъл над Фарли навътре в медицинския пункт. Вътре още има ранени, неподвижни под одеялата си. Не, не ранени,

осъзнавам, докато се издърпвам нагоре. Мъртви.

По-нависоко по стълбата вятърът вие и капе вода. Нищо особено предполагам, докато стигам до върха и открития кръг от тъмнина. Бушува толкова силна буря, че дъждът бие косо, без да уцели по-голямата част от тръбата и стълбата. Жили ожуленото ми лице, намокри ме до кости за секунди. Есенни бури. Макар че не мога да си спомня толкова свирепа буря. Тя духа през мен, пълни устата ми с дъжд и хапещи, солени пръски. За щастие, подводницата е здраво закотвена за един док, който едва виждам, и успява да удържи над бушуващите сиви вълни отдолу.

- Насам! - изкрещява познат глас в ухото ми, насочва ме да сляза от стълбата и да стъпя на корпуса на кораба, хлъзгав от дъжд и морска вода. През тъмнината едва виждам войника, който ме напътства, но масивното му туловище и гласът му са лесни за разпознаване.

- Брий! - сключвам пръсти върху ръката му, усещам мазолестата хватка на най-големия си брат. Той върви като котва, тежко и бавно, помага ми да сляза от подводницата и да стъпя на кея. Не е кой знае колко по-добре - метал, разяден от ръжда, но води към суша и това е всичко, което ме интересува. Суша и топлина, добре дошъл отдих след студените дълбини на океана и спомените ми.

Никой не помага на Кал да слезе от подводницата, но той се справя чудесно и сам. Отново внимава да спазва дистанция, като върви почтително на няколко крачки зад нас. Сигурна съм, че не е забравил първата си среща с Брий в Подпорите, когато брат ми беше всичко друго, но не и любезен. Всъщност никой от семейство Бароу не хареса Кал освен мама и може би Гиза. Но тогава те не знаеха кой е. Новата им среща сигурно ще е интересна.

Заради бурята е трудно да различим Тък, но се досещам, че островът е малък, покрит с дюни и висока трева, буйна като вълните. Проблясване на мълния по водата осветява нощта за миг и показва пътеката пред нас. Сега на открито, без тесните стени на подводницата или Подземния влак, мога да видя, че наброяваме по-малко от петдесет души, включително ранените. Отправят се към две ниски, бетонни сгради, където кеят се свързва със сушата. На ниския хълм над нас се открояват няколко постройки с вид на бункери или казарми. Но не мога да определя какво се намира отвъд тях. Следващата мълния, този път по-близо, потръпва прекрасно в нервите ми. Брий погрешно взема това за потръпване от студ и ме притегля по-близо, обгръща с ръка раменете ми. От тежестта му ми е трудно да ходя, но търпя.

Имам чувството, че стигаме до края на кея ужасно бавно. Скоро ще бъда вътре суха, на твърда земя и ще се събера отново със семейство Бароу след твърде дълга раздяла. Перспективата за това е достатъчна да ме накара да понеса мократа кипяща дейност. Сестри товарят ранените на стар транспортьор с каросерия, покрита с непромокаем брезент. Със сигурност е бил откраднат, както и всичко друго. Двете постройки на сушата са хангари с врати, открехнати достатъчно, за да разкрият още транспортьори, чакащи вътре. Има дори няколко лодки, закотвени на кея, поклащащи се в сивите вълни, докато се съпротивляват на бурята. Няма две еднакви превозни средства - старомодни транспортьори във всевъзможни размери, лъскави нови лодки, някои - боядисани в сребристо, в черно, една зелена. Откраднати или отвлечени, или и двете. Дори разпознавам замъгленото сиво-синьо, цветовете на флота на Норта, върху една лодка. Тък прилича на много по-голяма версия на стария фургон на Уил Уисъл, претъпкан с какви ли не стоки и откраднати вещи.

Медицинският транспортьор потегля бавно, преди да стигнем до него, бори се с дъжда и отминава нагоре по песъчливия път. Само равнодушието на Брий ме възпира да ускоря крачка. Той не се тревожи за Шейд или за онова, което се намира на върха на хълма, така че аз също се опитвам да не се тревожа.

Кал не споделя чувствата ми и най-сетне ускорява ход, за да може да върви до мен. Бурята или тъмнината, или може би просто сребърната му кръв го прави да изглежда толкова блед и уплашен.

- Това не може да продължава - промърморва той достатъчно ниско, че да го чуя само аз.

- Какво, принце? - пита Брий: гласът му звучи като приглушен рев. Смушквам го в ребрата, но единственият резултат е, че си натъртвам лакътя. - Няма значение, ще разберем съвсем скоро.

Тонът му е по-ужасен от думите. Студен, жесток, толкова неприсъщ на усмихнатия брат, когото познавах. Гвардията е променила и него.

- Брий, за какво говориш?

Кал вече знае и спира като закован с очи, вторачени в мен. Вятърът роши косата му и я залепя за челото му Бронзовите му очи потъмняват от страх и при гледката стомахът ми започва да се бунтува. Не отново, умолявам. Кажете ми, че не съм попаднала в нов капан.

Един от хангарите се издига мрачно зад него, вратите му се разтварят широко върху странно безшумни панти. Войници, твърде много, за да ги преброя, пристъпват напред едновременно, по-добре организирани от всеки легион, с насочени в готовност пушки и с очи, блеснали в дъжда. Водачът им все едно е замразител - с почти бяло-руса коса и ледено излъчване. Но е толкова червенокръвен, колкото и аз - едно от очите му е със замъглено ален цвят, кървящо под мерника.

- Брий, какво е това? - изкрещявам и се нахвърлям върху брат си с яростно ръмжене. Вместо това той хваща грубо ръцете ми в своите. Държи ме здраво, използва необичайната си сила, за да ми попречи да се отскубна. Ако беше някой друг, щях добре да го тресна. Но това е брат ми. Не мога да му причиня това. Няма.

- Брий, пусни ме!

- Няма да го нараним - казва той, повтаря го отново и отново. - Няма да го нараним, обещавам ти.

Значи това не е моята клетка. Но фактът изобщо не ме успокоява. Всъщност ме изпълва с още по-голям гняв и отчаяние.

Когато поглеждам назад, юмруците на Кал пламтят, ръцете му са широко разперени, за да посрещнат мъжа с кървавото око.

- Е? - изръмжава той предизвикателно: звучи повече като животно, отколкото като човек. Хванато натясно животно.

Твърде много пушки дори за Кал. Ще го застрелят, ако трябва. Може дори да искат точно това. Оправдание да убият поваления принц. Част от мен, по-голямата част от мен знае, че ще бъдат оправдани за това. Кал преследваше Алената гвардия и носи отговорността за смъртта на Тристан, самоубийството на Уолш и изтезаването на Фарли. Войници убиваха по негови заповеди, ликвидираха по-голямата част от бунтовническата армия на Фарли. А кой знае колко много е изпратил да умрат на фронта, заменяйки Червени войници за няколко мижави километра от Езерните земи. Не дължи вярност на каузата. Той е опасност за

Алената гвардия.

Но той е оръжие, както и аз; оръжие, което можем да използваме в идните дни. За новокръвните срещу Мейвън, факла, която да ни помогне да разсеем тъмнината.

- Той не може да надвие това, Мер - това е Килорн, избиращ най-лошия възможен момент да се промъкне обратно. Шепне в ухото ми, държи се, сякаш близостта му може да ми повлияе. - Ще загине, ако се опита.

Логиката му е трудна за пренебрегване.

- На колене, Тиберий - казва мъжът с кървавото око, като пристъпва дръзко към пламтящия принц. От огъня му се вдига пара, сякаш бурята се опитва да го потуши. - Ръцете зад главата.

Кал не прави нито едното от двете и трепва при споменаването на рожденото си име. Стои непоклатимо силен, горд, макар да знае, че битката е изгубена. Някога може би щеше да се предаде, опитвайки се да спаси собствената си кожа. Сега вярва, че тази кожа не струва нищо. Изглежда, само аз мисля иначе.

- Кал, направи каквото казва.

Вятърът носи гласа ми, така че целият хангар чува. Страхувам се, че чуват и сърцето ми, блъскащо като барабан в гърдите.

- Кал.

Бавно, неохотно, като статуя, разбиваща се на прах, Кал се отпуска на колене и огънят му угасва с пращене. Направи същото вчера, когато коленичи до обезглавения труп на баща си.

Мъжът с кървавото око се ухилва, зъбите му са блестящи и прави. Застава над Кал с наслада, изпитва удоволствие от вида на един принц в краката си. Наслаждава се на властта, която това му дава.

Но аз съм Мълниеносното момиче, а той не знае нищо за истинската мощ.