Осемнадесета глава

Проблемът с горещината е, че независимо колко ти е студено, независимо колко много имаш нужда от топлина, тя винаги в крайна сметка става прекалена. Спомням си много зими, прекарани с открехнат прозорец, който пуска вътре хапещия студ, за да се пребори с огъня, горящ в семейната стая отдолу. Нещо в ледения въздух ми помагаше да спя. А сега дълбоките жадни вдишвания от есенния бриз ми помагат да се успокоя, помагат ми да забравя Кал, сам в защитеното жилище. Не биваше да правя това, помислям си, притиснала ръка към трескавата си кожа. Той не е само разсейване, което не мога да си позволя, а сърдечна болка, чакаща да ме връхлети. Верността му е несигурна в най-добрия случай. Един ден той ще си тръгне или ще умре, или ще ме предаде както толкова много други. Един ден той ще ме нарани.

Над главите ни слънцето е залязло напълно, обагрило е небето в потъмняващи ивици червено и оранжево. Може би. Не мога да се доверя на цветовете, които виждам. Вече не мога да имам особено доверие в каквото и да било.

Защитената къща е построена в билото на хълм насред обширно сечище, заобиколено от гора. Гледа към лъкатушеща долина, пълна с дървета, езера и постоянна, вихреща се мъгла. Израсла съм в гората, но това място ми е толкова чуждо, колкото Арчън или Двореца на Слънцето. Докъдето поглед стига, няма нищо, направено от човешка ръка, никакво ехо от дърварско село или фермерско градче. Макар да предполагам, че наблизо е скрита писта, щом джетът още може да се използва. Сигурно сме дълбоко навътре в отдалечените райони на Норта, на север и навътре на сушата от Харбър Бей. Не познавам добре района Риджънт Стейт, но това прилича на района Грейтудс, състоящ се предимно от пустош, вълнисти зелени планини и граница от замръзнала тундра с Езерните земи. Районът е оскъдно населен, добронамерено управляван от Династия Глиакон и прекрасно скривалище.

- Свърши ли с него?

Килорн е почти сянка, облягащ се на ствола на един дъб с разперени към небето клони. До краката му се търкаля забравена кана за вода. Не е нужно да виждам лицето му, за да знам, че е разстроен. Чувам го много добре.

- Не бъди груб - свикнала съм да се разпореждам с него, но това звучи като молба. Както очаквах, той не ми обръща внимание и продължава да говори ожесточено.

- Предполагам, че във всички слухове има зрънце истина. Дори в онези, които онзи дребен злобар Мейвън пуска. „Мер Бароу подмамила принца да убие краля.“ Шокиращо е да знам, че е наполовина прав. - Той прави няколко дебнещи стъпки напред, напомня ми много на копринен човек от Династия Айрал, който се промъква да нанесе последен удар. - Защото принцът съвсем определено е омагьосан.

- Ако продължаваш да приказваш, ще те превърна в батерия.

- Добре е да измислиш някакви нови заплахи - казва той, като се усмихва остро. През годините е свикнал с големите ми приказки и се съмнявам, че бих могла да го уплаша с нещо, дори с мълнията си. - Той е могъщ човек във всеки смисъл на думата. Не ме разбирай погрешно, радвам се, че му държиш юздите.

Не успявам да се сдържа и изсумтявам подигравателно, изсмивам се в лицето му.

- Радваш ли се? Ти чисто и просто ревнуваш. Не си свикнал да делиш. И не ти харесва да бъдеш безполезен.

Безполезен. Думата го жегва. Разбирам от спазматичното присвиване на врата му. Но това не му пречи да се извиси над мен: високият му ръст закрива звездите, които оживяват с примигване над нас.

- Въпросът е дали и ти си омагьосана? Дали и той те използва по същия начин, както ти използваш него?

- Никого не използвам - лъжа и ние и двамата го знаем. - И не знаеш за какво говориш.

- Права си - казва той тихо.

От изненада едва не ми се подкосяват краката. За повече от десет години приятелство никога не съм чувала тези думи от Килорн Уорън. Той е упорит като пън, прекалено самоуверен, самодоволен всезнайко - но сега, на билото на този хълм, е по-различен от всякога. Изглежда дребен и невзрачен, искрица от предишния ми живот, която постепенно избледнява. Сключвам ръце, за да се въздържа и да не посегна да го докосна, да докажа, че

Килорн още съществува.

- Не знам какво стана с теб, когато беше Марийна. Не бях там да ти помогна да се справиш с това. Няма да ти кажа, че разбирам или че съжалявам за теб. Не от това имаш нужда.

Но точно това искам, за да мога да му се ядосам. За да не се налага да слушам думите, които се готви да каже. Жалко, че Килорн ме познава твърде добре.

- Най-доброто, което мога да направя, е да ти кажа истината или поне онова, което мисля, че е истината - макар че гласът му е овладян, раменете му се повдигат и спускат от дълбоки, разтърсващи вдишвания. Уплашен е. - От теб ще зависи дали да ми повярващ или не.

Устните ми потрепват и се разтягат, издават болезнена усмивка. Толкова съм свикнала да бъда подтиквана и дърпана, манипулирана да мисля и върша разни неща от най-близките си хора. Дори Килорн е виновен за това. Но сега ми дава свободата, която искам от толкова отдавна. Избор, макар и дребен. Вярва, че имам разума да избирам - дори и ако не го направя.

- Слушам.

Той понечва да каже нещо друго, после се спира. Думите засядат на гърлото му, отказват да излязат. И за секунда зелените му очи изглеждат странно мокри.

- Какво, Килорн? - въздишам.

- Какво - повтаря той като ехо и клати глава. След една дълга секунда нещо се прекършва в него. - Знам, че не изпитваш същото като мен. За нас.

Обзема ме внезапен порив да си разбия главата в някоя скала. Нас. Струва ми се глупаво да говорим на тази тема, лекомислено прахосване на време и енергия. Но и още повече - тя е смущаваща и неудобна. Бузите ми пламват в червено. Не е разговор, който някога съм искала да водя с него.

- И в това няма нищо лошо - продължава настойчиво той, преди да мога да го спра. -Никога не си гледала на мен по начина, по който гледам аз на теб, дори не и у дома, преди да се случи всичко. Мислех си, че един ден би могла, но... - той свива рамене. - Просто не ти идва отвътре да ме обичаш.

Когато бях Мер Бароу от Подпорите, мислех по същия начин. Питах се какво ще стане, ако оцелея от задължителната военна служба и видя какво ми готви бъдещето. Приятелска женитба с рибаря със зелените очи, деца, които можем да обичаме, бедно наколно жилище. Тогава ми се струваше като мечта, като нещо невъзможно. И все още е. Винаги ще бъде. Не обичам Килорн, не и по начина, по който иска. И никога няма да го обичам.

- Килорн - промърморвам и пристъпвам една крачка към него. Но той прави две назад. -Килорн, ти си най-добрият ми приятел, като член от семейството.

От усмивката му се процежда тъга:

- И ще бъда до деня, в който умра.

Не те заслужавам, Килорн Уорън.

- Съжалявам - изричам задавено, без да знам какво друго мога да кажа. Дори не знам за какво се извинявам.

- Това не е нещо, което можеш да контролиращ Мер - отвръща той, все още застанал толкова далече. - Не можем да избираме кого обичаме. Иска ми се повече от всичко да можехме.

Чувствам, че се разпуквам. По кожата ми още пробягва топлина от прегръдката на Кал, докато си спомням усещането от допира му само преди мигове. Но в най-дълбоката част от мен въпреки всяка фибра на съществото ми мислите ми се отнасят отвъд сечището към очите с цвят на лед, едно празно обещание и една целувка на борда на кораб.

- Можеш да го обичаш колкото искащ няма да те спирам. Но заради мен, заради родителите ти, заради останалите от нас моля те, не му позволявай да те контролира.

Отново се сещам за Мейвън. Но Мейвън е далече, сянка върху острите ръбове на света. Може да се опитва да ме убие, но не може да ме контролира, вече не. Килорн може да има предвид единствено другия царствен брат, победения син на Династия Калоре - Кал, моя щит срещу белезите и кошмарите. Но той е воин, не политик или престъпник. Не притежава способността да манипулира никого, най-малкото пък мен. Просто не е в природата му.

- Той е Сребърен, Мер. Не знаеш на какво е способен или какво иска в действителност.

Съмнявам се, че и Кал знае. Принцът изгнаник е дори още по-лишен от посока, отколкото аз, без вярност или съюзници освен едно темпераментно Мълниеносно момиче.

- Не е какъвто го мислиш - казвам. - Независимо какъв цвят е кръвта му.

Злобна усмивка прерязва като бръснач лицето му, тънка и остра.

- Не вярваш наистина.

- Не вярвам - казвам тъжно. - Знам. И това утежнява всичко.

Някога мислех, че кръвта е целият свят, разликата между мрака и светлината, окончателният, непробиваем предел. Тя правеше Сребърните могъщи, студени и жестоки, безчовечни в сравнение с моите Червени братя. Те бяха напълно различни от нас, неспособни да изпитват болка или угризения, или доброта. Но хора като Кал, Джулиан и дори Лукас ми показаха колко греша. Те са също толкова човешки същества, също толкова изпълнени със страх и надежда. Не са безгрешни, но ние също не сме. Най-малко пък аз.

Де да бяха чудовищата, за каквито ги смята Килорн. Само нещата да бяха толкова прости. Безмълвно, в най-дълбокото кътче на сърцето си, завиждам на тесногръдия гняв на Килорн. Ще ми се да можех да споделя невежеството му. Но съм видяла и изстрадала твърде много.

- Ще убием Мейвън. И майка му - добавям със смразяваща увереност. Убий призрака, убий сянката. - Ако те умрат, новокръвните ще бъдат в безопасност.

- А Кал ще бъде свободен да си възвърне трона. Да направи всичко, каквото беше.

- Това няма да стане. Никой не би го допуснал обратно на трона: нито Червените, нито Сребърните. А доколкото мога да преценя, той не го иска.

- Наистина? - Моментално намразвам самодоволната усмивка, която извива устните на Килорн. - Чия идея беше това? Да убием Мейвън? - Когато не отговарям, самодоволната усмивка става по-широка: - И аз така си мислех.

- Благодаря ти за откровеността, Килорн.

Благодарността ми го стряска, изненадва го толкова много, колкото изненадва и мен. И двамата сме се променили през изминалите няколко месеца, вече не сме момичето и момчето от Подпорите, готови да се дърлят по който и да е въпрос - и по всеки въпрос. Те бяха деца и си отидоха завинаги.

- Ще имам предвид това, което каза, разбира се. - Никога не съм усещала уроците си толкова близо, помагащи ми да знам как да отпратя Килорн, без да го нараня. Както би постъпила една принцеса със слуга.

Но не е толкова лесно да отхвърля Килорн. Очите му се присвиват, превръщат се в тъмнозелени цепки, които проникват право през маската ми на вежливост Изглежда толкова отвратен, че очаквам да се изплюе.

- Някой ден, много скоро, ще се изгубиш - прошепва той. - И аз няма да съм там, за да те върна обратно.

Обръщам гръб на най-стария си приятел. Думите му ме жегват и не искам да ги чувам независимо колко логични са. Ботушите му хрущят по твърдата пръст, докато се отдалечава бавно, оставя ме да стоя и да се взирам към гората. В далечината бръмчи въздушен джет, връщащ се при нас.

Повече от всичко друго се боя да бъда сама. Тогава защо правя това? Защо отблъсквам хората, които обичам? Какво е толкова сбъркано в мен?

Не знам.

И не знам как да го накарам да спре.

Събирането на армия е лесната част. Архивите от Харбьр Бей ни отвеждат до новокръвните в градове и села из район Бийкън, от Канкорда до Таурус, до полунаводнените пристанища на островите Барн. Самият списък на Джулиан ни помага да разширим търсенето, докато обхващаме всяка част от Норта. Дори Делфи, най-южният град в кралството, е само на няколко часа път с джет.

Всяко населено място независимо колко е малко, има нов гарнизон от Сребърни офицери, чиято задача е да ни заловят и да ни предадат на краля. Но те не могат да охраняват всяка мишена по всяко време, а Мейвън все още не е достатъчно силен владетел, за да похити стотици за една нощ. Целим се напосоки, без да следваме определен модел, и обикновено ги хващаме неподготвени. Понякога ни излиза късметът и те дори изобщо не разбират, че сме там. Шейд отново и отново доказва колко е полезен, както и Ейда и Никс. Нейните способности ни помагат да се ориентираме зад градските стени, неговите ни помагат да се прехвърляме през тях.

Но всичко винаги се свежда до мен. Винаги аз разговарям лице в лице с всички новокръвни, за да обясня какви са и каква опасност представляват за краля. После им даваме избор и те винаги избират да живеят. Винаги избират нас. Осигуряваме безопасно пътуване на семействата им, насочваме онези, които са останали, към различните убежища и бази, поддържани от Алената гвардия. Към Командването, както казва Фарли: думите й са все по-загадъчни всеки път. Няколко дори са изпратени на остров Тък, за да потърсят безопасност при полковника. Той може и да мрази новокръвните, но Фарли ме уверява, че няма да прогони истински Червени.

Новокръвните, които откриваме, са уплашени, някои - разгневени, но доста голяма част са изненадани, особено децата. Повечето от тях не знаят какви са. Някои обаче са наясно и вече са преследвани заради мутациите на кръвта ни.

В покрайнините на град Хейвън срещаме Лутър Карвър. Малко момче на осем години с тънка черна коса, дребно за възрастта си, син на дърводелец. Намираме го в работилницата на баща му, Лутър е освободен от училище, за да изучи занаята. Нужно е много малко убеждаване, за да накараме господин Карвър да ни пусне да влезем, макар че оглежда Кал и дори Никс подозрително. А момчето отказва да ме погледне в очите, мъничките му пръсти се присвиват от нервни спазми. Разтреперва се, когато го заговарям, и настоява да ме нарича

Мълниеносното момиче.

- Името ти е в този списък, защото си специален, защото си различен - казвам му. - Знаеш ли за какво говоря?

Момчето клати ожесточено глава, дългите му ръце се размахват насам-натам. Но подходящо назованият му баща застава като пазител зад гърба му. Тържествено, бавно кимва с глава.

- Всичко е наред, Лутър, няма от какво да се срамуваш - пресягам се през масата покрай сложните изображения, които със сигурност са произведения на Карвър. Но пръстите на Лутър леко се измъкват от допира ми и той прибира ръце в скута си, присвивайки се, за да не го достигна.

- Нищо лично - казва Карвър, като слага успокояващо ръка върху рамото на сина си. -Лутър не е... просто не иска да ви навреди с нищо. На пристъпи е - влошава се, разбирате ли. Но вие ще му помогнете, нали? - горкият човек звучи измъчено, гласът му изневерява. Сърцето ми се изпълва със съчувствие към него и се питам как ли щеше да се държи баща ми в такова положение. Изправен пред хора, които разбират детето ти, които могат да помогнат, но трябва да го отведат от теб. - Знаете ли защо е такъв?

Това е въпрос, който съм си задавала много пъти; въпрос, който почти всеки новокръвен ми задава. Но все още нямам отговор.

- Съжалявам, но не зная, сър. Знаем единствено, че способностите ни произлизат от мутация, нещо в кръвта ни, което не може да бъде обяснено.

Сещам се за Джулиан и книгите му, за неговото проучване. Той така и не успя да ме научи за разделението, древния момент, когато сребърната кръв се отделила от червената; научи ме само, че това се е случило и довело до сегашния свят. Предполагам, че е започнало ново разделяне по кръв като моята. Преди да го заловят, той ме изучаваше, опитваше се да проумее отговора точно на този въпрос. Но така и не получи шанс.

Кал се размърдва до мен и когато заобикаля масата, очаквам да видя заплашителната маска, която винаги толкова бързо се появява на лицето му. Вместо това той се усмихва мило толкова широко, че усмивката почти стига до очите му. После се навежда и коленичи, за да може да погледне Лутър в очите. Момчето е приковано на място от гледката, зашеметено не само от присъствието на принц, но и от пълното му внимание.

- Ваше Височество - изписуква то, като дори се опитва да отдаде чест. Зад гърба му баща му не се държи толкова подобаващо и челото му се сбьрчва. Сребърните принцове не са любимите му гости.

Въпреки това усмивката на Кал става по-шляма, а очите му са приковани върху момчето.

- Моля те, наричай ме Кал - казва той и протяга ръка. Лутър отново се отдръпва, но Кал, изглежда, няма нищо против. Всъщност готова съм да се обзаложа, че го е очаквал.

Лутър пламва и поруменява, бузите му пулсират в тъмен и прекрасен червен цвят.

- Съжалявам.

- Няма нищо - отвръща Кал. - И аз имах навика да правя същото, когато бях малък. Малко по-малък от теб, но пък имах много, наистина много учители. И наистина имах нужда от тях - добавя, намигвайки. Въпреки страха си момчето се усмихва леко. - Но ти имаш само татко си, нали?

Момчето преглъща, мъничкото му гърло се поклаща. После кимва.

- Опитвам се... - казва Карвър, като хваща отново сина си за рамото.

- Разбираме, сър - казвам му. - Повече от когото и да е.

Лутър побутва Кал с обувката си: любопитството му надвива всичко друго.

- Какво би могло да накара теб да се страхуваш?

Пред очите ни протегнатата длан на Кал избухва в горещ, бушуващ пламък. Но той е странно красив, бавно горене на муден, танцуващ огън. Жълто-червен, движещ се лениво. Ако не беше топлината, щеше да изглежда като произведение на изкуството вместо като оръжие.

- Не знаех как да го контролирам - казва Кал и го оставя да играе между пръстите му. -Страхувах се да не изгоря хората: баща ми, приятелите ми, моя... - гласът му почти засяда в гърлото. - Малкия ми брат. Но се научих да го карам да прави каквото пожелая, да му преча да наранява хората, които исках да останат в безопасност. Ти също можещ Лутър.

Докато момчето се взира, омаяно, баща му не е толкова сигурен. Но той не е първият родител, пред когото се изправяме, и съм подготвена за следващия му въпрос:

- Тези, които наричате новокръвни? И те също могат да правят това? Могат... да контролират това, което са?

Собствените ми ръце се обвиват в паяжина от искри, всяка една - виегца се пурпурна мълния от съвършена светлина. Те изчезват в кожата ми, без да оставят следа.

- Да, можем, господин Карвър.

С изненадваща бързина мъжът смъква саксия от една полица и я поставя пред сина си. Някакво растение, може би папрат, се подава от пръстта вътре. Всеки друг би бил объркан, но Лутър знае точно какво иска баща му.

- Давай, момче - подтиква го той с мил и внимателен тон. - Покажи им какво трябва да се поправи.

Преди да успея да настръхна заради избора на думи, Лутър протяга трепереща ръка. Пръстът му леко докосва ръба на папратовото листо - внимателно, но сигурно. Не се случва нищо.

- Всичко е наред, Лутър - казва господин Карвър. - Можеш да им покажеш.

Момчето опитва отново, челото му се сбърчва съсредоточено. Този път хваща растението за стъблото, държи го в малкия си юмрук. И бавно то се накъдря под докосването му -почерняващо, сгърчващо се, умиращо. Докато гледаме смаяни, господин Карвър грабва нещо друго от задната полица и го слага в скута на сина си. Кожени ръкавици.

- Грижете се добре за него - казва. Стиска зъби, затваря здраво уста, за да възпре бурята в сърцето си. - Обещайте ми.

Като всички истински мъже той не трепва, когато стискам ръката му.

- Давам ви думата си, господин Карвър.

Едва когато сме обратно в защитената къща, която започваме да наричаме Резката, си позволявам един миг насаме. За да помисля, да си кажа, че лъжата беше добре измислена. Не мога истински да обещая, че това момче или другите като него ще преживеят онова, което ще дойде. Но определено се надявам да успее и ще направя всичко по силите си, за да го постигна.

Дори ако ужасяващата способност на това момче е самата смърт.

Семействата на новокръвните не са единствените, които бягат. Мерките са направили живота по-лош откогато и да било преди, принудили са множество Червени да избягат в горите и по границите и да търсят място, където няма да бъдат принуждавани да работят до смърт или бесени, задето са нарушили правилата. Някои идват от места, намиращи се на няколко мили от лагера ни, криволичейки на север към граница, вече обагрена от есенен сняг. Килорн и Фарли искат да им помогнат, да им дадат храна или лекарство, но Кал и аз отхвърляме молбите им. Никой не може да узнае за нас, а Червените, които вървят нататък, не са различни въпреки съдбата си. Те ще продължат да вървят на север, докато стигнат границата с езерняците. Някои ще бъдат принудени да постъпят в легионите, удържащи позицията. Други може да извадят достатъчно късмет да се промъкнат, да се поддадат и да станат жертва на студа и гладната смърт в тундрата вместо на куршум в окопите.

Дните ми се сливат. Вербуване, обучание, повтаряне. Всичко, което се променя, е времето, докато зимата наближава. Сега, когато се събуждам дълго преди зазоряване, земята е покрита с дебел скреж. Налага се Кал сам да топли въздушния джет, за да освободи колелата и механизмите, покрити с лед. През повечето дни той идва с нас, пилотира джета до новокръвния, когото сме избрали. Но понякога остава, предпочел да наставлява вместо да лети. В тези дни Ейда го замества и е също толкова добър пилот като него, след като се е научила с мълниеносна бързина и прецизност. А познанията й за Норта, за всичко - от отводнителните системи до снабдителните маршрути, са зашеметяващи. Изобщо не мога да проумея как мозъкът й може да задържи толкова много информация и пак да има място за много повече. За мен тя е истинско чудо точно като всеки новокръвен, когото намираме.

Почти всички са различни, със странни способности, стигащи отвъд уменията на всеки познат Сребърен или дори отвъд това, което мога да си представя. Лутър продължава грижливите си опити да овладее способността си, спаружва всичко: от цветя до фиданки. Кал смята, че той може да използва силата си, за да се излекува, но тепърва предстои да разберем. Друга новокръвна, стара жена, която кара всички да я наричат Нани, изглежда, умее да променя физическата си външност. Ужасно уплаши всички ни, когато реши да мине с валсова стъпка през лагера, предрешена като кралица Елара. Въпреки старостта й се надявам съвсем скоро да я използваме като ново попълнение. Тя се оказва възможно най-добра в обучението, провеждано от Кал, учи се да стреля с пистолет и да си служи с нож заедно с останалите. Разбира се, всичко това допринася лагерът да е много шумен, и със сигурност би привлякло внимание дори дълбоко в Ерейтудс, ако не е една жена на име Фара, първото ново попълнение след Ейда и Никс, която може да манипулира самия звук. Тя поема гръмката пушечна стрелба, задушава звука на всеки залп куршуми, така че из долината не се разнася дори ехо.

Докато новокръвните разгръщат способностите си, учейки се да ги контролират, както се научих аз, започвам да се надявам. Кал се справя отлично с преподаването, особено с децата. Те нямат същите предразсъдъци като по-старите попълнения и започват да го следват из лагера дори когато уроците от обучението им са приключили. Това на свой ред прави по-старите новокръвни благосклонни към присъствието на принца изгнаник. Трудно е да мразиш Кал, когато около глезените му се мотаят деца, умоляващи за нов урок. Дори Никс е спрял да го гледа кръвнишки, макар че все още не удостоява Кал с нещо повече от изсумтяване в неговата посока.

Аз не съм толкова надарена като изгнаника и постепенно започвам да изпитвам ужас от сутрешните и късните следобедни занимания. Иска ми се да обвиня смущението или изтощението си. Прекарвам половината от дните си във вербуване, пътувам до следващото име в списъка ни, но въпросът изобщо не е в това. Просто не ме бива за инструктор.

Работя най-плътно с Кета, чиито способности са по-физически и по-подобни на моите. Тя не може да създава електричество или някакъв друг елемент, но вместо това унищожава. Подобно на Сребърните заличители може да накара един предмет да експлодира, взривявайки го в разтърсващ облак от дим и огън. Но докато способностите на типичните заличители са ограничени само до нещата, които наистина могат да докоснат, Кета няма такова ограничение.

Тя чака търпеливо, оглежда камъка в ръката ми. Полагам всички усилия да не се отдръпна от експлозивния й поглед, зная много добре на какво е способен той. В кратката седмица, откакто я открихме, тя премина от унищожаването на снопове хартия, листа, дори клони до солиден камък. Както и с другите новокръвни, всичко, което им е нужно, е шанс да разкрият истинската си същност. Способностите откликват подобаващо като животни, най-сетне пуснати да излязат от клетките си.

Докато другите й предоставят много пространство за трениране, оставят ни в далечния край на сечището Резката, аз не мога да направя такова нещо.

- Овладей се - казвам, а тя кимва.

Иска ми се да можех да й предложа повече, но напътствията ми са плачевно лоши. Самата аз имам зад гърба си само един месец трениране на способността си, голяма част от него -от Джулиан, който, първо на първо, дори не беше истински инструктор. Нещо повече, за мен това е невероятно лично и ми е трудно да обясня на Кета точно какво възнамерявам.

- Контрол - повтаря тя.

Очите й се присвиват, докато съсредоточаването й се задълбочава. Странно, очите й с цвят на кафява кал не се отличават с нищо въпреки силата, която владеят. Подобно на мен, Кета идва от крайречно село и би могла да мине за моя много по-възрастна сестра или леля. Загарялата й кожа и косата със сиви връхчета упорито напомнят за скромния ни, онеправдан произход. Според документите й в архива е била учителка в училище.

Когато повдигам камъка към небето, мятайки го колкото мога по-надалече, това ми напомня за инструктор Арвън и обучението. Той ни караше да поразяваме мишени със способностите си, да усъвършенстваме прицела и фокуса си. А в Купата на костите се превърнах в негова мишена. Той едва не ме уби и въпреки това ето ме тук, подражаваща на методите му. Струва ми се погрешно, но резултатно.

Камъкът се разтрошава на прах, сякаш вътре в него е избухнала миниатюрна бомба. Кета си ръкопляска, а аз се насилвам да направя същото. Питам се дали ще се чувства различно, когато способностите й бъдат подложени на проверка срещу плът вместо камък. Предполагам, че мога да накарам Килорн да ни хване някой заек, за да можем да разберем.

Но той става все по-дистанциран с всеки изминал ден. Приел е като свое задължение да изхранва лагера и прекарва повечето си време в риболов или ловуване. Ако не бях толкова натоварена със собствените си задължения, вербуване и обучение, щях да се опитам да го изтръгна от това състояние. Но едва имам време да спя, а какво остава пък да примамвам Килорн обратно в „стадото“.

Към времето, когато пада първият сняг, в лагера живеят двайсет новокръвни, вариращи от стари моми до плашливи малки момчета. За щастие, защитената къща е по-голяма, отколкото си мислех най-напред, простира се назад в хълма в лабиринт от помещения и тунели. Няколко имат тесни прозорци, но повечето са тъмни и в крайна сметка сме принудени да отмъкваме не само новокръвни, но и фенери от всяко място, където отиваме. Към времето, когато пада първият сняг, Резката вече подслонява удобно всички ни, двайсет и шест души, с място за още. Храната е в изобилие благодарение на Кил ори и на Фара, която го превръща в безшумен, смъртоносен ловец. С всяка вълна от нови попълния пристигат припаси, вариращи от зимни дрехи до кибрит и дори малко сол. Фарли и Кранс използват връзките си в престъпния свят, за да ни набавят това, от което имаме нужда, но понякога прибягваме до старомодни кражби. За един месец се превръщаме в добре смазана, добре скрита машина.

Мейвън не ни е открил, а ние полагаме всички усилия да следим местонахождението му. Указателните знаци и вестниците улесняват тази задача. Кралят посещава Делфи; Крал Мейвън и лейди Еванджелин правят преглед на войниците във форт Ленкасър; Обиколката по случай коронацията продължава през Кралския район. Заглавията посочват точното му местонахождение и ние знаем какво означава всяко от тях. Мъртви новокръвни в Делфи, в Ленкасър, на всяко място, което посещава. Така наречената му обиколка по случай коронацията е поредното тайно прикритие, криещо поредица от екзекуции.

Въпреки всичките ни способности и хитрости не сме достатъчно бързи да спасим всички. На всеки новокръвен, когото откриваме и отвеждаме в лагера си, се падат още двама, висящи от бесилки, „изчезнали“ или умиращи от загуба на кръв в канавките. По няколко тела личат издайническите знаци на смърт, причинена от магнитрон - пронизани или удушени от метални пръчки. Птолемей несъмнено, макар че Еванджелин може също да е там, радвайки се на благоволението на краля. Съвсем скоро тя ще бъде кралица и със сигурност ще положи всички усилия да задържи Мейвън близо до себе си. Някога това би ме вбесило, но сега не изпитвам нищо освен жал към момичето магнитрон. Мейвън не е Кал и ще я убие, ако така му изнася. Също като новокръвните - мъртви, за да опазят живи лъжите му, да ни накарат да продължаваме да бягаме. Мъртва, защото Мейвън си е направил погрешно сметката. Вярва, че достатъчно трупове ще ме накарат да се върна.

Но аз няма.


Загрузка...