Стъкленият меч

Епилог

Минават дни. Поне си мисля, че са дни. Прекарвам повечето си време във вцепенена слепота, подвластна на резонатора. Вече не боли толкова много. Тъмничарите ми са усъвършенствали така наречената доза и го използват, за да ме държат в безсъзнание, но не и да ми причиняват разцепваща черепа ми болка. Всеки път, когато дойда на себе си и пред очите ми плуват петна, през които виждам мъже в бели халати, те завъртат циферблата и устройството отново започва да цъка. Насекомото дълбае в мозъка ми, щрака, винаги щрака. Понякога имам чувството, че някой ме дърпа, но никога не е достатъчно, за да се събудя напълно. Понякога чувам гласа на Мейвьн. Тогава белият затвор става черно-червен: и двата цвята са твърде силни и непоносими.

Този път, когато идвам в съзнание, нищо не щрака. Светът е твърде ярък и леко размазан, но не потъвам отново. Събуждам се истински.

Веригите ми са прозрачни, вероятно пластмасови или дори от диамантено стъкло. Оковават глезените и китките ми толкова стегнато, че е неудобно, но достатъчно хлабаво, за да не спират кръвообращението. Оковите на ръцете са най-ужасната част, остри и стържещи по чувствителната плът. От плитките ожулвания, причинени от жилещите вериги, се процежда кръв. Червеното сякаш хапе в контараст с бледия цвят на тънката ми права рокля и никой не си прави труда да го избърше. Сега, когато Мейвьн не може да скрие каква съм, трябва да го покаже пред целия свят заради какъвто там коварен план е замислил сега. Веригите прозвънват и осъзнавам, че съм в брониран транспортьор и той се движи. Сигурно се използва за превоз на затворници, защото няма прозорци, а по стените има халки. Веригите ми са закачени за една от тях и се полюшват леко.

Срещу мен са двамата мъже в бяло, и двамата - плешиви като яйца. Имат стряскаща прилика с инструктор Арвън. Негови братя или братовчеди най-вероятно. Това обяснява вкочаняващото усещане и факта, че ми е трудно да дишам. Тези мъже заглушават способността ми, държат ме като заложница в собствената ми кожа. Странно, че им трябват и вериги. Без мълнията си аз съм просто едно седемнайсетгодишно момиче, вече почти на осемнайсет. Не мога да сдържа усмивката си. Ще прекарам рождения си ден като доброволна затворница. По това време миналата година мислех, че ще потеглям към бойния фронт. Сега се отправям кой знае накъде, заключена в клатушкащ се транспортьор с двама мъже, на които много им се ще да ме убият. Не е особен напредък.

И предполагам, че Мейвьн имаше право. Той ме предупреди, че ще прекараме следващия ми рожден ден заедно. Изглежда, че наистина е човек, който държи на думата си.

- Какъв ден е? - питам, но никой от тях не отговаря. Дори не мигват. Съсредоточаването им върху мен, върху заглушаването на това, което съм, е съвършено и ненарушимо.

Отвън някакъв странен, приглушен рев започва да се усилва. Не мога да определя какъв е и не искам да прахосвам енергия в опити да го направя. Сигурна съм, че ще разбера съвсем скоро.

Не греша. След още няколко минути транспортьорът бавно спира и грубо отварят задната врата. Ревът идва от тълпа, нетърпелива и любопитна. За една ужасяваща секунда се питам дали ме изпращат обратно в Купата на костите, на арената, където Мейвьн се опита да нареди да ме убият. Сигурно иска да довърши работата. Някой откачва веригите ми от халката, дърпа грубо, тегли ме напред. Едва не изпадам от транспортьора, но един от заглушителите от Династия Арвън ме улавя в последния момент. Не от любезност, а по необходимост. Сигурно изглеждам опасна като някогашното Мълниеносно момиче. Никого не го е грижа за един слаб и немощен пленник. Никой не подмята злобни забележки на хленчещ страхливец. Искат да видят един принизен завоевател, жив трофей. Защото сега съм именно това.

Доброволно влязох в тази клетка.

Винаги така правя.

Тялото ми потръпва, когато осъзнавам къде съм.

Мостът на Арчън. Веднъж го гледах как рухва и изгаря, но символът на мощ и сила е построен отново. И трябва да го прекося с изпорязани и боси крака, с веригите и похитителите си до мен. Взирам се в земята, неспособна да вдигна поглед. Не искам да виждам лицата на толкова много хора, толкова много камери. Не мога да им позволя да видят как се пречупвам. Това иска Мейвьн, а аз никога няма да му го дам.

Мислех, че ще е лесно да съм изложена на показ - в края на краищата досега вече съм свикнала. Но това е много по-ужасно отпреди. Тръпките на облекчение, които изпитах на горската поляна, вече са изчезнали, отстъпили са място на ужас. Всички очи пълзят по мен, търсят пукнатините в прочутото ми лице. Намират много. Опитвам се да не слушам виковете им, и за няколко секунди успявам. После осъзнавам какво казват, и ужасните неща, които вдигат, за да ги видя. Имена. Снимки. Всички мъртви или изчезнали Сребърни. Имах пръст в съдбата на всички тях. Те ми крещят, замерват ме с думи, които ме нараняват повече от който и да е предмет.

Докато стигна до далечния край на Моста и претъпкания Площад на Цезар, сълзите вече текат твърде бързо и силно, за да ги спра. Всички виждат. С всяка стъпка тялото ми се стяга. Посягам към онова, което не мога да имам, към способността, която не може да ме спаси. Едва дишам, сякаш клупът вече е затегнат на шията ми. Какво направих?

На стъпалата на двореца Уайтфайър са се събрали много хора, нетърпеливи да видят падението ми. Всички благородници и генерали са в траурно черно, този път заради кралицата. Роклята на самата Еванджелин е трудна за пренебрегване - кристални шипове в полунощно черно, проблясващи, докато се движи.

Само един човек носи сиво - единствения цвят, който му приляга. Джон. По някакъв начин той стои с останалите от тях и гледа как се приближавам. В очите му, кървавочервени, се съдържа извинение, което никога няма да приема. Изобщо не биваше да го оставям да си тръгне. Изругавам полугласно.

Веднъж той каза, че ще се издигна сама. Сега знам, че е лъгал. Защото определено паднах.

Предният край на платформата е празен, издигнат над всичко друго. Подходящо място за екзекуция, ако Мейвън има такова намерение. Той седи там, чака, седнал на трон, който не разпознавам.

Тъмничарите ми ме дърпат към него, принуждават ме да се приближа към краля. Питам се дали ще ме убие пред всички и ще обагри стъпалата на двореца си с кръвта ми. Трепвам, когато се изправя. Осъзнавам, че стоим един срещу друг като годеници, строги и сами, пред множество от лица. Но това не е сватба. Това може да е моето погребение, моят край.

Нещо проблясва в хватката му. Мечът на баща му? Секира на палач? Вместо това усещам студ, от който потръпвам, когато той закопчава предмета на шията ми. Нашийник. Украсен със скъпоценни камъни, позлатен, с остри ръбове, красив ужасен предмет. През замъгления ми от сълзи поглед ми е трудно да виждам, докато вече не съм сигурна в нищо освен в облечения в черна броня крал пред мен и дамгата, която пари ключицата ми.

Към нашийника е прикрепена верига. Повод. Не съм нищо повече от куче. Той я държи здраво в юмрука си и очаквам да ме извлече от платформата. Вместо това стои непоклатимо.

Дръпва леко, изпробва веригата в ръката си и ме кара да се препъна към него. Острите върхове на нашийника се впиват в кожата ми. Едва не се задавям.

- Ти изложи тялото й на показ - устните му докосват съвсем леко ухото ми, докато изрича с усилие думите през стиснати зъби. Гласът му вибрира от болка. - Ще ти причиня същото.

Изражението му е неразгадаемо, но е ясно какво има предвид. С една ръка посочва към краката си. Пръстите му са по-бели, отколкото си спомням.

Подчинявам му се.

Коленича.