Стъкленият меч

Двадесет и осма глава

Тък ми се струва по-малък, отколкото си спомням, с тристата души от Корос, както и собствените подкрепления на полковника, скупчени из целия остров. Той ме превежда покрай всичките, налага темпо, към което се придържам с мъка. Много от новите войници са езерняци, измъкнати тайно от далечния север като оръжията и храната, които се стичат от доковете, но има и доста жители на Норта. Фермери, слуги, дезертьори, дори няколко татуирани технита провеждат учения в откритото пространство между казармите. Мнозина са дошли през последните няколко месеца. Те са първите от много, бягащи от Мерките, и със сигурност ще последват още. Бих се усмихнала при мисълта, но напоследък усмихването доста ме затруднява. От него ме болят белезите и главата. Обратно на пистата изревава познат джет и „Блекрън“ се изкачва в небето. Отправил се е към Резката - обзалагам се, с Кал пред контролните уреди. Още по-добре. Нямам нужда да се мотае наоколо, да наблюдава и съди всяко мое движение.

Казарма. Е Последния път влязох тайно. Сега влизам посред бял ден с полковника до мен. Вървим през тесните проходи на подводния бункер, а на всяка пресечна точка неговите езерняци отстъпват встрани, за да ме пуснат да мина. Остро усещам това място - някога бях негова пленница, но вече не се боя от нищо тук, долу. Вървим покрай тръбите в тавана към пулсиращото сърце на казармата и целия остров. Контролното помещение е малко, но претъпкано, пълно с екрани, радио оборудване и карти по всяка равна повърхност. Очаквам да видя как Фарли лае заповеди, но тя не се мярка никъде. Вместо това има солидна смесица от сините унформи на езерняците и червените на Гвардията. Двама мъже са различни, облечени в плътни, избелели зелени униформи с черна украса. Идея си нямам коя провинция или кралство представят

- Опразнете стаята - промърморва полковникът Няма причина да крещи; те бързо му се подчиняват

С изключение на двамата в зелено. Обзема ме чувството, че са чакали това. Движат се в странен унисон, обръщат се към нас в съвършен синхрон. И двамата носят върху униформите си значки: бял кръг с тъмнозелен триъгълник вътре. Същите знаци, които видях върху контрабандно вмъкнати сандъци последния път, когато бях тук.

Мъжете са близнаци от смущаващия вид. Еднакви, но по някакъв начин и нещо повече от това. И двамата имат къдрава черна коса, плътна като шапка, очи с цвят на кал, кафява кожа и безупречни бради. Единствената разлика между тях е един белег - единият има назъбена линия на дясната буза, другият - на лявата. За да ги отличават. Със студено потръпване осъзнавам, че дори мигат едновременно.

- Еоспожице Бароу, удоволствие е да ви срещна най-сетне - десният белег протяга ръка, но ми е противно да я поема. Той, изглежда, не възразява и продължава упорито: - Казвам се Раш, а брат ми...

- Тахир, на вашите услуги - намесва се другият. Свеждат вежливо глави отново в стряскащ унисон. - Изминахме много път, за да намерим вас и хората ви. И чакахме...

- ... сякаш още по-дълго - довършва Раш вместо него. Измерва с поглед полковника и долавям потрепване на неприязън дълбоко в очите му. - Носим ви съобщение и предложение.

- От кого? - чувствам се останала без дъх, почти замаяна. Тези мъже със сигурност са новокръвни - връзката между тях не е естествена, и не са нито жители на Норта, нито езерняци. Изминахме много път, казаха. Откъде?

Проговарят в мелодичен хор:

- Свободната република Монтфорт.

Внезапно ми се приисква Джулиан да беше до мен, за да ми помогне да си спомня уроците му и картите, които пазеше така грижливо. Монтфорт, планинска народност, толкова далече, че със същия успех би могла да е на другия край на света. Но Джулиан ми каза, че е като Пиемонт на юг, управляван от група владетели, до един Сребърни.

- Не разбирам.

- Нито полковник Фарли - казва Тахир.

Раш вмята:

- Защото републиката е добре охранявана, скрита от планините...

- Снеговете...

- Стени...

- И чрез замисъл.

Това е много дразнещо.

- Моите извинения - добавя Раш, забелязал неудобството ми. - Нашата мутация свързва мозъците ни. Може да бъде доста...

- Смущаващо - довършвам вместо него и изтръгвам усмивки от двамата. Но полковникът продължава да се мръщи, червеното му око проблясва. - Значи, и вие сте новокръвни? Като мен?

Двойно кимване.

- В Монтфорт ни наричат горещите, но при различните народности е различно. Никой не може да реши твърдо как да нарича Червено-Сребьрните - казва Тахир. - Мношбройни сме из целия този свят. Някои - явно и открито както в републиката или скрити, както е във вашата страна - той насочва поглед към полковника, говори двусмислено. - Но нашите връзки се простират по-надълбоко от границите на държавите. Ние защитаваме своите, защото никой друг няма да го направи. Монтфорт се крие от двайсет години, строим републиката си от пепелищата на жестокото потисничество. Вярвам, че разбирате това. -Наистина разбирам. Дори не ме е грижа, че се усмихвам широко въпреки болката, която това ми причинява. - Но сега вече не се крием. Имаме собствена армия и флот и те няма вече да бездействат. Не и докато кралства като Норта, Езерните земи и останалите още се държат. Не и докато умират Червени, а горещите се сблъскват с още по-лоша участ.

А. Значи полковникът ни приема не от добрина или дори от необходимост, а от страх. В играта се е включил нов играч, когото той не разбира. Най-малкото имат общ враг, това поне е ясно. Сребърните. Хора като Мейвън. Ние също имаме общ враг. Но през тялото ми преминава мразовита тръпка, която не мога да пренебрегна. Кал е Сребърен, Джулиан е Сребърен. Какво мислят за тях? Подобно на полковника, трябва да се замисля и да разбера какво всъщност искат тези хора.

- Премиер Дейвидсън, лидерът на републиката, ни изпрати като посланици, за да протегнем ръка за приятелство на Алената гвардия - казва Раш, собствената му ръка потрепва върху бедрото. - Полковник Фарли доброволно прие този съюз преди две седмици, както направиха и неговите началници, Червените генерали от Командването.

Командването. Загадъчните думи на Фарли сега ми се струват толкова близки. Тя така и не обясни какво има предвид, но сега започвам да виждам малко повече от Гвардията. Никога не съм чувала за Червените генерали, но запазвам неподвижно изражение. Те не знаят колко много - или колко малко - ми е казано. Ако се съди от начина, по който говорят близнаците, те мислят, че аз също съм лидер с контрол над Алената гвардия. Едва имам контрол над себе си.

- Съюзихме се с подобни групи и подразделения в страни из целия континент, образувахме сложна мрежа като спици на колело. Републиката е главината на колелото - очите на Раш се забиват като свредели в моите. - Предлагаме безопасно пътуване на всеки от горещите тук до страна, която не само ще ви закриля, но и ще ви предложи свобода. Не е нужно да се бият; трябва само да живеят, и то да живеят свободно. Това е предложението ни.

Сърцето ми бие лудешки. Трябва само да живеете. Колко пъти съм си пожелавала подобно нещо? Твърде много, за да ги преброя. Дори още в Подпорите, когато мислех, че съм болезнено нормална, когато бях едно нищо. Исках само да живея. Подпорите ме научиха колко ценно и колко рядко срещано нещо е обикновеният живот. Но ме научиха и на още нещо, един по-ценен урок. Всичко си има цена.

- И какво искате в замяна? - прошепвам: не ми се иска да чуя отговора му.

Раш и Тахир си разменят многозначителни погледи, очите им се присвиват в безмълвно общуване. Не се съмнявам, че братята могат да говорят помежду си без думи, шепнейки, както правеше някога Елара.

- Премиер Дейвидсън моли вие да ги придружите - казват в един глас.

Молба. Няма такова нещо.

- Самата вие сте като главня, която може да разпали огъня, и ще бъдете от голяма помощ за предстоящата война. - Не е нужно да се бият. Би трябвало да се сетя, че това няма да важи за мен. - Ще имате собствена бойна част, собствени подбрани горещи на ваша страна...

Новокръвен крал ще седне на трона, който му построихте.

Камерън ми каза това преди няколко дни, когато я принудих да се присъедини към нас. Сега знам точно как се е чувствала и колко ужасно верни биха могли да бъдат думите й.

- Но само горещи? - отвръщам и се изправям овладяно на крака. - Само новокръвни? Кажете ми как всъщност стоят нещата във вашата република? Нима просто сте заменили Сребърните господари за нови?

Братята остават седнали по местата си, наблюдават ме оживено.

- Разбираш ни погрешно - казва Тахир. Почуква с пръст по белега под лявото си око. - Ние сме като теб, Мер Бароу. Страдахме заради това, което сме, и просто искаме никой друг да не срещне такава съдба. Предлагаме убежище за такива като нас. Особено за теб.

Лъжци - и двамата. Не предлагат нищо освен поредната сцена, на която да застана и да изнасям представление.

- Добре съм си, където съм в момента - поглеждам към полковника, фокусирам се върху здравото му око. Той вече не се мръщи. - Няма да избягам, не и сега. Тук има неща, с които трябва да се справим. Проблеми на Червените, с които не е нужно да се затормозявате. Можете да вземете всеки новокръвен, който иска да отиде с вас, но не и мен. А ако се опитате да ме накарате да направя нещо против волята си, ще изпържа и двама ви. Не ме е грижа какъв цвят е кръвта ви или колко свободни твърдите, че сте. Кажете на предводителя си, че не мога да бъда купена с обещания.

- А какво ще кажете за действия? - предлага Ращ повдигнал едната си добре оформена вежда. - Това би ли ви настроило на страната на нашия лидер?

Изминавала съм този път преди. Наситих се на крале независимо как ги наричат. Но съскането по близнаците няма да ме отведе доникъде, така че вместо това свивам рамене:

- Покажете ми действия и ще видим - подсмихвам се и се обръщам да си тръгна. -Донесете ми главата на Мейвьн Кал оре и вашият лидер може да ме използва като столче за крака.

Отговорът на Тахир смразява кръвта ми:

- Вие убихте вълчицата. Би трябвало да е нищо работа да убиете вълчето.

Излизам от контролното помещение с отсечени крачки.

- Странно, госпожице Бароу.

- Какво? - изръмжавам, озъбвайки се, за да погледна в лицето полковника. Дори не може да ме остави да изляза спокойно от тази казарма. Откритото му изражение ме стряска, показва нещо като разбиране. Той е последният човек, от когото очаквам да разбере.

- Дойдохте тук с много повече последователи, но изгубихте онези, с които тръгнахте -повдига вежда и се обляга на студената, влажна стена на прохода. - Изглежда, че всички -селското момче, вашият принц и дъщеря ми - ви избягват. И разбира се, брат ви...- Една бърза стъпка напред го кара да спре рязко, изплашва го и го принуждава да замълчи. - Моите съболезнования - промърморва след един дълъг миг. - Никога не е леко да изгубиш член на семейството.

Спомням си снимката в жилището му. Имал е още една дъщеря, а също и съпруга - двама души, които не са тук сега.

- Всички имаме нужда от известно време - казвам му и се надявам, че това е достатъчно.

- Не им давайте твърде много. Не е добре да ги оставяте да размишляват върху греховете ви.

Не мога да намеря сърце да споря, защото е прав. Отприщих яростта си върху хората, най-

близки до мен, и им показах чудовището под кожата си.

- А какво става с този проблем на Червените, който споменахте? - продължава той. -Нещо, за което би трябвало да знам?

В джета казах на Кал, че отивам на север. Половината от мен го изрече от гняв, за да му докажа нещо. Другата половина го каза, защото така е правилно да постъпя. Защото пренебрегвах някои неща твърде дълго.

- Преди няколко дни прихванахме заповед за поход. Изпращат първия детски легион в Задушливите земи - дъхът ми пре секва, когато си спомням какво каза Ейда. - Ще бъдат избити, ще им заповядат да преминат покрай окопите право в най-смъртоносната зона. Пет хиляди на брой избити.

- Новокръвни ли? - пита настойчиво полковникът.

Поклащам глава:

- Не и доколкото знам.

Той отпуска ръка върху револвера си, изпъва гръб и се изплюва на пода:

- Е, Командването наистина ми нареди да ви помогна. Мисля, че е време да направим нещо полезно заедно.

Лазаретът е тих, добро място за чакане. Позволиха на Сара да напусне казармите, предназначени за използване от Сребърните, и тя се зае бързо с всички ранени. Сега леглата са празни с изключение на едно. Лежа на едната си страна, взирам се в дългия прозорец пред мен. Измамно синьото небе е избледняло до стоманено сиво. Нова буря може би или навярно очите ми са потъмнели. Днес просто не мога да видя повече слънчева светлина. Чаршафите са меки, излинели от твърде много пране, и се преборвам с порива да ги дръпна и да покрия главата си. Сякаш това би могло да попречи на спомените да идват, всеки един - разбиващ се мощно като желязна вълна. Последният миг на Шейд, очите му - широко отворени, едната ръка - посягаща към мен, преди кръвта да изригне от гърдите му. Връщаше се да ме спаси и това го погуби. Чувствам се по същия начин, както преди толкова много месеци, когато се скрих в гората, неспособна да погледна Еиза и счупената й ръка. Сега не мога да понеса мисълта да се върна при семейството си и да видя дупката, която Шейд остави след себе си. Те със сигурност се чудят къде съм - момичето, което им костваше един син. Но този, който ме намира тук, не е от семейство Бароу.

- Да се върна ли по-късно, или свърши да се самосъжаляваш?

Рязко се надигам и сядам само за да видя Джулиан, застанал в долния край на леглото ми. Цдетът му се е върнал, както и липсващите му зъби, с любезната помощ на Сара. С изключение на неподхождагците си дрехи - остатъци, събрани от складовете на Тък, той отново изглежда както преди. Очаквам усмивка, може би дори едно „благодаря“, но не и хокане. Не и от него.

- Може ли едно момиче да има миг спокойствие тук? - изпухгявам и рухвам отново върху тънката възглавница.

- По мои сметки криеш се от почти цял час. Мисля, че това е повече от един миг, Мер -старият учител полага всички усилия да бъде мил. Не се получава.

- Ако държиш да знаеш, помагам на полковника. Имаме да планираме операция и той събира доброволци, докато с теб си говорим. - Ето. Но Джулиан не се разколебава толкова лесно.

- И ти реши, че като си дремнеш, ще използваш по-добре времето си, отколкото, да речем, като се обърнеш към другите новокръвни, може би като успокоиш един куп много нервни Сребърни, като получиш медицински грижи или дори като поговориш със собственото се опечалено семейство?

- Не ми липсваха лекциите ти, Джулиан.

- Добре лъжещ Мер - казва той с усмивка.

Скъсява разстоянието между нас почти прекалено бързо и идва да седне до мен. Мирише на чисто, току-що е взел душ. От толкова близо мога да видя колко е отслабнал и кухата празнота на очите му. Дори Сара не може да лекува умовете.

- А една лекция се нуждае от слушател. Ти със сигурност вече не ме слушаш - снижава глас и накланя лицето ми, кара ме да го погледна. Достатъчно уморена съм, за да му позволя. -Или когото и да е, като стана въпрос. Дори не и Кал.

- И ти ли ще ми крещиш?

Той се усмихва тъжно:

- Да съм го правил някога?

- Не - прошепвам: иска ми се да не се налагаше. - Не, не си.

- И не се каня за започвам сега. Дойдох да ти кажа само онова, което имаш нужда да чуеш Няма да те карам да слушащ няма да те карам да се подчиняваш. Оставям избора на теб. Както е редно да бъде.

- Добре.

- Веднъж ти казах, че всеки може да предаде всеки. Знам, че помниш - О, спомням си и още как. - И го казвам отново. Всеки, всичко може да предаде всеки. Дори собственото ти сърце.

- Джулиан...

- Никой не се ражда зъл точно както никой не се ражда сам. Хората стават такива по избор и поради обстоятелствата. Последните можеш да контролиращ но първото... Мер, много се страхувам за теб. Бяха ти причинени разни неща - неща, каквито никой човек не би трябвало да понася. Видя ужасни неща, извърши ужасни неща и те ще те променят. Толкова се страхувам в какво би могла да се превърнеш, ако всичко тръгне в грешна посока.

Аз също.

Оставям ръката си да се сключи около неговата. Връзката е достатъчно успокояваща, но слаба. Отношенията ни са в най-добрия случай обтегнати и не знам как да ги поправя.

- Ще се опитам, Джулиан - промърморвам. - Ще се опитам.

В дъното на ума си се чудя. Дали един ден Джулиан ще разказва истории за мен? Когато съм се превърнала в проклето и ужасно създание, някоя като Елара, без нищо и никого, които да я обичат? Дали просто ще бъда момичето, което се опита? Не. Не мога да мисля по този начин. Няма. Аз съм Мер Бароу. Достатъчно силна съм. Извърших неща, ужасни неща и не заслужавам прошка за тях. Но въпреки това я виждам в очите на Джулиан. И тя ме изпълва с такава надежда. Няма да се превърна в чудовище независимо какво трябва да направя в предстоящите дни. Няма да загубя това, което съм, дори и ако това ме убие.

- Сега имаш ли нужда да те отведа до спалното помещение на семейството ти, или можеш да намериш пътя?

Не успявам да сдържа изсумтяването си:

- Ти изобщо знаеш ли пътя?

- Не е вежливо да спориш с по-възрастните от теб, Мълниеносно момиче.

- Някога имах учител, който ми казваше да се съмнявам във всичко.

Очите му проблясват и той гордо изпъчва слабите си гърди:

- Твоят учител е бил умен човек.

Забелязвам как очите му стават мудни, а светлината в тях угасва. Взира се в голата ми ключица, в клеймото от изгаряне там. Обмислям дали да я покрия, но решавам да не помръдвам. Няма да крия буквата М, прошрена в мен, не и от него.

- Сара може да оправи това - промърморва той. - Да я доведа ли?

Изправям се на нестабилните си крака. Има много белези, които искам тя да излекува, но не и този.

- Не. - Нека бъде напомняне за всички ни.

Хванати под ръка, излизаме от празния лазарет. Той отеква от стъпките ни: бяла стая, която постепенно избледнява до сиво. Отвън през света се е простряла сянка. Зимата чака на прага ни - скоро ще почука. Но студеният въздух ми харесва. Разбужда ме.

Докато прекосяваме централния двор, отправили се към Казарма 3, забелязвам целия комплекс. Няколко познати лица се смесват с различните групи: някои тренират, други превозват продукти или просто се мотаят наоколо. Зървам как Ейда се пъхва под един повреден транспортьор с наръчник с инструкции в ръка. Лори коленичи до нея, прехвърля купчина инструменти. Няколко метра по-нататък Дармиън настига отряд гвардейци и се присъединява към тях с подтичване. Те са единствените от Резката, които виждам, и от гледката стомахът ми се обръща. Камерън, Никс, Нани, Гарет, Кета, къде са те? Усещам силно гадене, но преглъщам усещането. Имам сили да скърбя само за човека, за когото зная със сигурност, че е мъртъв.

На Джулиан не му е позволено да влиза в Казарма 3. Съобщава ми това с напрегната усмивка, от думите му се процежда презрение. Заповедта няма как да бъде наложена, но въпреки това той й се подчинява.

- Просто се опитвам да бъда „добър“ Сребърен - казва той сухо. - Полковникът вече беше така любезен да ни пусне да излезем от бараката си. Никак не бих искал да предам доверието му.

- Ще дойда да те намеря после - стисвам рамото му. - Там вътре положението сигурно доста се влошава.

Джулиан само свива рамене:

- Сара не бърза с изцеляването - не искаме твърде много свръхсилни, недохранени и разгневни Сребърни в затворено пространство. А те знаят какво направи ти за тях. Нямат причина да недоволстват - все още. - Все още. Просто, но ефективно предупреждение. Полковникът не знае как да се справи с толкова много Сребърни бежанци и със сигурност скоро ще направи погрешна стъпка.

- Ще направя най-доброто, което мога - въздишам и добавям потушаването на възможен метеж към растящия си списък със задачи. Да не тача пред мама, да се извиня на Фарли, да измисля как да спася пет хиляди деца, да бавя куп Сребърни, да разбия стена с глава. Изглежда изпълнимо.

Казармата е каквато я помня, пълна с приличащи на лабиринт извивки и завои. Изгубвам се един-два пъти, но най-накрая намирам вратата с пурпурния шал, завързан за дръжката на бравата. Тя е здраво затворена и се налага да почукам.

Брий отваря вратата. Лицето му е зачервено от плач и това едва не ме довършва още там на място.

- Доста време ти трябваше - изръмжава той и отстъпва назад, за да мога да вляза. Трепвам при резкия му тон, но не му отвръщам. Вместо това слагам длан върху ръката му. Той се присвива, но не се отдръпва.

- Съжалявам - казвам му. А после по-високо към останалата част от стаята: - Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Гиза и Трами седят на неподхождащи си столове. Мама се е свила на кълбо върху едно от леглата с татко и инвалидната му количка плътно до себе си. Макар тя да се извръща и да скрива лице в една възглавница, той поглежда право към мен.

- Имаше неща за вършене - казва татко. Троснато както винаги, но с по-оскърбителен тон от всякога. Заслужавам си го. - Разбираме.

- Трябваше да съм тук - влизам по-навътре в стаята. Как мога да се чувствам изгубена в такова малко пространство? - Донесох обратно тялото му.

- Видяхме го - процежда Брий и сяда на койката срещу мама. Койката провисва под огромната му тежест. - Едно нищо и никакво изстрелване на игла и вече го няма.

- Помня - промърморвам, преди да успея да се спра.

Гиза се присвива в стола си, прибрала под себе си слабите си крака. Сгъва и разгъва осакатената си ръка, за да се разсее.

- Знаеш ли кой го уби?

- Птолемей Самос. Магнитрон. - На арената Кал можеше да убие негодника. Но прояви милост. А неговата милост уби брат ми.

- Знам това име - казва Трами просто за да запълни с нещо напрегнатата атмосфера. -Беше един от екзекуторите ти. Не можа да докопа теб, но докопа Шейд - звучи като обвинение. Принудена съм да сведа поглед, оглеждам обувките си вместо болката в очите му.

- Поне уби ли него в замяна? - Брий отново се изправя на крака, неспособен да седи на едно място. Извисява се над мен, опитва се да изглежда заплашително. Забравя, че вече не се плаша от грубата сила. - Уби ли го?

- Убих много хора - гласът ми пресеква, но аз продължавам упорито: - Дори не знам колко. Само знам, че кралицата беше една от тях.

На леглото мама се надига, най-после решава да ме погледне. Очите й плуват в сълзи.

- Кралицата ли? - прошепва тя задъхана.

- Нейното тяло също е при нас - казвам почти прекалено развълнувано. Да говоря за трупа й, е по-лесно, отколкото да скърбя за брат си. Затова им разказвам за репортажа, за това, което се надяваме да направим.

Ужасното нещо би трябвало да бъде излъчено тази вечер по време на вечерния новинарски бюлетин. Сега те са задължителни, допълнение са към Мерките, принуждават всеки човек в кралството да поглъща лъжи и пропаганда с вечерята си. Млад, пламенен крал, още една победа в окопите и други подобни, но не и утре. Вместо това Норта ще види мъртвата си кралица. А светът ще чуе нашия призив за вдигане на оръжие. Брий крачи насам-натам, хили се безумно при мисълта за гражданска война, а Трами следва примера му, както прави винаги. Те бъбрят помежду си, вече мечтаят как ще влязат в Арчън заедно и ще забият нашето червено знаме върху руините на двореца Уайтфайър. Гиза не е толкова въодушевена.

- Предполагам, че няма да си тук задълго - казва съкрушена. - Ще имат нужда от теб отново на континента, за да вербуваш още хора.

- Не, няма да набирам нови хора поне за известно време.

Не мога да понеса надеждата, която проблясва в тях - особено в мама. Едва не решавам изобщо да си премълча, но миналия път заминах толкова внезапно. Няма да им причиня това отново.

- Заминавам за Задушливите земи, и то скоро.

Татко надава такъв силен рев, че очаквам да падне от инвалидната си количка.

-Няма да отидеш! Не и докато още мога да дишам! - изхриптява за по-убедително. - Нито едно мое дете няма да се върне на онова място. Никога. И не смей да ми казващ че не мога да те спра, защото, повярвай ми, мога и ще го направя.

Някога Задушливите земи отнеха крака и единия бял дроб на татко. Даде толкова много на онова място. А сега, предполагам, си мисли, че то ще му отнеме и мен.

- Сигурна съм, че би го направил, татко - опитвам се да го успокоя. Това обикновено върши работа.

Но този път той ме отпраща с махване на ръка, придвижва се до мен с количката толкова бързо, че кракът му се блъсва в прасеца ми. Гледа гневно като демон, единият му потрепващ пръст сочи към лицето ми.

- Дай ми думата си, Мер Бароу.

- Знаещ че не мога да направя това. - И му казвам защо. Пет хиляди деца, пет хиляди синове и дъщери. Камерън беше права през цялото време. Разделенията по кръв все още са съвсем реални и вече не могат да бъдат търпени.

- Нека някой друг отиде - изръмжава той и полага всички усилия да не рухне. Никога не съм искала да видя баща си да плаче, а сега ми се иска да можех да забравя гледката. -Полковникът, онзи принц, някой друг може да го направи - той се вкопчва в ръката ми като удавник.

- Даниел - гласът на мама е тих, успокояващ едно-единствено бяло облаче в празно небе. -Нека отиде.

Когато откопчвам ръката му от китката си, осъзнавам, че аз също плача.

- Ние ще отидем с нея.

Брий едва е изрекъл думите, преди да мога да му откажа. Лицето на татко става пурпурно, тъгата му отстъпва място на гняв.

- Инфаркт ли искаш да ми докараш? - озъбва се той, извъртайки се с лице към най-шлемия ми брат.

- Тя никога не е била в Задушливите земи, не знае какво е там - обажда се Трами. - Ние знаем. Прекарали сме общо едно десетилетие в окопите.

Поклащам глава и протягам ръка да го спра, преди татко наистина да изгуби самообладание.

- Полковникът ще дойде, той също е виждал Задушливите земи, няма нужда да...

- Може би откъм страната на езерняците - Брий вече е при куфара си, тършува из вещите си. Преглежда какво да вземе със себе си. - Но окопите на Норта са с друг замисъл. Ще го накарат да се обърне кръгом за секунди.

Това вероятно е най-умното нещо, което съм чувала Брий да казва. Не е известен с острия си ум, но пък оцеля почти пет години на бойните позиции. Това прави четири години по-дълго от повечето хора. Не може да се дължи на късмет. Осъзнавам, че вместо това е храброст от страна и на двамата - повече, отколкото мога да знам. Някога си мислех колко много от живота ми са пропуснали по-шлемите ми братя, но същото важи за мен. Те не са каквито ги помня. Те са воини толкова, колкото и аз.

Мълчанието ми е всичко, което им е нужно, за да започнат да си приготвят багажа. Иска ми се да можех да им кажа да не идват. Биха ме послушали, ако го мисля наистина. Но не мога. Имам нужда от тях точно както имах нужда от Шейд.

Само се надявам, че няма да отведа още един от братята си в гроба.

След един дълъг миг осъзнавам, че треперя. Затова се покатервам в леглото до майка си и я оставям да ме прегръща дълго, докато полагам всички усилия да не заплача. Усилията ми не са достатъчни.