Тайната на жълтата стая

X Глава„Сега ще трябва да ядем бифтек“

Странноприемницата „Донжон“ не беше много представителна, но аз обичам тези съборетини с почернели от времето и от пушека в огнището греди, тези странноприемници от времето на дилижанса, с паянтови зидарии, от които скоро само споменът ще остане. Отнасяме ги към историята — те са продължение на нещо и те карат да мислиш за едновремешните „Разкази за пътни произшествия“, когато не минавало пътуване без приключение.

Забелязах веднага, че на странноприемницата „Донжон“ бяха чукнали два века, та и малко отгоре май. Камъни и парчета мазилка бяха изпадали тук-там от якото дървено скеле, чиито X и V все още юнашки поддържаха остарелия покрив. Той леко се бе килнал над подпорите като каскет на пияница. На входната врата една желязна табела скрибуцаше под есенния вятър. Някакъв местен художник бе изрисувал по нея нещо като кула с островръх покрив и фенер, като в замъка Гландие. Под тази табела, на прага, един мъж с доста сърдито изражение изглеждаше потънал в доста мрачни мисли, ако се съдеше по сбърченото му чело и смръщените му рунтави вежди.

Когато се приближихме съвсем близо до него, той благоволи да ни види и доста небрежно ни попита дали имаме нужда от нещо. Нямаше съмнение, че това бе не особено любезният домакин на тази очарователна обител. Тъй като ние изказахме предположение, че ще ни сервира нещо за обяд, той ни заяви, че няма никакви продукти и че ще бъде много затруднен да удовлетвори желанията ни, а докато приказваше, ни гледаше с недоверие, което не можех да си обясня.

— Можете да ни приемете — рече му Рултабий, — ние не сме от полицията.

— Не ме е страх мен от полицията — сопна се мъжът, — мен от никого не ме е страх!

Аз вече давах знак на моя приятел, че е по-добре да не настояваме, но той явно много държеше да влезе в тази странноприемница, шмугна се край човека и се озова в залата.

— Елате — покани ме той, — тук е много приятно.

И наистина, голям огън от дърва гореше в камината. Ние се приближихме и протегнахме ръце към топлината на огнището, защото в онази сутрин вече се усещаше, че зимата иде. Помещението беше доста голямо; декорът — две масивни дървени маси, няколко столчета, тезгях с наредени бутилки алкохол и плодови сокове. Три прозореца гледаха към пътя. Една хромолитографска реклама на стената, чрез образа на млада парижанка, вдигнала предизвикателно чаша, хвалеше аперитивните достойнства на някакъв нов вермут. Над камината собственикът на странноприемницата бе наредил най-различни гърнета и стомни от пясъчник и фаянс.

— Ето една хубава камина за печено пиле — изхитрува Рултабий.

— Нямаме пилета — отвърна домакинът, — и пукнат заек нямаме.

— Зная — възрази моят приятел с подигравка, която ме изненада, — зная, че сега ще трябва да ядем бифтек.

Признавам, че нищо не разбирах от репликата на Рултабий. Защо казваше на този човек: „Сега ще трябва да ядем бифтек.“ И защо, щом чу тия думи, собственикът на странноприемницата изтърва една ругатня, но тутакси я потисна и стана кротък и любезен като господин Робер Дарзак, когато чу фаталните думи: „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината.“ Наистина моят приятел имаше дарбата да се разбира с хората с най-неразбираеми фрази. Казах му го и той благоволи да се усмихне. Бих предпочел да благоволи да ми даде някакво обяснение, но той сложи пръст на устните си, което явно значеше, че не само на себе си забранява да говори, но и на мен препоръчва мълчание. От време навреме мъжът бутваше някаква вратичка и извикваше да му донесат дузина яйца и от „онова филе“. Поръчката бе веднага изпълнена от една млада оправна жена с прекрасни руси коси и големи кротки хубави очи, които ни разглеждаха с любопитство. Стопанинът грубо й нареди:

— Махай се! И ако Зеления дойде, да не съм те видял тук!

Жената изчезна. Рултабий взе купата с яйца, дето му донесоха, и месото, което му сервираха в голяма чиния, сложи всичко до себе си, откачи един тиган и една скара от огнището и започна да разбива омлет, докато чакаше бифтекът да се опече. Поръча още две бутилки ябълково вино и даваше вид, че се интересува от стопанина толкова малко, колкото и самият стопанин от него. Човекът ту го изпиваше с очи, ту поглеждаше към мен с тревога, която напразно се опитваше да скрие. Остави ни да си готвим и се зае да сервира до един прозорец. Изведнъж го чух да си мърмори нещо:

— Аха! Ето го!

И с изкривена от неудържима омраза физиономия; той се залепи на прозореца да наблюдава пътя. Нямаше нужда да предупреждавам Рултабий. Младият човек бе оставил вече омлета и бе застанал на прозореца до стопанина. Отидох и аз.

Един мъж, облечен в зелено кадифе, с кръгъл каскет в същия цвят вървеше спокойно по пътя, пушейки лула. Носеше пушка през рамо, а в движенията му имаше някаква почти аристократична непринуденост. Трябваше да има четиридесет и пет години. Косите и мустаците му бяха прошарени. Беше необикновено хубав. Носеше пенсне. Когато мина край странноприемницата, той се поколеба, сякаш се питаше дали да влезе, хвърли поглед към нас, изпусна няколко кълбенца дим от лулата си и безгрижно продължи разходката си.

Ние с Рултабий погледнахме стопанина. Святкащите му очи, стиснатите юмруци, треперещите устни издаваха бурните чувства, които го вълнуваха.

— Добре че не влезе! — изфуча той.

— Кой е този човек? — попита Рултабий, като продължи да „бие“ омлета.

— Зеления! — изръмжа собственикът на странноприемницата. — Не го ли познавате? Още по-добре за вас. Не е за познаване… пазачът на господин Станжерсон.

— Май не го обичате много много — попита репортерът и изсипа омлета в тигана.

— Никой не го обича в този край, господине; и после, много е горделив, бил е богат на времето и сега не прощава на никого, дето се е видял принуден да стане слуга, та да си изкарва хляба. Щото да си пазач, то си е чисто слугинство! Нали? Честна дума! Ще каже човек, че той е господарят на Гландие, сякаш всичката земя, че и горите са негови. Той няма да остави бедняка един комат хляб да изяде на тревата, на неговата трева!

— Случва ли се да идва тук?

— Идва прекалено даже. Но аз ще му покажа, че мен не ми харесва мутрата му. Допреди един месец още не беше почнал да ми досажда! Странноприемницата „Донжон“ никога не е съществувала за него! Нямаше време! Нали трябваше да се върти около стопанката на „Трите лилии“ в Сен Мишел. Сега, като се развали нещо работата, търси другаде да си прекарва времето… Коцкар, женкар, тип… Никой честен човек не може да го изтърпи него… Да, портиерите на замъка не можеха да го гледат тоз’ Зеления!…

— Значи портиерите са честни хора, а, господине?

— Викайте ми дядо Матийо, Матийо ми е името… Тъй я, честни са, знам аз, както знам, че се казвам Матийо, да, господине.

— Да, ама са ги арестували.

— И к’во от туй? Ама аз не искам да се бъркам в хорските работи…

— А какво мислите за покушението?

— На горката госпожица? Юнак момиче, да, и хората я обичаха. К’во мисля?

— Да, какво мислите?

— К’во да мисля… Бе мисля си нещо аз, ама то никого не засяга.

— Дори и мен? — настоя Рултабий.

Стопанинът го изгледа отстрани, измърмори нещо и рече:

— Дори и вас.

Омлетът беше готов, седнахме на масата и бяхме започнали да се храним мълчаливо, когато входната врата се блъсна и на прага застана една стара жена в дрипи. Подпираше се на бастун, главата й се тресеше, белите й коси висяха на фитили по кирливото й чело.

— А, ето я майка Ажну! Отдавна не сме ви виждали — рече нашият домакин.

— Бях доста болна, щях да умра — оплака се старицата. — Ако ви е останало нещо за Божията животинка…

И тя влезе в странноприемницата, следвана от една огромна котка. Никога не съм подозирал, че съществуват такива котки. Животното ни погледна и тъй отчаяно замяука, че усетих как изтръпвам. Никога не бях чувал такъв зловещ вой.

Сякаш привлечен от него, след старата влезе един човек. Беше Зеления. Той ни поздрави, докосвайки с ръка каскета си, и седна на съседната маса.

— Дайте ми чаша ябълково вино, дядо Матийо.

Когато Зеления влезе, дядо Матийо се спусна яростно към новодошлия, но после видимо се овладя и отговори:

— Няма вече ябълково, последните бутилки дадох на тези господа.

— Тогава дайте ми чаша бяло — предложи Зеления, без ни най-малко да се изненада.

— И бяло няма вече, нищо няма!

Дядо Матийо глухо натърти:

— Вече нищо няма!

— Как е госпожа Матийо?

При този въпрос собственикът на странноприемницата стисна юмруци, обърна се към него с такава заплашителна физиономия, че помислих — ще го удари, но той каза само:

— Добре е, благодаря.

Значи младата жена с големите кротки очи, дето я видяхме преди малко, беше съпругата на този миризлив и груб селяк, който освен всичките си физически недостатъци, изглежда, имаше и друг, още по-голям, нравствен: ревността.

Стопанинът излезе от стаята и тръшна вратата след себе си. Майка Ажну още стоеше права, подпряна на бастуна, с котката в краката си. Зеления я попита:

— Да не сте били болна, майко Ажну! Не сме ви виждали от близо осем дни!

— Да, гос’ин пазач. Само три пъти ставах, ходих да се моля на света Геновева, нашата добра пазителка, а в другото време все си лежах на дюшека. Само Божията животинка се грижеше за мен!

— И не ви оставяше?

— Ни денем, ни нощем.

— Сигурна ли сте?

— Като в смъртта.

— Тогава как така, майко Ажну, в нощта на престъплението се е чувал само крясъкът на Божията животинка?

Майка Ажну застана пред пазача и тропна с бастуна си:

— Не зная. Но искате ли да ви река? Няма две животни на света, които тъй да викат… Е, хубаво, и аз чух Божията животинка отвън, в оная нощ; а тя си беше при мен, на колената ми, гос’ин пазач, и нито веднъж не измяука, кълна ви се. Като чух онзи вой, аз се прекръстих, като да чувах дявола!

Гледах пазача и ако ви кажа, че не забелязах на устните му лошата подигравателна усмивка при последния му въпрос — ще ви излъжа.

В този момент остра караница стигна до нас. Чуха се глухи удари, сякаш някой биеше, сякаш някой някого убиваше. Зеления стана и се затича право към вратата до огнището, но тя се отвори и появилият се стопанин рече на пазача:

— Не се плашете, гос’ин пазач, жена ми я болят зъбите!

И се засмя.

— Ето, майко Ажну, ей ви бял дроб за ваш’та котка.

Той подаде на старата един пакет, тя алчно го грабна и излезе, последвана от котката си. Зеления попита:

— Нищо ли няма да ми сервирате?

Дядо Матийо не можа да сдържи омразата си:

— За вас няма нищо! Нищо няма за вас! Махайте се!

Зеления спокойно напълни лулата си, запали я, кимна към нас и излезе. Едва прекрачи прага и Матийо тръшна вратата зад гърба му, а като се обърна към нас с плувнали в кръв очи и пяна на устата, той изфуча, размахвайки юмрук към вратата, която току-що се бе затворила зад онзи:

— Не зная кой сте вие, дето ми рекохте: „Ще трябва да ядем бифтек!“, но ако ви интересува, ей го убиеца!

И дядо Матийо излезе. Рултабий се върна при огнището:

— Сега ще си опечем бифтека. Как ви се струва ябълковото вино? Малко резливо, тъкмо както го обичам — каза той.

Този ден не видяхме повече Матийо и в странноприемницата цареше странна тишина, когато си тръгнахме, оставяйки пет франка на масата — като плата за угощението.

Рултабий ме накара да извървя почти цяла левга около имота на професор Станжерсон. Спря се за две минути на завоя на един малък, почернял от сажди път, близо до колибите на въглищарите, в онази част на гората Сент Женевиев, която стига до пътя Епипе — Корбей, и ми довери, — че ако се съди по състоянието на големите груби обуща, убиецът сигурно е минал оттам, преди да влезе в имението и да се скрие в горичката.

— Значи вие не вярвате, че пазачът е в играта? — прекъснах го аз.

— После ще се заемем с това — отвърна ми той. — За сега приказките на съдържателя за този човек не ме интересуват. Той говори с омраза. Не заради Зеления съм ви завел да обядвате в „Донжон“.

Докато говореше така, Рултабий много внимателно се спусна, а след него и аз, до постройката при желязната порта — жилището на портиерите, арестувани същата сутрин. Възхитих му се — като истински акробат се вмъкна в къщичката през една отворена задна капандура и след десет минути излезе оттам с вечното: „Дявол да го вземе!“, което в неговите уста можеше да означава най-различни неща…

Тъкмо когато решихме да се връщаме, край железните врати настана голямо раздвижване. Приближаваше се някаква кола и от замъка идваха да я посрещнат. Рултабий ми посочи един човек, който слизаше от нея:

— Това е шефът на Обществената безопасност, ще видим какво има да му казва Фредерик Ларсан и дали е по-умен от един друг човек.

Зад колата на началника идваха три други коли, претъпкани с репортери, които напираха да влязат в парка. Но на вратата поставиха двама полицаи и им наредиха да не пускат никого. Началникът на Обществената ги успокои, като им обеща да предостави на пресата още същата вечер всички сведения, които може да се публикуват, без това да попречи на следствието.