Тайната на жълтата стая

XXIII ГлаваДвойната следа

Още не се бях съвзел от изумлението, в което изпаднах след последното си откритие, когато моят млад приятел ме потупа по рамото:

— Елате с мен!

— Къде? — попитах аз.

— В моята стая.

— Какво ще правим там?

— Ще разсъждаваме!

Признах, че колкото до мен, аз не само че не бях в състояние да разсъждавам, но и да мисля; и в тази трагична нощ, след тези колкото ужасни, толкова и разнородни събития, трудно можех да си обясня как при наличието на трупа на пазача и може би агонизиращата госпожица Станжерсон Жозеф Рултабий можеше да „разсъждава“. Което и направи все пак, с хладнокръвието на голям пълководец в разгара на сражението. Той хлопна зад нас вратата на стаята, посочи ми един фотьойл, седна церемониално насреща ми и естествено запали лулата си. Гледах го как разсъждава и заспах. Беше съмнало, когато се събудих. Часовникът ми показваше осем. Рултабий го нямаше. Фотьойлът му срещу мен беше празен. Станах, поразкърших схванатото си тяло и приятелят ми се върна. По физиономията му разбрах, че не си е губил времето, докато аз съм спал.

— Госпожица Станжерсон? — попитах аз веднага.

— Състоянието й е много тежко, но не е безнадеждно.

— Отдавна ли бяхте излезли?

— С първия лъч на зората.

— Работихте ли?

— Много.

— И какво открихте?

— Една много важна двойна следа, която доскоро би могла да ме смути…

— Но вече не ви смущава?

— Не.

— Нещо друго ли ви обяснява тя?

— Да.

— Във връзка с невероятния труп на пазача?

— Да. Този труп си е напълно вероятен сега. Тази сутрин, като се разхождах около замъка, открих два вида ясни следи от стъпки, оставени тази нощ едновременно — собствениците им са вървели рамо до рамо. Казвам: едновременно и действително не може да бъде другояче, защото ако едната от тези следи беше оставена след другата по един и същи път, тя често щеше да „настъпва“ другата, което не е ставало. Стъпките на единия не са вървели, съвсем не са вървели по стъпките на другия. Не, тези стъпки сякаш са си говорели. Тази двойна следа се отделяше от всички други към средата на парадния двор, за да излезе от него и да се отправи към дъбравата. Излязох от парадния двор, гледайки следата, когато към мен се присъедини Фредерик Ларсан. Той веднага живо се заинтересува от моята работа, защото тази двойна следа наистина заслужаваше повече внимание. Това имаше нещо общо с Жълтата стая, пак „груби“ и пак „елегантни“ стъпки; но докато по времето на Жълтата стая грубите стъпки само се присъединяваха към елегантните край езерото и по-нататък прекъсваха — от което ние с Ларсан заключихме, че тези два вида стъпки принадлежат на един и същ човек, който само бе сменял обувките си, тук „грубите“ и „елегантните“ вървяха заедно. Подобна констатация беше достатъчна да смути предишната ми увереност. Изглежда, Ларсан мислеше като мен; затова ние стояхме, надвесени над следите, и душехме тези стъпки като кучета в засада.

Аз извадих от портфейла си хартиените подметки. Първата — тази, която бях изрязал по следата от обувките на дядо Жак, намерени от Ларсан, сиреч по следата на „големите груби обувки“, просто залепна върху новата следа; другата подметка — очертание на „елегантните“, се наложи също върху съответната следа, но с малка разлика при върха. С една дума новата следа от елегантната обувка не се различаваше от следата край езерото освен по върха на обувката. От това не можехме да заключим, че следата принадлежи на един и същи човек, но не можехме да твърдим и обратното. Непознатият можеше вече да не носи същите обувки.

Следвайки все същата двойна следа, ние с Ларсан излязохме от дъбравата и както при първото следствие, се озовахме край бреговете на езерото. Никоя от следите по този път не спираше дотук и поели по малката пътечка, и двете изчезваха в големия, наскоро застлан с чакъл път към Епине, който вече нищо не можеше да ни подскаже, и ние се върнахме в замъка, без да разменим дума.

Разделихме се при парадния двор, но впоследствие мисълта ни тръгна в една посока и ние се срещнахме отново пред вратата на дядо Жак. Заварихме стария слуга в леглото и веднага забелязахме, че дрехите, които бе метнал на един стол, бяха в окаяно състояние и че обувките му, досущ като тези, които вече познавахме, бяха много кални. Повече от сигурно бе, че не при пренасянето на трупа на пазача от онзи ъгъл до замъка и не от ходенето до кухнята за фенер дядо Жак се бе така изкалял и измокрил, защото тъкмо тогава не валеше, но беше валяло преди този момент и след него.

А лицето на добрия човечец не бе никак приятно за гледане. То сякаш излъчваше крайна умора, а мигащите му очи ни погледнаха в първия миг с уплаха.

Разпитахме го. Отначало ни заразправя, че си легнал веднага след като в замъка пристигнал лекарят, когото управителят отишъл да повика; но ние тъй хубаво го притиснахме, тъй хубаво му доказахме, че лъже, та накрая си призна, че наистина е излизал от замъка. Ние естествено го попитахме за причината; отговори ни, че го е заболяла главата и е имал нужда от чист въздух, но не бил ходил по-далеч от дъбравата.

Тогава му описахме целия му маршрут, сякаш самите ние го бяхме извървели. Старецът седна в леглото и започна да трепери.

— Вие не бяхте сам! — извика Ларсан.

А дядо Жак:

— Значи сте го ви тели?

— Кого? — попитах аз.

— Ами черния призрак!

След което дядо Жак ни разказа, че от няколко нощи виждал черния призрак. Появявал се в парка, щом удари полунощ, и се шмугвал между дърветата с невероятна ловкост. Сякаш преминавал през стволовете им; на два пъти, като забелязал призрака през прозореца, на лунна светлина, дядо Жак ставал и решително тръгвал да гони това странно видение. По-предната вечер за малко да го стигне, но той изчезнал в ъгъла на донжона; едва тази нощ, когато действително излязъл от замъка — бил потиснат от току-що извършеното престъпление — изведнъж той видял сред парадния двор черния призрак. Следил го отначало предпазливо, после по-отблизо… така заобиколил дъбравата, езерото и стигнал до пътя за Епине. „Там изведнъж призракът изчезна…“

— Не видяхте ли лицето му? — попита Ларсан.

— Не! Видях само едни черни була…

— И след това, което се случи в галерията, вие не го нападнахте!

— Не можех! Бях ужасен… Едва го следвах.

— Вие не сте го следвали, дядо Жак — рекох аз и гласът ми звучеше заплашително, — вие сте вървели с призрака чак до пътя за Епине, под ръка.

— Не! — извика той. — Заваля много силно… Аз се върнах… Не знам какво е станало с черния призрак…

Но очите му ме избягваха. Оставихме го.

Но когато излязохме навън:

— Съучастник? — попитах аз с особен тон и погледнах Ларсан право в очите, за да разбера истинските му мисли.

Ларсан вдигна ръце към небето.

— Кой би могъл да знае? Кой би могъл да знае при такава афера?… Преди двайсет и четири часа бих се заклел, че съучастници няма!…

И той ме остави, като ми съобщи, че веднага тръгва за Епине.

Рултабий беше свършил разказа си. Попитах го:

— Е, и? Какъв е изводът от всичко това?… Аз поне не разбирам!… Не схващам… Какво знаете вие най-накрая?

— Всичко! — възкликна той. — Всичко!

И никога не бях виждал по-сияещо лицето му. Бе станал и силно ми стискаше ръката…

— Тогава обяснете ми — помолих аз.

— Да проверим как е госпожица Станжерсон — смени той темата.