Тайната на жълтата стая

XIV Глава„Очаквам убиеца тази вечер“

— Трябва — рече ми Рултабий — да ви заведа на местопроизшествието, за да можете да разберете, или по-скоро да се убедите, че е невъзможно да се разбере тази история. Колкото до мен, аз мисля, че съм открил това, което другите още търсят… без ничие съучастничество и без намесата на господин Станжерсон. Докато не бъда сигурен точно кой е убиецът, не мога да кажа каква ми е хипотезата, но вярвам, че тази хипотеза е вярна и съвсем проста. Колкото до това, което се случи преди три нощи тук, в самия замък, през последните двайсет и четири часа ми се стори, че то надхвърля всички граници на въображението. И после хипотезата, която сега се надига дълбоко в мен, е толкова абсурдна, че почти предпочитам да си остана в мрачно неведение.

След което младият репортер ме покани да излезем; накара ме да обиколим замъка. Под краката ни хрущяха есенни листа; само този шум се чуваше. Сякаш замъкът беше изоставен. Тези стари камъни, тази застояла вода в рововете, които заобикаляха донжона, тази опустошена безрадостна земя, покрита с останките от последното лято, черните скелети на дърветата — всичко придаваше на това място, белязано с такава ужасна мистерия, най-злокобен вид. Като заобиколихме донжона, ние срещнахме Зеления, пазача, който не ни поздрави и мина край нас като през гробища. Изглеждаше като първия път, когато го бях видял през прозорците на дядо Матийо; пак с пушката, лулата и пенснето.

— Странна птица — прошепна ми Рултабий.

— Говорихте ли с него? — попитах аз.

— Да, но той няма какво да каже… измрънква нещо, вдига рамене и си отива. Обикновено живее на първия етаж на донжона — голяма стая, която преди е служела за параклис. Живее там като мечка. Не излиза без пушката си. Любезен е само с момичетата. Под претекст, че гони бракониерите, често се разхожда нощем; но подозирам, че има галантни срещи. Камериерката на госпожица Станжерсон му е любовница. Сега е много влюбен в жената на дядо Матийо, собственика на странноприемницата: дядо Матийо обаче държи изкъсо съпругата си и съм сигурен, че за Зеления е почти невъзможно да се добере до госпожа Матийо, което го прави още по-мрачен и мълчалив. Хубавец е, много се поддържа, почти елегантен… на четири левги наоколо жените лудеят по него.

Като отминахме кулата, която се намира в края на лявото крило, ние се озовахме зад замъка. Рултабий ми посочи един прозорец — един от тези, които гледат към апартамента на госпожица Станжерсон:

— Ако бяхте минали оттук преди две нощи в един часа сутринта, щяхте да видите вашия покорен слуга, покачен на стълба, с намерение да проникне в замъка през този прозорец!

Тъй като аз изразих някакво учудване от тази среднощна гимнастика, той ме помоли да обърна внимание на външното разположение на замъка, след което се върнахме в сградата.

— Сега — рече моят приятел — трябва да ви заведа на първия етаж в лявото крило. Там живея аз.

За да се разбере по-добре разположението на местата, предлагам на читателите един план на първия етаж от това дясно крило — план, начертан от Рултабий на другия ден от необикновеното явление, което вие ще узнаете с всичките му подробности.

ПЛАН

На първия етаж на замъка (Дясно крило)

1. Място, където Рултабий поставя Фредерик Ларсан

2. Място, където Рултабий поставя дядо Жак

3. Място, където Рултабий поставя господин Станжерсон

4. Прозорец, през който влиза Рултабий

5. Прозорец, който Рултабий намира отворен на излизане от стаята си. Затваря го. Всички останали врати и прозорци са затворени.

6. Тераса над еркерна стая в приземния етаж

Рултабий ми направи знак да се изкача след него по внушителната двойна стълба, която свършваше с площадка на първия етаж. От тази площадка се стигаше направо до дясното или лявото крило на замъка през една галерия, която водеше и в двете посоки. Високата и просторна галерия бе разположена по цялото протежение на сградата и гледаше към северната фасада на замъка. Вратите на стаите с южно изложение се отваряха към тази галерия. Професор Станжерсон живееше в лявото крило на замъка. Госпожица Станжерсон имаше апартамент в дясното. Ние влязохме в галерията откъм дясното крило. Дебела тясна пътека, постлана върху лъснатия като огледало паркет, заглушаваше стъпките ни. Рултабий ми пошушна да вървя внимателно, защото минавахме пред стаята на госпожица Станжерсон. Обясни ми, че апартаментът на госпожица Станжерсон се състои от стая, вестибюл, малка баня, будоар и приемна. Естествено от едната стая в другата можеше да се минава, без да се налага да се използува галерията. Салонът и вестибюлът бяха единствените помещения в апартамента с врати към галерията. Галерията си продължаваше без чупки до източния край на сградата, където свършваше с един висок прозорец (прозорец 2 от плана). В последната си третина тя сключваше прав ъгъл с друга галерия, успоредна на дясното крило на замъка.

За по-голяма яснота галерията, която започва от стълбата до прозореца към изток, ще наречем дясната галерия, а тази част от нея, която стига до дясното крило под прав ъгъл — извитата галерия. Там, където пък двете галерии се пресичаха, се намираше стаята на Рултабий в съседство с Фредерик Ларсан. Вратите на тези две стаи се отваряха към извитата галерия, а апартаментът на госпожица Станжерсон — към дясната галерия (вж. плана).

Рултабий бутна вратата на стаята си, покани ме да вляза и дръпна резето, като затваряше вратата. Още не бях успял да разгледам как се е настанил, когато той извика от изненада и ми показа някакъв лорнет, оставен върху кръгла масичка с един крак.

— Какво е това? — питаше се той. — Какво прави този лорнет на моята масичка?

Трудно можех да му отговоря.

— Освен ако… — рече той, — освен ако… освен ако… освен ако този лорнет не е това, което търся… и… и… и това да е лорнет на някой, който страда от далекогледство!…

Той буквално се хвърли върху лорнета; пръстите му галеха изпъкналите стъкла… и тогава ме погледна страховито.

— О!… О!

Не преставаше с това О!… О!, сякаш тази мисъл го бе подлудила… Той стана, сложи ръка на рамото ми, засмя се като побъркан и ми рече:

— Този лорнет ще ме подлуди! Защото е възможно, видите ли, ако говорим теоретически, но ако говорим практически, това е невъзможно или… или… или…

На вратата се почука два пъти; Рултабий открехна предпазливо вратата; промъкна се някаква фигура. Познах жената на портиера — бях я видял да върви пред мен, като я водеха на разпит в павилиона и се изненадах, защото мислех, че тази жена е още под ключ. Тази жена каза много тихо:

— В паркета!

Рултабий отвърна: „Благодаря!“ и фигурата си замина. След като затвори грижливо вратата, той се обърна към мен и със зареян поглед произнесе някакви неразбираеми думи:

— Щом това е теоретически възможно, защо да не бъде и практически!… Но ако това е практически възможно, тази афера е невероятна!

Прекъснах монолога на Рултабий.

— Значи освободиха пазача и жена му? — попитах аз.

— Да — отвърна ми Рултабий, — настоях да ги освободят. Имам нужда от сигурни хора. Жената ми е напълно предана, а портиерът е готов да умре за мен… И тъй като лорнетът е със стъкла за далекогледство, аз естествено ще имам нужда от предани хора, които биха умрели за мен!

— Охо! — рекох аз. — Вие не се шегувате, приятелю… И кога ще трябва да умрат?

— Ами още тази вечер! Защото трябва да ви кажа, драги мой, че очаквам убиеца тази вечер!

— О! О! О! О!… Очаквате убиеца тази вечер… Наистина, наистина, вие чакате убиеца тази вечер… но тогава вие го познавате?

— Е! Сега може и да се запознаем. Трябва да съм луд, да твърдя категорично, че го познавам, защото математическата представа, която съм си изградил за убиеца, дава такива страшни резултати, такива чудовищни резултати, че ми се ще да съм се излъгал! О! Много ми се ще, дано да се лъжа…

— Как така допреди пет минути не познавахте убиеца, а казвате, че го очаквате тази вечер?

— Защото зная, че той трябва да дойде.

Рултабий извади бавно лулата си и пак тъй бавно я запали.

Сигурен знак, че ми предстоеше един от най-увлекателните разкази. В този момент някой мина край нашата врата. Рултабий се ослуша. Стъпките се отдалечиха.

— Фредерик Ларсан в стаята ли си е? — попитах аз, като посочих към стената.

— Не — отвърна моят приятел, — не е там; тази сутрин се наложи да иде в Париж; все следи господин Дарзак!… Господин Дарзак също замина тази сутрин с влак за Париж. Това ще свърши много зле… Предвиждам, че ще арестуват господин Дарзак, преди да са минали осем дни. Най-лошото е, че всичко е против този нещастник: събитията, фактите, хората… Не минава и час без някоя нова улика срещу господин Дарзак… Съдия-следователят е затрупан и заслепен от тях… Впрочем разбирам защо са заслепени. И ще бъдат, особено ако…

— Фредерик Ларсан не е някой новак все пак.

— Аз мислех — каза Рултабий с леко презрителна физиономия, — че Фред е много по-силен… Е, да, той не е кой да е… Аз дори много му се възхищавах, когато още не познавах неговите методи. Те обаче са жалки… Репутацията му се крепи единствено на ловкостта му; но му липсва философия; куца нещо в неговите концепции…

Гледах Рултабий и не можах да скрия усмивката си, като слушах това осемнадесетгодишно хлапе да нарича „дете“ един мъж около петдесетте, който бе доказал, че е най-ловкият детектив в Европа.

— Усмихвате се — забеляза Рултабий. — Напразно!… Кълна ви се, че ще го изпързалям… И то как… но трябва да бързам, защото той има огромен аванс пред мен, аванс, който му даде господин Робер Дарзак и дори ще го увеличи още повече тази вечер… Помислете само: всеки път, когато убиецът идва в замъка, по някакво фатално съвпадение господин Робер Дарзак отсъствува и при това отказва да обясни как е прекарал времето си!

— Всеки път, когато убиецът идва в замъка! — извиках аз. — Значи гой пак е идвал?…

— Да, през онази прословута нощ, в която се случи онова…

Най-после щях да чуя това прословуто явление, за което Рултабий ми намекваше от половин час, без да ми го обясни обаче. Но аз се бях научил никога да не насилвам Рултабий да ми разказва… Той започваше да говори, когато му хрумнеше или когато сметнеше, че трябва и много повече го интересуваше обстойното резюме, което правеше за себе си при всяко важно събитие, отколкото моето любопитство.

Най-накрая с къси изречения той ми изложи такива факти, които ме накараха да изпадна в състояние, близко до пълно оглупяване, защото в действителност проявите на тази още непозната наука, каквато е хипнозата например, са далеч по-ясни, отколкото това де материализиране на убиеца в присъствието на четирима души, които биха могли да го докоснат. Говоря за хипнозата, както бих говорил за електричеството, чието естество ние не знаем и чиито закони тъй малко познаваме, защото ми се стори, че тази афера може да се обясни само с необяснимото, т.е. с явление извън познатите ни природни закони. И все пак, ако имах мозъка на Рултабий, щях да имам като него предчувствие за някакво естествено обяснение, защото най-любопитното във всички мистерии на Гландие си беше естественият начин, по който Рултабий ги обясняваше. Но кой можеше да се похвали с мозъка на Рултабий? Оригиналните и нехармонични издатини по челото му аз не съм виждал на ничие друго чело с изключение на… на челото на Фредерик Ларсан, но там те са къде по-слабо изявени, и после, човек трябваше дълго да гледа челото на прочутия полицай, за да ги открие, докато издатините на Рултабий можеха очите ти да извадят — ако смея да си послужа с този малко силен израз.

Сред книжата, които ми бяха предадени от младия човек след аферата, има един бележник, в който намерих пълно описание на явлението дематериализация на убиеца и разсъжденията, които то е предизвикало у моя приятел. Мисля си, че е по-добре да ви предложа това описание, отколкото да продължа да ви препредавам моя разговор с Рултабий, защото се страхувам при такава сложна история да не добавя някоя дума, която да не е въплъщение на абсолютната истина.