Тайната на жълтата стая

XIII Глава„Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината“

Осем дни след събитията, които току-що разказах, точно на 2 ноември, получих в дома си в Париж следната телеграма:

Мисля, вече ви казах, че по това време аз бях съвсем млад адвокат, нямах дела и ходех в Палатата по-скоро да се запозная с професионалните си задължения, отколкото да защищавам вдовици и сирачета. Затова не се учудих, че Рултабий така се разпореждаше с моето време; и после, той знаеше колко много се интересувам от неговите журналистически приключения и най-вече от аферата „Гландие“. От осем дни не бях прочел нищо за нея, освен безбройните дрънканици на вестниците и няколкото кратки бележки от Рултабий в „Епок“. В тези бележки той съобщаваше за нападението с овчата кост и ни осведомяваше, че при анализа се оказало, че следите, оставени по нея, са от човешка кръв; имало пресни следи от кръвта на госпожица Станжерсон, а предишните били от стари престъпления, може би отпреди няколко години…

Можете да си представите как тази афера занимаваше целия свят. Никое друго прочуто престъпление не е интригувало хората така. Все пак струваше ми се, че следствието никак не напредва; щях да бъда много щастлив от поканата на моя приятел, ако телеграмата не съдържаше и това: „Донесете револвери.“

Ето кое ме плашеше много: щом Рултабий ми телеграфира да занеса револвери, значи той предполага, че ще ни дотрябват. А пък аз, не че ме е срам да си призная, не съм смел човек! Но какво от това?! В този ден ставаше дума за приятел, изпаднал в трудно положение, който без съмнение ме викаше на помощ; никак не се колебах; и щом установих, че единственият револвер, с който разполагах, беше в изправност, аз се отправих към гара Орлеан. По пътя се сетих, че „револвер“, това е единствено число, а в телеграмата на Рултабий бе употребено множествено число; влязох в един магазин за оръжие и купих прекрасен малък револвер, който с радост щях да предложа на моя приятел.

Надявах се, че Рултабий ще бъде на гарата в Епине, но го нямаше. Чакаше ме обаче един кабриолет и аз скоро се озовах в Гландие. На входната врата — никой. Едва на прага на замъка забелязах младия човек. Той ме поздрави приятелски, прегърна ме и живо се заинтересува за здравето ми.

Когато се озовахме в малкия стар салон, за който вече споменах, Рултабий ме накара да седна и веднага ми довери:

— Не върви!

— Какво не върви?

— Нищо.

Доближи се до мен и ми каза на ухото:

— Фредерик Ларсан бие право срещу господин Робер Дарзак!

Това съвсем не ме изненада, откак видях как годеникът на госпожица Станжерсон побледня при следите от собствените си стъпки.

Но се сетих да напомня:

— Добре! Ами бастунът?

— Бастунът! У Фредерик Ларсан е, а той не се отделя от него.

— Но… не е ли това алиби за господин Робер Дарзак?

— Ни най-малко. Поразпитах внимателно господин Дарзак, отрича да е купувал бастун от Касет — нито онази, нито която и да е друга вечер… Както и да е, не мога да се закълна в нищо, защото господин Дарзак отвреме-навреме изпада в такова странно мълчание, че човек не знае как да разбира думите му… Този бастун трябва да е много ценен за Фредерик Ларсан, бастун — веществено доказателство навярно… Но защо? Часът на покупката потвърждава, че бастунът не е могъл да бъде в ръцете на убиеца.

— Часът няма да смути Ларсан… Той не е длъжен да приеме моята система, която започва с вкарването на убиеца в Жълтата стая между пет и шест часа; какво му пречи на него да го вкара там между десет и единайсет вечерта? Точно в този момент господин и госпожица Станжерсон, подпомагани от дядо Жак, са се занимавали с един интересен химически опит в онази част на лабораторията, която е била заета от пещите. Ларсан ще каже, че убиецът се е промъкнал зад тях, колкото и невероятно да звучи… Той вече го каза на съдия-следователя… Като се замисля, подобно разсъждение е абсурдно, при положение че този близък на семейството — ако той изобщо съществува — е трябвало да знае, че професорът скоро ще напусне павилиона; и в интерес на този „близък“ е било да отложи операциите за след заминаването му. Защо ще рискува да прекосява лабораторията, докато професорът е там? И после, кога този близък ще се е вмъкнал в павилиона?… Толкова неща трябва да се изяснят, преди да приемем фантазиите на Ларсан. Аз лично не бих си губил времето, защото си имам безотказна система, която абсолютно изключва подобни фантазии! Но тъй като съм длъжен за сега да мълча, а Ларсан понякога говори… възможно е всичко да свърши с обвинение срещу господин Дарзак… ако не бях тук, разбира се! — добави с гордост младия човек. — Защото срещу господин Дарзак има други външни улики, малко по-различни от тази история с бастуна, която за мен си остава необяснима; не разбирам как Ларсан смее да се показва пред господин Дарзак с неговия собствен бастун. Ясна ми е горе-долу системата на Ларсан, но не разбирам бастунът за какво е!

— Фредерик Ларсан още ли е в замъка?

— Да, изобщо не го е напускал! И той спи тук като мен, по молба на господин Станжерсон. Господин Станжерсон направи за него това, което господин Дарзак стори за мен. Обвинен от Фредерик Ларсан, че познава убиеца и че му е позволил да избяга, господин Станжерсон поиска да улесни своя обвинител в търсенето на истината. Така се държи и господин Робер Дарзак с мен.

— А вие самият сигурен ли сте, че господин Робер Дарзак е невинен?

— В един миг повярвах, че е виновен, когато дойдохме тук за първи път. Дойде моментът да ви разкажа какво се случи между господин Дарзак и мен.

Тук Рултабий спря и ме попита дали съм донесъл оръжието. Показах му двата револвера. Той ги огледа, похвали ме с едно „Отлично!“ и ми ги върна.

— Ще ни дотрябват ли? — попитах аз.

— Тази вечер — непременно; ще прекараме нощта тук; неприятно ли ви е?

— Напротив — възпротивих се аз с такава физиономия, че Рултабий се разсмя.

— Хайде! Хайде! — продължи той. — Сега не е време за смях. Да поговорим сериозно. Нали помните онази фразичка: „Сезам, отвори се!“ за този замък, пълен с мистерии.

— Да — рекох, — отлично: „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината.“ Имаше я върху наполовина изгорялата хартия, която открихме в камината на лабораторията.

— Да, в долния край на тази хартия огънят бе пожалил датата: 23 октомври. Спомнете си тази дата, много е важна. Сега ще ви обясня значението на тази смешна фраза. Не зная дали ви е известно, че в навечерието на престъплението, т.е. на 23-ти, господин и госпожица Станжерсон са били на един прием в Елисейския дворец. Дори са присъствували на вечерята, доколкото зная. Останали са и след това, защото ги видях. Бях там в качеството си на журналист. Трябваше да интервюирам един от тези учени от Филаделфийската академия, в чиято чест се даваше приемът. Дотогава не бях виждал господин и госпожица Станжерсон. Бях седнал пред салона на посланиците, стана ми досадно да ме блъскат толкова много и все благородни личности — бях се зазяпал нещо, когато усетих парфюма на дамата в черно. Ще попитате: „Какъв е този парфюм на дамата в черно?“ За сега знайте само, че това е парфюм, който аз много обичам, защото принадлежи на една дама, облечена винаги в черно, която ми засвидетелствува майчинска доброта, когато бях още съвсем млад. Дамата, която него ден се бе дискретно напръскала с парфюма на дамата в черно, беше облечена в бяло. Беше невероятно красива. Не можех да се сдържа, станах и тръгнах след нея и парфюма й.

Някакъв мъж, някакъв старец водеше под ръка това красиво създание. Всички се обръщаха след тях — чух да казват: „Това са професор Станжерсон и дъщеря му!“ Така разбрах след кого съм вървял. Те срещнаха господин Робер Дарзак, когото само бях виждал. Един от американските учени, Артър Уйлям Ранс, заговори седналия в един фотьойл в голямата галерия професор Станжерсон, а господин Робер Дарзак отведе госпожица Станжерсон в зимната градина. Последвах ги. Вечерта беше много мека: вратите към градината бяха отворени. Госпожица Станжерсон наметна лек шал на раменете си и аз много добре видях как молеше господин Дарзак да изберат по-тихо място в градината. Продължих, заинтригуван от вълнението на господин Робер Дарзак. Разхождаха се бавно край стената, откъм авеню Марини. Аз поех по централната алея. Вървях успоредно на моите хора. Сетне свих през тревата, за да ги пресрещна. Нощта беше тъмна, тревата заглушаваше стъпките ми. Бяха се спрели под трепкащата светлина на един газов фенер; стори ми се, че са наведени над някакъв лист в ръцете на госпожица Станжерсон; четяха нещо много важно. Спрях се и аз. Бях потънал в тъмнина и тишина. Те изобщо не ме забелязваха и можах съвсем ясно да чуя как, сгъвайки листа, госпожица Станжерсон казва: Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината. И това бе казано с такава подигравка и отчаяние и бе последвано от такъв нервен смях, че тази фраза още дълго време ще кънти в ушите ми. Но чух и друга, този път от господин Робер Дарзак: Нима ще трябва да извърша престъпление, за да бъдете моя? Господин Дарзак беше необикновено възбуден; той взе ръката на госпожица Станжерсон, дълго я целува и само от потръпващите му рамене се досетих, че плаче. После се отдалечиха.

— Когато се върнах в големия салон — продължи Рултабий, — не видях повече господин Робер Дарзак и щях да го видя едва в Гландие, след покушението, но забелязах госпожица Станжерсон и делегатите от Филаделфия. Госпожица Станжерсон беше до Артър Ранс. Той оживено й говореше и очите на американеца странно блестяха по време на разговора. Мисля, че госпожица Станжерсон дори не слушаше какво й говори Артър Ранс, а на лицето й беше изписано непобедимо равнодушие. Артър Ранс е жизнерадостен човек с червени петна по лицето; сигурно обича джина. Когато господин и госпожица Станжерсон си заминаха, той отиде на бюфета и повече не мръдна оттам. Отидох при него и му направих няколко дребни услуги в тази навалица. Той ми благодари и ми каза, че си тръгва за Америка след три дни, сиреч на 26 (деня след престъплението). Говорих му за Филаделфия, а той ми обясни, че живее в този град от двайсет и пет години и че там се е запознал с прочутия професор Станжерсон и с неговата дъщеря. И отново се захвана с шампанското, а аз помислих, че никога няма да спре да пие. Оставих го вече почти пиян.

Така премина тази моя вечер, драги ми приятелю. Не зная какво беше това предчувствие, но мисълта за господин Робер и госпожица Станжерсон не ме напусна през цялата нощ и оставям вие да прецените как ми се е отразила новината за покушението над госпожица Станжерсон. Как мога да не си спомня онези думи: „Нима ще трябва да извърша престъпление, за да бъдете моя!“ И все пак не тази фраза казах аз на господин Робер Дарзак, когато го срещнахме в Гландие. Фразата, в която става дума за онзи дом и за свежата градина, която госпожица Станжерсон прочете в писмото, изглежда, бе достатъчна, за да отвори вратите на замъка.

Дали съм мислил в този момент, че господин Робер Дарзак е убиецът? Не! Поне не съм бил съвсем сигурен. В онзи момент аз не мислех нищо сериозно. Не разполагах с доказателства. Но имах нужда той веднага да ми докаже, че не е ранен в ръката. Нали останахме сами и аз му разказах, че случайно съм чул разговора му с госпожица Станжерсон в градините на Елисейския дворец; и когато разбра, че съм чул онези думи: „Нима ще трябва да извърша престъпление, за да бъдете моя!“, той много се смути, но не както от фразата за онзи дом. Това, което истински го изуми, бе да научи от моята уста, че в деня, когато е трябвало да се срещне с госпожица Станжерсон в Елисейския дворец, тя е ходила следобеда в пощенски клон номер 40 за някакво писмо — може би онова, което те двамата бяха чели в градините на Елисейския дворец и което завършваше така: Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината. Тази хипотеза ми бе потвърдена и по-късно от откритието, което направих, нали си спомняте, в камината на лабораторията — листчето с дата 23 октомври. Писмото беше написано и взето от пощенския клон още в същия ден. Няма никакво съмнение, че на връщане от двореца същата нощ госпожица Станжерсон е поискала да изгори този компрометиращ документ. Напразно господин Робер Дарзак отрече, че това писмо има някаква връзка с престъплението. Казах му, че в тази объркана афера той няма право да крие от правосъдието историята с писмото и че самият аз съм убеден, че това е извънредно важно, а отчаяният тон, с който госпожица Станжерсон бе произнесла съдбовната фраза, и неговият плач, неговият, на Робер Дарзак, и най-вече заплахата за престъпление, която той изрече, след като писмото бе прочетено, не оставяха в мен място за съмнение. Робер Дарзак все повече се вълнуваше. Реших да се възползувам от изгодната си позиция.

— Нали трябваше да се ожените, господине — подхвърлих аз нехайно, без да гледам събеседника си, — и изведнъж бракът става невъзможен заради автора на това писмо, защото именно след като то бе прочетено, вие заговаряте за престъпление. ЗНАЧИ МЕЖДУ ВАС И ГОСПОЖИЦА СТАНЖЕРСОН ИМА НЯКОЙ, НЯКОЙ, КОЙТО Й ЗАБРАНЯВА ДА СЕ ОМЪЖИ, НЯКОЙ, КОЙТО Я УБИВА, ПРЕДИ ДА СЕ Е ОМЪЖИЛА!

И завърших тази малка реч с думите:

— Сега, господине, не ви остава нищо друго, освен да ми кажете името на убиеца!

Естествено бях наговорил чудовищни неща. Когато вдигнах очи към Робер Дарзак, видях едно изкривено лице, плувнало в пот чело и уплашени очи.

— Господине — рече той, — ще ви попитам нещо, което може да ви се стори безсмислено, но в замяна на което аз ще жертвувам живота си: пред хората от прокуратурата не трябва да говорите за това, което сте чули и видели в градините на Елисейския дворец… нито пред тях, нито пред когото и да било на света. Кълна ви се, че съм невинен и зная, чувствувам, че вие ми вярвате, но бих предпочел да ме смятат за виновен, отколкото да видя, че подозренията на правосъдието се насочват към това изречение: „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината.“ Правосъдието не трябва да го знае. Цялата тази афера ви принадлежи, господине, давам ви я, но забравете вечерта в Елисейския дворец. Пред вас ще има стотици други пътища освен този, които ще ви поведат към разкриване на престъпника! Аз ще ви ги проправя тези пътища, ще ви помагам. Искате ли да се настаните тук? Да се разпореждате като господар? Да се храните, да спите тук? Да следите моите действия и действията на останалите? В Гландие ще се чувствувате като господар, господине, само забравете вечерта в Елисейския дворец.

Тук Рултабий се спря, за да си отдъхне. Сега разбирах необяснимото поведение на господин Робер Дарзак пред моя приятел и леснината, с която той успя да се добере до местопроизшествието. Всичко, което бях научил току-що, не можеше да не възбуди любопитството ми. Поисках Рултабий да каже нещо повече. Какво се бе случило в Гландие през тези осем дни? Не ми ли бе казал моят приятел, че сега срещу господин Дарзак има улики, не по-малко ужасни от намерения бастун?

— Всичко сякаш се обръща против него — ми отговори моят приятел — и положението става изключително тежко. А господин Робер Дарзак май съвсем не се тревожи! Греши, но нищо освен здравето на госпожица Станжерсон, което се възстановява с всеки ден, не го интересува. Докато не се случи едно събитие, още по-загадъчно от тайната на Жълтата стая!

— Не е възможно! — извиках аз. — Какво по-загадъчно от тайната на Жълтата стая?

— Да се върнем най-напред към господин Робер Дарзак — каза Рултабий, като ме успокояваше. — Казах ви, че всичко се обръща срещу него. Елегантните стъпки, открити от Фредерик Ларсан, приличаха много на стъпките на годеника на госпожица Станжерсон. Следите от велосипеда може да са от неговия велосипед; всичко проверихме. Откакто се е сдобил с този велосипед, гой винаги го е оставял в замъка. Защо точно в този момент го е отнесъл в Париж? Може би вече не му е трябвало да идва в замъка? Трябвало ли е осуетената женитба да доведе до скъсване на връзките със семейство Станжерсон? Всеки от заинтересованите твърди, че не. Тогава? Фредерик Ларсан смята, че „връзките били скъсани“ от деня, в който господин Робер Дарзак е придружил госпожица Станжерсон в големите магазини „Лув“, до деня след престъплението бившият годеник не е идвал в Гландие. Да си спомним, че госпожица Станжерсон е изгубила чантичката си и ключа с медното ухо в компанията на господин Робер Дарзак. От този ден до вечерта в Елисейския дворец професорът от Сорбоната и госпожица Станжерсон не са се виждали. Но може би са си писали. Госпожица Станжерсон е ходила за някакво писмо „до поискване“ в пощенския клон номер 40, писмо, за което Фредерик Ларсан е сигурен, че е от Робер Дарзак, защото за Фредерик Ларсан, който естествено не знае нищо за това, което се е случило в Елисейския дворец, е естествено да мисли, че самият Робер Дарзак е откраднал чантичката и ключето с намерението да пречупи волята на госпожица Станжерсон, присвоявайки си най-ценната документация на бащата, документация, която той ще възвърне, при условие че се оженят. Всичко това би било една съмнителна и почти абсурдна хипотеза, както ми казваше самият Фред, ако нямаше нещо друго, нещо друго, много по-сериозно. Най-напред нещо странно, което не мога да си обясня: по всяка вероятност господин Дарзак лично е поискал писмото от пощенския клон, писмо, вече взето от госпожица Станжерсон; описанието на човека, който се е явил на гишето, отговаря точка по точка на господин Дарзак. На въпросите на съдия-следователя той отрича да е ходил в пощенския клон; и аз вярвам на господин Дарзак, защото дори да приемем, че писмото е писано от него — което не ми се вярва, — той е знаел, че госпожица Станжерсон го е взела, защото вече го е чел в градините на Елисейския дворец. Значи не той се е явил на другия ден, 24-ти октомври, в пощенския клон номер 40 да иска писмо, за което предварително е знаел, че не е вече там. Според мен това е друг някой, който странно много прилича на него и той именно е крадецът на чантичката. Той е искал нещо с това писмо от собственичката на чантичката, от госпожица Станжерсон — нещо, което не му е било дадено. Бил е много изненадан от това и си е помислил дали писмото, което е изпратил с надпис на плика „М.А.Т.И.С.Н.“, е било взето. Оттам и отиването му в пощенския клон, и настойчивостта, с която иска обратно писмото си. Връща се побеснял — писмото е било взето и това, което е искал, пак не му е било дадено! Какво иска той? Само госпожица Станжерсон знае. Както и да е, на другия ден става известно, че през нощта госпожица Станжерсон едва не е била убита, а на по-следващия ден аз откривам, че професорът е бил ограбен с помощта на това ключе, за което е ставало дума в писмото „до поискване“. И тъй, струва ми се, че човекът, който е отишъл в пощенския клон, трябва да е убиецът! И всичките тези разсъждения — от най-логичните, общо взето — върху причините за отиването на човека в пощенския клон си ги е правил и Фредерик Ларсан, но ги отнася към Робер Дарзак. Можете да си представите, че съдия-следователят, Ларсан и дори аз самият направихме какво ли не, за да вземем от пощенския клон всички подробности за странната личност от 24 октомври. Но не можахме да узнаем откъде е дошъл и къде е отишъл. Нищо друго освен това описание, което говори за прилика с господин Робер Дарзак! Пратих съобщение в най-големите вестници: „Дава се голямо възнаграждение на този кочияш, който е завел един клиент в пощенски клон номер 40 сутринта на 24 октомври, към десет часа. За справки — редакцията на «Епок», господин Р.“ Нищо не излезе от това. Човекът може и да е отишъл пеша. Но щом е бързал, може пък за мой късмет да е наел кола. В съобщението за вестниците не дадох описанието на човека, за да могат всички файтонджии, които в този час са возили някой клиент в пощенски клон номер 40, да дойдат при мен. Нито един не дойде. И аз ден и нощ се питах: кой е този човек, който така много прилича на господин Робер Дарзак и който на всичко отгоре купува бастуна, попаднал след това в ръцете на Фредерик Ларсан? Най-лошото е, че господин Дарзак, който в същия час — часа, когато неговият двойник е отишъл в пощенския клон — е имал лекции в Сорбоната, не се е явил. Някакъв негов приятел го е заместил. И когато го питат какво е правил в това време, той отговаря, че е отишъл на разходка в Булонския лес. Какво мислите за професор, който кара да го заместват, за да отиде на разходка в Булонския лес? Най-сетне трябва да знаете, че господин Робер Дарзак признава, че е отишъл на разходка в Булонския лес сутринта на 24-и, но съвсем не може да обясни какво е правил през нощта от 24-и до 25-и!… На Фредерик Ларсан, който му искаше това уточнение, той отговори много спокойно, че това как си прекарва времето в Париж засяга единствено него… След което Фредерик Ларсан се закле на висок глас, че той сам, без ничия помощ ще разбере как си е прекарал професорът времето. Всичко това, изглежда, подкрепя донякъде хипотезите на Големия Фред; а и фактът, че Робер Дарзак се е намирал в Жълтата стая, можеше да затвърди убеждението на полицая за начина, по който убиецът е избягал: господин Станжерсон го е оставил да избяга, за да избегне някакъв ужасен скандал! Впрочем точно тази хипотеза аз смятам за погрешна, тя заблуди Фредерик Ларсан и щеше много да ми хареса, ако не ставаше дума за невинен човек! Но! Дали тази хипотеза заблуждава наистина Фредерик Ларсан — това трябва да разбера!

— Е! Фредерик Ларсан може би има право! — извиках аз, прекъсвайки Рултабий. — Сигурен ли сте, че господин Дарзак е невинен? Струва ми се, че доста неприятни съвпадения…

— Съвпаденията са най-големите врагове на истината.

— Какво мисли за това съдия-следователят?

— Съдия-следователят господин дьо Марке се колебае да обвини господин Робер Дарзак без някакво сигурно доказателство. Той не само ще настрои срещу себе си общественото мнение — за Сорбоната няма да говорим, но и господин и госпожица Станжерсон. Тя обожава господин Робер Дарзак. Колкото и за малко да е видяла госпожицата убиеца, много трудно ще накараме хората да повярват, че не е могла да познае господин Робер Дарзак, ако, разбира се, господин Робер Дарзак е бил похитителят. В Жълтата стая наистина е било тъмно, но все пак малката нощна лампа е светела, не забравяйте това. Ето, приятелю, докъде бяха стигнали нещата, когато преди три дни или по-скоро преди три нощи се случи това нечувано събитие, за което ви споменах преди малко.