Тайната на жълтата стая

„От един час — разказва секретарят — съдия-следователят и аз се намирахме в Жълтата стая заедно с предприемача, който бе построил павилиона но плановете на професор Станжерсон. Предприемачът дойде с още един работник. Господин дьо Марке беше наредил да почистят изцяло стените, т.е. бе накарал работника да свали тапетите, които ги разкрасяваха. Няколко удара с кирки и копачки тук и там ни доказаха, че няма никакъв отвор. Подът и таванът бяха дълго проучвани на дълбочина. Нищо не открихме: Нямаше нищо за откриване. Господин дьо Марке изглеждаше очарован и все повтаряше на предприемача:

— Каква афера, господине, каква афера! Ще видите, че никога няма да узнаем как убиецът е могъл да избяга от тази стая!

Изведнъж господин дьо Марке, сияещ от задоволство, че не разбира, успя да си спомни, че негово задължение е да се постарае да разбере и повика старши полицая:

— Идете в замъка — нареди му той — и помолете господин Станжерсон и господин Робер Дарзак да дойдат при мен в лабораторията, дядо Жак — също, и вашите хора да ми докарат двамата портиери.

Пет минути по-късно всички се събраха в лабораторията. Началникът на Обществената, който току-що бе пристигнал в Гландие, също се присъедини към нас. Бях седнал на бюрото на господин Станжерсон, готов за работа, когато господин дьо Марке ни дръпна следната кратка реч — колкото оригинална, толкова и неочаквана:

— Ако сте съгласни, господа — говореше той, — тъй като разпитите не водят до нищо, нека изоставим този път старата система. Няма да ви карам да влизате при мен един след друг, не. Ще останем всички тук: господин Станжерсон, господин Робер Дарзак, дядо Жак, двамата портиери, господин началникът на Обществената безопасност, господин секретарят и аз! И всички ще бъдем тук равни: портиерите нека забравят за момент, че са арестувани. Ще си поговорим! Повиках ви да си поговорим. Намираме се на местопроизшествието, е, добре, за какво бихме си говорили, ако не за произшествието? Ами тогава да си поговорим! Да си поговорим! Надълго и нашироко, умно или глупаво. Да кажем всичко, каквото ни мине през ума! Да говорим без система, защото с тези системи не стигаме доникъде. Обръщам се с гореща молба към богиня Случайност, случайността на нашите догадки! Да започнем…

След което, минавайки край мен, той ми рече тихо, в полуглас:

— Помислете само каква сцена, а?! Това вие можехте ли да го измислите?! Ще направя от тая история една сценка за водевила.

И той потриваше радостно ръце.

Погледнах господин Станжерсон. Надеждата, която би трябвало да породи последното сведение от лекарите, че госпожица Станжерсон ще оживее, не бе изтрила тежката мъка от това благородно лице. Бедният човек бе помислил, че дъщеря му е умряла и още не можеше да се оправи от тази мисъл. Очите му — тъй сини и тъй благи — бяха изпълнени с безкрайна тъга. Бях имал възможността неведнъж да виждам господин Станжерсон по разни обществени церемонии. Още от самото начало бях поразен от погледа му — тъй чист, като на дете: замечтан, възвишен и отнесен поглед на изобретател или луд.

В тези церемонии зад него или до него биваше винаги дъщеря му, защото те бяха винаги заедно, както казваха всички, заради общата работа от дълги години насам. Тази девица, която тогава беше на тридесет и пет години, а изглеждаше едва на трийсет, посветена изцяло на науката, още събуждаше възхита с царствената си красота, останала непокътната, без нито една бръчка, победила и времето, и любовта… Кой би помислил тогава, че ще стоя един ден до леглото й с моите хартийки, че ще видя как почти умираща, с огромно усилие ни разказва най-чудовищното, най-мистериозното нападение, за което съм чувал в цялата си практика? Кой би ми казал, че ще се озова както сега, в този следобед, пред един отчаян баща, който напразно се мъчи да си обясни как убиецът на неговата дъщеря е могъл да му се измъкне? За какво е тогаз целият този труд, сред мрачното уединение на горите, щом не е в състояние да ви запази от големите беди на живота и смъртта, които сполитат обикновено онези от хората, на които не са чужди страстите на града9.

— Хайде, господин Станжерсон — рече господин дьо Марке доста важно, — застанете точно на мястото, където бяхте, когато госпожица Станжерсон излезе, за да отиде в стаята си.

Господин Станжерсон се вдигна и като застана на петдесет сантиметра от вратата на Жълтата стая, той изрече с вял, безцветен глас, който бих определил като мъртъв:

— Стоях тук. Към единайсет часа, след като проведох при пещите на лабораторията един кратък химически опит, бях бутнал, бюрото си дотук, защото дядо Жак, който прекара вечерта в чистене на някои мои апарати, имаше нужда от простор… Дъщеря ми работеше на същото бюро. Когато стана да ме целуне и да пожелае «лека нощ» на дядо Жак, тя трябваше, за да влезе в стаята си, да се провре, и то доста трудно, между моето бюро и вратата. Сиреч бях много близо до мястото, където щеше да се извърши престъплението.

— А това бюро, господин Станжерсон? — прекъснах го аз, подчинявайки се на предложението на моя шеф всички да се намесват в този разговор. — А това бюро, какво стана с това бюро веднага след като чухте да се вика «Убиец!» и когато пукнаха изстрелите…

Отговори дядо Жак:

— Изтикахме го до стената, почти там, където е в този момент, за да можем свободно да се засилваме към вратата, гос’ин секретар.

Аз продължих да разсъждавам, но не отдавах кой знае какво значение на това — само една слаба хипотеза.

— Толкова близо ли беше бюрото до стаята, че да остане незабелязан един мъж, който излиза, превит на две, от стаята и се промъква под бюрото?

— Вие все забравяте — прекъсна ме господин Станжерсон, — че дъщеря ми беше заключила вратата и бе спуснала резето, че вратата си остана затворена, че ние се мъчихме с тая врата още в началото на покушението, че ние бяхме на вратата, а борбата между убиеца и бедното ми дете продължаваше, и още, че шумът стигаше до нас и че чувахме как нещастното момиче хъхри в стиснатите пръсти, чиито кървави следи останаха по врата й. Колкото и бърз да е бил убиецът, ние също не се бавихме и веднага се намерихме зад тази врата, която ни разделяше от драмата.

Аз станах, отидох до вратата и отново най-грижливо я огледах. После пак седнах и махнах отчаяно с ръка.

— Представете си — рекох, — че долната част можеше да се отваря отделно от цялата врата и проблемът щеше да е разрешен! Но за нещастие тази последна хипотеза е неприемлива! Вратата е яка и дебела, направена от един единствен дъбов плот… Вижда се ясно, въпреки щетите, нанесени от тези, които са я избили…

— О! — рече дядо Жак… — Това е стара и солидна врата от замъка, пренесена тук… от тия, дето вече не ги правят. Трябваше ни ей тоз железен лост, за да успеем, и то четиримата… защото жената на портиера също участвува — куражлия жена е тя, гос’ин следовател! Много е жалко, че са затворени сега, в тоз час!

Още не бе изрекъл тази фраза на съчувствие и протест и портиерите отново избухнаха в ридания. Никога не съм виждал толкова плачливи задържани. Бях дълбоко отвратен от тях. Дори и да приемем, че са невинни, не разбирах как може тези две същества да са толкова малодушни. Едно ясно поведение в такива моменти струва много повече от всички сълзи и всяко отчаяние, които най-често са престорени и лицемерни.

— Е! — викна господин дьо Марке. — Още веднъж ви казвам, стига сте каканизали така! Във ваш интерес е да ни кажете какво сте правили под прозорците на павилиона в часа, когато са убивали господарката ви. Защото вие сте били съвсем близо до него, когато дядо Жак ви е срещнал…

— Ние идехме на помощ! — простенаха те.

А жената изхълца:

— О! Ако го бяхме пипнали, убиеца, щяхме да му дадем да се разбере!…

И ние отново не успяхме да измъкнем две смислени изречения от тях. Те продължаваха упорито да отричат, да призовават господа бога и всички светии за свидетели, че са били в леглото, когато са чули изстрела.

— Не един, два са изстрелите. Виждате, че лъжете. Ако бяхте чули единия, щяхте да чуете и другия!

— Боже мой, гос’ин съдия, ние чухме само втория. Спели сме още, като са гръмнали първия път…

— Колкото до това — два пъти стреляха — рече дядо Жак. — Сигурен съм, че всички патрони в револвера ми си бяха на мястото; намерихме две гилзи и чухме два изстрела от револвер зад вратата. Нали, господин Станжерсон?

— Да — потвърди професорът, — два — изстрела от револвер, първо един слаб, а после — един по-силен.

— Защо продължавате да лъжете? — викна господин дьо Марке към портиера и жена му. — Мислите си, че полицията е глупава като вас. Има всички доказателства, че сте били навън, до павилиона, в момента на тази трагедия. Какво правехте там? Не искате да кажете? Щом мълчите, значи сте съучастници! А колкото до мен — рече той, обръщайки се към господин Станжерсон — колкото до мен, аз не мога да си обясня изчезването на убиеца освен с помощта на тези двама съучастници. Веднага щом вратата е била избита, докато вие, господин Станжерсон, вие сте се занимавали с вашето нещастно дете, портиерът и жена му са улеснявали бягството на онзи мизерник, който се е шмугнал край тях, стигнал е до прозореца на вестибюла и е скочил в парка. Портиерът е затворил след него прозореца и капаците. Защото в края на краищата тези капаци не са се затворили от само себе си! Това е, което аз установих. Ако някой е измислил нещо друго, да го каже!

Господин Станжерсон се намеси:

— Това е невъзможно! Не вярвам моите портиери да са виновни или да са съучастници, макар да не разбирам какво са правили в парка в този късен час. Казвам: това е невъзможно! Защото жената на портиера държеше лампата и не мръдна от прага на стаята, и защото аз, щом избихме вратата, коленичих до тялото на детето си и беше невъзможно някой да влезе или да излезе от тази стая, през тази врата, без да прескочи тялото на дъщеря ми и без да се блъсне в мен! Невъзможно е, защото дядо Жак и портиерът трябваше само да хвърлят един поглед на стаята и под леглото, както сторих аз, още като влязох, за да видят, че в стаята няма никой и че дъщеря ми е в агония.

— А вие какво мислите, господин Дарзак, вие още нищо не сте казали! — попита следователят.

Господин Дарзак отвърна, че не мисли нищо.

— А вие, господин началник?

Господин Дакс, началникът на Обществената безопасност, досега само бе слушал и бе оглеждал местата, най-после благоволи да отвори уста:

— Докато чакаме да намерят престъпника, трябва да открием мотивите на престъплението. Това ще ни помогне малко — рече той.

— Господин началник, вероятно най-низка ревност е продиктувала престъплението — отвърна господин дьо Марке. — Оставените от убиеца следи, грубата кърпа, тази никаква барета ни карат да мислим, че убиецът съвсем не принадлежи към висшата класа. Портиерите може би ще ни кажат нещо по този въпрос…

Обръщайки се към господин Станжерсон, началникът на Обществената безопасност продължи с хладен тон, типичен според мен за умните хора и добре калените характери.

— Не трябваше ли госпожица Станжерсон да се омъжва наскоро?

Професорът погледна тъжно към господин Робер Дарзак.

— За моя приятел, когото бих бил щастлив да нарека мой син… за господин Робер Дарзак…

— Госпожица Станжерсон сега е много по-добре и бързо ще се възстанови. Сватбата само се отлага, нали, господине? — настоя началникът на Обществената безопасност.

— Надявам се.

— Как? Не сте ли сигурен?

Господин Станжерсон млъкна. Господин Робер Дарзак ми се стори развълнуван, за което съдех по треперещата му ръка върху верижката на часовника, защото на мен нищо не ми убягна. Господин Дакс се позакашля като господин дьо Марке, когато е объркан.

— Разбирате ли, господин Станжерсон — каза той, — в такава объркана афера нищо не трябва да пренебрегваме, всичко трябва да знаем, и най-малката, и най-дребната подробност, която се отнася до жертвата… и най-незначителното на пръв поглед сведение… Какво ви кара да мислите — сега, когато почти сме сигурни, че госпожица Станжерсон ще оживее, — да мислите, че тази сватба може и да не се състои? Вие казахте: «Надявам се.» Тази надежда ми прилича на съмнение. Защо се съмнявате?

Господин Станжерсон направи видимо усилие над себе си:

— Да, господине — каза той най-сетне. — Имате право. По-добре ще бъде да знаете нещо, което би ви се сторило по-важно, ако го скрия. Господин Дарзак впрочем ще бъде на моето мнение.

Господин Дарзак, чиято бледност в този момент ми се стори ненормална, направи знак, че е съгласен с професора. За мен, щом господин Дарзак отговаряше така, това значеше, че не можеше да произнесе нито дума.

— Тогава, господин началник, знайте — продължи господни Станжерсон, — че дъщеря ми се закле никога да не ме напусне и държеше на клетвата си, въпреки всичките ми молби, защото аз няколко пъти се опитвах да я склоня да се омъжи, нали това е мой дълг. Ние познавахме господин Робер Дарзак от дълги години. Господин Дарзак обича дъщеря ми. В един момент аз мислех, че и тя го обича, защото наскоро с радост узнах от устата на дъщеря си, че е съгласна най-после на този брак, който аз желаех от все сърце. Вече съм доста стар, господине, и благословен бе часът, в който узнах, че след мен до госпожица Станжерсон ще има човек, който да я обича и да продължи общата ни работа — едно същество, което аз обичам и уважавам за голямото му сърце и заради знанията му. Но, господин началник, два дни преди престъплението, не зная по какъв внезапен обрат на волята, дъщеря ми заяви пред мен, че няма да се омъжи за господин Робер Дарзак.

Настъпи тежко мълчание. Моментът беше важен. Господин Дакс подхвана отново:

— И госпожица Станжерсон не ви даде никакво обяснение, не ви каза защо?

— Каза ми, че вече е много стара, за да се жени… че е чакала много дълго… че е размислила… че цени и дори обича господин Робер Дарзак… но че е по-добре нещата да си останат така… че всичко ще си продължи както преди… че тя ще е щастлива да види как чисто приятелските връзки, които ни свързваха с господин Робер Дарзак, ни правят още по-близки, но да бъдем наясно: никой повече да не й говори за женитба.

— Чудна работа! — промърмори господин Дакс.

— Чудна работа! — повтори господин дьо Марке.

Господин Станжерсон каза с бледа и замръзнала усмивка:

— Не тук, господине, ще откриете мотивите за престъплението.

Господин Дакс:

— Във всеки случай не кражба е бил мотивът!

— О! Ние сме сигурни в това! — извика съдия-следователят.

В този момент вратата на лабораторията се отвори и старши полицаят подаде някаква визитна картичка на съдия-следователя. Господин дьо Марке я прочете и глухо възропта:

— Е! Това вече е прекалено!

— Какво има? — попита началникът на Обществената безопасност.

— Визитната картичка на едно репортерче от «Епок», господин Жозеф Рултабий, и това тук: «Един от мотивите на престъплението е бил кражба!»

Началникът на Обществената безопасност се усмихна:

— Ах, да! Младият Рултабий… вече чух да говорят за него… минава за находчив… Кажете да го пуснат, господин следователю.

И пуснаха господин Жозеф Рултабий да влезе. Бях се запознал с него във влака, който ни бе довел тази сутрин в Епине сюр Орж. Той почти насила се бе вмъкнал в нашето купе и предпочитам още сега да кажа, че неговите маниери, свободното му държане и претенциите му, че разбира нещо от тази афера, в която и правосъдието не можеше да се оправи, ме бяха накарали да се настроя враждебно към него. Никак не обичам журналистите. Това са объркани и предприемчиви умове, от които трябва да се бяга като от чума. Този вид хора си мислят, че всичко им е позволено и с нищо не се съобразяват. Ако някой има нещастието да им отстъпи каквото и да е или да ги допусне до себе си, на този някой бързо му идва до гуша и започва да се страхува от всякакви неприятности. Този тук изглеждаше едва на двайсет години, а нахалството, с което смееше да ни задава въпроси и да спори с нас, го правеше още по-смразен за мен. И при това се изразяваше тъй, че ни оскърбяваше. Зная много добре, че вестник «Епок» е влиятелен орган, с който трябва да се съобразяваме, но този вестник щеше да направи по-добре да не взема на работа редактори сукалчета.

И тъй, господин Жозеф Рултабий влезе в лабораторията, поздрави и зачака господин дьо Марке да го прикани към показания.

— Вие твърдите, господине — започна той, — че знаете мотива на престъплението и че този мотив, против цялата очевидност, ще да е кражба?

— Не, господин следователю, не съм твърдял такова нещо. Не казвам, че главният мотив на престъплението е, бил кражбата, не го и вярвам.

— Тогава какво означава тази картичка?

— Означава, че кражбата е само един от мотивите на престъплението.

— Кое ви накара да мислите така?

— Ето кое! Ако обичате, да ме последвате.

И младият човек помоли да го последваме в антрето, както и направихме. Там той се насочи към тоалетната и помоли господин следователя да застане на колене до него. Тази тоалетна получава светлина от остъклената си врата и когато тя е отворена, светлината, която нахлува в нея, е достатъчна, за да я освети чудесно. Господин дьо Марке и господин Жозеф Рултабий коленичиха на прага. Младият човек сочеше към плочките.

— Плочките на тоалетната не са били мити от дядо Жак — каза той — от доста време, видно е от слоя прах по тях. И тъй, погледнете на това място очертанията на две големи подметки и тази черна пепел, която навсякъде придружава стъпките на убиеца. Тази пепел не е нищо друго освен въглищния прах от пътеката, която човек трябва да пресече, за да мине направо, през гората, от Епине — в Гландие. Знаете, че там има малка въглищарска колиба и че там се копаят въглища в големи количества. Ето какво трябва да е направил убиецът: той е влязъл тук следобеда, когато не е имало никой в павилиона, и е извършил кражбата.

— Но каква кражба? Къде виждате кражба? С какво ще докажете? — викнахме всички в един глас.

— С това, което ме отведе към следата на кражбата — продължи журналистът.

— С това тук! — прекъсна го господин дьо Марке, все още на колене.

— Ами да! — рече господин Рултабий.

И господин дьо Марке обясни, че по праха на плочките, до следата от двете подметки, действително имаше пресен отпечатък от някакъв тежък правоъгълен пакет и не бе трудно да се разпознаят очертанията на вървите му.

— Значи вие сте влизали тук, господин Рултабий, а аз бях забранил на дядо Жак да пуска когото и да било, той пазеше павилиона.

— Не винете дядо Жак, аз дойдох тук с господин Робер Дарзак.

— А, така ли? — възкликна господин дьо Марке недоволно, хвърляйки поглед на господин Робер Дарзак, който продължаваше да мълчи.

— Когато видях следата от пакета до отпечатъка на подметките, аз не се съмнявах повече, че става дума за кражба — продължи господин Рултабий.“ — Крадецът не беше дошъл с пакет… Той го е направил тук този пакет с крадените предмети, разбира се, и го е оставил в този ъгъл с намерение да го вземе на излизане, оставил е до пакета и големите си обувки, защото, погледнете — никакви следи не водят към тези обувки и подметките са една до друга, като на необути обувки, в покой. Така може да се обясни, че когато е избягал от Жълтата стая, убиецът не е оставил никакви следи нито в лабораторията, нито във вестибюла. След като е влязъл с обувките си в Жълтата стая, той се е събул без съмнение, защото са му пречели или защото е искал да вдига колкото може по-малко шум. Следата на отиване през вестибюла и лабораторията е била изтрита от последвалото миене на дядо Жак, което ни кара да мислим, че убиецът е влязъл в павилиона през отворения прозорец на вестибюла, когато дядо Жак е отсъствувал първия път, преди да измие пода в пет часа и половина!

След като си е събул обувките, които явно са го притеснявали, убиецът ги е занесъл в тоалетната и ги е пуснал от прага, защото по праха на тоалетната няма следи от боси или обути с чорапи крака, или пък от други някакви обувки. Значи той е оставил обувките до онзи пакет. В този момент кражбата е била вече извършена. След това човекът се връща в Жълтата стая и се пъхва под леглото, където чудесно се виждат очертанията от тялото му по пода и дори по рогозката, която е била леко подвита и смачкана в този край. Прясно отскубнати сламки доказват също, че убиецът е бил под леглото.

— Да, да, това го знаем — рече господин дьо Марке.

— Връщането под леглото доказва, че кражбата — продължи това странно журналистче — съвсем не е била единствената причина за идването на човека. Не ми казвайте, че се е скрил веднага щом е забелязал през прозореца на вестибюла дядо Жак или господин и госпожица Станжерсон да влизат в павилиона. Много по-лесно му е било да се качи на тавана и скрит там, да чака някаква възможност да изчезне, ако единственото му намерение е било да избяга. Не! Не! Убиецът е трябвало да бъде в Жълтата стая.

Тук се намеси началникът на обществената безопасност:

— Не е лошо, млади човече! Моите поздравления… и ако още не знаем как е изчезнал, ние вече го следваме стъпка по стъпка как е влязъл тук и виждаме какво е направил: той е откраднал. Но какво?

— Много важни неща — отвърна репортерът.

В този момент някой извика от лабораторията. Втурнахме се натам и намерихме господин Станжерсон, който с блуждаещи очи размахваше ръце и ни показваше нещо като библиотечна мебел, която бе отворил току-що и която зееше празна.

В същия момент той се отпусна в големия фотьойл пред бюрото и изстена:

— Двойно съм ограбен…

А после една сълза, тежка сълза се изтърколи по бузата му:

— Само — помоли той — да не каже някой на дъщеря ми… На нея ще й бъде още по-мъчно, отколкото на мен.

И с мъка в гласа, която никога няма да забравя, той въздъхна дълбоко:

— Какво значение в края на краищата… щом тя ще оживее?…

— Ще оживее! — каза Робер Дарзак със странно развълнуван глас.

— А ние ще ви намерим откраднатото — обеща господин Дакс. — Но какво имаше в този шкаф?

— Двадесет години от моя живот — глухо отвърна прочутият професор — или по-скоро от нашия живот, на дъщеря ми и моя. Да, нашите най-ценни документи, най-секретните връзки към нашите опити и изследвания от двайсет години насам. Това беше истински подбор сред толкова документация, с която е пълна тази стая. Това е непоправима загуба за нас и смея да кажа — за науката. Всички етапи, през които трябваше да премина, за да докажа окончателно разпадането на материята, бяха грижливо описани, подредени, анотирани, илюстрирани със снимки, с чертежи. Всичко това беше там. Планът на трите нови апарата: един за изследване на дематериализирането на предварително наелектризирани тела под влияние на ултравиолетова светлина; друг, който трябваше да направи видимо отнемането на електрически товари под действието на частиците разпадаща се материя в пламъчните газове; и трети — чудесен нов електроскоп диференциален кондензатор; цял комплект от всички графики, изобразяващи основните качества на онази междинна субстанция, в която преминава измеримата материя, преди да се превърне в неизмерим етер; двайсет години опити върху ултраатомната химия и върху непознатите досега равновесни състояния на материята; както и един ръкопис, който исках да публикувам под заглавие: „Металите, които боледуват“. Знам ли? Знам ли? Човекът, който е дошъл тук, ми е взел всичко… и дъщеря ми, и целия ми труд… и сърцето… и душата ми…

И прочутият професор Станжерсон заплака като дете. Ние го заобиколихме в мълчание, развълнувани от тази сцена на дълбоко страдание. Господин Робер Дарзак, облегнат на фотьойла, в който се бе свлякъл професорът, напразно се опитваше да скрие сълзите си, с което ми стана симпатичен, въпреки инстинктивното отвращение, което неговото странно поведение и често безпричинно вълнение ми бяха вдъхнали към тази загадъчна особа.

Само господин Рултабий, чието драгоценно време и важна мисия на този свят не му разрешаваха да се задълбочава в човешката мъка, се приближи преспокойно до празния шкаф, показа го на началника на Обществената безопасност и безцеремонно прекъсна дълбоката тишина, с която ние изказвахме почитта си към мъката на прочутия професор Станжерсон. Той ни даде няколко обяснения, от които не се нуждаехме особено: как се е сетил за кражбата посредством двойното откритие, което бе направил — следите в тоалетната и ценната празна мебел в лабораторията. Само бил минал през лабораторията — така ни каза той, но бил поразен, първо: от странната форма на тази солидна мебел и от огнеупорната й желязна конструкция, от факта, че ключът на една мебел като тази, явно предназначена да съхранява изключително важни неща, е оставен на желязната й вратичка. Обикновено човек няма нужда от каса, която да държи отворена… И после, сложната направа на това малко ключе с медно ухо бе привлякла, изглежда, вниманието на Рултабий и бе приспала нашето. Колкото до нас, останалите — а ние също не сме деца — едно ключе в ключалката ни дава по-скоро някакво усещане за сигурност, но не и на господин Жозеф Рултабий, който явно е гений (както казва Жозе Дюпюи в „Петстотинте милиона на Гладиатор“: „Какъв гений! Какъв майстор!“). И едно ключе в ключалка го кара да мисли за кражба. Скоро узнах причината.

Но преди да ви я кажа, трябва да ви съобщя, че господин дьо Марке ми се стори доста озадачен — не знаеше дали да се радва, че следствието отива напред, макар и с една крачка, или да съжалява, че не той я е направил. В нашата професия има такива разочарования, но ние нямаме право да бъдем малодушни и трябва да стъпчем самолюбието си, когато става дума за общото благо. И тъй, господин дьо Марке се насили и реши, че е по-добре да се присъедини към комплиментите, които господин Дакс не пестеше за Рултабий. Хлапакът сви рамене: „Няма защо!“ Бих го зашлевил с удоволствие, най-вече когато добави:

— Добре ще е, господине, да попитате господин Станжерсон кой е държал ключа!

— Дъщеря ми — отвърна господин Станжерсон. — И винаги беше в нея.

— О! Ами тогава нещата се променят съвсем и вече не отговарят на концепцията на господин Рултабий — извика господин дьо Марке. — Щом този ключ е винаги у госпожица Станжерсон, в онази нощ убиецът трябва да е чакал госпожицата в стаята й, за да й вземе ключа, и кражбата е могла да стане едва след покушението! Но след покушението в лабораторията е имало четирима души!… Вече нищо не разбирам!…

И господин дьо Марке с отчаяна ярост (това трябва да е било за него връх на опиянението, защото не зная дали не споменах вече, че той биваше най-щастлив, когато не разбираше) повтори:

— Нищичко…

— Кражбата — възрази репортерът — е могла да стане само преди нападението. Няма никакво съмнение! И вие знаете причината, която ви кара да вярвате в това, но аз си имам и свои причини. Когато убиецът е влязъл в павилиона, той вече е държал ключа с медното ухо.

— Това е невъзможно! — възпротиви се господин Станжерсон.

— Толкова е възможно, господине, че разполагаме и с доказателство.

И това дяволско човече извади от джоба си един брой на „Епок“ от 21 октомври (припомням, че престъплението стана през нощта на 24 срещу 25) и като ни показа едно съобщение, зачете:

„Вчера е загубена малка дамска чантичка от чер сатен в магазините «Лув». Тази чантичка съдържа разни предмети, между които и ключ с медно ухо. Който я намери, да пише «До поискване» в пощенски клон номер 40, на следния адрес: М.А.Т.И.С.Н. Ще получи голямо възнаграждение.“

— Тези букви не са ли инициалите на госпожица Станжерсон — продължи репортерът. — Този ключ с медно ухо не е ли ей този ключ?… Аз винаги чета обявите. В моя занаят, както и във вашия, господин следователю, трябва винаги да се четат частните обяви… Що заплетени истории човек намира там!… Пък и ключовете към тях, които… не винаги са с медно ухо, но от това не стават по-безинтересни. Особено ме бе поразила тази обява, и по-скоро жената, която се забулва с толкова тайнственост, а какво толкова компрометиращо бе загубила — един ключ. Колко много държеше тя на този ключ. Какво богато възнаграждение обещаваше! И си помислих за тези шест букви: М.А.Т.И.С.Н. За първите четири веднага реших, че са от някакво име. Ами разбира се — рекох си, — „Мат, Матилд…“, особата, която бе загубила ключа с медното ухо, се казва Матилд!… Но нищо не можах да измисля за последните две букви, оставих вестника и се заех с нещо друго… Когато четири дни по-късно във вечерните вестници се появиха огромни заглавия за покушението над госпожица Матилд Станжерсон, това име Матилд веднага ми напомни, без да полагам каквито и да било усилия, съвсем машинално, буквите от обявата. Леко заинтригуван, поисках този брой от канцеларията. Бях забравил последните две букви: С.Н. Когато отново ги видях пред очите си, не можах да се сдържа да не извикам: „Станжерсон!…“ Скочих в един файтон и препуснах към клон номер 40. Попитах: „Имате ли писмо с адрес: М.А.Т.И.С.Н.?“ Чиновникът ми отговори: „Не!“ И тъй като аз настоявах, молих да потърси още, той ми каза: „Е, господине, вие май се шегувате нещо!… Да, имаше такова писмо с инициали М.А.Т.И.С.Н., но аз го дадох преди три дни на една дама, която го поиска. Ето и вие сега идвате да ми го искате. Преди два дни пък дойде един друг господин и той също тъй нелюбезно и настойчиво искаше писмото!… Омръзна ми от тия шарлатании…“ Щеше ми се да разпитам чиновника за двете лица, които бяха търсили писмото. Дали искаше да се скрие зад професионалната тайна — човекът явно мислеше, че вече премного е казал, — или наистина му е додеяло от такива шеги, но той не ми отговори повече…

Рултабий млъкна. Мълчахме всички. Всеки, както можеше, си вадеше заключенията от тази странна история със службата „До поискване“. Наистина сякаш вече имаше някаква нишка към тази мътна афера. Господин Станжерсон каза:

— Значи почти е сигурно, че дъщеря ми е загубила този ключ, че не е искала да ми каже, за да не ме тревожи и е помолила този или тази, който го намери, да й пише „до поискване“. Тя вероятно се е страхувала да даде нашия адрес, за да не разбера, че ключът е изгубен. Съвсем логично и напълно естествено. Защото веднъж вече ме крадоха, господине!

— Къде? Кога? — попита началникът на Обществената безопасност.

— О! Преди много години, в Америка, във Филаделфия. От лабораторията ми откраднаха документацията на две изобретения, които биха били цяло богатство за един народ. Не само че не узнах кой е крадецът, но и повече не чух за обекта на кражбата, защото за да объркам сметките на този, който ме окраде, аз самият пуснах в обществения сектор тези две изобретения и така обезцених откраднатата документация. Оттогава съм много подозрителен и когато работя, затварям се херметически. Всички решетки по тези прозорци, затънтеният павилион, този шкаф, който сам конструирах, специалната ключалка, този специално изработен ключ — всичко е резултат на моите страхове, а те се коренят в горчивия ми опит.

Господин Дакс заяви: „Много интересно!“, а господин Рултабий поиска да разбере какво е станало с чантичката. От няколко дни нито господин Станжерсон нито дядо Жак бяха виждали чантичката на госпожица Станжерсон. Няколко часа по-късно ние трябваше да разберем от устата на госпожица Станжерсон, че тази чантичка или е била открадната, или пък я е загубила и че нещата са се случили точно тъй, както ни е обяснил баща й: тя е отишла на 23 октомври в пощенски клон номер 40 и са й предали писмо, с което някой си е правил лоша шега. Тя веднага го изгорила.

За да се върнем на нашия разпит, по-скоро на нашия разговор, трябва да съобщя, че след като началникът на Обществената безопасност попита при какви обстоятелства дъщеря му е отишла в Париж на 20 октомври, деня, в който се е изгубила чантичката, ние научихме, че тя е отишла в столицата, придружена от господин Робер Дарзак, с когото след това са се видели в замъка едва на другия ден след престъплението. Фактът, че господин Робер Дарзак е бил до госпожица Станжерсон в големите магазини „Лув“, когато чантичката е изчезнала, не можеше да остане незабелязан и да си го признаем, прикова вниманието ни.

Този разговор между правници, обвиняеми, свидетели и журналист вече свършваше, когато се случи нещо неочаквано — наистина като в театър, което впрочем винаги се нрави на господин дьо Марке. Старши полицаят дойде да ни съобщи, че Фредерик Ларсан иска да влезе — веднага му бе разрешено. Той държеше в ръка чифт груби кални обувки, които хвърли пред нас.

— Ето — рече той — обувките на убиеца! Познавате ли ги, дядо Жак?

Дядо Жак се наведе над тази воняща кожа и смаян позна в тях старите си обувки, които бе захвърлил преди известно време в един ъгъл на тавана; беше тъй смутен, че трябваше да се изсекне, за да скрие вълнението си.

Тогава, сочейки към кърпата, с която в момента си служеше дядо Жак, Фредерик Ларсан каза:

— Ето една носна кърпа, дето поразително прилича на онази от Жълтата стая.

— О! Знам! — разтрепери се дядо Жак. — Почти същите са.

— Може би — продължи Фредерик Ларсан — и старата баска, която беше намерена също в Жълтата стая, е носил дядо Жак. Според мен всичко това, господин началник, господин следователю, доказва — успокойте се, добри човече! — обърна се той към дядо Жак, който вече береше душа, — според мен всичко това доказва, че убиецът е искал да скрие истинското си лице. Направил го е много грубо или поне така ни се струва, защото сме сигурни, че убиецът не е дядо Жак — той не се е отделял от господин Станжерсон. Но представете си, че господин Станжерсон не беше стоял до късно, че след като се бе разделил с дъщеря си, се бе върнал в замъка, че госпожица Станжерсон беше нападната, докато в лабораторията нямаше никой, докато дядо Жак спеше на своя таван; никой нямаше да се усъмни, че убиецът е дядо Жак! Той дължи спасението си на това, че трагедията се е разиграла много рано, тъй като убиецът явно е сметнал, че лабораторията е празна и моментът за действие е дошъл. Човекът, който е могъл да се вмъкне тъй загадъчно тук и да вземе толкова предпазни мерки, които да послужат за улики срещу дядо Жак, е без съмнение човек от къщата. В колко часа точно е влязъл тук? Следобед? Вечерта? Не бих могъл да кажа… Някое същество, което тъй добре познава предметите и хората от този павилион, трябва да е влязло в Жълтата стая, и то в обичаен час.

— Все пак не е могъл да влезе, когато е имало хора в лабораторията! — извика господин дьо Марке.

— Какво знаем за това, моля ви! — възрази Ларсан. — В лабораторията е имало вечеря, шетня на прислугата… Провеждал се е химически опит — вероятно между десет и единайсет часа, — господин Станжерсон, дъщеря му и дядо Жак са около лещите… От къщата е! От къщата!… Кой казва, че убиецът… не е използувал този момент да се шмугне в Жълтата стая, след като си е събул обувките в тоалетната?

— Звучи невероятно! — каза господин Станжерсон.

— Естествено, но не е невъзможно. Ето защо аз не го твърдя със сигурност. Колкото до излизането му, това е друга работа! Как е могъл да избяга? По най-естествения начин на света!

Фредерик Ларсан замълча за момент. Този момент ни се стори много дълъг. Ние изчакахме да проговори, обзети от напълно обяснимо напрежение.

— Аз не съм влизал в Жълтата стая — продължи Фредерик Ларсан, — но предполагам, вие имате доказателства, че оттам може да се излезе само през вратата. Именно през вратата е излязъл убиецът. И тъй, щом не е възможно друго, значи е така! Той е извършил престъплението и е излязъл през вратата! В кой момент обаче! В момента, когато му е било най-лесно, в момента, когато е най-обяснимо, толкова обяснимо, че не може да има друго обяснение. Да видим тогава моментите след престъплението. Първи момент: господин Станжерсон и дядо Жак стоят пред вратата, готови да му препречат пътя. Втори момент: дядо Жак е излязъл за малко, а господин Станжерсон е съвсем сам пред вратата. Трети момент: при господин Станжерсон идва портиерът. Четвърти момент: пред вратата се намират господин Станжерсон, портиерът, неговата жена и дядо Жак. Пети момент: вратата е избита, а Жълтата стая — завзета. Бягството е най-обяснимо в момента, когато пред вратата има най-малко хора, моментът, когато господин Станжерсон е сам пред вратата. Ако не сметнем, разбира се, че е възможно мълчаливото съучастие на дядо Жак, но аз не вярвам в това, защото дядо Жак нямаше да хукне от павилиона да оглежда прозореца на Жълтата стая, ако бе видял да се отваря вратата и убиецът да излиза. Значи вратата се е отворила и убиецът е излязъл, когато господин Станжерсон е бил сам. Тук трябва да приемем, че господин Станжерсон е имал сериозни причини да не спре или да не извика да спрат убиеца, защото го е оставил да стигне до прозореца на вестибюла и е затворил този прозорец след него!… Така, но дядо Жак е можел да се върне всеки момент и всичко е трябвало да си е на мястото… И въпреки ужасните си рани и неодобрението на баща си, госпожица Станжерсон е събрала последните си сили, за да заключи пак вратата на Жълтата стая и да спусне резето, преди да се строполи умираща на пода…

Ние не знаем кой е извършил престъплението, не знаем кой е мизерникът, чиито жертви са господин и госпожица Станжерсон, ала няма съмнение, че те двамата го знаят? Тази тайна навярно е ужасна, щом бащата не се е поколебал да остави агонизиращата си дъщеря зад тази врата, която тя сама отново е затворила — ужасна, щом е оставил убиеца да се измъкне. Ала няма на света друг начин, по който да обясним бягството на убиеца от Жълтата стая.

Имаше нещо зловещо в мълчанието, което последва това драматично и блестящо обяснение. Всички ние страдахме за прославения професор Станжерсон, притиснат от безмилостната логика на Фредерик Ларсан, принуден да ни признае истината или да мълчи, а какво по-ужасно признание от това! Видяхме този човек, въплъщение на страданието, да става и да протяга ръка така съдбовно, че ние наведохме глави като пред икона. Тогава с твърд глас, който сякаш изчерпваше последните му сили, той изрече следните клетвени слова:

— Кълна се пред умиращата си дъщеря, че не съм се отделял от тази врата от момента, в който чух отчаяния зов на детето си, че тази врата не се е отваряла, докато бях сам в лабораторията си, и когато най-накрая тримата ми прислужници и аз успяхме да проникнем в Жълтата стая, убиецът не беше вече там! Кълна се, че не познавам убиеца!

Трябва ли да казвам, че въпреки тежката клетва, ние не повярвахме в нито една дума на господин Станжерсон! Фредерик Ларсан току-що ни бе открил истината, а ние веднага да се откажем от нея!

Тъй като господин дьо Марке ни съобщаваше, че разговорът е приключил и ние се готвехме да напуснем лабораторията, младият репортер, този хлапак Рултабий, се приближи до професор Станжерсон, ръкува се най-почтително с него и го чух да казва:

— Аз ви вярвам, господине!