Тайната на жълтата стая - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Гастон Льору (XXVI Глава В която Жозеф Рултабий е очакван с нетърпение) #26

XXVI ГлаваВ която Жозеф Рултабий е очакван с нетърпение

На 15 януари, т.е. два месеца и половина след трагичните събития, за които току-що разказах, „Епок“ публикува на първа страница следната сензационна статия:

„Съдебният състав на Сент е Оаз е свикан днес да издаде присъда по една от най-загадъчните афери, които някога са фигурирали в аналите на съда. В никой процес не е имало толкова неясни, неразбираеми, необясними моменти. И въпреки това обвинителите не се поколебаха да пратят на подсъдимата скамейка един почитан и уважаван, честен и обичан от всички човек, посветил целия си живот на работата — един млад учен, надежда на френската наука. Когато Париж научи за арестуването на господин Робер Дарзак, всеобщ протест се надигна от всички страни. Оскърбена от нечуваната дързост на съдия-следователя, Сорбоната публично изяви своята увереност в невинността на годеника на госпожица Станжерсон. Самият господин Станжерсон открито заяви, че правосъдието греши и никой не се съмняваше, че ако жертвата можеше да говори, и тя би дошла да протестира, да настоява пред дванайсетте съдебни заседатели за освобождаването на човека, когото тя искаше да направи свой съпруг и когото обвинението искаше да прати на ешафода. Трябва да се надяваме, че в близките дни госпожица Станжерсон ще върне разсъдъка си, който изгуби за известно време след ужасната мистерия в Гландие. Нима искате да го загуби отново, когато разбере, че човекът, когото тя обича, е мъртъв, и то от ръката на палач? Задаваме този въпрос и предлагаме комисията на съдебните заседатели да бъде свикана още днес.

Ние наистина сме решени да не оставяме тези дванадесет достойни мъже да допуснат такава тежка съдебна грешка. Наистина съществуват ужасните съвпадения и издайническите следи, необяснимото мълчание от страна на обвинения, загадъчно прекараното време, отсъствието на всякакво алиби — и те успяха да подведат прокуратурата, която след като напразно е търсила истината другаде, е решила да я намери тук. Обвиненията към господин Робер Дарзак са на пръв поглед тъй тежки, че се налага да простим на един тъй опитен, тъй умен и обикновено безпогрешен полицай като господин Фредерик Ларсан, че се е оставил да бъде заслепен от тях. Досега пред следствието всичко говореше против господин Робер Дарзак; днес ние ще го защищаваме пред съдебната комисия и ние ще внесем пред съда толкова светлина, че ще стигне да се освети цялата тайна на Гландие. Защото ние знаем истината.

Ако досега сме мълчали, то е било в интерес на каузата, която искаме да защитим. Нашите читатели не са забравили сензационните анонимни анкети, които ние публикувахме във връзка с левия крак от улица «Оберкампф», с прословутата кражба в «Креди юниверсел» и със «златните кюлчета» от Монетния двор. Те ни караха да предвиждаме истината, преди дори завидно изобретателният Фредерик Ларсан да я бе разкрил напълно. Тези анкети се водеха от нашия най-млад редактор, едно дете на осемнайсет години, Жозеф Рултабий, който скоро щеше да се прочуе. Когато гръмна аферата «Гландие», нашият малък репортер отиде на местопроизшествието, преодоля всички пречки и се настани в замъка, откъдето всички други представители на пресата бяха изгонени. Той търси истината едновременно с Фредерик Ларсан; с ужас откри грешката, в която затъваше геният на известния полицай; напразно се опита да то отклони от погрешната следа, по която бе поел: Големия Фред не склони да приеме уроците на малкия журналист. И ние знаем какво бе струвало това на господин Робер Дарзак.

«И тъй, Франция трябва да знае, светът трябва да знае, че още вечерта, когато господин Робер Дарзак бе арестуван, младият Жозеф Рултабий влезе в кабинета на нашия директор и му каза: „Тръгвам на път. Не мога да ви кажа колко време ще отсъствувам, може би месец, два, три… може би не ще се върна… Ето това писмо… Ако не се върна, в деня, когато господин Робер Дарзак ще се яви пред съда, вие ще отворите това писмо в съда, след показанията на всички свидетели. Договорете се с адвоката на господин Робер Дарзак. Господин Робер Дарзак е невинен. В това писмо ще намерите името на убиеца и… не казвам и доказателствата, защото точно тях отивам да търся, а само обяснението, неопровержимото обяснение за неговата вина.“ И нашият редактор замина. Дълго нямахме известия от него, но един непознат човек се яви при нашия директор преди осем дни, за да му каже: „Действувайте според инструкциите на Жозеф Рултабий, ако се наложи. В това писмо е казана истината.“ Човекът не пожела да ни каже името си.

Днес е 15 януари, денят, в който ще се гледа делото: Жозеф Рултабий не се е завърнал; може би никога вече няма да го видим. Пресата също има своите герои, жертва на дълга, на професионалния дълг, най-първия от всички. В този час може би той е загинал за него. Но ние ще знаем как да отмъстим! Днес следобед нашият директор ще бъде в съда във Версай с писмото, писмото с името на убиеца!»“

В началото на статията бяха поставили снимката на Рултабий. Парижани, които отидоха този ден във Версай за процеса, наречен „Жълтата стая“, навярно още не са забравили невероятната блъсканица на гара Сен Лазар. Нямаше място във влаковете и се наложи да пуснат допълнителни композиции. Статията в „Епок“ бе потресла хората, бе възбудила любопитството, беше засилила до ожесточение любовта към спора. Между привържениците на Жозеф Рултабий и сляпо преданите на Фредерик Ларсан се разменяха юмруци, защото, странно нещо, възбудата на тези хора не идваше толкова от туй, че щяха да осъдят един невинен, колкото от интереса към собственото им разбиране за тайната на Жълтата стая. Всеки имаше свое обяснение и го смяташе за най-вярно. Всички, които обясняваха престъплението като Фредерик Ларсан, не приемаха, че може да се постави под съмнение проницателността на известния полицай; и всички други, чието тълкувание бе различно от това на Фредерик Ларсан, претендираха естествено, че то е на Жозеф Рултабий, когото още не познаваха. С по един брой на „Епок“ в ръка ларсановците и рултабийците спореха, караха се чак до стълбището на Съдебната палата във Версай, чак до самата зала. Бяха повикани допълнително полицаи. Многобройната тълпа, която не успя да влезе в палатата, остана до вечерта наоколо, едва удържана от полицията, жадна за новини, приемаща за верни и най-фантастичните слухове. По едно време се чу, че в разгара на делото са арестували самия господин Станжерсон, който се признал за убиец на дъщеря си… Беше някаква лудост. Напрежението бе достигнало върха си. И всички чакаха Рултабий. Някои твърдяха, че го познават и че са го познали; и когато един млад човек, снабден с пропуск, прекоси празното място, което отделяше тълпата от Съдебната палата, всички се заблъскаха. Мачкаха се един друг! Викаха: „Рултабий! Ето го Рултабий!“ Свидетели, които повече или по-малко можеха да бъдат оприличени на човека от публикуваната в „Епок“ снимка, също бяха акламирани. А появата на директора на „Епок“ предизвика нова вълна от буйни реакции. Едни аплодираха, други свиреха с пръсти. Сред тълпата имаше много жени.

В залата процесът се водеше под председателството на господин дьо Року — правник, пропит с всички възможни предразсъдъци на хората от съдийското съсловие, но безкрайно честен. Бяха извикали свидетелите. Бях между тях естествено, както и всички, които по-отблизо или по-отдалеч се бяха докоснали до загадките на Гландие: господин Станжерсон, остарял с десет години, неузнаваем; Ларсан; господин Артър Уйлям Ранс с все същото румено лице; дядо Жак, дядо Матийо, който бе доведен с белезници от двама полицаи: госпожа Матийо, обляна в сълзи; съпрузите Берние, двете болногледачки; управителят на замъка; цялата прислуга; чиновникът от пощенски клон номер 40; железничарят от Епине; неколцина приятели на господин и госпожица Станжерсон и всичките свидетели на господин Робер Дарзак. Имах късмет да бъда изслушан сред първите, което пък ми позволи да присъствувам почти на целия процес.

Излишно е да казвам, че залата беше претъпкана. Адвокати бяха насядали чак до стъпалата на съдийския подиум, а зад съдиите в червени тоги имаше представители на всяка прокуратура от околностите. Господин Робер Дарзак се появи на подсъдимата скамейка между двама полицаи, изправен, тъй спокоен и тъй хубав, че бе посрещнат по-скоро с възхита, отколкото със съчувствие. Той веднага се наведе над адвоката си метр Анри-Робер, който, подпомогнат от своя първи секретар метр Андре Ес — тогава още начинаещ, бе започнал да разлиства своята папка.

Много бяха тези, които се надяваха, че господин Станжерсон ще иде да стисне ръката на обвиняемия, но повикването на свидетелите свърши и те напуснаха залата без тази сензационна демонстрация. Щом съдебните заседатели заеха местата си, хората забелязаха, че те много се интересуват от краткия разговор, който метр Анри-Робер има с директора на „Епок“, който след това седна на първия ред от публиката. Някои се учудиха, че не отиде при свидетелите в отредената за тях стая.

Четенето на обвинителния акт стана почти както винаги, без инциденти. Няма да предавам тук дългия разпит, на който бе подложен господин. Дарзак. Той отговаряше съвсем естествено и загадъчно едновременно. Всичко, което каза, се стори естествено на публиката, всичко, което премълча — ужасно, дори в очите на тези, които чувствуваха, че е невинен. Мълчанието му по онези точки, които ни бяха известни, се обърна срещу него и като че ли тъкмо това мълчание го смазваше окончателно. Той издържа укорите на председателя на съда и на прокурорския надзор. Казаха му, че да мълчи при такива обстоятелства е равносилно на смърт.

— Добре — каза той, — приемам я, но съм невинен!

С онази невероятна ловкост, която създаде доброто му реноме, и възползувайки се от случая, метр Анри-Робер се опита да възвиси характера на своя клиент, дори само с мълчанието му, като намекна за моралния дълг, който единствено героичните души са способни да поемат. Прочутият адвокат постигна само това, че убеди напълно тези, които познаваха господин Дарзак, но останалите бяха раздвоени. Имаше почивка, после започнаха свидетелите, а Рултабий още го нямаше. Щом някоя врата се отвореше, всички очи се отправяха натам, после се преместваха към директора на „Епок“, който си стоеше невъзмутим на мястото си. Най-накрая видяха, че той бръква в джоба си и изважда оттам едно писмо. Последва шумно раздвижване.

Моето намерение далеч не е да възпроизвеждам тук всички подробности от процеса. Достатъчно и съвсем обстойно припомних всички етапи на аферата, за да не налагам пак на читателите новата върволица от събития, забулени в тайна. Нямам търпение да стигна до наистина драматичния момент на този незабравим ден. Той настъпи, когато метр Анри-Робер зададе няколко въпроса на дядо Матийо, който от свидетелската банка, между двама полицаи, отричаше да е убил Зеления. Жена му бе повикана и изправена срещу него. Избухвайки в ридания, тя призна, че е била приятелка на пазача и че мъжът й се е догадил, но потвърди още, че той не е замесен в убийството на нейния приятел. Тогава метр Анри-Робер поиска по този въпрос съдът да изслуша незабавно Фредерик Ларсан.

— В краткия разговор, който имах с Фредерик Ларсан през почивката — заяви адвокатът, — той ми даде да разбера, че смъртта на пазача може да се обясни по друг начин, а не с намесата на дядо Матийо. Ще бъде интересно да се запознаем с хипотезата на Фредерик Ларсан.

Въведоха Фредерик Ларсан. Той много ясно изложи тезата си.

— Не виждам защо трябва да се намесва дядо Матийо във всичко това. Аз вече казах на господин дьо Марке, но заканителните думи на този човек повлияха зле на господин съдия-следователя. За мен убийството на госпожица Станжерсон и убийството на пазача са една и съща криминална история. Стреляха по убиеца на госпожица Станжерсон, който изчезваше през парадния двор; може да са си мислили, че са го ранили или че са го убили; в същност той само се е олюлял, когато е изчезвал зад дясното крило на замъка. Там убиецът е срещнал пазача, който е поискал без съмнение да попречи на бягството му. Убиецът още е държал в ръка ножа, с който току-що е ударил госпожица Станжерсон; удря пазача в сърцето и пазачът умира.

Това тъй просто обяснение се стори още по-приемливо за всички, защото тези, които се интересуваха от мистериите на Гландие, вече се бяха сетили за него. Чу се одобрително шушукане.

— А убиецът, какво е станало с него? — попита председателят.

— Той явно се е скрил, господин председателю, в някое тъмно ъгълче от онова място на двора и когато хората от замъка са отнасяли тялото, е могъл спокойно да избяга.

В този момент от дъното, от правостоящата публика се провикна младежки глас. Всред общото изумление той заяви:

— Съгласен съм с Фредерик Ларсан за удара с нож в сърцето. Но не съм съгласен за начина, по който убиецът е изчезнал от онова ъгълче в двора.

Всички се обърнаха, разсилните се втурнаха да въдворяват тишина. Председателят попита с раздразнение кой е този, дето се провиква така, и нареди веднага да изгонят натрапника, но отново се чу същият ясен глас:

— Това съм аз, господин председателю, аз, Жозеф Рултабий!