Тайната на жълтата стая

Госпожица Матилд Станжерсон се появи на прага на преддверието — продължава в бележника си Рултабий. — Бяхме почти на вратата й, в галерията, където току-що станахме свидетели на невероятно явление. Има моменти, в които човек просто чувствува как мозъкът му изтича! Куршум в главата — черепът се пръска, центърът на логиката — унищожен, разумът — на парчета… всичко това можеше без съмнение да се сравни с моето усещане, което ме изтощаваше, опустошаваше ме; усещане за несигурност във всичко, усещане за края на моето мислещо аз, мислещо с моята собствена човешка мисъл. Моралната разруха на един рационален градеж и реалната разруха на физиологическото видение — точно когато виждаш толкова ясно всичко, да те цапардосат така по главата!

За щастие госпожица Матилд Станжерсон се появи на прага на преддверието. Видях я и малко се отвлякох от обърканите си мисли… Аз я вдъхвах… вдъхнах парфюма на дамата в черно, която никога вече нямаше да видя! Милата дама в черно, която никога вече нямаше да видя! Господи! Десет години от живота си, половината от живота си бих дал, за да видя отново дамата в черно! Но уви! Остана ми само парфюмът, от време на време само… почти същият парфюм, който току-що усетих, който и сега аз единствен усещам — парфюмът от моята младост…11

Острият спомен за твоя незабравим парфюм, госпожо в черно, ме накара да се устремя към тази дама тук, цялата в бяло и тъй бледна, тъй бледна, и тъй хубава, застанала на прага на тайнствената галерия! От хубавите й златисти коси, вдигнати над тила й, се вижда червената звезда на слепоочието, раната, от която тя едва не умря… Когато още не умеех съвсем добре да си служа с острието на ума си, за да разгадая тази афера, аз си представях, че в онази нощ госпожица Станжерсон е била с гладко пуснати коси „на път“… Но преди да вляза в Жълтата стая, как можех да разсъждавам без този факт?

А сега пък, след историята с тайнствената галерия, вече изобщо не разсъждавам; стоя тук глупаво пред бледната и тъй хубава госпожица Станжерсон. Облечена е в бяла роба, като в приказките. Ще речеш — видение, добра фея. Баща й я прегръща, бурно я целува, сякаш я спечелва за втори път — веднъж вече той почти я бе загубил! Не смее да й задава въпроси… Води я в нейната стая, където го следваме и ние… защото в края на краищата трябва да узнаем!… Вратата на будоара е отворена… Двете ужасени лица на болногледачките са обърнати към нас… Госпожица Станжерсон пита какво значи целият този шум. „О! — обяснява тя. — Много просто!“… Колко е просто наистина! Колко е просто!… Решила да не спи тази нощ в стаята си, а при жените в будоара… И затворила зад тях трите врати на будоара… От нощта на престъплението насам й се случвало да изпитва внезапни страхове, уплаха — напълно обяснимо, нали?… Как да разберем защо точно тази нощ, в която той трябваше да дойде в стаята й, тя се е затворила по някаква щастлива случайност с тези жени? Как да разберем защо отхвърля желанието на господин Станжерсон да спи в приемната на дъщеря си, щом дъщерята се страхува? Кой ще разбере защо писмото, което преди малко беше на масата, не е вече там!… Този, който разбере, ще каже: госпожица Станжерсон е знаела, че убиецът е щял да дойде отново… тя не е могла да му попречи… тя не е предупредила никого, защото убиецът трябва да остане непознат за баща й… непознат за всички… с изключение на Робер Дарзак. Защото господин Дарзак сигурно го знае сега… Може би и преди го е знаел? Да си припомним фразата от Елисейския дворец: „Ще трябва ли да извърша престъпление, за да бъдете моя?“ Престъпление срещу кого, ако не срещу пречката, срещу убиеца? Да си спомним също какво отговори господин Дарзак на моя въпрос: „Ще ви бъде ли неприятно, ако открия убиеца?“ „О! Бих искал да го убия със собствените си ръце!“ А аз го подсетих: „Вие не отговорихте на въпроса ми!“ Което беше вярно. Да, да, господин Дарзак тъй добре познава убиеца, че се страхува да не го открия, иска сам да го убие. Той улесни моето разследване по две причини: първо, защото го принудих, и второ, за да може да го контролира…

Последвах я в стаята… в нейната стая… Гледам я, нея… гледам и мястото, където беше писмото преди малко… Госпожица Станжерсон е взела писмото; това писмо е било за нея, няма съмнение… няма съмнение… О! Как трепери, бедната… Трепери от фантастичния разказ на баща й за убиеца в нейната стая и за гонитбата, която е била за него… Но се вижда… вижда се, че не се успокоява напълно, докато не й повториха, че убиецът чрез някаква нечувана магия е успял да ни се изплъзне.

Последва мълчание… Каква тишина!… Стоим всички и я гледаме… Баща й, Ларсан, дядо Жак и аз… Какви мисли се въртят около нея в тази тишина?… След събитието тази вечер, след мистерията в тайнствената галерия, след тази чудовищна реалност — убиецът в нейната собствена стая, ми се струва, че всички мисли, всичките, като се започне от тези, които се влачат под черепа на дядо Жак, та до тези, които се раждат изпод черепа на господин Станжерсон, биха могли да се преведат само така: „О! Ти, която знаеш тайната, обясни ни я и може би ще те спасим!“ О! Как бих искал аз да я спася… от нея самата и от другия!… Плача от мъка. Да, чувствувам как очите ми се пълнят със сълзи пред това тъй ужасно и тъй дълго таено страдание.

Тя е тук, жената с парфюма на „дамата в черно“… виждам я най-после в нейната стая, стаята, в която тя не пожела да ме приеме… в тази стая, в която тя мълчи, в която продължава да мълчи. От фаталния час в Жълтата стая ние се въртим около тази невидима и няма жена, за да узнаем какво знае тя. Нашето желание, нашата воля да узнаем сигурно са по-мъчителни за нея. Откъде да знаем, че разкриването на нейната тайна няма да бъде сигнал за друга драма, още по-ужасна от тия, които се разиграха тук? Откъде да знаем, че това няма да струва живота й? И все пак тя едва не умря, а ние нищо не знаем… Или по-скоро има хора, които не знаят… но аз… ако аз знаех кой е, щях да зная всичко… Кой? Кой! Кой!… Но докато не зная кой е, трябва да мълча от милост към нея, защото няма никакво съмнение, че тя знае, тя знае как той се е измъкнал от Жълтата стая и мълчи все пак. Защо да говоря? Когато узная кой е, на него ще говоря, на него!

Тя ни гледа сега… но отдалеч… сякаш не сме в стаята й… а господин Станжерсон нарушава тишината. Господин Станжерсон заявява, че отсега нататък той няма да напуска повече апартамента на дъщеря си. Напразно тя се опитва да го отклони. Господин Станжерсон е непреклонен. Ще се настани там още тази нощ — отсича той. След което, загрижен единствено за здравето на дъщеря си, той й се разсърдва, че е станала… след туй внезапно й държи детински наставления… усмихва й се… вече не знае нито какво точно прави, нито какво говори… Прочутият професор си губи ума… Повтаря откъслечни думи, които потвърждават безпорядъка в ума му… и ние не бяхме по-добре. А госпожица Станжерсон изрича с толкова измъчен глас простичките думи: „Татко! Татко!“, че той избухва в ридания. Дядо Жак си бърше носа, Фредерик Ларсан — и той се обръща, за да скрие вълнението си. Аз — аз вече не издържам… вече не мисля… не чувствувам, не се владея. Отвратен съм от себе си.

И Фредерик Ларсан, като мен, за пръв път след нападението в Жълтата стая застава пред госпожица Станжерсон. И той като мен бе настоявал да разпита клетата жена, но и той като мен не бе приет. И на него все така му бяха отговаряли: Госпожица Станжерсон е много слаба, за да ви приеме, разпитите на следователя достатъчно я уморяват и т.н. В това имаше явно нежелание да ни се помогне в издирването, от което аз не, но Фредерик Ларсан продължаваше да се изненадва. Е, да, Фредерик Ларсан и аз имаме съвсем различна концепция за престъплението…

…Те плачат… И аз отново се хващам, че пак повтарям в себе си: да я спасим!… Да я спасим въпреки волята й! Да я спасим, без да я компрометираме! Да я спасим, без той да проговори! Кой той? Той, убиецът… Да го хванем и да му затворим устата!… Но нали господин Дарзак й каза: „За да му затворим устата, трябва да го убием!“ Логичен извод след изпуснатите от господин Дарзак фрази. Имам ли право да убия похитителя на госпожица Станжерсон? Не!… Но нека ми даде възможност. Да видя само дали наистина е от плът и кръв! Поне трупа му да видя, щом не можем да го хванем жив!

О! Как да накарам тази жена да разбере, тази жена, която дори не те поглежда, която цяла се е предала на уплахата и на мъката на баща си, че съм решен на всичко, за да я спася… Да… Да… Аз ще си възвърна разума и ще направя чудеса…

Отивам към нея… Искам да й говоря, искам на колене да я помоля да има доверие в мен… исках с няколко думи, които само тя да разбере, да я накарам, да й внуша, че зная как нейният похитител е излязъл от Жълтата стая, че съм отгатнал половината от тайната й… и че я жаля от все сърце. Но тя вече махва с ръка да я оставим сама, показва, че е отпаднала, че има нужда от почивка — незабавно! Господин Станжерсон ни моли да си идем по стаите, благодари и ни отпраща… Фредерик Ларсан и аз кимваме и следвани от дядо Жак, излизаме в галерията. Чувам как Фредерик Ларсан мърмори: „Странно! Странно!…“ Прави ми знак да вляза при него. На прага се обръща към дядо Жак. Пита го:

— Вие лично видяхте ли го?

— Кого?

— Убиеца!

— Дали съм го видял!… Имаше голяма рижа брада, рижи коси…

— Така изглеждаше — рекох аз.

— Да, така изглеждаше — потвърди Фредерик Ларсан.

Големия Фред и аз сме сами и можем да си говорим в неговата стая. Говорим цял час, обръщаме аферата от всички страни. По въпросите, които ми задава, става ясно, че Фред е убеден — макар да бе видял с очите си, макар и аз да бях видял, макар всички да бяхме видели с очите си, — че човекът е изчезнал през някакъв таен проход в този замък.

— Защото убиецът познава замъка — каза ми той, — добре го познава…

— Едър мъж е, добре сложен…

— Ръстът му си е точно колкото трябва — измърмори Фред.

— Разбирам ви — казах, — но как да си обясня рижата брада, рижите коси?

— Прекалено голяма брада, прекалено много коса… Изкуствени… — напипва Фредерик Ларсан.

— Прибързано е… Вие все за Робер Дарзак мислите… Няма да се откажете от тази идея-фикс! Сигурен съм, че не е виновен…

— Още по-добре! Дано да е така… но наистина всичко е срещу него… Забелязахте ли стъпките по килима?… Елате да ги видите.

— Видях ги… Елегантните стъпки от брега на езерото.

— Това са стъпките на Робер Дарзак, ще отречете ли?

— Е, човек може да се припознае…

— Забелязахте ли, че тези следи не се връщат? Когато мъжът изскочи от стаята, преследван от нас, стъпките му не оставиха следи…

— Може би човекът е бил в стаята от часове. Калта от ботите му вече е била изсъхнала, той избяга тъй бързо, почти не стъпваше… Ние виждахме, че бяга… не го чувахме…

Изведнъж аз прекъсвам тези нелогични, недостойни за нас откъслечни доводи. Правя знак на Ларсан:

— Там… долу… някой затваря врата…

Ставам, Ларсан ме следва, слизаме в партера на замъка, излизаме от замъка. Водя Ларсан към малката еркерна стая, чиято тераса излиза под прозореца на извитата галерия. Пръстът ми сочи към току-що затворената врата, под която се процежда светлина.

— Пазачът! — казва Фред.

— Хайде! — подшушвам му аз.

И решен, но решен сам не зная на какво… Може би решен да сметна, че пазачът е виновен?… Ще мога ли да го докажа?… Аз отивам към вратата и силно почуквам.

Някой ще си помисли, че това връщане към вратата на пазача е след дъжд качулка… и че след като установихме, че убиецът ни се изплъзна в галерията, нашето първо задължение беше да го потърсим навсякъде наоколо, около замъка, в парка… навсякъде.

Ако ни бъде отправен такъв упрек, ние можем да добавим само това: убиецът така бе изчезнал от галерията, че ние наистина помислихме, че го няма! Изплъзна ни се тъкмо когато всички бяхме сложили ръка, когато почти го бяхме пипнали… не ни стигаха силите да си представим, че можехме сега да го открием в тайнствената нощ в тъмния парк. И после, бях ви казал вече как ме смая това изчезване.

Щом почуках, вратата се отвори и пазачът ни попита със спокоен глас какво искаме. Беше по нощна роба и щеше да си ляга, леглото не беше още раздигнато…

Влязохме. Аз се почудих:

— А! Не сте ли лягали още?

— Не! — натърти той. — Ходих да обиколя парка и горите… Оттам идвам… А сега ми се спи… Лека нощ…

— Слушайте — ядосах се аз. — Преди малко до вашия прозорец имаше стълба.

— Каква стълба? Не съм видял никаква стълба… Лека нощ!

И той чисто и просто ни изгони. Погледнах Ларсан, като излязохме. Беше непроницаем…

— Е, и? — рекох.

— Е, и? — повтори Ларсан.

— Май не се откриват широки хоризонти?

За лошото му настроение е излишно да говорим. На връщане към замъка го чух да мърмори:

— Би било странно, би било невероятно да се лъжа толкоз много!…

И ми се стори, че го казва по-скоро на мен, отколкото на себе си.

— Във всеки случай скоро ще се спрем на нещо… Сутринта ще стане ясно — добави той.