Тайната на жълтата стая

XII ГлаваБастунът на Фредерик Ларсан

Готвех се да напусна замъка към шест часа, носех статията, която моят приятел беше изфабрикувал набързо в предоставения ни от господин Робер Дарзак малък салон. Репортерът щеше да спи в замъка, приемайки необяснимото гостоприемство на господин Робер Дарзак, комуто в тези начални обстоятелства господин Станжерсон бе прехвърлил всички задължения на домакин. Въпреки това Рултабий пожела да ме изпрати на гарата в Епине. Като прекосявахме парка, той ми каза:

— Фредерик Ларсан наистина е много способен и ненапразно има такава репутация. Знаете ли как е успял да намери обувките на дядо Жак! До мястото, където ние забелязахме елегантните стъпки, а следите от грубите обувки се прекъсваха, една правоъгълна вдлъбнатина подсказваше, че доскоро там е имало камък. Ларсан потърсил този камък и веднага решил, че е послужил на убиеца да прати на дъното на езерото обувките, от които е искал да се отърве. Сметката на Фред излезе вярна и успехът на неговите издирвания го доказа. А аз не се сетих: трябва да си призная, че умът ми хвърчеше вече другаде, защото по многото фалшиви улики, които убиецът нарочно бе оставил по пътя си, и по големината на черните стъпки, отговарящи на номера на дядо Жак, аз реших, че той е искал да насочи вниманието към прислужника. Затова си позволих да кажа на стария човек, ако си спомняте, че щом е намерена баретата в тази фатална стая, тя не може да не прилича на неговата, и веднага му описах носната кърпа, досущ като тази, която той самият бе използувал. Дотук Ларсан и аз сме на едно мнение, но оттук нататък започват различията. И ТОВА Е УЖАСНОТО, защото той съзнателно върви към една грешка, която аз ще трябва да оборвам с нищо!

Бях изненадан от сериозния тон, с който моят млад приятел произнесе тези последни думи.

И пак повтори:

— ДА, УЖАСНО, УЖАСНО!… Но нали да се бориш с нечия представа е все едно да се бориш с нищото!

В този момент ние минавахме край замъка. Бе вече нощ. На първия етаж беше открехнат един прозорец. Оттам струеше слаба светлина и някакви шумове, които привлякоха нашето внимание. Продължихме, докато стигнахме до една врата под прозореца. Рултабий ми прошушна, че това е прозорецът на госпожица Станжерсон. Шумовете, които ни бяха привлекли, заглъхнаха, после пак се появиха. Това бяха сподавени стенания… Успяхме да чуем само три думи, които ясно стигнаха до нас: „Бедният ми Робер!“ Рултабий сложи ръка на рамото ми и ми прошепна в ухото:

— Ако можехме да узнаем какво се говори в тази стая, анкетата ми щеше много бързо да приключи…

Той се огледа наоколо; вечерната сянка ни обгръщаше; не виждахме по-далеч от тясната, оградена с дървета ливада зад замъка. Стенанията отново заглъхнаха.

— Като не можем да чуем — продължи Рултабий, — да се опитаме поне да видим…

Направи ми знак да стъпвам тихо и ме повлече отвъд ливадата, до бледия ствол на една голяма бреза, чийто бял силует се открояваше в тъмнината. Тази бреза се издигаше точно срещу въпросния прозорец и най-долните й клони бяха почти на височината на първия етаж на замъка. От тях навярно можеше да се види какво става при госпожица Станжерсон; така си е помислил и Рултабий, защото, след като ми нареди да кротувам, обгърна дървото със силните си ръце и се покатери. Скоро се изгуби в клоните, след туй настъпи голяма тишина.

Там, срещу мен, полуотвореният прозорец още светеше. Не се мярна никаква сянка. Дървото над мен беше тихо; почаках; изведнъж — какво чуваше ухото ми:

— След вас!…

— Моля ви, след вас!

Някой с някого говореше там горе, над главата ми… разменяха си любезности и каква беше моята почуда, като видях да се смъкват по гладкия ствол два човешки силуета, които скоро тупнаха на земята! Рултабий се беше качил сам, а се връщаха двамина.

— Здравейте, господин Сенклер!

Това бе Фредерик Ларсан… Полицаят е бил вече горе, а моят млад приятел мислеше, че ще бъде сам на наблюдателния пост… Ни единият, ни другият впрочем не обърнаха внимание на моето учудване. Разбрах, че там горе те са станали свидетели на една сцена, пълна с нежност и отчаяние: между госпожица Станжерсон и господин Дарзак, коленичил до нейното възглавие. И вече много внимателно всеки си правеше заключения. Лесно бе да се отгатне, че тази сцена беше направила огромно впечатление на Рултабий, в полза на господин Дарзак, докато за Ларсан тя потвърждаваше само едно съвършено лицемерие, изкусно поднесено от годеника на госпожица Станжерсон.

Вече пристигахме до желязната решетеста врата на парка, когото Ларсан ни спря:

— Бастунът ми! — извика той.

— Какво, забравихте ли го? — попита Рултабий.

— Да — отвърна полицаят. — Там, до дървото.

И той ни остави, като каза, че ще ни настигне… след малко.

— Забелязахте ли бастуна на Фредерик Ларсан? — попита ме репортерът, когато останахме сами. — Съвсем нов е… и никога не съм виждал да го носи… Изглежда, много държи на него… не го изпуска. Човек би казал, че се страхува бастунът му да не попадне в чужди ръце… Допреди онзи прословут ден никога не бях виждал Фредерик Ларсан с бастун… Къде ли го е намерил? Не е нормално човек, който никога не е ходил с бастун, изведнъж да не може вече да мръдне без него, и то само ден след престъплението в Гландие… Когато пристигнахме в замъка първия път, щом ни забеляза, той пъхна часовника в джоба си и вдигна бастуна от земята — факт, на който напразно не съм обърнал никакво внимание.

Вече бяхме извън парка; Рултабий не казваше нищо… Умът му явно бе в бастуна на Фредерик Ларсан. Убедих се в това, когато, спускайки се по склона към Епине, той попита:

— Фредерик Ларсан дойде в Гландие преди мен; започна анкетата си преди мен; той е имал време да узнае неща, които аз не зная, и би могъл да намери неща, за които аз не зная… Къде е намерил този бастун?

И добави:

— Възможно е неговото подозрение, нещо повече от подозрение, неговото логично разсъждение, което е насочено право срещу Робер Дарзак, да се основава на нещо, което може да се пипне, което той пипа, той, но не и аз… Да не би да е бастунът? Къде, по дяволите, е могъл да намери този бастун?

В Епине трябваше да чакаме влака двайсет минути; влязохме в едно кафене. Почти веднага след нас вратата отново се отвори и на прага се появи Фредерик Ларсан, размахвайки своя фамозен бастун.

— Намерих го! — сияеше той.

Тримата седнахме на една маса. Рултабий не изпускаше от очи бастуна; бе тъй вглъбен, че не видя знака, който Фредерик Ларсан направи на един железничар, съвсем млад човек, чието лице бе разкрасено от малка руса, зле сресана брадичка. Чиновникът стана, плати, кимна за поздрав и излезе. Аз също не бих обърнал внимание на този знак, ако не се бях сетил за него няколко дни по-късно, когато русата брадичка отново се появи в една от най-трагичните минути на този разказ. Тогава научих, че русата брадичка е агент на Ларсан, натоварен от него да следи идващите и заминаващите пътници на гара Епине сюр Орж, защото Ларсан не пренебрегваше нищо, щом сметнеше, че може да му бъде полезно.

Погледнах Рултабий.

— А, господин Фред — казваше той, — откога имате този бастун? Виждал съм ви да се разхождате все с ръце в джобовете!…

— Подарък ми е — отвърна полицаят.

— Отскоро трябва да е — не отстъпи Рултабий.

— Да, подариха ми го в Лондон…

— А, да, наистина, вие идвате от Лондон, господин Фред… Мога ли да видя и аз този бастун?

— Разбира се!

Фред подаде бастуна на Рултабий. Беше голям жълт бамбуков бастун с гарванова човка, украсен със златна халка.

Рултабий внимателно го огледа.

— Е, какво? Излиза, че в Лондон са ви подарили бастун от Франция!

— Възможно е — рече невъзмутимо Фред.

— Прочетете тук буквичките: „Касет, 6-а, ул. — «Опера»…“

— Хората си дават прането в Лондон — рече Фред — защо англичаните да не си купуват бастуни от Париж…

Рултабий върна бастуна. Когато ме придружи до купето, той попита:

— Запомнихте ли адреса?

— Да, „Касет, номер 6-а, ул. «Опера»…“ Разчитайте на мен, още утре ще ви пиша.

И наистина още същата вечер аз отидох при господин Касет, търговец на бастуни и чадъри в Париж, и писах на моя приятел: