Тайната на жълтата стая

ВЪПРОС: — Госпожице, без да се изморявате много, можете ли да ни кажете някои необходими подробности за ужасното покушение, чиято жертва сте вие?

ОТГОВОР: — Чувствувам се много по-дооре, господине, и ще ви кажа каквото знам. Когато влязох в стаята си, не забелязах нищо особено.

ВЪПР.: — Извинете, госпожице, ако позволите, аз ще ви задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Така по-малко ще се изморите, отколкото ако разказвате.

ОТГ.: — Добре, господине.

ВЪПР.: — С какво се занимавахте този ден? Моля, разказвайте с възможно най-голяма точност и подробности. Бих желал да проследя всеки ваш жест през този ден, ако, разбира се, не искам прекалено много.

ОТГ.: — Станах в десет часа, защото се прибрахме с баща ми късно през нощта, бяхме на вечерята и на приема, който президентът на Републиката даде в чест на делегатите на Академията на науките във Филаделфия. Когато излязох от стаята си в десет и половина, баща ми вече работеше в лабораторията. Работихме заедно до обяд; разходихме се половин час в парка; обядвахме в замъка. Половинчасова разходка до един и половина, както винаги. След това баща ми и аз се върнахме в лабораторията. Там намерихме камериерката, която се грижи за стаята ми. Влязох в Жълтата стая, за да дам няколко дребни разпореждания на тази прислужница, която напусна веднага павилиона, и баща ми и аз отново се хванахме за работа. В пет часа напуснахме павилиона за нова разходка и за чая.

ВЪПР.: — Когато излизахте в пет часа, отбихте ли се в стаята си?

ОТГ.: — Аз не, господине, баща ми влезе по моя молба, да вземе шапката ми.

ВЪПР.: — И не видя там нищо подозрително?

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Естествено не, господине.

ВЪПР.: — Впрочем почти е сигурно, че в този момент убиецът не е бил още под леглото. Когато си тръгнахте, не заключихте ли вратата?

Г-ЦА СТАНЖЕРСОН: — Не. Нямаше причина да заключваме…

ВЪПР.: — Колко време не бяхте в павилиона от този момент нататък?

ОТГ.: — Около час.

ВЪПР.: — Без съмнение точно в този час убиецът се е вмъкнал в павилиона. Но как! Неизвестно! В парка са намерени следи, които започват от прозореца на вестибюла, но не са открити следи, които да водят към него. Забелязахте ли да е отворен прозорецът на вестибюла, когато излязохте с баща си?

ОТГ.: — Не помня.

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Беше затворен.

ВЪПР.: — А като се върнахте?

Г-ЦА СТАНЖЕРСОН: — Не обърнах внимание.

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Беше затворен… спомням си много добре, защото на връщане казах на глас: „Докато ни нямаше, дядо Жак би могъл да отвори!…“

ВЪПР.: — Странно! Странно! Спомнете си, господине, че след вас, преди да излезе, дядо Жак го е отворил. Значи вие се върнахте в шест часа в лабораторията и продължихте да работите?

Г-ЦА СТАНЖЕРСОН: — Да, господине.

ВЪПР.: — И не сте излизали от лабораторията от този час нататък до момента, в който влязохте в стаята си?

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Нито дъщеря ми, нито аз, господине. Имахме толкова работа, че всяка минута ни беше скъпа. Затова на нищо не обръщахме внимание.

ВЪПР.: — В лабораторията ли вечеряхте?

ОТГ.: — Да, по същата причина.

ВЪПР.: — Имате ли навик да вечеряте в лабораторията?

ОТГ.: — Рядко.

ВЪПР.: — Убиецът би ли могъл да знае, че ще вечеряте в лабораторията тази вечер?

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Боже мой, господине, не мисля… Реших да вечеряме с дъщеря ми в лабораторията, когато се връщахме в павилиона към шест часа. Тогава ме заговори пазачът, който ме задържа за момент, поиска да отида с него веднага, да обиколим сечищата. Не можех и отложих за другия ден тази работа, помолих пазача, като минава през замъка, да каже на управителя, че ще вечеряме в лабораторията. Пазачът тръгна да изпълни поръчението ми, а аз отидох при дъщеря си, на която бях дал ключа от павилиона — бе го оставила отвън на вратата. Дъщеря ми вече работеше.

ВЪПР.: — Госпожице, баща ви продължи да работи. А вие в колко часа влязохте в стаята си?

Г-ЦА СТАНЖЕРСОН: — В полунощ.

ВЪПР.: — Дядо Жак влиза ли тази вечер в Жълтата стая?

ОТГ.: — Да, за да затвори капаците и да запали нощната лампа, както всяка вечер…

ВЪПР.: — Да е забелязал нещо подозрително?

ОТГ.: — Щеше да ни каже. Дядо Жак е добър човек и много ме обича.

ВЪПР.: — Господин Станжерсон, вие потвърждавате ли, че дядо Жак не е напускал след това лабораторията? Че е стоял през цялото време с вас?

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Сигурен съм. Нямам никакви съмнения.

ВЪПР.: — Госпожице, когато влязохте в стаята си, вие веднага ли заключихте вратата и спуснахте резето? Малко излишна предпазливост, след като сте знаели, че баща ви и прислужникът са в павилиона. Страхувахте се от нещо ли?

ОТГ.: — Баща ми щеше да се върне в замъка, а дядо Жак щеше да си легне. И после аз наистина се страхувах от нещо.

ВЪПР.: — Толкова се страхувахте, че сте взели от дядо Жак револвера, без да му кажете?

ОТГ.: — Вярно е, не исках никого да плаша, още повече че страховете ми можеха да се окажат смешни.

ВЪПР.: — А от какво в същност се страхувахте?

ОТГ.: — Не бих могла да ви кажа точно; от няколко нощи ми се счуваха необичайни шумове в парка и около павилиона, понякога ту от стъпки, ту от счупени клони. Нощта преди нападението — тогава не си легнах до три часа сутринта, — след като се върнахме от Елисейския дворец, постоях малко на прозореца и ми се стори, че видях сенки…

ВЪПР.: — Колко?

ОТГ.: — Две, въртяха се около езерото… след това луната се скри и повече нищо не видях. По това време на годината обикновено се връщам в апартамента си в замъка, където прекарвам зимата; но тази година си бях казала, че няма да напусна павилиона, докато баща ми не свърши резюмето на изследванията си върху „Разпадане на материята“. Не исках това сериозно дело, което щеше да бъде завършено след няколко дни, да се обърква от каквато и да е промяна във всекидневните ни привички. Не исках да занимавам баща си с детските си страхове, а не ги споделих с дядо Жак, защото той нямаше да мълчи. Както и да е, знаех, че дядо Жак има револвер в нощното си шкафче и веднъж се възползувах от отсъствието му през деня, качих се бързо на неговия таван, взех оръжието му и го пъхнах в чекмеджето на моето нощно шкафче.

ВЪПР.: — Имате ли врагове?

ОТГ.: — Никакви.

ВЪПР.: — Разбирате ли, госпожице, тези прекомерни предпазни мерки малко ни смущават…

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Наистина, детето ми, странна предпазливост.

ОТГ.: — Да, казвам ви, че от две нощи аз не бях спокойна, никак не бях спокойна.

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Трябваше да ми кажеш тези неща. Непростимо е. Можехме да избегнем нещастието!

ВЪПР.: — След като заключихте вратата, госпожице, легнахте ли си?

ОТГ.: — Да, и бях много уморена, заспах веднага.

ВЪПР.: — Нощната лампа остана ли да свети?

ОТГ.: — Да, но тя е много слаба…

ВЪПР.: — И какво стана тогава, госпожице?

ОТГ.: — Не знам дали бях спала много, но изведнъж се събудих… Изкрещях…

Г-Н СТАНЖЕРСОН: — Да, ужасен вик… „Убиец!“… Още ми звучи в ушите.

ВЪПР.: — Изкрещяхте?

ОТГ.: — В стаята ми имаше някакъв мъж. Той се спусна към мен и ме хвана за гърлото, опитваше се да ме удуши. Задушавах се вече; изведнъж ръката ми успя да вземе от полуотвореното чекмедже на нощното ми шкафче револвера, който бях оставила там зареден. В този миг мъжът ме събори до леглото и размаха над главата ми нещо като боздуган. Но аз стрелях. В същия момент усетих, че ме удариха силно, много силно по главата. Всичко това господине, стана много по-бързо, отколкото ви го казвам, и повече нищо не зная.

ВЪПР.: — Нищо повече! Нямате ли представа как е могъл да избяга убиецът от вашата стая?

ОТГ.: — Не!… Повече нищо не зная. Когато е умрял, човек не знае какво става около него!

ВЪПР.: — Едър ли беше този човек или дребен?

ОТГ.: — Видях само една сянка, която ми се стори ужасна…

ВЪПР.: — Нещо насочващо не можете ли да ни кажете?

ОТГ.: — Господине, нищо повече не зная; някакъв мъж се нахвърли отгоре ми, аз стрелях по него… Нищо повече не зная…