Тайната на жълтата стая

XIX ГлаваРултабий ми предлага да обядваме в странноприемницата „Донжон“

Едва по-късно Рултабий ми предаде този бележник, в който историята от „тайнствената галерия“ беше подробно разказана от него още на другата сутрин след онази загадъчна нощ. Когато отидох при него в Гландие, в неговата стая, той ми разказа с най-големи подробности всичко, което и вие знаете сега, включително и това как си е прекарал времето през няколкото часа тази седмица в Париж, където впрочем той не е научил нищо съществено.

Събитието в „тайнствената галерия“ е станало през нощта на 29 срещу 30 октомври, сиреч три дни преди да се върна в замъка, защото бяхме 2 ноември. Значи на 2 ноември аз се връщам в Гландие, повикан от телеграмата на моя приятел, заедно с револверите.

Аз съм в стаята на Рултабий; той току-що е свършил разказа си.

Докато говореше, не бе престанал да поглажда изпъкналите стъкла на лорнета, който бе намерил на масичката, и от радостта, с която попипваше тези стъкла за далекогледство, разбрах, че те сигурно представляваха една от онези веществени улики, предназначени да влязат в онзи кръг, който острието на неговия ум бе очертало. Този странен начин, този уникален негов начин да се изразява с думи, прекрасно отговарящи на мисълта му, вече не ме изненадваше; но често трябваше да узнаеш първо мисълта му, за да разбереш изразите, а далеч не винаги бе лесно да проникнеш в мисълта на Жозеф Рултабий. Мисълта на това дете беше едно от най-любопитните неща, които някога съм наблюдавал. Рултабий се разхождаше из града с тази мисъл, без да се сеща за учудването — да си го кажем, — за смайването, което той срещаше по пътя си. Хората обръщаха глави след тази мисъл, виждаха я как минава, как се отдалечава, както човек се спира да погледа някой оригинален тип по пътя си. И както си казват: „Откъде иде този! Накъде отива?“, така си казваха и „Откъде идва мисълта на Рултабий и накъде отива?“ Аз ви признах, нали, че той съвсем не се досещаше за оригиналността на своята мисъл; тя не му пречеше да си живее като всеки друг. И сетне, когато човек не съзнава ексцентричния си вид, той се чувствува съвсем свободно, каквато и да е средата, в която се движи. И тъй, това дете, неотговорно за суперестествения си ум, съвсем естествено и просто обясняваше невероятните неща посредством тяхната опростена логика, толкова опростена, че ние, „по-простите“, не можехме да я разберем.

Жозеф Рултабий ме попита какво мисля за това, което току-що ми бе разказал. Отвърнах му, че този въпрос ме затруднява много, след което той ми препоръча да опитам и аз на свой ред да действувам с острието на ума си.

— Е, добре — рекох, — струва ми се, че отправната точка на моите разсъждения трябва да бъде следната: няма никакво съмнение, че убиецът, когото сте преследвали, е бил в даден момент в галерията по време на гонитбата.

И спрях.

— Като започнахте така добре — възкликна той, не би трябвало тъй бързо да се отказвате. Хайде, малко повече усилие.

— Ще се опитам. Щом е бил в галерията и щом е изчезнал оттам, а не е могъл да мине нито през врата, нито през прозорец, той трябва да се е изплъзнал през някой друг отвор.

Жозеф Рултабий ме изгледа състрадателно, усмихна се снизходително и не се поколеба да ми довери, че съм разсъждавал все още като стария му галош…

— Какво говоря — „като галош“! Вие разсъждавате като Фредерик Ларсан!

Защото у Жозеф Рултабий се редуваха периоди на обожаване и презрение към Фредерик Ларсан; понякога се провикваше: „Наистина е страшен!“, друг път виеше от яд: „Какво животно!“, в зависимост — и това аз много добре съм забелязал, — в зависимост от това дали откритията на Фредерик Ларсан потвърждаваха неговите изводи, или им противоречаха. Това бе една от лошите страни в благородния характер на това странно дете.

Бяхме станали и той ме поведе към парка. Като се озовахме в Задния двор, вече тръгнали към изхода, някакъв шум от отворени и блъснати към стената прозоречни капаци ни накара да се обърнем — на първия етаж от лявото крило на замъка, на един прозорец видяхме някакво червендалесто, гладко избръснато лице, което аз не можех да си спомня.

— Я виж ти! — промърмори Рултабий. — Артър Ранс!

Той наведе глава, ускори крачките си и аз го чух да процежда през зъби:

— Значи тази вечер е бил в замъка!… За какво ли?

Когато съвсем се бяхме отдалечили от замъка, аз го попитах кой е този Артър Ранс и откъде го познава.

Тогава гой ми припомни сутрешния си разказ, като ме накара да си спомня, че господин Артър У. Ранс е американец от Филаделфия, с когото той здравата се бе почерпил на приема в Елисейския дворец.

— Но нали той трябваше почти веднага да напусне Франция? — попитах аз.

— Естествено, затова се чудя, че го виждам още във Франция, и при това в Гландие. Не е дошъл тази заран, не е дошъл и през нощта, трябва да е дошъл преди вечеря, а не го видях. Как така портиерите да не ме предупредят?

Напомних на приятеля си, че още не ми е казал как е освободил портиерите.

Приближавахме се към портиерската къщичка; двамата Берние ни видяха. Усмивка озаряваше ведрите им лица. Сякаш бяха забравили лошия спомен от „профилактичния“ им арест. Моят млад приятел ги попита в колко часа е дошъл Артър Ранс. Те отговориха, че не знаят господин Артър Ранс да е в замъка. Трябвало да дойде предната вечер, но нямало нужда да му отварят вратите, защото господин Артър Ранс, който, както изглежда, бил голям пешеходец и никога не искал да му пращат кола, имал навика да слиза на гарата в градчето Сен Мишел; оттам той тръгвал през гората чак до замъка. Пристигал в парка през пещерата Сент Женевиев, слизал в нея, прескачал малката решетеста оградка и се озовавал в парка.

Докато портиерите говореха, виждах как лицето на Рултабий потъмнява в израз на някакво недоволство и най-вероятно на недоволство от самия него. Естествено беше малко обиден, че той, който бе работил на местопроизшествието и педантично бе изучил всички одушевени и неодушевени предмети в Гландие, той още не знаеше, че Артър Ранс имал навика да идва в този замък.

Мрачно поиска някои уточнения.

— Казвате, че господин Артър Ранс има навик да идва в замъка… Кога идва за последен път?

— Не можем точно да ви кажем — отвърна господин Берние, така се казваше портиерът, — като се има предвид, че ние нищо не можехме да знаем, докато бяхме задържани, защото на идване и на отиване от замъка господинът не минава през нашите врати.

— Е, добре, а поне знаете ли кога е дошъл за първи път?

— О, да, господине, преди девет години!

— Значи преди девет години е идвал във Франция — заключи Рултабий, — а гази година според вас колко пъти е идвал в Гландие?

— Три пъти.

— Кога според вас дойде за последен път преди днешния ден?

— Къде осем дена преди нападението в Жълтата стая.

После Рултабий се обърна по-специално към жената:

— В процепа на паркета?

— В процепа на паркета — отвърна тя.

— Благодаря — каза Рултабий, — бъдете готови тази вечер.

Той произнесе последната фраза с пръст на устата, за да препоръча мълчание и дискретност.

Ние излязохме от парка и се отправихме към странноприемницата „Донжон“.

— Обядвате ли понякога в тази странноприемница?

— Понякога.

— Но се храните и в замъка?

— Да, Ларсан и аз нареждаме да ни сервират ту в моята, ту в неговата стая.

— Господин Станжерсон никога ли не ви е канил на своята маса?

— Никога.

— Присъствието ви в неговия дом не го ли отегчава?

— Не зная, но във всички случаи той се държи така, сякаш не го смущаваме.

— Никога нищо ли не ви пита?

— Никога! Той си остана такъв, какъвто беше зад вратата на Жълтата стая, докато убиваха дъщеря му, когато изби вратата, но не намери убиеца. Убеден е, че щом той не е могъл на място да открие нещо, ние още по-малко ще можем да го сторим… Но след хипотезата на Ларсан той реши да не пречи на илюзиите ни.

Рултабий потъна отново в своите размишления. Излезе за малко от тях, за да ми обясни как е освободил двамата портиери.

— Отидох при господин Станжерсон с лист хартия в ръка. Помолих го да пише следните думи: „Заявявам, че каквито и признания да направят, ще оставя на служба двамата си предани портиери — Берние и неговата жена“ и да подпише. Обясних му, че с тази фраза ще мога да накарам да проговорят портиера и жена му и го уверих, че те не са участвували в престъплението. Аз наистина така мислех от самото начало. Съдия-следователят показа този лист на семейство Берние и тогава те проговориха. Казаха това, което очаквах, че ще си признаят още щом изчезне заплахата от уволнение. Разправиха, че са бракониерствували във владенията на господин Станжерсон и една вечер са се озовали недалеч от павилиона в момента на трагедията. Няколкото заека, с които се сдобивали по този начин в ущърб на господин Станжерсон, те продавали на собственика на странноприемницата „Донжон“, който или ги използувал за своята клиентела, или ги препращал в Париж. Това беше истината, бях я отгатнал още първия ден. Спомнете си с какво изречение влязох в странноприемницата „Донджон“: „Сега ще трябва да ядем бифтек!“ Бях чул тази фраза същата сутрин, когато пристигнахме пред вратите на парка. И вие я чухте, но не й обърнахте внимание. Знаете, че на път към тези врати ние се спряхме да погледаме за момент един мъж, който се разхождаше край оградата на парка и току поглеждаше часовника си. Този мъж беше Фредерик Ларсан и вече работеше. А в това време зад нас, застанал на прага, съдържателят на странноприемницата казваше някому вътре в странноприемницата: „Сега ще трябва да ядем бифтек!“

Защо е това „сега“? Когато човек търси най-загадъчната истина, какъвто е случаят с мен, той нищо не пренебрегва — нито видяното, нито чутото. Във всичко трябва да се търси смисъл. Ние пристигахме в малко населено място, потресено от едно чудовищно престъпление. Логиката ме караше във всяка произнесена фраза да откривам намек за събитието на деня. Сега за мен значеше: След покушението. Още в самото начало аз се стремях да намеря някаква връзка между тази фраза и разигралата се трагедия. Отидохме да обядваме в „Донжон“. Веднага повторих фразата и по изненадата и притеснението на дядо Матийо видях, че поне при него не бях надценил значението на тази фраза. Тъкмо бях научил за арестуването на двамата портиери. Дядо Матийо ни говори за тях като за истински приятели… за които съжалява… Фатални асоциации, казах си: Сега, когато портиерите са арестувани, ще трябва да ядем бифтек. Няма портиери — няма дивеч! Как стигнах до тази конкретна идея за дивеч? Омразата на дядо Матийо към пазача на господин Станжерсон, омраза, както претендираше той, споделена от портиерите, ме отведе съвсем лесно до идеята за бракониерство… И тъй като портиерите явно не са били в леглото в момента на трагедията, защо са били навън в онази нощ? Заради покушението? Не вярвах, защото вече мислех — по причини, които по-късно ще ви обясня, — че убиецът не е имал съучастници и че цялата тази трагедия крие някаква тайна между госпожица Станжерсон и убиеца, тайна, която нямаше нищо общо с портиерите. Историята с бракониерството обясняваше всичко за тях. Приех го по принцип и потърсих доказателство в тяхната къщичка. Проникнах там, както знаете, и под леглото им открих примки за дивеч и медна тел. „Дявол ла го вземе помислих си аз. Дявол ла го вземе! Ето защо са били през нощта в парка.“ Съвсем не се изненадах, че са мълчали пред следователя и че дори при тежкото обвинение за съучастничество не си признаха веднага за бракониерството. То ги спасяваше от съда, но ги прогонваше от замъка и тъй като бяха напълно сигурни в невинността си по отношение на престъплението, те се надяваха, че то скоро ще бъде разкрито и никой няма да узнае за бракониерството. Винаги можеха да кажат истината! Накарах ги да избързат с признанието чрез онзи лист, подписан от господин Станжерсон. Те дадоха всички необходими доказателства, бяха освободени и изпълнени с гореща благодарност към мен. Защо не ги освободих по-рано? Защото тогава съвсем не бях сигурен, че в техния случай има само бракониерство. Исках да ги оставя да дойдат и да проучат терена. Убеждението ми се затвърди в течение на няколко дни. На другия ден след случилото се в „тайнствената галерия“, тъй като имах нужда от предани хора тук, аз реших да ги взема веднага на своя страна, като ги пусна на свобода. И ето!

Така се изрази Жозеф Рултабий, а аз можах само отново да се учудя на простото разсъждение, което го бе довело до истината в тази история за съучастничество на портиерите. Тя естествено беше нищо и никаква история, но аз си мислех, че в близките дни младият човек няма да пропусне да ни обясни също тъй просто невероятната нощ в „Жълтата стая“ и „тайнствената галерия“.

Бяхме пристигнали в странноприемницата „Донжон“ Влязохме.

Този път не видяхме съдържателя, а само съдържателката, която ни посрещна с добра и щастлива усмивка. Вече описах помещението и споменах за очарователната руса жена с кротки очи, която веднага се постави на наше разположение за обяда.

— Как е дядо Матийо? — попита Рултабий.

— Не е много добре, господине, не е много добре; все на легло.

— Не му ли минава ревматизмът?

— Ами не! Миналата нощ трябваше да му направя инжекция с морфин. Само той успокоява болките му.

Тя говореше с кротък глас, всичко в нея излъчваше мекота.

Беше наистина хубава жена, малко апатична, с големи очи и тъмни кръгове под тях — очи на влюбена. Преди да хване ревматизма, дядо Матийо трябва да е бил щастлив мъжага. Но тя, тя дали е щастлива с този навъсен болник? Сцената, на която бяхме присъствували преди, ни убеждаваше в обратното и въпреки това в цялото поведение на тази жена имаше нещо, което не говореше за отчаяние. Тя изчезна в кухнята да приготви обяда, като остави на масата бутилка отлично ябълково вино. Рултабий наля чашите, натъпка лулата си, запали я и спокойно ми обясни най-накрая защо съм му потрябвал в Гландие, и то с оръжие.

— Да-а — рече той, без да откъсва замечтания си поглед от струйките дим, които бълваше лулището му, — да-а, драги приятелю, очаквам убиеца тази вечер.

Настъпи кратко мълчание, което аз не възнамерявах да прекъсвам, и той продължи:

— Снощи, тъкмо когато щях да си лягам, господин Робер Дарзак почука на моята стая. Отворих му и той ми довери, че му се налага на другия ден сутринта, сиреч тази сутрин, да отиде в Париж. Причината за това пътуване беше и категорична, и загадъчна — категорична, защото не можеше да не извърши това пътуване, а загадъчна, защото не можеше и да ми открие целта на пътуването си. „Тръгвам, а в същност — добави той — бих дал половината от живота си да не напускам в този момент госпожица Станжерсон.“ Той не скри от мен, че според него тя отново е в опасност. „Утре през нощта ще се случи нещо, което никак няма да ме изненада — призна господин Дарзак, — и все пак налага се да отсъствувам. Ще мога да се върна в Гландие едва вдругиден сутринта.“

Не ми стана ясно и ето какви обяснения ми даде той. Мисълта за предстояща опасност идвала единствено от съвпадението между неговите отсъствия и атаките срещу госпожица Станжерсон. През нощта на историята в „тайнствената галерия“ той трябвало да напусне Гландие, през нощта на „Жълтата стая“ не е могъл да бъде в Гландие и наистина ние знаем, че не е бил. Поне официално, от показанията му. Да има такова предчувствие и да отсъствува и днес, това значи, че се подчинява на нечия воля, по-силна от неговата. Така мислех и му го казах. Той ми отвърна с „Може би!“ Попитах го дали тази воля, по-силна от неговата, не е на госпожица Станжерсон, той ми се закле, че не е и че сам е решил да тръгне, госпожица Станжерсон нямала нищо общо с това. С една дума той потвърди, че мисли за ново нападение само поради това странно съвпадение, което той е забелязал и на което между впрочем съдия-следователят му е обърнал внимание. „Ако нещо се случи на госпожица Станжерсон — каза той, — ще бъде ужасно и за нея, и за мен; за нея, защото още веднъж ще бъде между живота и смъртта; за мен, защото няма да мога да я защитя при нападение и ще бъда принуден да не казвам къде съм прекарал нощта — в никакъв случай. А аз си давам прекрасно сметка за съмненията, които падат върху мен. Съдия-следователят и господин Фредерик Ларсан — господин Ларсан ме проследи, когато за последен път отидох в Париж, и с голяма мъка се отървах от него — почти ме смятат за виновен.“ „Защо не кажете името на убиеца, щом го знаете?“ — извиках внезапно аз. Господин Дарзак изглеждаше много смутен. Отвърна ми колебливо: „Аз? Да зная името на убиеца? Кой да ми го каже?“ „Госпожица Станжерсон!“ — отвърнах му аз. Тогава той така побледня, че помислих — ще му прилошее, но разбрах, че съм улучил: Госпожица Станжерсон и той знаят името на убиеца! Когато се посъвзе, ми довери: „Аз тръгвам, господине. Откакто сте тук, имах възможност да оценя вашата изключителна интелигентност и несравнима изобретателност. Ето за каква услуга ще ви помоля. Може би греша, като се опасявам от нападение идната нощ, но тъй като всичко трябва да се предполага, разчитам на вас до осуетите това нападение… Вземете всички необходими мерки, за да бъде скрита и опазена госпожица Станжерсон. Направете така, че да е невъзможно да се влезе в стаята на госпожица Станжерсон. Пазете тази стая като вярно куче. Не заспивайте. Не си давайте почивка нито секунда. Човекът, от когото се страхуваме, е навярно хитър. Но тъкмо тази хитрост ще я спаси, ако вие сте нащрек, защото не е възможно той да не знае, че вие я пазите — пак поради същата тази хитрост, а ако знае, че сте нащрек, нищо няма да предприеме.

— Говорили ли сте за тези неща с господин Станжерсон?

— Не!

— Защо?

— Защото не искам, господине, господин Станжерсон да ми каже каквото и вие ми заявихте преди малко: «Вие знаете името на убиеца!» Щом вие се учудихте, като ви казах: «Убиецът ще дойде може би утре!», представяте ли си какво щеше да направи господин Станжерсон, ако му кажех същото! Той може би няма да приеме, че моето зловещо предсказание се гради само на съвпадения, които в края на краищата ще му се сторят странни. Казвам ви всичко това, господин Рултабий, защото имам голямо… голямо доверие във вас… Зная, че вие, вие не ме подозирате!…“

— Бедният човек — продължи Рултабий — ми отговаряше, както свари. Страдаше. Съжалих го още повече, като се убедих, че по-скоро щеше да се самоубие, отколкото да ми каже кой е убиецът, както и госпожица Станжерсон би се оставила по-скоро да я убият, отколкото да издаде човека от Жълтата стая и „тайнствената галерия“. Човекът я държи, или ги държи по някакъв ужасен начин и те навярно от нищо не се страхуват тъй много, както ако видят, че господин Станжерсон е разбрал, че убиецът държи в шах неговата дъщеря. Дадох на господин Дарзак да разбере, че достатъчно е обяснявал и че може да млъкне, щом не може да ми каже нищо повече. Обещах му да пазя добре и да не си лягам през нощта. Той настоя да вдигна истинска непроходима бариера пред стаята на госпожица Станжерсон, пред будоара, където сияха двете болногледачки, и пред салона, където спеше господин Станжерсон след „тайнствената галерия“, с една дума най-вече около нейния апартамент. По това настояване аз не само разбрах, че господин Дарзак ме караше да направя невъзможен достъпа до стаята на госпожица Станжерсон, но и да направя този достъп тъй открито невъзможен, че човекът да се обезкуражи веднага и да изчезне без следа. Така си обяснявах фразата, с която той се раздели с мен: „Когато замина, вие можете да споделите вашите съмнения за тази нощ с господин Станжерсон, с дядо Жак, с Фредерик Ларсан, с всички в замъка и така да организирате до моето връщане дежурство, за което в очите на всички само вие ще сте се сетили.“

И си отиде, бедният човек, бедният човек, който вече не знаеше какво говори пред моето мълчание и пред моите очи, които му крещяха, че съм отгатнал три четвърти от неговата тайна. Да, да, наистина, трябва да е бил съвсем отчаян, за да дойде при мен и да изостави госпожица Станжерсон в момент, когато не е могъл да избие от главата си тази ужасна мисъл за съвпаденията…

Като замина той, аз се замислих. Замислих се за това, че трябваше да бъда по-хитър от самата хитрост, така че ако тази вечер човекът отиде в стаята на госпожица Станжерсон, нито за секунда да не се досети, че го очакват. Разбира се, да му се попречи да влезе дори и чрез убийство, но да се допусне достатъчно, за да може да се види лицето му, жив или мъртъв! Защото трябваше да се свърши с тази история, трябваше госпожица Станжерсон да бъде освободена от този загадъчен убиец!

— Да, приятелю — заяви Рултабий, след като остави лулата си на масата и опразни чашата си, — трябва много ясно да видя лицето му, за да съм сигурен, че то влиза в кръга, който съм очертал с острието на моя ум.

В този момент стопанката отново се появи с традиционния омлет със сланина. Рултабий позакачи госпожа Матийо и тя се оказа в прекрасно настроение.

— Тя е много по-весела — забеляза той, — когато дядо Матийо е прикован на легло от ревматизма, отколкото когато е добре!

Но на мен не ми беше нито до игрите на Рултабий, нито до усмивките на стопанката; бях в плен на последните думи на моя млад приятел и на странната постъпка на господин Робер Дарзак.

Като свърши омлета си и ние отново останахме сами, Рултабий продължи да разказва:

— Когато ви изпратих телеграмата рано тази сутрин, бях стигнал до думите на господин Дарзак: „Убиецът ще дойде може би идната нощ.“ Сега спокойно мога да ви кажа, че непременно ще дойде. Да, аз го очаквам.

— И откъде сте така сигурен? Не е ли случайно…

— Замълчете — прекъсна ме с усмивка Рултабий. — Замълчете, че ще кажете някоя глупост. Сигурен съм, че убиецът ще дойде още тази сутрин, от десет и половина съм сигурен, сиреч преди вие да бяхте пристигнали, и следователно — преди да бяхме забелязали Артър Ранс на прозореца към парадния двор…

— О, да! — рекох. — Наистина… но защо тогава сте толкова сигурен още от десет и половина?

— Защото в десет и половина часа аз получих доказателство, че госпожица Станжерсон прави точно толкова усилия, за да улесни убиеца да проникне в стаята й тази вечер, колкото предохранителни мерки взе господин Робер Дарзак, обръщайки се към мен, за да му попречи да влезе там…

— О-о-о! — извиках аз. — Как е възможно!

И вече по-тихо:

— Нали вие ми казахте, че госпожица Станжерсон обожава господин Робер Дарзак?

— Казах ви, защото е истина!

— Тогава не е ли странно…

— Всичко е странно в тази афера, приятелю, но повярвайте, че това „странно“, което ви е известно, е нищо пред „странното“, което ви очаква!…

— Би трябвало да приемем — рекох пак аз, — че госпожица Станжерсон и похитителят й имат помежду си поне писмовна връзка.

— Приемете, приятелю, приемете!… Вие нищо не рискувате!… Аз ви разказах историята с писмото върху масата на госпожица Станжерсон, писмо, оставено от убиеца през нощта на „тайнствената галерия“, писмо изчезнало, изчезнало… в джоба на госпожица Станжерсон… Кой би могъл да твърди, че в това писмо убиецът не принуждава госпожица Станжерсон да му определи скорошна ползотворна среща и в края на краищата не съобщава на госпожица Станжерсон — веднага щом се е уверил в предстоящото пътуване на господин Дарзак, — че тази среща трябва да се състои на другия ден през нощта.

И моят приятел се засмя тихичко с ирония; имаше моменти, в които се питах дали не ми се подиграва.

Вратата на странноприемницата се отвори. Рултабий тъй бързо скочи, сякаш му бяха пуснали електричество в стола.

— Господин Артър Ранс! — извика той.

Пред нас стоеше господин Артър Ранс и флегматично ни кимаше за поздрав.