Тайната на жълтата стая

XX ГлаваЕдин издебнат жест на госпожица Станжерсон

— Не ме ли познахте, господине? — обърна се Рултабий към този джентълмен.

— Напротив — отвърна Артър Ранс. — Веднага познах във ваше лице момченцето от онзи прием. — (Лицето на Рултабий пламна от яд при това „момченцето“.) — И дойдох да ви стисна ръката. Вие сте едно малко весело момче.

Протегнатата ръка на американеца; Рултабий се развеселява, засмива се, стиска ръката, представя ме, представя и господин Артър Уйлям Ранс, кани го да сподели трапезата ни.

— Не, благодаря. Обядвам с господин Станжерсон.

— Артър Ранс говори отлично нашия език, почти без акцент.

— Аз мислех, господине, че повече няма да имам удоволствието да ви видя: не трябваше ли да напуснете нашата страна на другия или по-другия ден след приема в Елисейския дворец?

Рултабий и аз, привидно безразлични към този незначителен разговор, много внимателно слушаме всяка дума на американеца.

Избръснатото до синьо лице, тежките му клепачи, нервните тикове, всичко издава, всичко доказва алкохолика. Как този жалък индивид може да бъде сътрапезник на господин Станжерсон? Как може да е близък с прочутия професор?

Няколко дни по-късно трябваше да науча от Фредерик Ларсан — и гой кат нас бе изненадан и заинтригуван от присъствието на американеца в замъка и се бе снабдил с доказателства, че господин Ранс е станал алкохолик преди петнайсетина години, сиреч след отпътуването на професора и дъщеря му от Филаделфия. По времето, когато семейство Станжерсон живеели в Америка, те се запознали и често посещавали Артър Ранс — един от най-известните френелози на Новия свят. Той бил успял благодарение на нови и оригинални опити да направи огромна стъпка напред спрямо науката на Гал и Лаватер. Но Артър Ранс има и други заслуги и с това се обяснява защо така свойски го приемаха в Гландие — американският учен направил на времето голяма услуга на госпожица Станжерсон, спирайки с риск на живота си разбеснелите се коне на кабриолета й. Възможно е дори след това събитие между Артър Ранс и дъщерята на професора да се е завързало нещо като приятелство, но никой не допускаше и най-малката любовна история.

Откъде Фредерик е почернил тези сведения? Не ми каза, но изглеждаше почти сигурен, че напредва в анкетата.

Ако в момента, когато Артър Ранс дойде при нас в странноприемницата, ние знаехме тези подробности, може би по-малко щеше да ни заинтригува неговото присъствие в замъка, но във всеки случай те щяха да засилят интереса, който проявявахме към тази нова персона. Американецът трябва да имаше около четирийсет и пет години. На въпроса на Рултабий той отговори съвсем естествено:

— Като научих за нападението, отложих завръщането си в Америка, преди да замина, исках да се уверя, че госпожица Станжерсон не е смъртно ранена и няма да си тръгна, докато тя не се оправи напълно.

Тогава Артър Ранс пое разговора, като избягваше да отговаря на някои въпроси на Рултабий, споделяйки с нас, без да го молим, своите собствени догадки за трагедията; те не бяха далеч от догадките на самия Фредерик Ларсан, сиреч и американецът подозираше, че господин Робер Дарзак все още е намесен с нещо в тази афера. Не го каза, но не трябваше кой знае колко ум, за да се разбере какво се крие в неговите аргументи. Каза ни, че знае как младият Рултабий се мъчи да разплете обърканото кълбо на трагедията в Жълтата стая. Съобщи ни, че господин Станжерсон го е осведомил за събитията в „тайнствената галерия“. Като слушаше Артър Ранс, човек веднага се досещаше, че той обяснява всичко с Робер Дарзак. На няколко пъти изрази съжаление, че господин Дарзак е отсъствувал от замъка тъкмо когато в него са ставали такива неща и ние се сетихме какво искаше да каже. Най-накрая изрази мнението, че господин Дарзак е имал чудесната идея сам да настани близо до местопроизшествието господин Жозеф Рултабий, който рано или късно ще открие убиеца. Той произнесе тази последна фраза с явна ирония, стана, кимна за довиждане и излезе.

Рултабий се загледа след него през прозореца и рече:

— Странно тяло!

Попитах го:

— Мислите ли, че ще прекара нощта в Гландие?

За мое огромно учудване младият репортер отвърна, че това му е напълно безразлично.

Ще ви разкажа как прекарахме следобеда си. Знайте само, че отидохме да се разхождаме в гората, че Рултабий ме заведе до пещерата Сент Женевиев и че през цялото време ми говори за всичко друго освен за това, което го занимаваше в момента. Тъй дойде вечерта. Бях много учуден, като видях, че репортерът не взема нито една от предохранителните мерки, които очаквах. Направих му забележка за това, когато падна нощта и ние се озовахме в неговата стая. Отговори ми, че всички мерки били вече взети и че този път убиецът не можел да му избяга. Изразих все пак някакво съмнение, напомних му как човекът бе изчезнал в галерията, намекнах му, че това може да се повтори, а той ме успокои, като каза, че искрено се надява да стане така и че нищо друго не му трябва тази нощ. Не настоявах, знаех от опит колко напразно и не на място би било да настоявам. Довери ми, че още от ранни зори, благодарение на него и на портиерите, замъкът бил наблюдаван така, че никой да не може да се доближи до него без знанието на Рултабий и че ако никой не дойде отвън, той бил съвсем спокоен за тези, които са вътре.

Тогава беше шест и половина часът по часовника, който той извади от джобчето на жилетката си; стана, направи знак да го последвам и без да взема никакви предохранителни мерки, без дори да се опитва да заглуши шума от стъпките си, без да ми заръчва да пазя тишина, ме поведе напред; стигнахме дясната галерия и тръгнахме по нея до площадката на стълбата, която прекосихме. Продължихме да вървим по галерията на лявото крило, минавайки край апартамента на професор Станжерсон. В края на тази галерия, преди донжона, имаше една стая, заета от Артър Ранс. Знаехме това, защото по обяд бяхме видели американеца на прозореца на тази стая, която гледаше към парадния двор. Вратата й беше в същност в дъното на галерията от тази страна. С една дума тази стая беше точно срещу източния прозорец в края на дясната галерия, в дясното крило, там, където Рултабий бе поставил преди дядо Жак. Обърнеше ли гръб на тази врата, сиреч когато човек излезеше от тази стая, виждаше цялата галерия: ляво крило, площадка и дясно крило. Естествено само извитата галерия в дясното крило не се виждаше.

— Тази извита галерия — каза Рултабий — си я оставям за мен. А вие, когато ви кажа, ще застанете тук.

И той ме вкара в малка тъмна ъглова стаичка вляво от вратата на Артър Ранс. От това прикритие можех да виждам всичко, което става в галерията, тъй лесно, както ако бях поставен пред вратата на Артър Ранс и в същото време можех да наблюдавам вратата на американеца. Вратата на тази стаичка, която трябваше да бъде мой наблюдателен пункт, беше остъклена. В галерията беше светло — всички лампи светеха; при мен — тъмно. Отличен пост за шпионин.

Защото какво бях аз тук, ако не шпионин! Най-обикновен полицай. Беше ми отвратително, разбира се, и освен че страдаше личното ми достойнство, не беше ли накърнено и достойнството на моята професия от подобно превъплъщение? Наистина да ме видеше само председателят на адвокатската ни колегия! Ако в Палатата разберяха за моето поведение, какво щеше да каже Сдружението на адвокатите? Рултабий и не допускаше, че може да ми хрумне да му откажа услугата, която искаше от мен, и аз наистина не му отказах: първо, защото се боях да не изглеждам страхливец в неговите очи; второ, защото реших, че ако ме попитат, мога да заявя, че когато поискам, имам право да търся навсякъде истината и като любител; и трето, защото вече беше много късно да се измъквам. Защо не съм имал тези скрупули преди това? Защо? Защото любопитството ми бе по-силно от всичко. И още, можех да кажа, че допринасям за спасението на един човешки живот, на една жена: а в никоя професия не съществува правилник, който да забранява едно тъй благородно намерение.

Върнахме се през галерията. Като се приближавахме към апартамента на госпожица Станжерсон, вратата на салона се отвори, блъсна я управителят, който сервираше вечерята (от три дни господин Станжерсон вечеряше с дъщеря си в салона на първия етаж), и тъй като вратата беше останала полуотворена, ние видяхме много ясно госпожица Станжерсон, която, възползувайки се от отсъствието на прислугата и от това, че баща й се бе навел да вдигне предмета, който тя току-що нарочно бе съборила, припряно изливаше съдържанието на едно шишенце в чашата на господин Станжерсон.