Тайната на жълтата стая

XXIV ГлаваРултабий знае и двете половини на убиеца

За малко госпожица Станжерсон не бе убита за втори път. Нещастието беше там, че втория път тя пострада много по-зле, отколкото първия. Трите удара с нож в гърдите, които човекът й бе нанесъл през тази трагична нощ, я пратиха за дълго на границата между живота и смъртта и когато най-после животът се оказа все пак по-силен и вече можехме да се надяваме, че нещастната жена и този път ще се измъкне от своята кървава съдба, забелязахме, че сетивата й с всеки ден се възстановяваха, докато съзнанието й — не. И най-малкият намек за ужасната трагедия я хвърляше в треска и вярвам, че няма да е преувеличено, ако кажем, че арестуването на господин Робер Дарзак, което стана в замъка Гландие на другия ден, след като бе открит трупът на пазача, издълба още повече бездната, в която пропадаше този блестящ ум.

Господин Робер Дарзак пристигна в замъка към девет часа и половина. Видях го да тича през парка с развети коси, раздърпан, изкалян, в окаяно състояние. Беше смъртно бледен. Бяхме се облегнали с Рултабий на един прозорец в галерията. Той ни забеляза и извика отчаяно към нас:

— Пристигам много късно!…

— Тя е жива! — викна му Рултабий.

Минута след това господин Дарзак влезе в стаята на госпожица Станжерсон и през вратата се чуха риданията му.

— Какво проклятие! — скърцаше със зъби Рултабий до мен. — Кои пъклени сили се „грижат“ за нещастията на това семейство?! Ако не ме бяха упоили, щях да спася госпожица Станжерсон и щях да накарам този човек да онемее завинаги… А и пазачът нямаше да умре!

Господин Дарзак дойде при нас. Бе плакал. Рултабий му разказа и за това как бе подготвил всичко за тяхното спасение — неговото и на госпожица Станжерсон, и как щеше да успее, щеше да пропъди завинаги този човек, след като види лицето му, и как плановете му бяха рухнали, потънали в кръв, заради приспивателното.

— О! Ако наистина ми се бяхте доверили — съвсем тихо каза младият човек, — ако бяхте убедили и госпожица Станжерсон да ми има доверие!… Но всеки се страхува от другите… дъщерята не се доверява на бащата… годеницата — на годеника… Докато вие ме заклинахте да направя всичко, за да предотвратя идването на убиеца, тя подготвяше всичко, за да я убият!… И аз пристигнах много късно… полузаспал… едва се влачех в онази стая, където при вида на това нещастно създание, плувнало в собствената си кръв, се разбудих напълно…

По искане на господин Дарзак Рултабий разказа как точно е станало. Подпирайки се по стените, за да не падне, докато ние преследвахме убиеца в преддверието на замъка и вън от двора, той се бе отправил към стаята на жертвата… Вратите на преддверието са отворени, той влиза; госпожица Станжерсон лежи безжизнена, наполовина излегната на бюрото, със затворени очи; халатът й е червен от кръвта, бликаща на талази от гръдта й. Още под влияние на приспивателното, на Рултабий му се струва, че е попаднал в някакъв ужасен кошмар. Машинално се връща в галерията, отваря един прозорец, изкрещява за престъплението, заповядва ни да стреляме и се връща в стаята. Веднага прекосява празния будоар, влиза в приемната, чиято врата е полуотворена, разтърсва полегналия на канапето господин Станжерсон и го събужда, както сторих аз със самия него малко преди това… Господин Станжерсон се надига с безумни очи, оставя се Рултабий да го замъкне до стаята, забелязва дъщеря си, надава сърцераздирателен вик… Но вече е буден! Буден е!… И обединявайки силите си, олюлявайки се, двамата пренасят жертвата на леглото й…

След това Рултабий пожелава да се присъедини към нас, за да узнае… да узнае, но преди да напусне стаята, той се спира пред бюрото… Там, на земята, има някакъв пакет… огромен… цял денк. Какво прави този пакет тук, до бюрото?… Платнената опаковка е развързана… Рултабий се навежда… Документи… документи… снимки… Чете: „Нов електроскоп диференциален кондензатор… Основни свойства на междинното вещество между измеримата материя и неизмеримия етер“… Наистина, наистина каква е тази тайна, каква е тази тайна, каква е тази ирония на съдбата, които повеляват в часа, когато някой убива дъщеря му, този някой да връща на професор Станжерсон всички тия ненужни хартии, които той ще хвърли в огъня, в огъня… още на другия ден.

На сутринта, последвала тази ужасна нощ, ние видяхме да се появяват отново господин дьо Марке, неговият секретар, полицаи. Всички бяхме разпитани с изключение естествено на госпожица Станжерсон, която беше в състояние, близко до кома. След като се бяхме наговорили, ние с Рултабий казахме само това, което пожелахме. Аз се въздържах да говоря за престоя си в тъмната стаичка, както и за историята с приспивателното. Накратко ние премълчахме всичко, което можеше да ги подсети, че сме очаквали нещо, а също и това, което можеше да ги накара да мислят, че госпожица, Станжерсон е чакала убиеца. Бедната! Може би с живота си щеше да заплати тайнствеността, в която забулваше собствения си похитител… Нямахме право да лишаваме от смисъл една такава жертва… Артър Ранс разказа на всички, съвсем естествено — тъй естествено, че бях поразен — как за последен път е видял пазача към единайсет часа вечерта. Пазачът отишъл в неговата стая, за да вземе куфара му, който трябвало да отнесе на другия ден рано сутринта на гара Сен Мишел, и се бил застоял там в разговор за лов и бракониерство! Артър Уйлям Ранс наистина трябваше да напусне Гландие сутринта и да иде пеша, според обичая си, на гара Сен Мишел; затова се бе възползувал от едно пътуване на пазача до малкото градче, за да се освободи от багажа си. Тъкмо този багаж е носил Зеления, когато го видях да излиза от стаята на Артър Ранс.

Най-малкото бях подтикнат да мисля така, защото и господин Станжерсон потвърди показанията му; той добави, че предната вечер не е имал удоволствието да вечеря със своя приятел Артър Ранс, защото той се бил сбогувал окончателно с дъщеря му и със самия него към пет часа следобед. Господин Артър Ранс бил поръчал да му сервират само един чай в стаята, като казал, че малко не му било добре.

По указание на Рултабий портиерът Берние каза че е бил повикан онази нощ от самия пазач на лов за бракониери (нали пазачът вече не можеше да отрече), че са си определили среща недалеч от дъбравата и че като не го видял да идва, тръгнал да го пресрещне… Стигнал до донжона и вече бил преминал през решетестата вратичка към парадния двор, когато забелязал някакъв човек да тича с все сила към края на дясното крило на замъка; в същия момент след беглеца пукнали изстрели от револвер; Рултабий се появил на прозореца на галерията, забелязал Берние, познал го, видял, че е с пушка и му извикал да стреля. Тогава Берние стрелял… и бил убеден, че е улучил беглеца; помислил даже, че го е убил и продължавал да мисли така до момента, в който Рултабий, показвайки раната, не му доказал, че това тяло е било убито с нож; и че освен това в една такава фантасмагория той нищо не можел да разбере, като се има пред вид, че намереният труп съвсем не се оказал трупът на беглеца, по който ние бяхме стреляли, и трябваше този беглец да бъде все някъде. А в това ъгълче на двора, където всички се бяхме събрали около трупа, не можеше да се смести пито мъртвец, нито жив човек, без ние да го забележим!

Така говори Берние. Но съдия-следователят му обърна внимание, че докато ние сме били в този край на двора, нощта е била много тъмна, защото не сме могли да различим лицето на пазача, и че за да го познаем, е трябвало да го пренесем в замъка… На което портиерът възрази, че ако не са могли да забележат другото мъртво или живо тяло, най-малкото щели са да го настъпят, толкова е тясно мястото. И после ние бяхме петима, без да броим трупа, петима в това ъгълче и наистина би било странно другото тяло да ни се е изплъзнало… Единствената врата към тази част от двора беше вратата на пазача, но и тя беше затворена. Ключът бе намерен в джоба на пазача…

Все пак, тъй като това на пръв поглед логично разсъждение на Берние водеше до извода, че един умрял от удар с нож човек е бил убит с огнестрелно оръжие, съдия-следователят не се спря много на него. И за всички беше ясно, че този жрец на правосъдието е убеден, че сме изпуснали беглеца и сме намерили там някакъв труп, който няма нищо общо с нашия случай. За него трупът на пазача беше съвсем друга афера и той пожела да го докаже, без повече да се бави. Вероятно това ново убийство съответствуваше на представата, която си бе изградил преди няколко дни за морала на пазача, за похожденията му, за новата история с жената на собственика на „Донжон“ — то затвърдяваше също и донесенията, които вероятно са му направили за смъртните заплахи на дядо Матийо към пазача, защото в един часа следобед дядо Матийо, въпреки охканията, ревматизма и протестите на жена му, бе арестуван и отведен под солиден конвой в Корбей. Нищо компрометиращо не бяха намерили в него, но казаните предната вечер думи пред коларите, които са ги повторили естествено и пред други, го компрометираха много повече, отколкото ако бяха намерили в сламеника му ножа, с който бе убит Зеления.

Стояхме тук, объркани от толкова събития, от ужасни по-ужасни и от необясними по-необясними, когато, като връх на всеобщото смайване, в замъка пристигна Фредерик Ларсан, който бе заминал оттук веднага след като се бе видял със съдия-следователя и сега се връщаше заедно с един чиновник от железниците.

Ние бяхме тогава с Артър Ранс във вестибюла на замъка, спорехме виновен ли е или не дядо Матийо (в същност само Артър Ранс и аз спорехме, защото Рултабий изглеждаше отнесен в мислите си и съвсем не обръщаше внимание на приказките ни). Съдия-следователят и неговият секретар се намираха в малкия зелен салон, където Робер Дарзак ни въведе, когато за първи път пристигнахме в Гландие. Дядо Жак, повикан от съдията, влизаше тъкмо навреме в малкия салон; господин Робер Дарзак беше горе, в стаята на госпожица Станжерсон, с господин Станжерсон и с лекарите. Фредерик Ларсан влезе при нас с чиновника от железниците. Рултабий и аз веднага познахме този чиновник по брадичката: „Я! Железничарят от Епине сюр Орж!“ — извиках аз и погледнах към Фредерик Ларсан, който се усмихна: „Да, да, имате право, това е железничарят от Епине сюр Орж.“ След което Фред накара полицая, който стоеше на вратата на салона, да съобщи за него на съдия-следователя. Щом дядо Жак излезе. Фредерик Ларсан и чиновникът бяха въведени. Изминаха няколко мига, няколко минути може би. Рултабий беше много нетърпелив. Вратата на салона отново се отвори; повикан от съдия-следователя, полицаят влезе в салона, върна се, изкачи се по стълбата и пак слезе. Отвори вратата и без да я затваря, докладва на съдия-следователя:

— Господин съдия, господин Робер Дарзак не иска да слезе!

— Как така не иска! — викна господин дьо Марке.

— Не иска! Казва, че не може да остави госпожица Станжерсон в това състояние…

— Добре, щом той не иска да дойде при нас, ние ще отидем при него…

Господин дьо Марке и полицаят се качиха; съдия-следователят направи знак на Фредерик Ларсан и на чиновника от железниците да го последват. Рултабий и аз завършихме шествието.

Така пристигнахме в галерията, пред вратата на госпожица Станжерсон. Господин дьо Марке почука. Появи се една камериерка. Беше Силви — малко слугинче, чиито руси коси падаха безредно върху стреснатото й лице.

— Господин Станжерсон тук ли е? — попита съдия-следователят.

— Да, господине.

— Кажете му, че искам да говоря с него.

Силви отиде за господин Станжерсон.

Ученият дойде при нас; плачеше; мъчително бе да го гледаш.

— Какво искате още от мен? — попита той следователя. — Не би ли могло поне в такъв момент да бъда оставен малко на спокойствие?

— Господине, трябва спешно да говоря с господин Робер Дарзак. Не бихте ли го убедили да излезе? Ако не, ще бъда принуден да прекрача прага на госпожица Станжерсон заедно с целия съдебен апарат.

Професорът не отговори; той погледна съдията, полицая и всички, които ги придружаваха, така както жертвата гледа палачите си, и се върна в стаята.

Господин Робер Дарзак излезе веднага. Беше много бледен и посърнал, но когато нещастният човек видя чиновника от железниците зад Фредерик Ларсан, лицето му се изкриви още повече, погледът му обезумя и той глухо простена.

Всички забелязахме как се промениха чертите на това измъчено лице. Не можахме да потиснем жалостта си. Усетихме, че става нещо важно, нещо, което решаваше гибелта на господин Робер Дарзак. Само Фредерик Ларсан сияеше. Радваше се с радостта на ловно куче, което най-после се е докопало до плячката си.

Господин дьо Марке посочи към младия чиновник с русата брадичка и каза на господин Дарзак:

— Познавате ли този господин?

— Познавам го — каза Робер Дарзак с глас, който напразно се стараеше да направи твърд. — Чиновникът от гара Орлеан на станция Епине сюр Орж.

— Този млад човек — продължи господин дьо Марке — твърди, че ви е виждал да слизате от влака в Епине…

— Тази нощ — завърши господин Дарзак, — в десет и половина… така е!…

Настъпи тишина.

— Господин Дарзак — продължи силно развълнуван съдия-следователят. — Господин Дарзак, какво правихте вие тази нощ в Епине сюр Орж, само на няколко километра от мястото, където убиваха госпожица Станжерсон?

Господин Дарзак млъкна. Не наведе глава, ала затвори очи, било за да скрие мъката си, било от страх да не прочетат тайната в очите му.

— Господин Дарзак — настоя господин дьо Марке, — бихте ли ми казали с какво се занимавахте тази нощ?

Господин Дарзак отвори очи. Сякаш бе събрал всичките си сили.

— Не, господине!

— Помислете, господине, защото ако упорствувате, ще бъда принуден да ви задържа.

— Отказвам…

— Господин Дарзак! В името на закона, аз ви арестувам!…

Още следователят не бе довършил тези думи и аз видях Рултабий да се устремява към господин Дарзак. Сигурно щеше да каже нещо, но Дарзак му направи знак да мълчи… Впрочем полицаят се приближаваше вече до своя арестант… В този момент се чу отчаян вик:

— Робер!… Робер!…

Познахме, че е госпожица Станжерсон и всички потръпнахме от мъката в гласа й. Дори и Ларсан побледня този път. Колкото до господин Дарзак, той вече се бе спуснал към стаята й…

Съдията, полицаят, Ларсан застанаха зад него; Рултабий и аз останахме на прага на вратата. Мъчителна гледка: госпожица Станжерсон, с бледно като смъртта лице, се бе надигнала в леглото си въпреки двамата лекари и баща й… Тя протегна треперещи ръце към Робер Дарзак, когото Ларсан и полицаят здраво държаха… Очите й бяха широко отворени… тя виждаше… тя разбираше… устата й сякаш прошепна някаква дума… дума, която застина на безкръвните й устни… дума, която никой не чу… и тя падна в несвяст… Бързо изведоха Дарзак навън… Докато чакахме колата, която Ларсан бе отишъл да търси, ние се спряхме в преддверието на замъка. Вълнението ни беше огромно. Господин дьо Марке се бе просълзил. Рултабий се възползува от това всеобщо разчувствуване, за да попита господин Дарзак:

— Няма ли да се защитите?

— Не! — отвърна арестантът.

— Аз ще ви защитя, господине…

— Не можете — каза нещастният човек с горчива усмивка. — Не ще успеете в това, което ние с госпожица Станжерсон не успяхме.

— Ще успея!

И гласът на Рултабий звучеше странно спокойно и уверено. Той продължи:

— Ще успея, господин Робер Дарзак, защото аз зная повече неща от вас!

— Хайде, хайде! — измърмори Дарзак почти ядосан.

— О! Бъдете спокоен, ще узная само това, което ще бъде полезно да знам, за да ви спася!

— Нищо не трябва да узнавате, млади човече… ако искате да съм ви благодарен.

Рултабий поклати глава. Приближи се съвсем плътно до Дарзак:

— Слушайте какво ще ви кажа — рече тихо той, — и нека това ви накара да ми повярвате. Вие, само вие знаете името на убиеца; госпожица Станжерсон знае само едната половина на убиеца; а аз, аз знам и двете му половини; аз, аз познавам целия убиец!

Робер Дарзак отвори очи и беше ясно, че не разбира нито дума от това, което Рултабий току-що му каза. Междувременно колата, карана от Фредерик Ларсан пристигна, Дарзак и полицаите се качиха. Ларсан остана на седалката. Отвеждаха арестанта в Корбей.