Тайната на жълтата стая

III Глава„Един човек е минал като сянка през капаците на прозореца“

Половин час по-късно Рултабий и аз бяхме на гара Орлеан, за да тръгнем с влака, който щеше да ни отведе в Епине сюр Орж. Видяхме как пристига прокуратурата на Корбей в лицето на господин дьо Марке и неговия секретар. Господин дьо Марке бе прекарал нощта в Париж със секретаря си, за да присъствува в „Ла Скала“ на генералната репетиция на някакво малко ревю, чийто анонимен автор беше самият той и който се бе подписал просто: „Кастигат Ридендо“5.

Господин дьо Марке заприличваше вече на благороден старец — цял любезност и „ухажорство“ и през целия си живот не бе имал друга страст освен драматичното изкуство. В кариерата си на правник той истински се бе интересувал само от тези дела, които можеха да му дадат материал поне за едноактна пиеска. Прилично женен, макар че бе могъл да се стреми към най-високи правни длъжности, в същност той бе работил само за да се добере до романтичния театър „Порт Сен Мартен“ или класическия „Одеон“. Този му идеал го бе накарал към края на живота си да стане съдия-следовател в Корбей и да подпише с „Кастигат Ридендо“ непристойна едноактна пиеска в „Ла Скала“.

Аферата „Жълтата стая“ трябва да е съблазнила с необяснимостта си един тъй изкушен от литературата дух. Тя силно го заинтригува и господин дьо Марке се зае с нея не толкова като правник, жаден да научи истината, а като любител на драматични пиеси със заплетена интрига, насочил всичките си способности към разгадката на интригата и въпреки това боящ се единствено да не стигне прекалено бързо до последното действие, в което всичко се изяснява.

И тъй, в момента, когато го срещнахме, чух господин дьо Марке да казва с въздишка на своя секретар:

— Само онзи предприемач, драги господин Мален, само онзи предприемач да не разруши с кирката си нашата чудесна загадка!

— Не се безпокойте — отвърна господин Мален, — кирката му може би ще разруши павилиона в парка, но ще остави аферата ни цяла целеничка. Аз огледах стените и проучих тавана и пода — разбирам от тия работи. Не могат ме излъга. Можем да бъдем спокойни. Нищо няма да узнаем.

Като успокои така своя шеф, господин Мален дискретно посочи с глава към нас. Лицето на господин дьо Марке се смръщи и като видя, че Рултабий иде насреща му и вече сваля шапка, той забърза към първата попаднала му врата и скочи във влака, подхвърляйки полугласно на своя секретар: „Само не журналисти!“

Господин Мален отвърна: „Разбрано!“, спря Рултабий и дори има нахалството да не го пусне в купето на съдия-следователя.

— Извинете, господа! Това купе е запазено…

— Аз съм журналист, господине, редактор съм в „Епок“ — рече моят млад приятел, като се разтапяше от учтивост, — имам да кажа нещо на господин дьо Марке.

— Господин дьо Марке е много зает със следствието…

— О! Аз съвсем не се интересувам от това, повярвайте ми… Аз не пиша в рубриката „Премазани кучета“! — заяви младият Рултабий, чиято долна уста изразяваше в момента безкрайното му презрение към писачите на „Произшествия и…“. — Аз съм театрален репортер… и тъй като трябва да направя тази вечер един малък материал за ревюто в „Ла Скала“…

— Моля, господине, заповядайте… — отстъпи секретарят.

Рултабий беше вече в купето. Последвах го. Седнах до него; секретарят се качи и затвори вратата. Господин дьо Марке гледаше секретаря си.

— О, господине — започна Рултабий, — не се сърдете на този добър човек, че не се съобрази с нареждането ви; не с господин дьо Марке желая да говоря, а с господин „Кастигат Ридендо“!… Позволете да ви поздравя като репортер от театралната хроника на „Епок“…

И след като представи първо мен, Рултабий представи и себе си.

Господин дьо Марке неспокойно поглаждаше острата си брадичка. Той обясни с няколко думи на Рултабий, че е много скромен автор, за да желае псевдонимът му публично да се разкрие, и че се надява ентусиазмът на журналиста към драматургичното творчество да не стигне дотам да обяви на читателите, че господин „Кастигат Ридендо“ не е някой друг, а съдия-следователят от Корбей.

— Драматургът би могъл да навреди — добави той след леко колебание — на съдията… особено в провинцията, където хората са малко назадничави…

— О! Разчитайте на моята дискретност! — викна Рултабий, вдигайки в потвърждение ръце към небето.

Влакът потегли…

— Тръгваме! — каза съдия-следователят, изненадан, че ще пътуваме с него.

— Да, господине, истината тръгва… — каза любезно усмихнат репортерът, — тръгва към замъка Гландие… Чудесна афера, господин дьо Марке, чудесна афера!…

— Тъмна афера! Невероятна, неразгадаема, необяснима афера… и само от едно се страхувам, господин Рултабий… от това, че и журналистите са тръгнали да я разгадават…

Приятелят ми усети прекия удар.

— Да — рече просто той, — трябва да се страхувате… Те се пъхат навсякъде… Колкото до мен, аз ви говоря за това само защото случайността, чистата случайност ме постави на пътя ви и почти в купето ви.

— Но къде отивате вие? — попита господин дьо Марке.

— В замъка Гландие — отвърна Рултабий, без да му мигне окото.

Господин дьо Марке подскочи.

— Няма да можете да влезете там, господин Рултабий!…

— Ще ми попречите ли? — попита моят приятел, вече готов за сражение.

— Ами! Достатъчно обичам пресата и журналистите, за да бъда лош с тях по какъвто и да е повод, но господин Станжерсон е затворил вратата си за всички. И я пазят много хубаво. Вчера нито един журналист не можа да прекрачи прага на Гландие…

— Още по-добре — отвърна Рултабий, — идвам тъкмо навреме.

Господин дьо Марке прехапа устни и изглеждаше готов да потъне в упорито мълчание. Поотпусна се едва когато Рултабий побърза да му каже, че отиваме в Гландие да се видим с един „стар близък приятел“ — имаше пред вид господин Робер Дарзак, когото бе виждал най-много един път.

— Бедният Робер! — продължи младият репортер… — Бедният Робер! Готов е да умре заради тази история… Толкова обичаше госпожица Станжерсон…

— Тежко е да гледаш мъката на господин Робер Дарзак наистина… — сякаш пряко волята си каза господин дьо Марке.

— Но трябва да се надяваме, че госпожица Станжерсон ще се спаси.

— Да се надяваме… Баща й ми казваше вчера, че ако тя умре, и той ще я последва в гроба… Каква неизмерима загуба за науката.

— Раната в слепоочието е тежка, нали?…

— Естествено! Но това е някакъв нечуван късмет, че не е била смъртоносна… Ударът е бил толкова силен…

— Значи госпожица Станжерсон не е била ранена с револвера — подметна Рултабий, като ми хвърли един победоносен поглед…

Господин дьо Марке се обърка.

— Нищо не съм казал, нищо не искам да казвам и нищо няма да кажа!

И той се обърна към секретаря си, сякаш вече не ни познаваше.

Но не е така лесно да се отървеш от Рултабий. Той се доближи до съдия-следователя и сочейки вестник „Матен“, който извади от джоба си, му рече:

— Има нещо, господин следовател, което мога да ви попитам, без ни най-малко да бъда недискретен. Четохте ли материала в „Матен“? Абсурден е, нали?

— Съвсем не, господине…

— Така ли! Жълтата стая има само един зарешетен прозорец, чиито пръчки не са били докосвани, и една врата, която избиват… но не намират убиеца!

— Така е, господине! Така е!… Точно там е въпросът!…

Рултабий не каза нищо повече и потъна в размисъл… Тъй измина четвърт час.

Когато отново ни забеляза, той се обърна към следователя:

— Каква беше прическата на госпожица Станжерсон онази вечер?

— Не разбирам връзката — рече господин дьо Марке.

— Много е важно! — отвърна Рултабий. — Гладка, „на прав път“, нали? Сигурен съм, че онази вечер, вечерта на трагедията, тя е била с гладко сресани пуснати коси, с път в средата!

— Е, господин Рултабий, тук сбъркахте — възрази съдия-следователят. — Онази вечер косата на госпожица Станжерсон е била просто вдигната на кок… Това трябва да е обичайната й прическа. С открито чело… мога да твърдя, защото дълго изследвахме раната й. По косите й нямаше кръв… а никой не беше пипал прическата й след нападението.

— Значи вие сте сигурен! Сигурен сте, че в деня на нападението госпожица Станжерсон не е била „гладко сресана на път“…

— Напълно — продължи усмихнат следователят… — защото още чувам как докторът, като преглеждаше раната, ми каза: „Много жалко, че госпожица Станжерсон има навика да се сресва назад. Ако беше със спуснати коси, това щеше да смекчи удара, който е получила в слепоочието.“ Ще ви кажа сега, че е странно да обръщате внимание на…

— О, ами ако не е била сресана на път! — простена Рултабий. — Къде отиваме ние? Къде отиваме? Ще трябва да събера факти.

Той махна отчаяно с ръка.

— Значи раната в слепоочието е ужасна? — попита пак.

— Ужасна.

— Че от какво оръжие?

— Това, господине, е тайна на следствието.

— Намерихте ли оръжието?

Съдия-следователят не отговори.

— А раната на гърлото?

Този път съдия-следователят пожела да ни довери, че раната наистина била ужасна и лекарите можели да потвърдят, че ако убиецът е продължил да я стиска за гърлото, още няколко секунди и госпожица Станжерсон щяла да бъде удушена.

— Аферата, тъй както я обясняват в „Матен“ — подхвана отново Рултабий, все още възбуден, — ми се струва все по-объркана. Можете ли да ми кажете, господин следователю, откъде може да се влезе в павилиона — врати, прозорци? Колко са?

— Пет — отвърна господин дьо Марке, след като се покашля два-три пъти, но вече едва сдържаше желанието си да изложи цялата невероятна тайна на аферата, с която се занимаваше. — Пет са. Но вратата на вестибюла, единствената входна врата на павилиона се затваря със секрет и се отваря или само отвътре, или само отвън с два специални ключа, които са винаги у дядо Жак и господин Станжерсон. Госпожица Станжерсон няма нужда от ключ, защото дядо Жак живее в павилиона, а тя е цял ден с баща си. Когато те четиримата са се втурнали в Жълтата стая, чиято врата най-после успели да изкъртят, входната врата е останала затворена, както винаги, а двата ключа от тази врата бяха намерени: единият — в джоба на господин Станжерсон, другият — в джоба на дядо Жак. Колкото до прозорците на павилиона, те са четири: единственият прозорец на Жълтата стая, двата прозореца на лабораторията и прозорецът във вестибюла. Прозорците на Жълтата стая и на лабораторията гледат към полето, само прозорецът на вестибюла е към парка.

— Точно от този прозорец е избягал! — извика Рултабий.

— Откъде знаете? — изненада се господин дьо Марке и впери поглед в моя приятел.

— После ще видим как убиецът е изчезнал от Жълтата стая — отвърна Рултабий, — но той е излязъл от павилиона през прозореца на вестибюла…

— Пак ви питам, откъде знаете?

— Е! Толкова е просто, господи! Щом той не е могъл да избяга през вратата, трябва да е излязъл през някой прозорец и трябва да е имало поне един прозорец без решетки, за да може да мине. Прозорецът на Жълтата стая е с решетки, защото гледа към полето! Двата прозореца на лабораторията навярно имат решетки поради същата причина. Тъй като убиецът е избягал, аз предполагам, че е намерил прозорец без пръчки и това ще да е този от вестибюла, дето гледа към парка — т.е. навътре в имението. Нима е толкова трудно да се досетиш…

— Да — рече господин дьо Марке, — но това, което не бихте могли да се сетите, е, че този прозорец във вестибюла, който наистина е единственият без решетки, има солидни железни капаци. И тъй, тези железни капаци са си останали затворени отвътре с желязно резе, а ние все пак имаме доказателство, че убиецът действително се е измъкнал от павилиона през същия този прозорец! Кървави следи по стената вътре и по капаците и стъпки по тревата, досущ като тези в Жълтата стая, доказват много ясно, че убиецът е избягал оттам! Но тогава! Как го е сторил, щом капаците са си останали затворени отвътре? Минал е като сянка! И все пак най-ужасяващото от всичко нима не са следите на убиеца в момента, когато е бягал от павилиона, след като е невъзможно да получим и най-малка представа как е излязъл от Жълтата стая, нито как непременно е прекосил лабораторията, за да стигне до вестибюла! А! Да, господин Рултабий, тази афера е изумителна… Чудесна афера! И надявам се, че ключът й скоро няма да се намери!…

— Какво се надявате, господин следователю?

Господин дьо Марке уточни:

— Аз не се надявам… Мисля си…

— Тогава някой е затворил прозореца отвътре, след като убиецът е избягал? — попита Рултабий…

— Именно това ми се струва за момента естествено, макар и необяснимо… защото трябва да има съучастник или съучастници… а не виждам кои могат да бъдат…

След известно мълчание той добави:

— А! Да можеше госпожица Станжерсон да се почувствува добре днес, та да я разпитаме…

Следвайки мисълта си, Рултабий попита:

— А таванът? Там трябва да има някакъв отвор!

— Да, аз наистина не го броих, станаха шест отвора, има там едно малко прозорче, по-скоро някаква капандура и тъй като и тя гледа към полето, господин Станжерсон нареди да й поставят решетки. И на капандурата, и на прозорците в партера пръчките си стоят непобутнати, а капаците, които естествено се отварят отвътре, са си останали затворени отвътре. Пък и ние не открихме нищо, което да ни накара да подозираме, че убиецът е минал през тавана.

— Значи за вас, господин следователю, съвсем не е подозрително, че убиецът е избягал — неизвестно как — през прозореца на вестибюла!

— Доказателствата…

— И аз така мисля — съгласи се важно Рултабий.

Помълча малко и додаде:

— Ако не сте намерили никаква следа на тавана, като например онези черни стъпки по паркета на Жълтата стая, трябва да мислите, че не убиецът е откраднал револвера на дядо Жак…

— На тавана има следи само от дядо Жак — рече съдия-следователят, поклащайки многозначително глава…

И той се реши да допълни мисълта си:

— Дядо Жак е бил с господин Станжерсон… Късмет има той…

— Тогава каква роля играе револверът на дядо Жак в тази трагедия? Мисля, че е ясно — това оръжие е наранило по-скоро убиеца, отколкото госпожица Станжерсон…

Без да отговори на този въпрос, който без съмнение го объркваше, господин дьо Марке ни осведоми, че в Жълтата стая са намерени два куршума — един в стената, с червена следа от червена мъжка длан, другият — в тавана.

— О, о! В тавана! — повтори полугласно Рултабий…

— Наистина… В тавана! Ама че странна история… В тавана!…

Той се зае да пуши мълчаливо, потъвайки в цигарен дим. Когато пристигнахме в Епине сюр Орж, трябваше здраво да го раздрусам, за да го накарам да слезе от облаците на перона.

Там следователят и секретарят се сбогуваха с нас, като ни показваха, че достатъчно са ни са се нагледали; след туй бързо се качиха в един кабриолет, който ги чакаше.

— За колко време може да се отиде пеш до замъка Гландие? — попита Рултабий един чиновник от железниците.

— Час и половина, час и четирийсет и пет минути, ако не бързате — отвърна човекът.

Рултабий погледна небето, реши, че отговаря на неговите изисквания и на моите несъмнено, защото ме хвана под ръка и ми рече:

— Да тръгваме!… Имам нужда да повървя.

— Е, какво — попитах го аз. — Разплита ли се?…

— О! — рече той. — О! Нищо, нищо не се е разплело!… Сега е още по-заплетено отпреди! Но истината е, че имам една идея.

— Кажете я.

— О! За сега нищо не мога да кажа…

— Това е въпрос на живот и смърт поне за двама души.

— Мислите, че има съучастници?

— Не мисля…

Помълчахме малко, после той продължи:

— Какъв късмет, че срещнахме съдия-следователя и неговия секретар… А! Какво ви бях казал за револвера?…

Гледаше надолу с ръце в джобовете и си подсвиркваше. След миг го чух да си мърмори под носа:

— Бедната жена!…

— Госпожица Станжерсон ли жалите?…

— Да, това е една много благородна жена и напълно достойна за съчувствие!… Какъв характер… представям си… представям си…

— Да не би да познавате госпожица Станжерсон?

— Аз? Съвсем не… Само веднъж съм я виждал…

— Защо казвате: какъв характер?…

— Защото е успяла да устои на убиеца, защото се е защищавала храбро, и най-вече, най-вече заради куршума в тавана.

Гледах Рултабий и се питах — in petto, той с мен ли се подиграва или е полудял. Но видях добре, че младият човек нямаше никакво желание да се смее, а умният блясък в малките му кръгли очи ме убеди в нормалния му разсъдък. И после, аз вече бях посвикнал с неговите прекъсвания… прекъсвания за мен, който често намирах в тях само непоследователност и тайна… до момента, в който с няколко бързи и ясни фрази той ми подаваше нишката на мисълта си. Тогава всичко се избистряше изведнъж: думите, които беше казал и които ми се бяха сторили безсмислени, се свързваха така лесно и логично, че не можех да разбера как не съм разбрал по-рано.