Тайната на жълтата стая

IX ГлаваРепортер и полицай

Тримата заедно се върнахме към павилиона. Бяхме изминали стотина метра, когато репортерът ни спря, посочи ни китка дървета вдясно и рече:

— Ето откъде е тръгнал убиецът, за да влезе в павилиона.

Тъй като имаше и други подобни места в гората, аз попитах защо убиецът е избрал именно това, а не някое друго. Рултабий ми отговори, като посочи към пътеката, която минаваше покрай тия дървета и водеше към вратата на павилиона.

— Тази пътечка е покрита с чакъл, както виждате — каза той. — Човекът трябва да е минал оттам, за да стигне до павилиона, защото по размекнатата земя не са намерени следи от стъпките му на отиване. Нали не е летял! Вървял е. Но е вървял по чакъла, без да остави следи: после и много други крака са тъпкали този чакъл, защото пътеката е най-пряката връзка между павилиона и замъка. А колкото до горичката от невехнещи през есента лаврови и дрянови дръвчета, тя е била добър подслон за убиеца, докато изчака удобния момент да тръгне към павилиона. Скрит тъкмо в тази горичка, мъжът е видял как излизат господин и госпожица Станжерсон, а след туй и дядо Жак. Чакъл има почти до прозореца на вестибюла. Стъпките на човека покрай стената, които забелязахме преди малко и които аз вече бях видял, доказват, че той е трябвало да направи само една крачка, за да застане срещу отворения от дядо Жак прозорец на вестибюла. Тогава човекът се е вдигнал на ръце и е влязъл вътре.

— В края на краищата много е възможно — рекох.

— Какво „в края на краищата“? Какво „в края на краищата“?… — извика Рултабий, обзет внезапно от яд, който аз, без да искам, бях отприщил… — Защо казвате „в края на краищата много е възможно“?

Помолих го да не се сърди, но той беше вече прекалено сърдит, за да ме слуша и заяви, че обожава предпазливостта, с която някои хора (т.е. аз) нагазват отдалеч и в най-простите проблеми, без да рискуват някога да кажат: „това е така“ или „това не е така“ и по този начин интелигентността им постига същия резултат, който би се получил, ако природата беше забравила да украси черепната им кутия с малко сиво вещество. Тъй като аз се показах обиден, младият ми приятел ме хвана за ръката и ме увери, че не го е казал за мен, тъй като особено много ме цени.

— Но все пак — продължи той — понякога е престъпно да си позволиш да не отсъдиш категорично!… Ако не мисля, че е дошъл по този чакъл, трябва да мисля за някакъв балон! Драги мой, науката за управляемата аеростатика още не е тъй развита, че да притурям към играта на моите главоблъсканици и убиец, който пада от небето! Само не казвайте, че нещо е възможно само защото е невъзможно да бъде другояче. Сега ние знаем как човекът е влязъл през прозореца, тъй както знаем в кой момент точно е влязъл. Влязъл е по време на разходката в пет часа. Фактът, че камериерката, която идва да оправя Жълтата стая, е била в лабораторията в момента, когато професорът и неговата дъщеря са се върнали в един и половина, ни позволява да твърдим, че в един и половина убиецът не е бил в стаята, под леглото, ако, разбира се, камериерката не му е съучастничка. Какво ще кажете, господин Робер Дарзак?

Господин Дарзак поклати глава, заяви, че е сигурен в камериерката на госпожица Станжерсон и че тя е една много честна и предана прислужница.

— И после, в пет часа господин Станжерсон е влязъл в стаята да вземе шапката на дъщеря си! — добави той.

— И това го има — рече Рултабий.

— Значи мъжът е влязъл в момента, който сочите вие, през този прозорец — казах аз. — Приемам, но защо е затворил прозореца — това непременно би привлякло вниманието на този, който го е отворил?

— Възможно е прозорецът съвсем да не е бил затворен веднага — отвърна младият репортер. — Но ако е затворил прозореца, затворил го е заради завоя, който прави пътеката на двайсет и пет метра от павилиона, а не заради трите дъба, които са израснали на това място.

— Какво искате да кажете — попита господин Робер Дарзак, който ни бе последвал и който слушаше Рултабий със задъхано внимание.

— По-късно ще ви обясня, господине, когато преценя, че е дошъл моментът; но ако хипотезата ми се потвърди, това са най-важните думи, които съм казал по тази афера.

— И каква е хипотезата ви?

— Няма да узнаете, докато не стане истина. Видите ли, това е една много опасна хипотеза, за да я споделя с някого, преди да е станала реалност.

— Имате ли поне някаква представа за убиеца?

— Не, господине, не зная кой е убиецът, но бъдете спокоен, господин Робер Дарзак, ще науча.

Не можах да не забележа, че господин Робер Дарзак беше много развълнуван и подозирах, че убедеността на Рултабий съвсем не му харесваше. Тогава защо, ако толкова се страхуваше да не открият убиеца (питах се аз), защо помагаше на репортера да го намери? Изглежда, че и моят млад приятел си е помислил същото, защото доста грубо попита:

— Господин Робер Дарзак, нали нямате нищо против да открия убиеца?

— О! Бих го убил със собствените си ръце! — извика годеникът на госпожица Станжерсон тъй поривисто, че се смаях.

— Вярвам ви — рече тежко Рултабий, — но вие не отговорихте на въпроса ми.

Вече минавахме край дърветата, които репортерът ни бе споменал преди малко, навлязохме сред тях и аз му показах ясните следи от стъпките на човека, който се е крил там. Рултабий отново беше прав.

— Ами да! — каза той. — Ами да!… Имате работа с индивид от плът и кръв, с възможности, каквито имаме и ние, и трябва всичко да се нареди!

И той ми поиска хартиената подметка, която ми бе поверил, и я наложи върху една много ясна следа зад горичката. После стана и изруга: „Да го вземе дяволът!“

Помислих, че сега ще се отправи към стъпките на избягалия убиец откъм прозореца на вестибюла, но той ни повлече доста далеч вляво, заявявайки ни, че е излишно да се завираме в тия калища и че той вече знае съвсем сигурно откъде точно е избягал убиецът.

— Отишъл е до края на стената на петдесет метра оттук, а после е прескочил живия плет и рова; ето, вижте отсреща тази пътечка, дето води към езерото. Това е най-краткият път за излизане от имението по посока на езерото.

— Защо мислите, че е тръгнал към езерото?

— Защото от тази сутрин насам Фредерик Ларсан не се отдели от бреговете му. Там сигурно има много интересни насочващи следи.

Няколко минути по-късно ние бяхме до езерото — зеленясала покривка с тръстики наоколо, върху която плаваха две-три увехнали листа от водна лилия. Големия Фред трябва да ни е видял, че идваме, но сигурно не го интересувахме много-много, защото не ни обърна внимание и продължи да побутва с върха на бастуна си нещо, което ние не виждахме.

— Гледайте — каза Рултабий, — ето ви пак стъпките на убиеца; тук те обикалят езерото, връщат се и накрая изчезват точно пред тази пътека, която води към главния път за Епине. Човекът е избягал към Париж…

— Какво ви кара да мислите така, след като няма следи по пътеката? — прекъснах го аз.

— Какво ме кара да мисля така? Ами ей тези стъпки, ей тези стъпки, които очаквах — извика той, като сочеше съвсем ясния отпечатък на една елегантна подметка… — Вижте!

И той извика на Фредерик Ларсан:

— Господин Фред… тези елегантни стъпки по пътя си стоят тук, откакто е открито престъплението, нали?

— Да, млади човече, да, и от тях много внимателно са взети отпечатъци — отговори Фред, без да вдигне глава. — Видите ли, има стъпки, които идват, и други, които си отиват…

— И този човек е бил с колело! — извика репортерът.

Тук, след като погледнах следите от велосипеда, които описваха „отиване и връщане“, и елегантните стъпки, помислих, че мога да се намеся.

— Велосипедът обяснява как са изчезнали грамадните стъпки на убиеца — рекох. — Убиецът с големите крака се е качил на колело… Неговият съучастник, мъжът с елегантните обувки, го е чакал край езерото с велосипеда. Може ли да се предположи, че убиецът е действувал за мъжа с елегантните обувки?

— Не! Не! — възрази Рултабий със странна усмивка… — Очаквах ги тези стъпки още от самото начало на аферата. Те са мои и аз не ви ги давам. Това са стъпките на убиеца!

— Ами другите стъпки, големите, тях какво ще ги правите?

— И те са на убиеца.

— Тогава убийците са двама?

— Не! Само един е и съучастник не е имало…

— Браво! Браво! — провикна се от мястото си Фредерик Ларсан.

— Вижте — продължи младият репортер и ни посочи утъпкана от големи крака земя, — човекът е седнал там и е махнал калеврите, които е обул, за да заблуди правосъдието, а после, когато естествено ги е отнесъл със себе си, той е станал, стъпвайки този път на истинските си крака, и спокойно се е отправил към главния път, а велосипеда е карал с ръце. Не е могъл да рискува да се качи на велосипеда по тази никаква пътечка. Впрочем има и доказателство — леката и неясна следа на колелото въпреки меката почва. Ако на този велосипед е имало човек, гумите щяха да потънат в земята… Не, не, само един човек е имало: убиецът, и той просто е вървял!

— Браво! Браво! — възхити се пак Големия Фред.

И изведнъж той дойде при нас, застана пред господин Робер Дарзак и му рече:

— Ако имахме сега един велосипед… бихме могли да докажем, че този млад човек е прав, господин Робер Дарзак… Не знаете ли дали в замъка няма велосипед?

— Не, господине — отвърна Дарзак, — няма; преди четири дни аз занесох моя в Париж, последния път, когато бях идвал в замъка преди престъплението.

— Жалко! — много хладно се примири Фред.

И като се обърна към Рултабий:

— Ако все тъй върви, ще видите, че и двамата ще стигнем до едни и същи заключения. Имате ли някаква представа как убиецът е излязъл от Жълтата стая?

— Да — рече приятелят ми, — имам някаква представа…

— И аз — продължи Фред, — и сигурно е същата. Не може да се мисли по два начина при тази афера. Чакам да дойде шефът ми, за да я изложа пред съдията.

— О! Шефът на Обществената безопасност ще дойде тук?

— Да, следобед, за очна ставка в лабораторията с всички, които са играли или биха могли да играят някаква роля в тази трагедия. Ще бъде интересно. Жалко, че няма да можете да присъствувате.

— Ще присъствувам — увери го Рултабий.

— Наистина… Вие сте невероятен… за вашата възраст! — отвърна полицаят не без известна ирония. — От вас би могло да излезе добър полицай… ако бяхте малко по-методичен… ако се подчинявахте по-малко на инстинкта си и на самочувствието от издатините по челото си… Много често съм наблюдавал подобно нещо, господин Рултабий: много разсъждавате… Не се оставяте наблюденията да ви водят… Какво казвате вие за кървавата носна кърпа и червената ръка на стената? Вие сте видели червената ръка на стената; аз видях само кърпата… Кажете…

— Ами… — рече Рултабий, малко смутен — убиецът е бил ранен в ръката от револвера на госпожица Станжерсон!

— О! Това е груб извод, инстинктивен… Внимавайте, логиката ви е прекалено опростена, господин Рултабий; ако така я насилвате, тя ще ви изиграе някой лош номер. Има много обстоятелства, при които трябва да се отнасяме внимателно с нея, „да действуваме издалече“… Господин Рултабий, имате право, като говорите за револвера на госпожица Станжерсон. Сигурно е, че жертвата е стреляла, но грешите, като казвате, че е ранила убиеца в ръката…

— Сигурен съм! — извика Рултабий.

Фред го прекъсна невъзмутимо:

— Неправилен извод, неправилен извод!… Огледът на кърпата, безбройните кръгли яркочервени петънца от капки, които намирам по следите на стъпките от момента, когато човекът е стъпил на земята, ми доказват, че убиецът не е бил ранен. На убиеца, господин Рултабий, му е текло кръв от носа!

Големият Фред беше сериозен. Не можах да се сдържа да не ахна.

Репортерът гледаше Фред, който пък гледаше сериозно репортера. И Фред веднага направи заключение:

— Човекът, чиято кръв е текла в ръката и в кърпата, е изтрил ръката си в стената. Това е много важно — добави той, — защото не е нужно убиецът да бъде ранен в ръката, за да бъде Убиецът!

Рултабий се замисли дълбоко и рече:

— Има нещо, господин Фредерик Ларсан, което е много по-важно от това да насилваш логиката, то е онази склонност на ума, характерна за някои полицаи, която ги кара съвсем добросъвестно да свеждат лекичко тази логика до нуждите на техните собствени концепции. Вие имате вече някаква идея за убиеца, господин Фред, не отричайте… и не е нужно вашият убиец да е бил ранен в ръката, защото така идеята ви отпада от само себе си… И вие сте търсили и сте намерили нещо друго. Много опасна система, господин Фред, много опасна — да тръгнеш от представата, която си си изградил за убиеца, за да стигнеш до изводите, които ти трябват!… Това би могло да ви отведе далеч… Внимавайте за съдебните грешки, господин Фред, те ви дебнат!

И подсмихвайки се, с ръце в джобовете, леко подигравателен, Рултабий впери малките си лукави очи в Големия Фред.

Фредерик Ларсан погледна мълчаливо това хлапе, което имаше претенцията да бъде по-силно от него; той вдигна рамене, кимна и си отиде, с широка крачка, почуквайки по камъните с големия си бастун.

Рултабий го гледаше как се отдалечава; след туй младият репортер се обърна към нас с радостна и вече тържествуваща физиономия:

— Ще го надвия — заяви ни той… — Ще го надвия аз Големия Фред, колкото и да е силен; всичките ще ги надвия… Рултабий е по-силен от всички тях! А Големия Фред, прочутият, прославеният, страшният Фред… единственият Фред разсъждава като стария ми галош… като стария ми галош!… Като стария ми галош!

И той подскочи грациозно, но изведнъж спря да „танцува“. Очите ми се отправиха натам, където се насочиха и неговите; те се бяха спрели на господин Робер Дарзак, който с изкривено лице гледаше очертанието на собствените си подметки върху пътеката, току до очертанията на елегантната обувка. НЯМАШЕ РАЗЛИКА!

Помислихме, че ще умре; очите му, които бяха станали огромни от уплахата, ни избегнаха за момент, а в това време дясната му ръка дърпаше нервно брадичката, която обграждаше неговото честно, кротко и отчаяно лице. Най-после той се съвзе, кимна за довиждане и с променен глас ни каза, че трябва да иде в замъка и тръгна.

— Дявол да го вземе!

Репортерът, и той имаше озадачен вид. Извади от портфейла си къс бяха хартия, както го бях видял да прави и преди, изряза с ножицата си контурите на елегантните обувки на убиеца, чиято следа беше там, на земята. Сетне наложи новата хартиена подметка върху стъпката на господин Дарзак. Съвпаднаха отлично и Рултабий се надигна с вечното „Дявол да го вземе!“

Не смеех да кажа нито дума, тъй бях убеден, че беше важно това, което в момента ставаше в двете издатини на Рултабий.

Той рече:

— Все пак аз смятам, че господин Робер Дарзак е честен човек…

И той ме поведе към странноприемницата „Донжон“, която се виждаше на един километър от нас, по пътя край една горичка.