Тайната на жълтата стая

V ГлаваВ която Жозеф Рултабий подхвърля на господин Робер Дарзак една фраза и тя си изиграва ролята…

От няколко минути Рултабий и аз вървяхме покрай една стена, която ограждаше обширното имение на господин Станжерсон, и вече виждахме желязната решетка на входната врата, когато вниманието ни бе привлечено от една особа, която, полуприведена над земята, изглеждаше толкова увлечена в заниманието си, че не ни забеляза. Ту се навеждаше, почти лягаше на земята, ту ставаше и внимателно оглеждаше стената; ту поглеждаше нещо в шепата си, тръгваше напред с широка крачка, после хукваше да бяга и отново поглеждаше в дясната си шепа. Рултабий ме спря с ръка:

— Ш-шт! Фредерик Ларсан работи!… Да не го безпокоим.

Жозеф Рултабий изпитваше голямо възхищение към този знаменит полицай. Аз никога не го бях виждал, но много бях чувал за него.

Аферата със златните кюлчета в Монетния двор, която той разкри тогава, когато всички се отказаха от нея, арестуването на касоразбивачите в „Креди юниверсел“ бяха направили името му почти легендарно. По времето, когато Жозеф Рултабий още не беше дал онези безспорни доказателства за уникалния си талант, той минаваше за най-добрия в разплитането на най-обърканите истории и най-мрачните престъпления. Беше се прочул в цял свят и често полицията в Лондон или Берлин и даже в Америка го викаше на помощ, когато инспекторите и тамошните детективи признаваха, че са изчерпали въображението и възможностите си. Затова никой няма да се учуди, че още от самото начало на историята с Жълтата стая шефът на Обществената безопасност се бе сетил да телеграфира на своя драгоценен подчинен в Лондон, където Фредерик Ларсан беше изпратен за някаква голяма афера с откраднати ценни книжа: „Елате веднага.“ Фредерик, когото в Обществената безопасност наричаха Големия Фред, беше бързал много, знаейки навярно от опит, че щом го безпокоят, значи се нуждаят от неговите услуги и така Рултабий и аз в онази сутрин го заварихме вече на работа. Скоро разбрахме в какво се състоеше тя.

Това, което той не преставаше да гледа в шепата на дясната си ръка, не беше нищо друго, освен собствения му часовник и той изглеждаше изцяло зает с броене на минутите. После се върна, пак се затича и спря чак до решетъчната врата на парка, пак погледна часовника си, пъхна го в джоба си, вдигна обезкуражен рамене, бутна портата, влезе в парка, заключи, вдигна глава и ни забеляза през решетките. Рултабий хукна към него, а и аз го последвах. Фредерик Ларсан ни чакаше.

— Господин Фред — рече Рултабий, сваляйки шапката си с дълбоко уважение, породено от истинската възхита, която младият репортер изпитваше към знаменития полицай. — Бихте ли ни казали дали господин Робер Дарзак е в замъка? Това е един от неговите приятели, адвокат от Париж, би желал да говори с него.

— Нищо не зная, господин Рултабий — отвърна Фред, като стискаше ръката на моя приятел, с когото бе имал възможността да се срещне няколко пъти по време на най-трудните си следствия. — Не съм го виждал.

— Може би портиерите ще ни кажат — рече Рултабий и посочи към една тухлена къщичка със затворени врата и прозорци, която навярно приютяваше тези верни пазачи на имението.

— Портиерите нищо няма да ви кажат, господин Рултабий.

— Че защо?

— Защото от половин час те са арестувани!…

— Арестувани! — извика Рултабий… — Значи те са убийците!…

Фредерик Ларсан вдигна рамене.

— Когато не може да се открие убиецът — каза той с безкрайна ирония, — човек може да си позволи лукса да арестува съучастниците!

— Вие ли наредихте да ги арестуват, господин Фред?

— О! Не! Как може! Не съм нареждал да ги арестуват: първо, защото съм почти сигурен, че те нямат нищо общо с тази афера, и после, защото…

— Защото какво? — попита с безпокойство Рултабий.

— Защото… нищо… — поклати глава Ларсан.

— Защото няма съучастници! — подсказа Рултабий.

Фредерик Ларсан се спря внезапно и погледна репортера с интерес.

— Аха! Значи си имате мнение за тази афера… Но вие нищо не сте видели, млади момко… дори не сте влезли още тук…

— Ще вляза.

— Съмнявам се… Заповедта е изрична.

— Ще вляза, ако ме свържете с господин Робер Дарзак. Направете го за мен… Знаете, че сме стари приятели… господин Фред, моля ви… Спомнете си каква хубава статия ви бях написал във връзка със „златните кюлчета“. Само една дума на господин Робер Дарзак, моля ви!

Физиономията на Рултабий беше наистина комична в този момент. Тя излъчваше едно тъй неудържимо желание да прекрачи прага, зад който ставаше някаква невероятна история; тъй красноречиво молеше не само с устата и очите, но и с всичките си черти, че не можах да се сдържа и прихнах. И Фредерик Ларсан не остана сериозен.

Въпреки това зад решетката Фредерик Ларсан спокойно прибираше ключа обратно в джоба си. Огледах се.

Мъж, който спокойно можеше да е около петдесетте. Главата му беше хубава, косите — прошарени, тенът — матов, със строг профил; челото му беше изпъкнало; брадичката и бузите бяха старателно избръснати; устните, без мустаци, бяха добре очертани; очите, малки и кръгли, гледаха хората в упор, с изпитателен поглед, който учудваше и безпокоеше. Беше среден на ръст и добре сложен; изглеждаше елегантен и симпатичен — нищо общо с обикновения полицай. Това беше един голям артист в своята област и той го знаеше, усещаше се, че има високо мнение за себе си. Разговаряше като скептично настроен и разочарован човек. Странната му професия го бе срещала с толкова престъпления и низости, че би било невероятно да не е калила чувствата му според израза на Рултабий.

Ларсан обърна глава при шума от някаква кола, която идеше зад него. Ние разпознахме кабриолета, който бе взел съдия-следователя и неговия секретар от гара Епине.

— А! — рече Фредерик Ларсан. — Тъкмо искахте да говорите с господин Робер Дарзак; ето го! Кабриолетът беше вече до портата и Робер Дарзак молеше Фредерик Ларсан да му отвори, обяснявайки му, че много бърза и че има време само колкото да стигне до гара Епине, за да вземе влака за Париж, когато ме позна. Докато Ларсан отваряше портата, господин Дарзак ме попита какво ме носи в Гландие в такъв трагичен момент. Тогава забелязах, че е ужасно бледен и че на лицето му бе изписана някаква безкрайна болка.

— По-добре ли е госпожица Станжерсон? — попитах веднага аз.

— Да — рече той. — Може би ще я спасят. Трябва да я спасят.

Той не добави „или аз ще умра“, но се усещаше как последните му думи трептят в крайчеца на обезкръвените му устни.

Тогава се намеси Рултабий:

— Господине, вие бързате. Но аз трябва да ви говоря. Имам да ви кажа нещо много важно.

Фредерик Ларсан го прекъсна:

— Мога ли да ви оставя сами? — попита той Робер Дарзак. — Имате ли ключ или аз да ви дам този?

— Не, благодаря, имам ключ. Ще заключа.

Ларсан се отдалечи бързо към замъка, чиято импозантна масивност се открояваше на няколкостотин метра.

Смръщен, Робер Дарзак проявяваше вече нетърпение. Представих Рултабий като мой пръв приятел, но щом като разбра, че младият човек е журналист, господин Дарзак ме погледна укорително, извини се с това, че за 20 минути трябва да стигне до Епине, махна за сбогом и шибна коня си. Но за мое огромно изумление Рултабий вече бе хванал юздата и с твърда ръка бе спрял малкия екипаж през това време, произнасяйки следната фраза, за мен лишена от всякакъв смисъл:

— „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината!!!“

Още не бяха излезли от устата на Рултабий тези думи и аз видях, че Робер Дарзак се олюлява; колкото беше бледен, още повече побледня; очите му се бяха втренчили с ужас в младия човек и той веднага слезе от колата си в невъобразим душевен смут.

— Е! Е! — заекна той.

А сетне, изведнъж, продължи с отсенка на яд:

— Е, хайде, господине! Хайде!

И тръгна обратно по пътя, който водеше към замъка, без да продума, а Рултабий го следваше с коня.